Географски речник М

      М

МААРИ (от нем. maars) - фуниеобразни или цилиндрични понижения на земната повърхност във вулканска област, образувани при еднократен газов взрив, без да има разливане на лава. На ширина достигат от 200 до 3200 м, а на дълбочина до 400 м. Често пъти са оградени от пръстеновиден вал от отломки на разрушените при взрива скали. При влажен климат часто са запълнени с вода и образуват езера (напр. Лахер-Зее в Германия и Павен и Годивал във Франция, Камчатка, Куинслънд в Австралия и др.).

МАГ­МА (от грц. magma – гъста маса, тесто) – раз­то­пе­на, предимно силикатна зем­на ма­са, об­ра­зу­ва­ща се в нед­ра­та на Зе­мя­та. Тя  е сло­жен хи­ми­чен раз­т­вор на мно­го еле­мен­ти, но пре­об­ла­да­ват сили­ций, алу­ми­ний, же­ля­зо, кислород, маг­не­зий, кал­ций, нат­рий и ка­лий. В нея може да има разтворе­ни лет­ли­ви елементи (въглероден диоксид, сероводород, водород, хлор и др., както и во­да. Според своя състав магмата е: ултаросновна, основна, кисела и алкална. Тем­пе­ра­ту­ра­та е над­ 1000^οС. Ко­га­то маг­ма­та изле­зе на по­вър­х­ност­та, от нея се от­де­лят газове, а те­ча­ща­та ма­са се на­ри­ча ла­ва. При застиването на магмата се образуват магмени скали (интрузивни и ефузивни).

МАГ­МА­ТИ­ЗЪМ  – геоложки про­цес на об­ра­зу­ва­не на маг­ма­та (разтопена земна маса), ней­но­то по-на­та­тъш­но раз­ви­тие, пре­мес­т­ва­не в земната кора, вза­и­мо­дейс­т­вие с твър­ди­те ска­ли, зас­ти­ва­не и образуване на нови скали (магмени скали) и изливане на земната повърхност (вулканизъм). Магматизмът е тясно свързан с развитието на земната кора и тектонските промени. В зависимост от мястото на проявление магматизмът е: платформен, океански, геосинклинален, повърхностен (вулканизъм), подводен и др.

МАГМАТОГЕННИ ВОДИ – вж.: Ювенилни води.

МАГ­МЕ­НИ СКА­ЛИ – вид ска­ли, при­род­ни крис­тал­ни об­ра­зу­ва­ния, създаде­ни чрез зас­ти­ва­не и из­к­рис­та­ли­зи­ра­не на маг­ма. В за­ви­си­мост от мяс­то­то на образува­не ска­ли­те са интрузивни (бавно изстиване и пълно кристализиране под земната повърхност) и ефузивни (по-бързо застиване и непълно кристализиране на земната повърхност). В зависимост от количественото съдържание на SiO₂2 се поделят на: ултраосновни (30-44%); основни (44-52%) като базалт; средни (52-65%) като диорит и андезит, кисели (65-75%) като гранит, липарит, дацит и ултракисели (над 75%) като обсидиан. Магмените скали се отличават от седиментните по липсата на слоистост и останки на растения и животни. Те са най-разпространения в земната кора вид скали. В стопанската дейност се използват предимно като строителен (гранит, габро, сиенит и др), абразивен (пемза) и топлоизолационен материал (пемза и перлит) материал

МАГНЕТИЗЪМ – съв­куп­ност от маг­нит­ни­те яв­ле­ния на Зе­мя­та. Зем­ни­ят маг­не­ти­зъм об­х­ва­ща маг­нит­но­то по­ле на Зе­мя­та и око­ло­зем­но­то кос­ми­чес­ко прос­т­ран­с­т­во. Магнетизмът вли­яе на мно­жес­т­во чо­веш­ки дей­нос­ти, а ре­ди­ца маг­нит­ни свойс­т­ва се изпол­з­ват в про­миш­ле­ност­та, тран­с­пор­та, медицината и др. чо­веш­ки дей­нос­ти.

МАГНИТ (от грц. magnetis litos – камък от Магнезия) – пар­че (къс) от же­ляз­на ру­да, при­те­жа­ва­що свойс­т­во­то да прив­ли­ча же­ля­зо, сто­ма­на, ко­балт и др. Из­кус­т­ве­ни­ят маг­нит е тя­ло от сто­ма­на или спе­ци­ал­на сплав, при­те­жа­ва­що свойс­т­во­то маг­не­ти­зъм.

МАГНИТЕН ПОЛЮС (от грц. magnetis litos – камък от Магнезия и полюс) - точка от земната повърхност в която магнитният компас не работи (магнитната стрелка се стреми да заеме вертикално положение) и не може да показва посоките на света; точка, в която се събират (пресичат) магнитните меридиани. На Земята има два магнитни полюса – Северен и Южен и редица магнитни аномалии (напр. Курска магнитна аномалия). Северният и Южният магнитни полюси не съвпадат с географските и бавно се преместват по земната повърхност. Поради това през различните години те имат различни географски координати. През 2012 г. географските координати на магнитите полюси са съответно: а) Северен магнитен полюс – 85.9^ο с.ш. и 147.0^ο з.д.; б) Южен магнитен полюс – 64.4^ο ю.ш. и 137.1^ο и.д.

МАЖОРИТАРНА ИЗБИРАТЕЛНА СИСТЕМА* (от фр. majorite - мнозинство) - система за определяне на резултатите от гласуване за представителните органи, при която за избрани се считат кандидатите, получили в резултат от избора мнозинството гласове (абсолютно или относително) в избирателния район (окръг и т.н.). При тази система кандидатът се явява през избирателите като личност, издигната от партия, коалиция, инициативен комитет и т.н.. За избран се счита този, който е получил мнозинство от подадените гласовете - квалифицирано (2/3 или 3/4), абсолютно (50%+1), относително (най-много от единичния брой гласове). Ако никой от кандидатите при квалифицирано и абсолютно мнозинство не е постигнал необходимият минимум от гласове обикновено се провежда втори тур на избора с участието само на двама от кандидатите, постигнали най-висок резултат.

МАК­ВИС (от фр. maquis) – веч­но­зе­ле­ни твър­до­лис­т­ни бод­ли­ви храс­та­ла­ци с височина 1.5-2.5 м, по­ня­ко­га до 4 м и нис­ки (8-10 м) дър­ве­та. Раз­п­рос­т­ра­не­ни са в Средизем­но­мо­ри­е­то в мес­та­та с над­мор­с­ка ви­со­чи­на до 700 м. Об­ра­зу­ва­ни са обик­но­ве­но на мяс­то­то на из­се­че­ни го­ри.

МАКРОРАЙОН (от грц. macros – дълъг, голям) – най-голямата единица при районирането на определена територия по определен един или група признаци. Най-често като признаци се използват стопанската дейност, населението и управлението на териториите.

МАКРОРЕЛЕФ (от гр. makros – голям, дълъг и релеф) – го­ле­ми, ед­ри фор­ми на земна­та по­вър­х­ност, от­ли­ча­ва­щи се с го­ля­ма площ. Мо­гат да за­е­мат хи­ля­ди квад­рат­ни кило­мет­ра те­ри­то­рия. Мак­ро­ре­ле­фът е об­ра­зу­ван от ед­нов­ре­мен­но­то дейс­т­вие на вътрешни­те и вън­ш­ни­те зем­ни си­ли, но при доминирането на вътрешните. Обик­но­ве­но към не­го се от­на­сят фор­ми на зем­на­та по­вър­х­ност с площ от 100 до 1000 км²² и от 100 до 1000 м раз­ли­ка във ви­со­чи­ни­те при по­ло­жи­тел­ни­те фор­ми. Макрорелефът определя природните особености на обширни територии.

МАКСИМАЛЕН ВАЛЕЖ (от лат. maximus – най-голям) – из­ме­ре­ното най-го­ля­мо­то аб­со­лют­но количество ва­ле­жи за оп­ре­де­лен пе­ри­од (се­зон, ме­сец, сед­ми­ца, де­но­но­щие) като аб­со­лю­тен и/или среден. Сред­но­ме­сеч­ни­те и се­зон­ни мак­си­мал­ни ва­ле­жи зависят от кли­ма­тич­на­та об­ласт, в ко­я­то е раз­по­ло­же­но мяс­тото. При кон­ти­нен­тал­но-средиземноморс­ки кли­мат мак­си­му­мът на ва­ле­жи­те е през зи­ма­та, при уме­ре­но-континента­лен кли­мат – през ля­то­то, и т.н.

МАКСИМАЛНА ТЕМПЕРАТУРА (от лат. maximus – най-голям) – най-ви­со­ка­та стой­ност на тем­пе­ра­ту­ра­та, дос­тиг­на­та на да­де­но мяс­то (ме­те­о­ро­ло­гич­на стан­ция) през опре­де­лен пе­ри­од – го­ди­на, се­зон, ме­сец, де­сет­д­нев­ка, сед­ми­ца, де­но­но­щие. Максималните тем­пе­ра­ту­ри би­ват сред­ни и аб­со­лют­ни. В света най-ви­со­ка­та средногодиш­на тем­пе­ра­ту­ра е из­ме­ре­на в Далол (Етиопия) – 34.0^οС. Аб­со­лют­на­та максимал­на тем­пе­ра­ту­ра е из­ме­ре­на в Ел-Азизи (Либия) – 57.8^οС.

МАКСИМУМ (от лат. maximum най-голямото)  - център с високо атмосферно налягане, разположен в района на субтропиците (между 30-35^ο географска ширина). Те са два вида: постоянни и сезонни. Постоянните максимуми се отличават с тихо, ясно и безвалежно време през цялата година. В Северното полукълбо са разположени Азорският (в Атлантическия океан), Тихоокеанският, Суданският и Средноазиатският максимуми. Азорският и Тихоокеанският максимуми силно влияят върху формирането на мусоните. Сезонните максимуми са характерни само за определен годишен сезон (напр. Сибирски и Канадски, Източноевропейски). 

МАЛГАШИ - народност, населяваща остров Мадагаскар и някои други по-малки острови. Те са смесен расов тип, формиран от представители на монголоидната и австралоидната раси. Принадлежат към индонезийския клон на малайско-полинезийско (австронезийско) езиково семейство. говорят на малгашки език. Заселили са се на остров Мадагаскар през продължителен период от време - между 10 век пр.н.е и 10 век след н.е. като са асимилирали старото местно негроидно население. В религиозно отношение принадлежат към християнството - католици и протестанти. Само малка част от тях изповядват стари вярвания (култ към предците).

МАЛКА РЕКА – река, която протича в една географска област и хидроложкия и режим носи белезите на климата на тази област. Към малките реки се отнасят тези, които имат водосборна област до 2000 км². Например, в България малка река е Тополовец, протичаща през Западна Дунавска равнина и имаща площ 582,8 km². 

МА­ЛО­ВО­ДИЕ – еже­год­но пов­та­ря­що се по ед­но и съ­що вре­ме нис­ко реч­но равнище и от­ти­ча­не на нез­на­чи­тел­ни вод­ни ко­ли­чес­т­ва, об­ра­зу­ва­ни чрез под­х­ран­ва­не са­мо от грунто­ви­те во­ди. Факторите за поява на маловодието са: продължителна липсата на валежи или незначителни по количество валежи; силно слънчево греене и голямо изпарение; понижаване равнището на грунтовите води и намаляване количеството на изворните води; интензивно стопанско използване на водите.  Ма­ло­во­ди­е­то в об­лас­ти­те с продължителен сух сезон може да пре­ми­не и във вре­мен­но пре­съх­ва­не на ре­ки­те. То се по­лу­ча­ва п­ри про­дъл­жи­тел­но за­су­ша­ва­не през ля­то­то или про­дъл­жи­тел­но за­дър­жа­не на снеж­на­та пок­рив­ка през зимата. Маловодието се счи­та за про­дъл­жи­тел­но, ако над­х­вър­ля 30 де­но­но­щия.

МАЛТУСИАНСТВО (по името на Томас Малтус) – учение, основаващо се на философските, политическите и икономическите идеи на английския учен Томас Малтус (1766-1834 г.), формулирал т.нар. „закон за населението” (1798 г.). В него Малтус формулира два постулата: 1/. Храната ,необходима за живота на човека, осигурявана от аграрните дейности; 2/. Взаимното привличане между половете и раждането на деца. Според него ръстът на производството на храни, осигуряващи живота на хората е по-малък от ръста на увеличение на броя на населението. Производството на храни се увеличава в аритметична прогресия, а ръстът на населението – в геометрична прогресия. Това създава диспропорция в живота на населението и бедност. Според Малтус само премахването на относителната пренаселеност във всеки географски район и държава може да спре възпроизводството на населението и задълбочаването на нищета. Има два типа регулатори: естествени и целенасочени. Към естествените регулатори той отнася епидемиите, глада, войните, а към целенасочените (наричани от него „морални задръжки”) включва: въздържане от създаване на семейство (брак), по-късно встъпване в брак и най-вече ограничаване на ражданията. Основните причини за бедността той вижда в пренаселването на Земята и изтощаване плодородието на почвите. На основата на малтусианството в края на XIX век възниква неомалтусианството с концепцията за ограничаване на раждаемостта чрез предпазване от бременност, регулиране на ражданията в семейството („семейно планиране”), поддържане на нулев естествен прираст и провеждане на антинаталистична демографска политика.

МАЛЦИНСТВО – съвкупност от хора, които се отличават от другите по някакъв значим признак. В зависимост от избрания признак има редица видове малцинствени групи. Сред тях сред най-често срещаните са: 1/. Етническо (национално) малцинство. Група от хора, която се отличава от доминиращото население по народностен белег. Различава се по своя език, култура, бит, традиции, твърде често и по религия т.н. (напр. арменско малцинство в България). Принадлежността към етническото малцинство в повечето случаи е придобита по наследство от родителите. Влияние върху формирането и състава на етническите малцинства имат миграциите (изселвания и заселвания), войните, полотическите, етнически и религиозни преследвания и т.н.   2/. Религиозно малцинство. Група от хора, изповядващи религия, която не е доминиращата в страната, региона и т.н. (напр. католиците в България). Принадлежността към религиозното малцинство в повечето случаи е придобита по наследство от двамата или от единия родител; 3/. Политическо малцинство. Група от представители на партия с дял по-малък от половината състав в демократично избран орган – Парламент, Народно събрание, Общински съвет и т.н.

МАНГРОВИ ГОРИ (от англ. mangrov - мангрово дърво) – го­ри, об­ра­зу­ва­ни при специ­фич­ни кли­ма­тич­ни ус­ло­вия по крайб­ре­жи­я­та на мо­ре­та­та и оке­а­ни­те. То­ва са ниски, тинести брегове, намиращи се почти изцяло в тропичната област (между северната и южната тропична окръжност), в местата с приливи и отливи. Мангровата гора е гъс­то обрас­ла част от зем­на­та по­вър­х­ност (мор­с­ка плит­чи­на, крайб­реж­ни бла­та) с веч­но­зе­ле­ни дър­ве­та и храс­ти. По­ра­ди ре­ду­ва­не­то на при­ли­ва и от­ли­ва част от ко­ре­ни­те на дър­ве­та­та са над зем­на­та по­вър­х­ност. Дър­ве­та­та ряд­ко дос­ти­гат на ви­со­чи­на до 10 м. Мангровата го­ра­  се нами­ра на­по­ло­ви­на във во­да­та. В нея рас­тат уни­кал­ни дър­ве­та и храс­ти и се оби­та­ват от ня­кои ред­ки жи­во­тин­с­ки ви­до­ве.

МАНИОКА (от исп. manioca – от ез. тупи-гуарани) – род тро­пич­ни рас­те­ния, корени­те на ко­и­то се из­пол­з­ват за хра­на. Ка­то кул­тур­но рас­те­ние се от­г­леж­да ка­са­ва­та, коя­то е храст с ви­со­ки­ на до 3 м. Из­пол­з­ват се ко­ре­но­ви­те клу­бе­ни, те­жа­щи до 15 кг. От тях се про­из­веж­да браш­но и хра­ни­тел­ни­ят про­дукт та­пи­о­ка. Ма­ни­о­ка­та се от­г­леж­да в тропич­ни­те ра­йо­ни на две­те по­лу­къл­ба.

МАН­ТИЯ* (от грц. mantion – покривка, плащ) – об­вив­ка на Зе­мя­та, раз­по­ло­же­на между зем­на­та ко­ра и яд­ро­то. За­е­ма 83% от обе­ма на Зе­мя­та (без ат­мос­фе­ра­та) и 67% от ма­са­та. От зем­на­та ко­ра я от­де­ля гра­ни­ца­та на Мо­хо­ро­ви­чич. На дъл­бо­чи­на дос­ти­га до 2900 км, по­де­ля се на гор­на и дол­на ман­тия. Зем­на­та ко­ра се е об­ра­зу­ва­ла от ман­ти­я­та.

МАОРИ* – коренното население на Нова Зеландия. Принадлежат към полинезийската преходна раса и имат смесен (меж­ду монголоиди и австралоиди) произход. Предци­те им са се преселили в Но­ва Зеландия от Централна Полинезия. Гово­рят на маорийс­ки език от малайс­ко-полинезийското езико­во семейст­во. Мнозинст­во­то от тях владеят и английс­ки език. За­е­ти са предим­но в земеделието, животновъдството и гор­с­ко­то стопанство. Съхрани­ли са редица само­бит­ни елементи на своята култура.

МАР­КЕ­ТИНГ* (от англ. marketing) – специализирана икономическа дейност, за проучване на пазара, осъществявана посредством съв­куп­ност от ме­то­ди и сред­с­т­ва; специа­ли­зи­ра­на фир­ме­на дей­ност по про­уч­ва­не­то на па­за­ра и пла­ни­ра­не­то на производство­то на сто­ки и ус­лу­ги, про­даж­би­те и раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то, рек­ла­ма­та на сто­ки­те и ус­лу­ги­те. Маркетингът има за главна задача да пригоди производството към изискванията на пазара. Той включва разработката на вида и характеристиките на стоката, която ще се продава, анализ на пазарната ситуация, ценова стратегия и политика. Съставна част на маркетинга е рекламата. Обособили са се следните видове маркетинг: диференцииран; конверсионен (за преодоляване намалялото търсене), концентриран (към отделни пазари); масов, противодействащ и др..

МАРШИ (от нем. marsch)- полегати акумулативни брегове, заливани при най-високия (сизигиен)прилив на морска (океанска) вода. Разположени са по-високо от ватите. Маршите  са присъщи за бавно потъващите морски брегове. Върху тяхната повърхност, за разлика от ватите, има почвена и растителна покривка. Понякога маршите може да са и под морското равнище.

МАСИВНИ ПЛАНИНИ – пла­ни­ни с плос­ки вър­хо­ве и по­ве­че или по-мал­ко стръм­ни, по­ня­ко­га стъ­па­ло­вид­ни скло­но­ве. Плос­ка­та по­вър­х­ност обик­но­ве­но е из­г­ра­де­на от твър­ди и ус­той­чи­ви на раз­ру­ше­ние ска­ли, об­ра­зу­ва­щи бро­ни­ращ пласт. Та­ки­ва пла­ни­ни са платото Ус­тюрт в Азия, пла­то­то Ка­ру в Юж­на Аф­ри­ка.

МАСЛОДАЙНИ РАСТЕНИЯ – гру­па кул­тур­ни рас­те­ния, част от отглежданите технически култури. Отличават се с нат­руп­ване в своите орга­ни (в се­ме­на­та или плодовете) на го­ле­ми ко­ли­чес­т­ва рас­ти­тел­ни маз­ни­ни. Използват се като суровина в хранително-вкусовата и химическата промишленост. От­г­леж­дат се за про­из­вод­с­т­во­то на хра­ни­тел­ни и тех­ни­чес­ки мас­ла. По­де­лят се на ед­но­го­диш­ни тре­вис­ти рас­те­ния (слънчоглед, фъстък, мак, сусам, синап, рицин и др). и тро­пич­ни или суб­т­ро­пич­ни дър­ве­та (мас­ли­на, ко­ко­со­ва пал­ма, ка­ка­о­во дър­во и др.). Ка­то мас­ло­дай­ни рас­те­ния се из­пол­з­ват още: ня­кои влакнодай­ни рас­те­ния – па­мук, ко­ноп, влакно­да­ен лен; зър­не­ни кул­ту­ри – соя, ца­ре­ви­ца; ете­рич­но-­мас­ле­ни култури – ана­сон, кими­он, ко­ри­ан­дър и др.  

МАСОВИ ТОВАРИ – голям обем насипни (превозвани без опаковка и амбалаж) и наливни (превозвани в специални тръбопроводи, кораби, цистерни и др.)  еднородни товари – руда, въглища, зърно, цимент, пясък, нефт, растителни масла, спирт и др.

МАТЕМАТИЧЕСКА ГЕОГРАФИЯ, астрономическа география - дял на природната география, изучаващ: 1/. Вида и големината на планетата Земя, нейното място в Слънчевата система и извършваните от нея движения; 2/. Определяне мястото на някаква точка, обект или пространство на земната повърхност. В тясна връзка е с астрономията, картографията, математиката, геодезията, географските информационни системи и др..   

МАТЕМАТИЧЕСКИ ЕЛЕМЕНТИ НА КАРТАТА* - съставна част на географската карта, включваща компонентите (елементите) на математическата основа на картата – мащаб (числен и линеен), картографска проекция (математически определен начин на изобразяване на земната повърхност), координатната мрежа (изображение на картата на паралели и меридиани), разграфка на картата (делене на листове), рамка на картата (вътрешна и външна), компоновка (разположение на изображението, легендата и др.).

МАТЕМАТИКО-ГЕОГРАФСКО ПОЛОЖЕНИЕ – вж.: Ас­т­ро­но­ми­чес­ко положение.

МАТЕРИАЛНА СФЕРА – вж.: Производствена сфера.

МАТЕРИАЛНО-ТЕХНИЧЕСКА БАЗА – ве­щес­т­ве­ни­те еле­мен­ти на про­из­вод­с­т­во­то и ма­те­ри­ал­ни­те ос­но­ви на из­вън­ п­ро­из­вод­с­т­ве­ни­те дей­нос­ти – ос­нов­ни­те про­из­вод­с­т­ве­ни и неп­ро­из­вод­с­т­ве­ни фон­до­ве.

МА­ТЕ­РИК (от рус.) – вж.: Кон­ти­нент.

МАШИНОСТРОЕНЕ (от гр.-фр. machine) – от­ра­съл на преработващата промишленост­, обе­ди­ня­ващ пред­п­ри­я­тия и фир­ми за изработване пре­дим­но на оръ­дия на тру­да и на пред­ме­ти за пот­реб­ле­ние с трай­но пред­наз­на­че­ние. Въз­дейс­т­ва ка­то гла­вен фактор за ин­дус­т­ри­а­ли­за­ци­я­та и ин­тен­зи­фи­ка­ци­я­та на сто­пан­с­т­во­то. По­де­ля се на над 30 по­дот­ра­съ­ла (транспортно, селкостопанско, електротехническо, инвестиционно, електронно машиностроене и т.н.). 

МА­ЩАБ* (от нем. masstab  - мярка и  пръчка) – ус­лов­на математическа мяр­ка, показва­ща сте­пен­та на на­ма­ле­ние на дейс­т­ви­тел­ни­те раз­с­то­я­ния по зем­на­та по­вър­х­ност при на­на­ся­не­то им вър­ху ге­ог­раф­с­ка кар­та, ге­ог­раф­с­ки гло­бус и план на местност. Мащабът по­каз­ва кол­ко пъ­ти изоб­ра­же­ни­е­то е по-мал­ко от дейс­т­ви­тел­ни­те размери. В зависимост от начина на изготвяне, предназначението и използването на картата мащабът може да бъде: 1/. Числен във вид на математическа дроб, в която числителят е единица, а знаменателят показва степента на умаление на изображението от земната повърхност върху плоскостта на географската карта.  Например, изображение на  1 км² от местността на карта с мащаб 1:1000 ще бъде 1м², а при мащаб 1:100 000 ще бъде      1 см². Обик­но­ве­но ма­ща­бът се за­пис­ва във вид на две цифри, разде­ле­ни от двоеточие. В геог­раф­с­ки­те кар­ти обик­но­ве­но пър­вата цифра е в сантиметри. При пла­на и то­пог­раф­с­ка­та кар­та ма­ща­бът е пос­то­я­нен, а при ге­ог­раф­с­ка­та кар­та е про­мен­лив. Го­ле­ми­ят ма­щаб (от 1:10 000 до 1: 200 000) поз­во­ля­ва зем­на­та повърхност да бъ­де изоб­ра­зя­ва­на по-точ­но. 2/. Линеен мащаб. Това е линия с различни отбелязани отсечки, които показват числената стойност на разстоянието от картата. 3/. Вертикален мащаб. Това е мащабът на изобразяването на височини и дълбочини и вертикални разрези на земната повърхност. Използва се за по-добро изобразяване на особеностите на релефа. 4/. Частен мащаб. Мащабът в някаква точка изобразяване на картата, отразяващ деформацията в изображението от главния мащаб.  

МЕ­АН­Д­РИ­РА­НЕ – кри­во­ли­че­не на ре­ка­та по сво­е­то те­че­ние, при ко­е­то се об­ра­зу­ват мно­жес­т­во ме­ан­д­ри. Ме­ан­д­ри­ра­не­то би­ва ог­ра­ни­че­но, сво­бод­но и не­за­вър­ше­но. Ограничено ме­ан­д­ри­ра­не имат ре­ки­те с тяс­на за­лив­на те­ра­са, а лег­ло­то им има сла­бо извита фор­ма. Сво­бод­но ме­ан­д­ри­ра­не имат ре­ки с ши­ро­ка за­лив­на те­ра­са, из­вив­ки­те им са от сла­бо до сил­но из­пък­на­ли. Не­за­вър­ше­но ме­ан­д­ри­ра­не имат ре­ки­те, ко­и­то при те­че­ни­е­то си пре­къс­ват ший­ка­та на ме­ан­дъ­ра и ста­ро­то лег­ло ос­та­ва встра­ни от глав­но­то те­че­ние на ре­ка­та.

МЕ­АН­ДЪР* (по името на р. Голям Мендерес (Меандрос) в Мала Азия) - хоризонтално разположена извивка на речното легло, възникваща в резултат на действието на течението на реката, не­ съвпадащо с основна­та му посока. Меандъ­рът се обра­зу­ва при обтичане на трудно размива­е­ми зем­ни пластове. Повърхностни­те струи на вода­та разми­ват вдлъбнатия бряг, а нано­си­те се отлагат на изпъкналия бряг. В резул­тат на то­ва дейст­вие понякога реката си про­кар­ва но­во легло, а старо­то ос­та­ва изолирано от речно­то течение. Меандри­те са разполо­же­ни в заливна­та тераса на ре­ка­та. Когато са откъснати от нея, образуват крайречни езера (старици), подхранвани нап­ра­во от реката при нейното пълново­дие и чрез прос­мук­ва­не на речни во­ди (инфилтрация). Те са характерни за течение­то на ре­ки­те в низи­ни­те и равнините, къ­де­то нак­ло­нът е ма­лък, а поради то­ва и ско­рост­та на вод­но­то тече­ние е незначителна.

МЕГАПОЛИС (МЕГАЛОПОЛИС)* (от грц. megas – голям и polis – град-държава) – мно­го го­ля­мо селищ­но об­ра­зу­ва­ние, включ­ва­що ня­кол­ко гра­до­ве-ги­ган­ти и тех­ни­те агломе­ра­ции. Отделни­те яд­ра на аг­ло­ме­ра­ци­и­те се прев­ръ­щат в зве­на от гигантско­то селищно образувание. В све­та най-го­ле­ми­те ме­га­по­ли­си са То­кай­до (в Япония), Босваш (Бос­тън-Вашин­г­тон в САЩ), Чи­питс (Чи­ка­го-Пит­с­бърг в САЩ), Английс­кия мегапо­лис (Го­лям Лон­дон, Ман­чес­тър, Ли­вър­пул, Бир­мин­гам), Рейн­с­кия мегаполис (в Германия) и др.

МЕГАРЕЛЕФ (от грц. megas – голям) – съв­куп­ност от най-ед­ри фор­ми на ре­ле­фа. Включ­ва зе­ме­по­вър­х­ни фор­ми с много голяма площ. В ос­но­ва­та на об­ра­зу­ва­не­то му са ендо­ген­ни­те про­це­си и си­ли и ед­нов­ре­мен­но­то про­дъл­жи­тел­но дейс­т­вие на вън­ш­ни­те земни си­ли. Фор­ми на ме­га­ре­ле­фа са океански падини, срединни океански хребети, островни дъги, планински системи и други.

МЕ­ДИ­ТЕ­РАН­С­КА РАС­ТИ­TЕЛ­НОСТ (от лат. mediana – средна, terra – земя) – вж.: Сре­ди­зем­но­мор­с­ка рас­ти­тел­ност.

МЕ­ДИ­ТЕ­РАН­С­КА ФА­УНА (от лат. mediana – средна, terra – земя и fauna) – вж.: Среди­зем­но­мор­с­ка фа­у­на.

МЕДИЦИНСКА ГЕОГРАФИЯ – междудисциплинарна наука (между география и медицина), изучаваща природните и социални условия за живот в определени територии с оглед влиянието им върху здравето на населението, профилактиката и лечението на болестите. Особено внимание отделя на влиянието на климата (слънчево греене, температура на въздуха, състав и свойства на въдуха, ветрове и др.), водите (морски солени, минерални, лечебна кал и др.), ландшафтната природна и антропогенна среда, възникването и територалното разпространение на определени болести и др. Основните задачи пред медицинската география са: а) изучаване влиянието на окръжаващата човека среда в определена териториална единица с цел повишаване на здравния статус на населението, б) набиране и обработка на медико-географска информация, необходима за профилактиката и лечението на болестите и на тази основа изготвяне на медико-географски прогнози и предложения за териториално разположение на специализираните профилактични и санаториално-курортни обекти; в) създаване и издаване на специализирани медико-географски карти и използване на географските информационни системи в практическата дейност на медицинските учреждения

МЕЖДУДИСЦИПЛИНАРЕН ПОДХОД* - (от лат. disciplina — обучение, възпитание, наука и подход) -  начин на изследване и изучаване на предмети и явления от действителността, чрез използване на знания, концепции и методи  от две или повече самостоятелни науки и формиране на ново знание. Използва се, когато темата на изследване излиза извън рамките на една отделна научна дисциплина и поради това не може да бъде проучена с традиционните и характерни за нея подходи и методи. Този подход позволява изследваните обекти и явления да бъдат разгледани в по-цялостен аспект, разкриване нови техни качества и характеристики.

МЕЖДУДЪРЖАВНО СЪТРУДНИЧЕСТВО* - тип междудържавни отношения, основани на система от политически, икономически, научно-технически, културни, военни и други устойчиви взаимовръзки и взаимодействия. За тях е характерно  съвместното извършване на дейности от държавите на двустранна, тристранна и многостранна основа или чрез дейността на междудържавни органи и организации при условие за взаимна изгода. Междудържавното сътрудничество може да бъде комплексно и да засяга всички страни на междудържавните отношения или да е целево, само в определени дейности и сфери - стопанско, инвестиционно, търговско, транспортно, научно-техническо, културно и т.н. То се осъществява на договорна основа.

МЕЖ­ДУКОН­ТИ­НЕН­ТАЛ­НИ МО­РЕ­ТА – мо­ре­та, раз­по­ло­же­ни меж­ду два или повече кон­ти­нен­та и има­щи с оке­а­на ед­на или по­ве­че последователни връз­ки и характеризиращи се със зна­чи­тел­на дъл­бо­чи­на. Та­ки­ва са Сре­ди­зем­но мо­ре (меж­ду Европа, Азия и Афри­ка), Черно море (между Европа и Азия), Чер­ве­но мо­ре (меж­ду Азия и Аф­ри­ка), Берингово мо­ре (меж­ду Азия и Се­вер­на Аме­ри­ка) и др.

МЕЖДУНАРОДЕН ВАЛУТЕН ФОНД (МВФ)* - международна финансова организация, създадена през 1944 г. като специализиран орган на ООН. В началото на 21 век в него членуват над 180 държави. Основни задачи на МВ‘ са: да оказва съдействие за развитие на международната търговия и валутно-финансовото сътрудничество; поддържане на платежния баланс (чрез отпускане на кредити) на страните, членуващи в него; регулиране на валутните курсове и контрол за спазването им; разработка на  мерки за оздравяване на световната валутна система. МВ‘ определя кредитния рейтинг на отделните страни. Капиталът на фонда се формира от членския внос на страните, участващи в него чрез определена за всяка страна квота. Съветът на управляващите е висш ръководен орган, решаващ принципните въпроси. Включва министрите на финансите или ръководителите на централните банки на страните-членки на МВ‘ и се събира веднъж в годината. Директоратът е изпълнителен орган, ръководещ ежедневната дейност.Състои се от 22 директори.

МЕЖДУНАРОДЕН ТУРИЗЪМ – вид сто­пан­с­ки ту­ри­зъм, свър­зан с пъ­ту­ва­не­то, преби­ва­ва­не­то и об­с­луж­ва­не­то на ту­рис­ти, ид­ва­щи от дру­ги стра­ни или пъ­ту­ва­щи за дру­ги стра­ни. То­ва са пъ­ту­ва­ния с цел по­чив­ка, ле­че­ние, раз­в­ле­че­ние, учас­тие в кон­г­ре­си, симпози­у­ми, кул­тур­ни и спор­т­ни про­я­ви и т.н.

МЕЖДУНАРОДНО РАЗДЕЛЕНИЕ НА ТРУДА* – вид те­ри­то­ри­ал­но раз­де­ле­ние на тру­да, ре­зул­та­т от про­из­вод­с­т­ве­на­та спе­ци­а­ли­за­ция на раз­лич­ни­те ра­йо­ни от све­та, учас­т­ва­щи в меж­ду­на­род­ни­те ико­но­ми­чес­ки от­но­ше­ния и пре­ди всич­ко в све­тов­на­та (между­на­род­на­та) тър­го­вия. Чрез меж­ду­на­род­но­то раз­де­ле­ние на тру­да на све­тов­ния па­зар се продава стока, ко­я­то е ико­но­ми­чес­ки най-из­год­на за ра­йо­на или стра­на­та. Специализаци­я­та на от­дел­ни­те стра­ни и ра­йо­ни за­ви­си от рав­ни­ще­то на сто­пан­с­ко­то разви­тие, при­род­но-ре­сур­с­ния по­тен­ци­ал, от се­бес­той­ност­та на про­из­веж­да­на­та продукция. Меж­ду­на­род­но­то раз­де­ле­ние на тру­да за­ поч­ва да се фор­ми­ра през XVIII век и се за­дъл­бо­ча­ва, ка­то дос­ти­га най-ви­со­ко­то си рав­ни­ще в съв­ре­мен­ни ус­ло­вия.

МЕЗОЗОЙСКА ЕРА (от грц. mesos – среден и zoe – живот) – чет­вър­та­та ера от геолож­ка­та ис­то­рия на Зе­мя­та, след­ва­ща Па­ле­о­зоя и пред­хож­да­ща Не­о­зоя. На­ча­ло­то на Ме­зо­зойс­ка­та ера е пре­ди око­ло 230 млн.г., а про­дъл­жи­тел­ност­та и е око­ло 160 млн.г. Поде­ля се на три пе­ри­о­да – три­ас, юра и кре­да. През Ме­зо­зойс­ка­та ера се очер­та­ват основни­те ли­нии на съв­ре­мен­ни­те кон­ти­нен­ти. Гон­д­ва­на се раз­па­да на Юж­на Аме­ри­ка, Аф­ри­ка, Ан­тар­к­ти­да, Ав­с­т­ра­лия и по­лу­ос­т­ровите Арабия и Ин­дус­тан. Лав­ра­зия при разпада­не­то си об­ра­зу­ва ос­нов­ни­те час­ти на съв­ре­мен­ни­те кон­ти­нен­ти Ев­ро­па, Азия и Север­на Аме­ри­ка. През Ме­зо­зойс­ка­та ера мо­ре­та­та нах­лу­ват вър­ху плат­фор­ми­те и има актив­ни дви­же­ния на зем­на­та ко­ра око­ло Ти­хия оке­ан. Фор­ми­ра се близ­ка до съв­ре­мен­на­та кли­ма­тич­на зо­нал­ност. Кли­ма­тът през Ме­зо­зойс­ка­та ера бил по-вла­жен. Рас­ти­тел­ност­та се об­но­ви­ла – сил­но се раз­ви­ли хвой­но­ви, пап­ра­то­ви рас­те­ния. Сред жи­во­тин­с­кия свят започна­ли да пре­об­ла­да­ват вле­чу­ги­те, осо­бе­но през юра­та и кре­да­та – ди­но­зав­ри, плезиозав­ри, пте­ро­зав­ри и др. В края на Ме­зо­зойс­ка­та ера пре­об­ла­да­ва­щи ста­ват покритосе­мен­ни­те рас­те­ния, а ди­но­зав­ри­те из­ми­рат.

МЕЗОРЕЛЕФ (от гр. mesos – среден и релеф)  - форми на релефа със средни размери, отличаващи се с разлика във височините до няколко десетки метра. Заемат междинно положение между макрорелефа и микрорелефа. Към ме­зо­ре­ле­фа се от­на­сят фор­ми на земна­та по­вър­х­ност, ко­и­то са об­ра­зу­ва­ни пре­дим­но в ре­зул­тат от про­це­си­те на изветряне, денудация и аку­му­ла­ция. То­ва са фор­ми на ре­ле­фа с площ от 100 до 10 000 м² площ ка­то: хъл­мо­ве, дю­ни, малки речни долини, падини, ов­ра­зи, дюни и др.

МЕЗОПАУЗА (от грц. mesos – среден и пауза) – преходен слой на атмосферата, разположен между мезосферата и термосферата. Намира се на височина около 80 км. Температурата на въздуха е -70, -80^οС.

МЕЗОСФЕРА (от грц. mesos – среден и sphaire – кълбо)  – един от слоевете на атмосферата, който е разположен на височина между от 50 до 80-90 км, над стратопаузата  и под мезопаузата и термосферата. Характеризира се с понижаване на температурата на въздуха от 0^οС до -90^οС и на атмосферното налягане (до 200 пъти по-ниско от земната повърхност). Скоростта на вятър е до около 150 м/сек. В нея са образувани само перести сребристи облаци от ледени кристалчета. За този слой е характерно явлението светене на атмосферата.

МЕЗОФИТИ (от грц. mesos – среден и phyton – растение) -  група растения, които виреят добри в условията на достатъчно овлажнение. Заемат междинно положение между ксерофитите (сухолюбивите) и хигрофитите (водолюбивите). В България в тази група се включват обикновен бук, източен бук, клек, картъл, власатка, обикновена полевица и др. растителни видове.

МЕЛИОРАЦИЯ (от лат. melioratio – подобряване), хид­ро­ме­ли­о­ра­ция – съв­куп­ност от сто­пан­с­ки тех­ни­чес­ки и ор­га­ни­за­ци­он­ни ме­роп­ри­я­тия за из­ме­не­ние и ре­гу­ли­ра­не на поч­ве­на­та вла­га. Ме­ли­о­ра­ци­я­та включ­ва дей­нос­ти­те по на­по­я­ва­не, от­вод­ня­ва­не, терасиране, бор­ба с еро­зи­я­та, пред­паз­ва­не от на­вод­не­ния и др., на­со­че­ни към по-ви­со­ки и ус­той­чи­ви до­би­ви от сел­с­кос­то­пан­с­ки­те кул­ту­ри. Чрез ме­ли­о­ри­ра­не­то се по­доб­ря­ват въздуш­ни­ят, топ­лин­ни­ят и хра­ни­тел­ни­ят ре­жим на поч­ви­те.

МЕ­НИ­Д­Ж­МЪНТ* (от англ. management – управление), стопанско управление –         съвкупност от принципи, методи, средства и форми на управление на стопанската дейност с цел повишава­не на ефективност­та от бизне­са и повишаване на печалби­те. Разглеж­да се и ка­то специализира­на дейност по ръководс­т­во и управление на някак­ва фирма, институ­ция, звено, поделение и т.н., включва­ща взема­не­то на решения, организация на работа­та, подбор, назначаване и уволнение на работници­те и специалистите и т.н.

МЕРГЕЛ (от нем. mergel) - седиментна скала с глинесто-карбонатен състав. Цветът е разнообразен, но най-често е светъл. В зависимост от състава им мергелите се поделят на варовити мергели и доломитови мергели. Използват се като строителен материал и при производството на цимент. Те са широко  разпространена скала.

МЕ­РИ­ДИ­АН (от лат. meridianus – полудневен) – 1/. Географски меридиан. Мис­ле­на рав­ни­на, ко­я­то ми­на­ва през ос­та на вър­те­не на Зе­мя­та и пре­си­ча зем­на­та по­вър­х­ност във вид на ли­ния, съ­е­ди­ня­ва­ща Се­вер­ния и Юж­ния по­лю­с и пре­си­ча­ща Ек­ва­то­ра под прав ъгъл. По­ло­же­ни­е­то на все­ки мери­ди­ан се оп­ре­де­ля спря­мо Ну­ле­вия ме­ри­ди­ан. Той и 180-ият раз­де­лят зем­но­то къл­бо на две – Из­точ­но и За­пад­но по­лу­къл­бо. По ме­ри­ди­а­на всич­ки точ­ки на зем­на­та по­вър­х­ност имат ед­но и съ­що мес­т­но вре­ме и ед­нак­ва ге­ог­раф­с­ка дъл­жи­на. По ме­ри­ди­а­ни­те се от­чи­та ге­ог­раф­с­ка­та ши­ри­на на точ­ки­те по зем­на­та по­вър­х­ност – се­вер­на или юж­на, спря­мо Еквато­ра. Пъл­на­та дъл­жи­на на зем­ния ме­ри­ди­ан е 40 008.550 км. 2/. Магнитен меридиан. Сложни криви линии, събиращи се в Северния и Южния магнитни полюси на Земята.

МЕСТЕН КЛИМАТ – климатът на сравнително малка площ от земната повърхност със еднородни природни условия, характерни за гора, част от речна долина, котловина, морско крайбрежие и т.н. Формира се под силното влияние на особеностите на земната повърхност (топография, растителност, почва, застрояване и др.), въздействащи до няколко стотици метра височина.

МЕСТНА АТМОСФЕРНА ЦИРКУЛАЦИЯ (от лат. circulatio – движениеи атмосфера) – система от въз­душ­ни те­че­ния над малка част от земната повърхност, с малки размери, форми­ра­ни под вли­я­ние на: осо­бе­нос­ти­те на зем­на­та по­вър­х­ност, ко­и­то видоиз­ме­нят (смущават) об­ща­та и цир­ку­ла­ция на въз­ду­ха; значими температурни контрасти на приземния слой на въздуха. Про­я­ва на мес­т­на­та цир­ку­ла­ция на въздуха са мес­т­ни­те ветрове.

МЕС­ТНИ ВЕТРО­ВЕ – въз­душ­ни вих­ри в ог­ра­ни­чен ге­ог­раф­с­ки ра­йон. Мес­т­ни­те ветро­ве имат раз­ли­чен про­из­ход. Ед­на част от тях са свър­за­ни с об­ща­та ат­мос­фер­на циркула­ция – бо­ра, фьон, сприя, су­хо­вей и др., а дру­га част се об­ра­зу­ват под вли­я­ние на мес­т­ни­те осо­бе­нос­ти на ре­ле­фа – бри­з, пла­нин­с­ко-до­лин­ни вет­ро­ве (горняк, долняк, ледникови ветрове) и др.

МЕСТНО ВРЕМЕ - времето, което е определено за дадено място на земната повърхност. Всеки меридиан има свое различно от другите меридиани време. Причината за това е денонощното въртене на Земята. Във всички точки на един меридиан времето е едно и също. За едно денонощие Земята се завърта на 360 градуса, един градус се изминава за 4 минути. По такъв начин лесно се изчислява местното време на всеки пункт на земната повърхност.

МЕСТНО НАСЕЛЕНИЕ* – на­се­ле­ние, ко­е­то ис­то­ри­чес­ки е оби­та­ва­ло да­де­на територия пре­ди ид­ва­не­то на но­ви за­сел­ни­ци. Мес­т­но се на­ри­ча на­се­ле­ни­е­то на континенти­те Се­вер­на и Юж­на Аме­ри­ка, Ав­с­т­ра­лия и от­дел­ни ра­йо­ни на Аф­ри­ка и Азия пре­ди за­сел­ва­не­то в тях на пре­сел­ни­ци от Ев­ро­па. В Се­вер­на Аме­ри­ка към мес­т­но­то населе­ние се от­на­сят ин­ди­ан­ци и ес­ки­мо­си. В Ав­с­т­ра­лия то­ва са або­ри­ге­ни­те, а в Но­ва Зелан­дия – ма­о­ри­те. В ре­ди­ца слу­чаи има смес­ва­не на мес­т­но и пре­се­ле­но на­се­ле­ние и се фор­ми­рат сме­се­ни ра­со­ви ти­по­ве ка­то ме­ти­си, му­ла­ти, сам­бо и др.

МЕС­ТНОСТ – оп­ре­де­ле­но мяс­то, прос­т­ран­с­т­во, част от зем­на­та по­вър­х­ност с всичките и при­род­ни и ан­т­ро­по­ген­ни (съз­да­де­ни от чо­ве­ка) ком­по­нен­ти: ре­леф, кли­мат, во­ди, поч­ви, рас­ти­тел­ност, жи­во­тин­с­ки свят, се­ли­ща, пъ­ти­ща, сто­пан­с­ки обек­ти и т.н.

МЕСТОЖИТЕЛСТВО – населено място, в което човек живее постоянно или продължително време и където е неговият постоянен адрес и се води на отчет в регистрите на населението. Жителството може да бъде само в едно населено място. Местожителството на децата и непълнолетните лица и лицата под пълна забрана е местожителството на техните родители или законните им представители.

МЕСТООБИТАНИЕ, хабитат – пространствено ограничено място на земната повърхност (територия или акватория), притежаващо необходимата съвкупност от жизнените условия, осигуряващи  развитието на един растителен или животински представител или неговата популация. Местообитанието е биотоп или част от него. Цялата съвкупност от местообитания на вида формира неговия ареал на разпространение. Местообитанието може да бъде постоянно върху определено място, но при някои видове отделните стадии на развитието на организма могат да имат различни местообитания (за нощуване, за хранене, за размножаване и др.). Отделни видове и техните представители могат да обитават само определено местообитание, а други да използват по-широк спектър от местообитания.

МЕТАЛУРГИЧНА ПРОМИШЛЕНОСТ (от грц. metallon и ergon – дело), металургия – от­ра­съл на про­миш­ле­ността, кой­то об­х­ва­ща пред­п­ри­я­тия и фир­ми за до­бив и обо­га­тя­ва­не на ру­ди и за про­из­вод­с­т­во на чер­ни, цвет­ни, ред­ки и бла­го­род­ни ме­та­ли и тех­ни­те спла­ви. Ме­та­лур­гията об­х­ва­ща след­ни­те про­из­вод­с­т­ве­ни дей­нос­ти: ру­до­до­бив; под­го­тов­ка на ру­ди­те  (обо­га­тя­ва­не),  дро­бе­не, сор­ти­ра­не, пър­же­не и т.н.; до­би­ва­не на мета­ли­те; про­из­вод­с­т­во на спла­ви, ле­е­не и об­ра­бот­ва­не под на­ля­га­не; про­из­вод­с­т­во на про­кат и дру­ги из­де­лия от бло­ков ма­те­ри­ал. Ме­та­лур­гич­но­то про­из­вод­с­т­во е съв­куп­ност от слож­ни фи­зич­ни, хи­мич­ни и фи­зи­ко-хи­мич­ни прев­ръ­ща­ния, осъ­щес­т­вя­ва­ни в слож­ни съ­о­ръ­же­ния.

МЕТАМОРФИЗЪМ (от грц. metamorphoomai – преобразуване, превръщане) – продължителни и сложни природни процеси на преобразуване на минералния, а понякога и химичния състав на скалите в земните недра. Протичат под влияние на висока температура, високо налягане и химическа активност на дълбочинните разтвори. В края на процеса магмените и седиментните скали са преобразувани и са с нова кристализация на минералите и променен химичен състав (метаморфни скали). Когато процесът на метаморфизъм не е завършил се формират междинни видове скали (напр. гранитът се преобразува в гранитогнайс и в завършен вид в гнайс, мраморизиран варовик и др.). 

МЕ­ТА­МОР­ФНИ СКА­ЛИ (от грц. metamorphoo – изменям, променям и скали) – при­род­ни мине­рал­ни об­ра­зу­ва­ния, вид ска­ли, чии­то ми­не­ра­лен със­тав и стро­еж са на­пъл­но или частич­но пре­об­ра­зу­ва­ни. Ме­та­мор­ф­ни­те ска­ли се об­ра­зу­ват при про­мя­на на физико-химични­те ус­ло­вия – тем­пе­ра­ту­ра, на­ля­га­не, хи­ми­чес­ко въз­дейс­т­вие. Ка­то из­хо­ден матери­ал слу­жат маг­ме­ни, се­ди­мен­т­ни и по-ста­ри ме­та­мор­ф­ни ска­ли. При метаморфозирането на съществуващите скали се образува нова скала, например от варовик - мрамор, от гранит - гнайс и т.н.  Ме­та­мор­ф­ни по про­из­ход са ска­ли­те – гнайс, кристалинни шис­ти, ам­фи­бо­ли­ти, слю­де­ни шис­ти, мра­мо­ри и др.

МЕТАМОРФОЗА (от грц. metamorphosis) – изменение, промяна) – промяна в етапите (стадиите) и формите на развитие на животните (напр. гъсеница в пеперуда) и функциите на някои видове растения (напр. превръщане на корен в клубен и др.). Метаморфозираният вид не изчезва, а преминава в друга форма, в друг вид. 

МЕ­ТЕ­О­Р (от грц. meteoros – намиращ се високо) – крат­кот­рай­но свет­ва­не в атмосфера­та на Зе­мя­та, обик­но­ве­но на ви­со­чи­на 80-130 км. Ме­те­о­ри­те въз­ник­ват при врязва­не в ат­мос­фе­ра­та на дви­же­щи се с ог­ром­на ско­рост твър­ди час­ти­ци – ме­те­ор­ни те­ла. След ка­то нав­ля­зат в ат­мос­фе­ра­та, те се из­па­ря­ват на ви­со­чи­на до 60-100 км.

МЕ­ТЕ­О­РИТ (от грц. meteoros -- намиращ се високо) – же­лез­ни или ка­мен­ни те­ла, падащи на зем­на­та по­вър­х­ност от меж­дуп­ла­не­т­но­то прос­т­ран­с­т­во. Ме­те­о­ри­ти­те са остатъци от ме­те­о­рит­ни те­ла, не­раз­ру­ше­ни при пре­ми­на­ва­не през ат­мос­фе­ра­та. В зависимост от своя със­тав ме­те­о­ри­ти­те са: же­лез­ни, же­лез­но-ка­мен­ни и ка­мен­ни. Имат раз­ме­ри до ня­кол­ко мет­ра и тег­ло до де­сет­ки то­но­ве.

МЕТЕОРОЛОГИЧНА ПРОГНОЗА, прогноза на времето – на­уч­но­ о­бос­но­ва­но пред­по­ло­же­ние за пред­с­то­я­щи­те про­ме­ни на вре­ме­то. Из­гот­вя се на ос­но­ва­та на метеороло­гич­на­та ди­аг­но­за (оцен­ка) на по-зна­чи­ми­те ат­мос­фер­ни яв­ле­ния и про­це­си. Мете­о­ро­ло­гич­ни­те прог­но­зи в за­ви­си­мост от пе­ри­о­да на пред­виж­да­не са: крат­кос­роч­ни (1-2 де­но­но­щия), сред­нос­роч­ни (3 до 10 де­но­но­щия) и дъл­гос­роч­ни (ме­сец и по­ве­че време).

МЕТЕОРОЛОГИЧНА СТАНЦИЯ – мяс­то на зем­на­та по­вър­х­ност вър­ху ко­е­то са обо­руд­ва­ни спе­ци­ал­ни пло­щад­ки и са пос­та­ве­ни при­бо­ри за ре­дов­но про­веж­да­не на наблю­де­ния на из­ме­не­ни­е­то на ме­те­о­ро­ло­гич­ни­те еле­мен­ти (про­мя­на­та на вре­ме­то) в точно оп­ре­де­ле­но вре­ме и по ос­нов­ни ха­рак­те­рис­ти­ки – на­ча­ло, ин­тен­зив­ност, край и др.).

МЕТЕОРОЛОГИЧНИ ЕЛЕМЕНТИ, елементи на времето – ко­ли­чес­т­ве­ни характерис­ти­ки на със­то­я­ни­е­то на ат­мос­фе­ра­та – тем­пе­ра­ту­ра, ат­мос­фер­но на­ля­га­не, влажност, ско­рост и по­со­ка на вя­тъ­ра, об­лач­ност, ва­ле­жи, проз­рач­ност на ат­мос­фе­ра­та (види­мост), слън­че­во греене, тем­пе­ра­ту­ра на зем­на­та по­вър­х­ност и на во­да­та, ра­ди­а­ци­он­но из­лъч­ва­не на Зе­мя­та и на ат­мос­фе­ра­та. Ко­га­то се от­на­сят за оп­ре­де­лен мо­мент на определе­но мяс­то са еле­мен­ти на вре­ме­то. Мно­го­го­диш­ни­ят им ре­жим (сред­ни многогодишни стой­нос­ти) характеризира кли­ма­тич­ните еле­мен­ти.

МЕТЕОРОЛОГИЯ (от грц. meteoros – намиращ се високо, logos – наука) – на­у­ка за със­та­ва, стро­е­жа и фи­зи­чес­ки­те свойс­т­ва на ат­мос­фер­ния въз­дух и на про­це­си­те и явления­та, фор­ми­ра­щи вре­ме­то. Де­ли се на: фи­зи­ка на ат­мос­фе­ра­та; ди­на­мич­на метеороло­гия, си­ноп­тич­на ме­те­о­ро­ло­гия и др. Тяс­но е свър­за­на с кли­ма­то­ло­ги­я­та. Обяснява ме­ха­низ­ми­те на фор­ми­ра­не­то на вре­ме­то, при­чи­ни­те за въз­ник­ва­не­то на отделни­те яв­ле­ния и прог­но­зи­ра­не на про­ме­ни­те в ат­мос­фе­ра­та и във вре­ме­то.

МЕ­ТИ­СИ* (от исп. metizo – смесен) – сме­сен ра­сов тип меж­ду пред­с­та­ви­те­ли на европе­ид­на­та и мон­го­ло­ид­на­та ра­са. В Аме­ри­ка ме­ти­си се на­ри­чат по­том­ци­те от бра­ко­ве­те меж­ду бе­ли (ев­ро­пей­ци) и ин­ди­ан­ци. Над по­ло­ви­на­та на­се­ле­ние на стра­ни­те Чи­ли и Колум­бия са ме­ти­си. Го­лям е тех­ни­ят от­но­си­те­лен дял сред на­се­ле­ни­е­то и на Мек­си­ко, Екв­а­дор, Пе­ру, Бо­ли­вия.

МЕТОД (от грц..methodos – начин, подход) – съв­куп­ност­та от на­чи­ни­те и опе­ра­ци­и­те за из­с­лед­ва­не на дейс­т­ви­тел­ност­та. По на­чи­на на из­с­лед­ва­не на обек­ти­те и яв­ле­ни­я­та от дейс­т­ви­тел­ност­та ме­то­ди­те би­ват: на­уч­ни (те­о­ре­тич­ни), за обяснение на учебен ма­те­ри­ал (учеб­ни), за ху­до­жес­т­ве­но пре­съз­да­ва­не на дейс­т­ви­тел­ност­та (ху­до­жес­т­ве­ни) и т.н. Те се групират и на об­що­на­уч­ни и кон­к­рет­но­-на­уч­ни. Към об­що­на­уч­ни­те се от­на­сят ме­то­ди­те на ана­лиз, син­тез и обоб­ще­ние, сравне­ние, моде­ли­ра­не, сис­те­мен ме­тод и др. Към кон­к­рет­но-на­уч­ни­те ме­то­ди се от­на­сят ге­ог­раф­с­ки­те ме­то­ди, би­о­ло­гич­ни­те, хи­мич­ни­те и т.н. ме­то­ди.

МЕТРО (от фр. metropolitain) – ско­рос­т­на град­с­ка елек­т­ри­чес­ка же­лез­ни­ца, специализи­ра­на за път­ни­чес­ки пре­во­зи. От­ли­ча­ва се с без­кон­ф­лик­т­но пре­си­ча­не с дру­ги път­ни и тран­с­пор­т­ни по­то­ци, с ви­со­ка ско­рост. В за­ви­си­мост от мес­то­по­ло­же­ни­е­то си метро­то мо­же да бъ­де под­зем­но, на­зем­но и над­зем­но. 

МЕТРОПОЛИЯ (от грц. meter – майка и polis – град) – название на държава, която владее колония или колонии. Спрямо тях тя е мет­ро­по­лия. Не­за­ви­си­мо от раз­па­да на колони­ал­на­та сис­те­ма, все още има ко­ло­нии. Мет­ро­по­лия спря­мо тях са дър­жа­ви­те, ко­и­то ги вла­де­ят. Нап­ри­мер Ве­ли­коб­ри­та­ния е мет­ро­по­лия за Гиб­рал­тар, Фол­к­лън­д­с­ки­те острови, ос­т­ров Све­та Еле­на и др, а САЩ спря­мо Вир­джин­с­ки­те ос­т­ро­ви, Пу­ер­то-Ри­ко и др.

МЕХАНИЧНО ДВИЖЕНИЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО* – вж.: Миг­ра­ция на населението.

МЕХАНИЧЕН ПРИРАСТ НА НАСЕЛЕНИЕТО* – раз­ли­ка­та меж­ду за­се­ле­ни хора на да­де­на те­ри­то­рия и из­се­ле­ни­те от нея в ре­зул­тат на ме­ха­нич­но­то дви­же­ние (миг­ра­ци­я). В ме­ха­нич­ния при­раст се от­чи­тат и вът­реш­ни­те, и вън­ш­ни­те миг­ра­ции. Ко­га­то за­се­ле­ни­те са по­ве­че, ме­ха­нич­ни­ят при­раст е по­ло­жи­те­лен, а ко­га­то са по-мал­ко – отрицате­лен. В резул­тат на ме­ха­нич­ния при­раст се уве­ли­ча­ва или на­ма­ля­ва бро­ят на населе­ни­е­то в отделно се­ли­ще или в оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия (на­се­ле­но мяс­то, ра­йон, стра­на, ре­ги­он, конти­нент и т.н.).

МЕХАНИЧЕН СЪСТАВ НА ПОЧВАТА, гранулометричен състав на почвата  – частиците (елементите, фракциите) от които се състои твърдата част на почвата. В почвите по класификацията на Качински има два големи фракции – скелет (с размер над 1 мм на твърдите частици) и ситнозем (под 1 мм). Обособяват се следните фракции: глина – частици по-малки от 0.001 мм; дребен прах (0.001-0.005); среден прах (0.005-0.01); едър прах (0.01-0.05); фин пясък (0.05-0.25); среден пясък (0.25-0.5); едър пясък (0.5-1.0); чакъл (1.0-3.0); скали (над 3.0 мм). В едрите механични съставки на почвата преобладават минерала кварц, а в дребните – каолинит и монтморилонит. В зависимост от доминиращата механична съставка почвите могат да бъдат определяни като: глинести, песъкливи, глинесто-песъкливи, песъкливо-глинести, каменисти.

МЕХАНИЧНИ СЕДИМЕНТНИ СКАЛИ, кластични скали – вид седиментни скали, образувани чрез наслагване, механично уплътняване и спояване на частици (късове и минерали) от разрушенини магмени, метаморфни и седиментни скали. Отличават се със слоистост. В зависимост от формата и размера на частиците механичните седиментни скали се подялт на: 1/. Едрокъсови: неспоени (огладени и неогладени) с размер над 1 мм – каменни блокове, валуни, едър и дребен чакъл пясък; свързани (споени, циментирани) – конгломерати, брекчи и др.; 2/. Пясъци и пясъчници с частици с размер от 1 до 0.1 мм. 3/. Алеврити от 0.05 до 0.005 мм; 4/. Глини – с размери на частиците под 0.1 мм.

МИГРАНТ (от лат. migratio – преселване) – физическо лице, което се пресeлва от едно населено място в друго населено място за постоянно или за определен период от време. То пресича граница на териториална (населено място, община, район, област и т.н. или национална граница. При външната миграция преселващите се могат да са емигранти (изселващи се) и имигранти (заселващи се).   

МИГ­РА­ЦИЯ* (от лат. migratio – преселване), преселване – вся­ко ед­но пре­сел­ва­не, пре­мес­т­ва­не от ед­но мяс­то на дру­го населено мяс­то на хора, жи­вот­ни, хи­ми­чес­ки елементи, ка­пи­та­ли и др. за оп­ре­де­лен срок или пос­то­ян­но. В за­ви­си­мост от пре­мес­т­ва­щи­я се обект би­ват: миг­ра­ция на на­се­ле­ни­е­то; миг­ра­ция на жи­вот­ни­те; миг­ра­ция на ка­пи­та­ла и др.

МИГ­РА­ЦИЯ НА НА­СЕ­ЛЕ­НИ­Е­ТО*, механично движение на населението, преселва­не на на­се­ле­ни­е­то – ме­ха­нич­но дви­же­ние (те­ри­то­ри­ал­но преместване) на населе­ни­е­то, из­ра­зя­ва­що се в из­сел­ва­не от ед­на те­ри­то­рия и за­сел­ва­не в дру­га с цел постоян­но мес­топ­ре­би­ва­ва­не. При миг­ра­ци­я­та се про­ме­ня не са­мо мес­то­жи­ве­е­не­то, но и сре­да­та, и на­чи­нът на жи­вот на хо­ра­та. Вслед­с­т­вие на миг­ра­ци­я­та се про­ме­нят бро­ят и съста­вът на на­се­ле­ни­е­то на оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия – стра­на, об­ласт, об­щи­на и населено място. В за­ви­си­мост от то­ва да­ли пре­сел­ва­щи­те се пре­ми­на­ват дър­жав­на­та гра­ни­ца миграци­я­та би­ва вът­реш­на и вън­ш­на. Спо­ред вре­мет­ра­е­не­то на пре­сел­ва­не­то миг­ра­ци­я­та се по­де­ля на пос­то­ян­на и вре­мен­на (сед­мич­на, ме­сеч­на, се­зон­на, го­диш­на и мно­го­го­диш­на). В за­ви­си­мост от при­чи­ни­те, ко­и­то ги по­раж­дат, миг­ра­ци­и­те са: по­ли­ти­чес­ки, ико­но­ми­чес­ки, ре­ли­ги­оз­ни, ет­ни­чес­ки, туристичес­ки и др. Спо­ред на­чи­на на осъ­щес­т­вя­ва­не миг­ра­ци­и­те би­ват още и гру­по­ви, инди­ви­ду­ал­ни, пос­те­пен­ни и ско­ко­об­раз­ни.

МИГРАЦИИ НА ЖИВОТНИТЕ – ма­со­во пре­сел­ва­не на жи­вот­ни от един ге­ог­раф­с­ки ра­йон в друг. При­чи­ни­те са раз­лич­ни. Пос­то­ян­ни­те миг­ра­ции обик­но­ве­но се дъл­жат на пре­на­сел­ва­не на оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия от един вид. По­ра­ди то­ва не дос­ти­гат хра­ни­тел­ни­те ре­сур­си и го­ля­ма част от оби­та­те­ли­те се раз­сел­ват в съ­сед­ни или по-да­леч­ни те­ри­то­рии. Твър­де чес­то пре­се­ле­ни­те се ин­ди­ви­ди не мо­гат да се ак­ли­ма­ти­зи­рат към но­ви­те ус­ло­вия и из­ми­рат. Най-ти­пич­ни са се­зон­ни­те миграции. Жи­вот­ни­те се пре­сел­ват за оп­ре­де­лен период, за да из­бяг­нат су­ша, студ и др. на но­ви мес­та или за да съз­да­дат по­ко­ле­ние при по-доб­ри жиз­не­ни ус­ло­вия.

МИК­РОК­ЛИ­МАТ (от грц. mikros – малък и klino – наклон) – кли­мат на при­зем­ния слой въз­дух над нез­на­чи­тел­на час­т от зем­на­та по­вър­х­ност. Мик­рок­ли­ма­тът за­ви­си от влияни­е­то на под­с­ти­ла­ща­та по­вър­х­ни­на. При яс­но и ти­хо вре­ме мик­рок­ли­ма­тич­ни­те особе­нос­ти се за­сил­ват.

МИКРООРГАНИЗМИ (от грц. mikros – малък) – об­що на­и­ме­но­ва­ние на най-мал­ки­те ор­га­низ­ми от рас­ти­те­лен и жи­во­тин­с­ки про­из­ход. Те се виж­дат са­мо в мик­рос­коп. Към тях се от­на­сят бак­те­рии, мик­ро­би, мик­рос­ко­пич­ни во­до­рас­ли и др. Ня­кои от тях са причинители на ин­фек­ци­оз­ни бо­лес­ти по хо­ра­та и жи­вот­ни­те.

МИКРОРАЙОН (от грц. mikros – малък ) – най-мал­ка­та еди­ни­ца в ико­ном­географското ра­йо­ни­ра­не. Пред­с­тав­ля­ва те­ри­то­ри­ал­но-про­из­вод­с­т­ве­на еди­ни­ца със сла­ба ком­п­лек­с­ност, за­си­ле­на спе­ци­а­ли­за­ция и оп­рос­те­ни ико­но­ми­чес­ки и про­из­вод­с­т­ве­ни връзки. Мик­ро­ра­йо­нът е част от под­район. 

МИК­РО­РЕ­ЛЕФ (от грц. mikros – малък) – мал­ки фор­ми на зем­на­та по­вър­х­ност, ко­и­то са част от по-ед­ри фор­ми на ре­ле­фа в ед­на или дру­га част от су­ша­та. Об­ра­зу­ва се предимно под въз­дейс­т­ви­е­то на вън­ш­ни­те зем­ни си­ли и до­ри при об­ра­бот­ка­та на поч­ва­та, дей­ност­та на рас­те­ни­я­та и жи­вот­ни­те. Фор­ми на мик­ро­ре­ле­фа са хъл­мо­ве, мо­ги­ли, мал­ки из­да­ти­ни, ва­ло­ве, ко­си, степ­ни блюд­ца, браз­ди, ро­ви­ни и др. Те обик­но­ве­но за­е­мат площ до 300 кв.м. Имат нез­на­чи­тел­на ви­со­чи­на, най-чес­то до 10 м.

МИЛИБАР (от грц. baros - тежест, товар и от лат. mille - хиляда) - единица за измерване на атмосферното налягане, равна на 0.75 мм височина на живачния стълб или един хектопаскал.

МИЛЯ (от англ. mile от лат milia –хиляда (крачки) – мерна единици за дължина, използвана във Великобритания и САЩ, в мореплаването и др. Сухопътната миля е равна на 1.609 км, а морската миля – на 1/60 от градуса на географския меридиан или 1.852 км. 

МИ­НА (от фр. mine) – спе­ци­а­ли­зи­ра­но пред­п­ри­я­тие за под­зем­но или от­к­ри­то добиване на въг­ли­ща, руд­ни и не­руд­ни по­лез­ни из­ко­па­е­ми. Ми­ни­те включ­ват на­ зем­ни съо­ръ­же­ния, скла­до­ве, сгра­ди и др. и под­зем­ни ма­ши­ни и съ­о­ръ­же­ния. Съвременна­та ми­на е ме­ха­ни­зи­ра­но и ав­то­ма­ти­зи­ра­но пред­п­ри­я­тие, снаб­де­но с ма­ши­ни за до­бив, тран­с­пор­ти­ра­не на по­лез­но­то из­ко­па­е­мо, от­вод­ня­ва­не и вен­ти­ла­ция на въз­ду­ха.

МИ­НЕ­РАЛ (от фр. mineral, от лат. minera – руда) – при­род­но тя­ло, приб­ли­зи­тел­но ед­но­род­но по хи­ми­чен със­тав и свойс­т­ва, хи­мич­ни еле­мен­ти или съ­е­ди­не­ния, об­ра­зу­ва­щи се в ре­зул­тат на физико-химични про­це­си. Ми­не­ра­ли­те са пре­дим­но твър­ди крис­тал­ни вещес­т­ва. В при­род­на­та сре­да се сре­щат по­ е­ди­нич­но или гру­пи­ра­ни в аг­ре­га­ти ка­то състав­на част на ска­ли­те, ру­ди­те и ме­те­о­ри­ти­те. Чес­то по фор­ма са зър­нес­ти, иг­лес­ти, лъчис­ти, люс­пес­ти, пло­чес­ти и др. ви­до­ве об­ра­зу­ва­ния. В при­ро­да­та има над 2500 минерала и още тол­ко­ва ми­не­рал­ни раз­но­вид­нос­ти.

МИНЕРАЛИЗАЦИЯ (от фр. mineral) – природен процес на внасяне и/или образуване на минерали в състава на някакво природно тяло или вещество (скала, нанос, почва, вода, органична материя) и промяна на неговите свойства (напр. засоляване на почвата и намаляване на нейното плодородие), образуване на нови вещества (напр. при изстиване на магмата под земната повърхност се образуват скали и руди). В зависимост от минерализираното природно тяло или вещество има следните видове минерализация: 1/.  Минерализация на водите. Това е природен процес на разтваряне във водите на различни минерални вещества, предимно соли и количествен показател за равнището на съдържание на минерали във водите. Измерва се в абсолютни стойности (g/dm³, kg/m³, mg/dm³) или в промили (‰). 2/. Минерализация на магмата, нейното превръщане в твърдо тяло чрез изстиване, образуване на минерали и създаване на скали и руди. 3/. Минерализация на почвите чрез тяхното просмукване с минерални вещества, засоляване на почвите. 4/. Минерализация на органичното вещество. Има два типа: обогатяване на органично вещество със соли (напр. превръщането на скелетите на умрелите животни в земните недра на вкаменелости), заместване на отделни компоненти на костите и черупките с минерали; превръщане на органичното вещество в неорганично чрез разлагане, окисление. 

МИ­НЕ­РАЛ­НИ ВО­ДИ – во­ди с по­ви­ше­но съ­дър­жа­ние на ми­не­рал­ни ком­по­нен­ти и/или при­те­жа­ва­щи спе­ци­фич­ни физико-химични свойс­т­ва (хи­ми­чен със­тав, тем­пе­ра­ту­ра, ра­ди­о­ак­тив­ност и др.), бла­го­да­ре­ние на ко­е­то оказ­ват вър­ху чо­ве­ка ле­чеб­но дейс­т­вие. Обра­зу­ва­ни са пре­дим­но от ат­мос­фер­ни (ин­фил­т­ра­ци­он­ни во­ди), ко­и­то пре­тър­пя­ват сложни про­ме­ни в зем­ни­те нед­ра. В зависимост от равнището на минерализация водите са: ултрапресни – до 0.2 g/dm³; пресни – 0.2-0.5 g/dm³; с повишена минерализация – 0.5-1.0 g/dm³; слабо солени – 1.0-3.0 g/dm³; солени – 3.0-10.0 g/dm³; много солени – 10.0-35.0 g/dm³ и разсоли – над 35.0 g/dm³.

МИ­НЕ­РАЛ­НИ ИЗ­ВО­РИ – вид из­во­ри, в чи­я­то во­да има разтворени повече ми­не­ра­ли­  от обик­но­ве­на­та во­да и/или в хи­мич­ни­я им със­тав вли­зат съ­е­ди­не­ния с ня­как­во физиологич­но въз­дейс­т­вие. Ми­не­рал­ни­те во­ди се прид­виж­ват към по­вър­х­ност­та обикновено от по-го­ле­ми дъл­бо­чи­ни и имат на­по­рен ха­рак­тер. Твър­де чес­то те от­де­лят газо­ве – въг­ле­ро­ден ди­ок­сид, ме­тан и др.

МИНЕРАЛНИ РЕСУРСИ – при­род­ни те­ла с раз­но­об­ра­зен със­тав и раз­лич­но използва­не в сто­пан­с­ка­та дей­ност, неп­ро­из­вод­с­т­ве­на­та сфе­ра и би­та на хо­ра­та. Та­ки­ва са ру­ди­те и не­руд­ните по­лез­ни из­ко­па­е­ми. Ми­не­рал­ни­те ре­сур­си се от­на­сят към невъзобнови­ми­те при­род­ни ре­сур­си. По­де­лят се на две го­ле­ми гру­пи – руд­ни и не­руд­ни  ми­не­рал­ни ре­сур­си.

МИНЕРАЛНИ ТОРОВЕ – вна­ся­ни­те в поч­ва­та хи­мич­ни съ­е­ди­не­ния (со­ли), съдържащи еле­мен­ти, не­об­хо­ди­ми за раз­ви­ти­е­то на рас­те­ни­я­та с цел по­лу­ча­ва­не на ви­со­ки и ус­той­чи­ви до­би­ви. По фор­ма би­ват обик­но­ве­ни и гра­ну­ли­ра­ни, а спо­ред кон­цен­т­ра­ци­я­та – обик­но­ве­ни и кон­цен­т­ри­ра­ни (съ­дър­жа­ние на ос­нов­ния ком­по­нент око­ло 30%). Спо­ред на­чи­на на въз­дейс­т­вие на рас­те­ни­я­та се по­де­лят на: Пре­ки – еле­мен­ти­те на ми­не­рал­ни­те торо­ве (азот­ни, фос­фор­ни, ка­ли­е­ви и ком­п­лек­с­ни) не­пос­ред­с­т­ве­но под­х­ран­ват рас­те­ни­я­та; Кос­ве­ни – из­пол­з­ват се за по­доб­ря­ва­не на аг­ро­хи­мич­ни­те и фи­зи­ко­хи­мич­ни­те свойс­т­ва на поч­ва­та – напр. ва­ро­вик, гипс и др. Ми­не­рал­ни­те то­ро­ве се вна­сят в поч­ва­та чрез разпръсква­не; смес­ва­не с поч­ва­та при ней­на­та об­ра­бот­ка – оран, кул­ти­ви­ра­не, бра­ну­ва­не; ло­кал­но. Неп­ра­вил­но­то из­пол­з­ва­не на ми­не­рал­ни­те то­ро­ве во­ди до вло­ша­ва­не на почвеното пло­до­ро­дие, за­мър­ся­ва­не на ре­ки, язо­ви­ри, ги­бел на рас­те­ния и жи­вот­ни.

МИНЕРАЛОГИЧНА СКАЛА – вж.: Ска­ла на Мо­ос.

МИНИМАЛЕН ВАЛЕЖ (от лат. minimum – най-малко)– оп­ре­де­лен ме­сец, се­зон и го­ди­на, в кой­то на да­де­но мяс­то е из­ме­ре­но най-мал­ко­то аб­со­лют­но или сред­но минимално ко­ли­чес­т­во ва­ле­жи. Ми­ни­му­мът на ва­ле­жи­те се оп­ре­де­ля ка­то сред­но­ме­се­чен и ка­то абсолю­тен. Сред­но­ме­сеч­ни­те и се­зон­ни­те ми­ни­мал­ни ва­ле­жи се оп­ре­де­лят от климатичната об­ласт. При кон­ти­нен­тал­но-сре­ди­зем­но­мор­с­ки кли­мат ми­ни­му­мът на валежи­те е през ля­то­то, при уме­ре­но-кон­ти­нен­та­лен кли­мат – през зи­ма­та и др.

МИНИМАЛНА ТЕМПЕРАТУРА – из­ме­ре­ни­те най-нис­ки стой­нос­ти на температури­те на да­де­но мяс­то през оп­ре­де­лен пе­ри­од – го­ди­на, се­зон, ме­сец, де­сет­д­нев­ка, сед­ми­ца, де­но­но­щие. Ми­ни­мал­ни­те тем­пе­ра­ту­ри би­ват сред­ни и аб­со­лют­ни.

МИНИМУМ (от лат. minimum – най-малък, най-малкото), барична депресия  – атмосферен център с ниско атмосферно налягане. В тях се зараждат серия от циклони, които се преместват от запад на изток. В тях времето е почти постоянно облачно, ветровито (дори бурно), с обилни валежи. Могат да бъдат постоянни (целогодишно действащи) като Исландски минимум и Алеутски минимум и сезонни само през определен годишен сезон.

МИРАЖ (от фр. mirage) – оп­тич­но ат­мос­фер­но яв­ле­ние, при ко­е­то се наб­лю­да­ват вто­рич­ни изоб­ра­же­ния на зем­ни пред­ме­ти, про­я­вя­ва­щи се при ряз­ка про­мя­на на плътността на въз­ду­ха. Те се наб­лю­да­ват са­мо при ти­хо вре­ме. Ми­ра­жи­те са: го­рен, до­лен, стра­ни­чен, сло­жен. Те са ха­рак­тер­ни за пус­тин­ни­те и степ­ни­те ра­йо­ни.

МИС­ТРАЛ (от фр. mistral) – си­лен и сту­ден се­ве­ро­за­па­ден вя­тър във Фран­ция, ду­хащ от Се­ве­ни­те към Сре­ди­зем­но­мор­с­ко­то крайб­ре­жие. Мис­т­ра­лът ду­ха през всич­ки го­диш­ни вре­ме­на, но най-чес­то през зи­ма­та. При­ли­ча на бо­ра­та.

МЛАДОНАГЪНАТИ ПЛАНИНИ – пла­ни­ни, чи­е­то из­ди­га­не и на­гъ­ва­не е ста­на­ло през пос­лед­ния пла­ни­но­об­ра­зу­ващ етап – Ал­пийс­кия тек­тон­с­ки ци­къл през Ме­зо­зойс­ка­та и Не­о­зойс­ка­та ера. Гру­па­та на мла­до­на­гъ­на­ти­те пла­ни­ни в Ев­ро­па включва Ал­пи, Кав­каз, Кар­па­ти, Пи­ринеи, Апенини, Ди­нар­с­ки пла­ни­ни и др., а в Бъл­га­рия – Ста­ра пла­ни­на, Витоша, Сред­на гора.

МНОГОНАЦИОНАЛНА ДЪРЖАВА – (от лат. natio – народ и държава) – държава, в която има етнически разнородно население, което оказва влияние върху формирането и функционирането на националните езици. В редица държави служи като принцип на федералното устройство (напр. Белгия и бившите Чехословакия и Югославия). Многонационалните държави са от няколко типа: 1/. Държави, в които има два, три или няколко основни етноса (Белгия, Канада, Швейцария и др.). В тези държави има по два или повече официални държавни езици (напр. в Белгия френски (валонски) и нидерландски (фламандски); в Швейцария – немски, френски, италиански, реторомански). 2/. Държави, в които живеят десетки и стотици народности като Индия, Русия, Китай и др. Те могат да бъдат поделени на две подгрупи: а) държави, в които преобладаващата част от населението говори на един език (напр. Русия, с около 80% рускоезично население); б) многоетнически държави без доминиращ етнос (напр. Индия).

МОБИЛИЗЪМ (от лат. mobilis – подвижен) – вж.: Тектоника на плочите.

МОГИЛА – мал­ко по раз­ме­ри въз­ви­ше­ние, ко­е­то сла­бо се по­ви­ша­ва над рав­на зем­на по­вър­х­ност. Обик­но­ве­но има зак­ръг­ле­на фор­ма. Мо­ги­ла­та мо­же да бъ­де с ес­тес­т­вен и с ант­ро­по­ге­нен про­из­ход. В Бъл­га­рия има мно­го мо­ги­ли, ос­та­на­ли от вре­мето на траките.

МОДУЛ НА ОТТОКА – (от лат. modulus – мярка и отток) – показател, разкриващ количеството оттичаща се вода за единица време от определена територия (обикновено площта на водосборен басейн, географска област и т.н.). Определя се в l/s/km² или m³/s/km².   

МОЛАСА (от фр. molasses, и от лат. mollis – мек) – скален комплекс, образуван в понижения (в миналото море или езеро) на земната повърхност в планинските райони. Включва скалите пясъчници, мергели, варовици, глини, конгломерати. Мощноста на този комплес на редица места достига и надхвърля 1000 м. Той е въвлечен в тектонските движения и особено нагъвателните и пластовете са претърпяли промяна. При изветрянето на пясъчниците и мергелите остава пясък.

МО­НАР­ХИЯ* (от грц. monarchia – единовластие) – фор­ма на дър­жав­но уп­рав­ле­ние, при ко­я­то вър­хов­на­та власт пъл­но или час­тич­но е със­ре­до­то­че­на в ед­но ли­це (мо­нарх). Тя се по­лу­чава и пре­да­ва по нас­лед­с­т­во и е по­жиз­не­на. В за­ви­си­мост от обе­ма на притежавана­та власт мо­нар­хи­я­та мо­же да бъ­де: а) аб­со­лют­на (мо­нар­хът при­те­жа­ва ця­ла­та власт); б) кон­с­ти­ту­ци­он­на (власт­та на мо­нар­ха е ог­ра­ни­че­на в оп­ре­де­ле­ни рам­ки от конституци­ята); в) теократична (монархът е и глава на религиозна общност).  Мо­нар­хът може да има раз­лич­на тит­ла – крал, княз, сул­тан, шах, емир, им­пе­ра­тор, цар и т.н.

МОН­ГО­ЛО­ИД­НА (ЖЪЛ­ТА) РА­СА – ед­на от го­ле­ми­те чо­веш­ки ра­си. За хо­ра­та от та­зи ра­са са ха­рак­тер­ни жъл­те­ни­кав до мур­гав, мед­но­чер­вен цвят на ко­жа­та, нисък или среден ръст. Гла­ва­та им обик­но­ве­но има кръг­ла фор­ма с из­пък­на­ли ску­ли. Ко­си­те на монго­ло­и­ди­те са чер­ни, твър­ди и пра­ви. Очи­те им са тъм­ни, а очните им цепки са изтеглени (дръпнати очи). Мон­го­ло­ид­на­та ра­са се по­де­ля на след­ни­те гру­пи: северноазиатс­ка, ар­к­ти­чес­ка, юж­но­а­зи­ат­с­ка, да­ле­ко­из­точ­на, аме­ри­кан­с­ка. Раз­п­рос­т­ра­не­на е в Азия, Ма­лайс­кия ар­хи­пе­лаг, Се­вер­на и Юж­на Аме­ри­ка.

МО­НИ­ТО­РИНГ НА ПРИРОДНАТА СРЕДА* (от англ. monitoring) – сис­те­ма за наблю­де­ние, оценка и кон­т­рол на състо­я­ни­е­то на при­род­на­та сре­да и ней­ни­те ком­по­нен­ти под въздействието на антропогенните въздействия. Осъществява се ви­зу­ал­но и/или чрез уре­ди и апа­рати. Монито­рин­гът има три ета­па: наблюдение, диаг­но­за (оцен­ка) на състояни­е­то на природните ком­по­нен­ти по­ от­дел­но и ка­то цяло, прогноза за бъ­де­що­то състояние на природна­та среда.

МОНОКЛИНАЛА (от грц. monos – един и klino –извивам) – геоложка структура, в която земните пластове са наклонени на една страна или стъпаловидно са прегънати. На земната повърхност образува скален откос и наклонен склон. Моноклиналите се образуват при извивките на флексурите. Много са характерни за платформите в краищата на геоложките щитове и наклонените части на антеклизите и синеклизите.   

МО­НО­КУЛ­ТУРА, монокултурно земеделие – (от грц. monos – един, единствен и от лат. cultural – обработвам) – продължително, непрекъснато отглеждане на една и съща селскостопанска култура върху ед­на и съща обработвае­ма площ без спазване на изискванията за сеитбооборот. Това влошава плодородието на почвата и води до намаляване на добивите. Осо­бе­но сил­но е развито монокултурното земеделие в реди­ца стра­ни от тре­тия свят.

МОНОКУЛТУРНО ЗЕМЕДЕЛИЕ* – вж.: Монокултура.

МОНОПОЛ (от грц. monos – един, единствен и poleo – продавам) – обе­ди­не­ние на самос­то­я­тел­ни сто­пан­с­ки су­бек­ти (фир­ми) с цел пос­ти­га­не на кон­цен­т­ра­ция на производст­во­то, тър­го­ви­я­та или дру­га сто­пан­с­ка дей­ност, на ка­пи­та­ла с ог­лед из­в­ли­ча­не на свръх­пе­чал­ба. Фор­ми­те на мо­но­пол­ни обе­ди­не­ния са: кар­тел, син­ди­кат, тръст, кон­церн, кон­сор­ци­ум, фи­нан­со­ва гру­па и т.н.

МОНОПОЛНА ЦЕНА – це­на на сто­ка­та, оси­гу­ря­ва­ща на мо­но­по­ли­те свръх­пе­чал­ба. Мо­но­пол­ни­те це­ни са два ви­да: мо­но­пол­но нис­ки – по ко­и­то се из­ку­пу­ват су­ро­ви­ни и полу­фаб­ри­ка­ти, и мо­но­пол­но ви­со­ки – по ко­и­то мо­но­пол­и­те про­да­ват сто­ки­те.

МОНОЦЕНТРИЧНА ТЕОРИЯ* за поява на човека (от гр. monos - сам, един и център) -  теория за произхода на човека от един център и последвалото негово разселване в други части на света. За такъв център се счита Източна Африка, която е била обитавана от най-ранните представители на човешкия вид. Според тази теория хората се преселили от Африка в Азия и Европа и след това от Азия в Северна и Южна Америка.

МО­РЕ* – го­лям во­ден ба­сейн, част от Све­тов­ния оке­ан, по-доб­ре или по-сла­бо обособена от су­ша, или чрез въз­ви­ше­ни­я­та на под­вод­ния ре­леф и от­ли­ча­ва­ща се от открита­та част на оке­а­на. Мо­ре­то има ог­ра­ни­че­на вод­на връз­ка с не­го. Мо­ре­та се на­ри­чат и ня­кои езе­ра (Кас­пийс­ко, Арал­с­ко, Мър­т­во), а ня­кои мо­ре­та се на­ри­чат за­ли­ви – Персийски, Мек­си­кан­с­ки, Хъд­съ­н. В зависимост от  местоположението си и връзката с океана моретата са: крайбрежни, вътрешни (вътрешноконтинентални и междуконтинентални) и междуостровни.

МО­РЕ­НА* (от фр. moraine) – фор­ма на ре­ле­фа, със­то­я­ща се от не­сор­ти­ран изветрителен ма­те­ри­ал, от­ло­жен при то­пе­не­то на лед­ни­ци­те. Със­тои от големи и мал­ки късо­ве ска­ла, пя­сък и гли­на. В за­ви­си­мост от мяс­то­то на об­ра­зу­ва­не спрямо лед­ни­ка морените са: цир­кус­ни, чел­ни, стра­нич­ни, дън­ни и средин­ни.

МОРЕНЕН ВАЛ(от фр. moraine и вал) – про­дъл­го­ва­та, ле­ко из­пък­на­ла фор­ма на реле­фа, об­ра­зу­ва­на от лед­ни­ци­те. Със­тои се от лед­ни­ко­ви нас­ла­ги – ча­къл, пя­сък, ти­ня и др. Отличава се със значителна дължина. Осо­бе­но го­ле­ми са мо­рен­ни­те ва­ло­ве, об­ра­зу­ва­ни при от­тег­ля­не­то на кон­ти­нен­тал­ни­те лед­ни­ци. Мно­го ха­рак­тер­ни са за Се­вер­на Ев­ро­па и Северна Америка. 

МОРСКА ТЕРАСА, абразионна тераса – вид тераса, стара абразионна или акумулативна заравненост, образувана от рушителната дейност на морските вълни (абразията) и наслагването на разрушен материал (акумулацията). Имат различна надморска височина поради вертикалните движения на сушата (издигане или потъване) и колебанията на морското равнище. Поради вертикалните движения на земните пластове морските тераси са на брега, издигнати във височина и дънни, потопени от водата. Ширината на морските тераси може да достигне до няколко километра.  На българското черноморско крайбрежие има съхранени части от 6 морски тераси на различна височина от 4-5 до 100-105 м.   

МОРСКА ФАУНА (от лат. Fauna - име на римската богиня на горите и полята, покровителката на животните и море) – исторически формирана съвкупност от животни, обитаващи големите водни басейни – морета и океани. Това са организми обитаващи водата или дънните наслаги (дънна фауна). Морската фауна се отличава с огромно разнообразие – около 160 хил. вида, от които около 10 000 най-прости организми фораминифери, инфузории, радиоларии и др.), 5 000 гъби, 9 000 мешести, над 80 000 молюски, над 20 000 ракообразни, около 16 000 риби, над 6 000 иглокожи, над 150 вида бозайници и влечуги и др. Постоянно са свързани с моретата и океаните някои видове птици като пингвини, албатроси. Най-голямо видово разнообразие има в тропиците, в плитките топли морета и особено кораловите рифове. С увеличаване на дълбочината намаляват животинските обитатели. Най-голяма е биомасата на морската фауна в крайбрежните плитчини със студени води. В зависимост от мястото и начина на живот различават животни пелагиали (плейстон, планктон и нектон) и бентос (дънна фауна). Към бентоса се отнасят и видовете животни обитаващи дънните наслаги: пелофили (в тинята); псамофили (в пясъка); литофили (в скалите); аргилофили (в глината). Като стопански ресурс най-голямо значението имат рибите (ихтиофауната).   

МОРСКИ БРЯГ – вид бряг, тясна ивица су­ша, намираща се в пряк допир с водната повърхност на море, подложена на прякото въздействие на морската вода. Представлява система от форми: брегова линия, клиф, прибойна ниша, плаж, пясъчна коса и др. Морският бряг сле­ди бре­го­ва­та ли­ния и за­ви­си от ней­на­та раз­ч­ле­не­ност. В за­ви­си­мост от пре­об­ла­да­ва­що­то въз­дейс­т­вие и вън­ш­ния вид мор­с­кия бряг е: арал­с­ки, ри­а­сов, далматински, фи­ор­дов, ли­ма­
нен, ри­фов и др.

МОРСКИ ВОДИ – водата на океаните и моретата, доминиращата част от водите на планетата, съсредоточени в хидросферата. Общият обем на морската вода е 1.37 млрд км³. Техният химичен състав е твърде различен от другите видове води (повърхностнотечащи, подземни, атмосферни). Морските води са хомогенен разтвор, съставен от 96.5% вода, 3.5% соли и незначително количество твърди неразтворени частици. На цвят са различни, но преобладава синьозеленият оттенък. Морските води са солени със средна соленост около 35‰. Към полюсите солеността  по-ниска, а към екваториалните и тропични райони – по-висока. Тези води извършват три вида движения: морски вълни, морски течения и приливи и отливи. Морските води се използват в стопанската дейност за добив на каменна сол чрез изпарение, за доби в на питейна вода чрез обезсоляване, добив на редки елементи, за морски транспорт, за лечение и за туризъм и др.

МОР­С­КИ ВЪЛ­НИ* – колебателни движения на водата в моретата и океаните, предизвикани от епизодични (атмосферно налягане, вятър) или постоянни (приливно-отлив­ни) сили. Вълни­те се образуват на повърхност­та на во­да­та във вид на след­ва­щи един след друг валове с понижения меж­ду тях. Морс­ки­те вълни имат осно­ва (най-нис­ка­та точка); гре­бен (най-високата точ­ка); височи­на (вертикално­то разстояние от ос­но­ва­та до гребена); дължина (разстоянието меж­ду следващи­те една след друга въл­ни); пе­ри­од (промеж­ду­тъ­кът от време, през ко­е­то въл­на­та измина­ва разстояние, рав­но на нейна­та дължи­на. Най-го­ля­ма е височина­та на вълни­те в оке­а­на – до 15 м, а при земетресения и до 50 м. Най-го­ля­ма­та дължи­на на вълните е око­ло 250 м. В зависимост от причината за образуването им морските вълни са: ветрови, приливни, сейши, цунами.

МОР­С­КИ КАР­ТИ – спе­ци­ал­ни ге­ог­раф­с­ки кар­ти на оке­а­ни­те и мо­ре­та­та. Предназначе­ни са за ко­ра­боп­ла­ва­не­то и изу­ча­ва­не­то на Све­тов­ния оке­ан и от­дел­ни­те море­та. По­де­лят се на след­ни­те ви­до­ве: на­ви­га­ци­он­ни, оке­а­ног­раф­с­ки, спра­воч­ни, специал­ни и спо­ма­га­тел­ни. Сбир­ка от мор­с­ки кар­ти с об­що съ­дър­жа­ние и пред­наз­на­че­ние се на­ри­ча мор­с­ки ат­лас.

МОР­С­КИ КЛИ­МАТ, океански климат – тип кли­мат, фор­ми­ран в ус­ло­ви­я­та на преоб­ла­да­ва­що въз­дейс­т­вие на оке­ан­с­ки­те въз­душ­ни ма­си. Ха­рак­те­рен е за оке­а­ни­те и море­та­та, но и за част от су­ша­та, ос­т­ро­ви­те, бре­го­ве­те на кон­ти­нен­ти­те. От­ли­ча­ва се със срав­ни­тел­но мал­ки про­ме­ни на тем­пе­ра­ту­ра­та на въз­ду­ха през го­ди­на­та, по-малка годишна температурна амплитуда, по-ви­со­ка влаж­ност на въз­ду­ха и др.

МОРСКИ КУРОРТ (от море и от нем. kurort – място на лечението) – местност край брега на океан или море, притежаваща природни лечебни свойства на климата (слънчево греене, температура, валежи, ветрове, химичен състав на въздуха), водата (морска и минерална вода), лечебната кал и др. и в която са изградени специализирани звена за отдих, почивка, профилактика, лечение и рекреация (санаториуми, калолечебници, почивни станции, къмпинги, хотели и др.).

МОР­С­КИ (ОКЕАНСКИ) ТЕЧЕ­НИЯ – пос­тъ­па­тел­ни дви­же­ния на во­дите на океаните и мо­ре­та­та. Об­х­ва­щат слой во­да с раз­лич­на ши­ри­на и дъл­бо­чи­на. Об­ра­зу­ват се под дейс­т­ви­е­то на трие­не­то меж­ду во­да­та и въз­ду­ха, раз­ли­чи­я­та в на­ля­га­не­то, приливообра­зу­ва­щи­те си­ли. Вър­ху по­со­ка­та на мор­с­ки­те те­че­ния го­ля­мо вли­я­ние оказ­ва вър­те­не­то на Зе­мя­та. По­ра­ди то­ва в Се­вер­но­то по­лу­къл­бо те­че­ни­я­та се от­к­ло­ня­ват надясно, а в Юж­но­то – на­ля­во. В зави­си­мост от тем­пе­ра­ту­ра­та на во­да­та мор­с­ки­те те­че­ния се по­де­лят на топ­ли и сту­де­ни. Те са още плът­нос­т­ни, вет­ро­ви, ком­пен­са­ци­он­ни и др. В зави­си­мост от про­дъл­жи­тел­ност­та мор­с­ки­те те­че­ния са пос­то­ян­ни, пе­ри­о­дич­ни и краткотрай­ни. Пос­то­ян­ни­те те­че­ния са мощ­ни вод­ни по­то­ци, ко­и­то те­кат в ед­на и съ­ща посо­ка в ед­ни и съ­щи ра­йо­ни целогодишно. Ти­пич­но та­ко­ва те­че­ние е Гъл­ф­с­т­рийм. Периодич­ни­те (му­сон­ни) те­че­ния про­ме­нят два пъ­ти в го­ди­на­та по­со­ка­та си на те­че­ние на во­да­та в за­ви­си­мост от смя­на­та на зим­ния и лет­ния му­сон. Та­ко­ва е Со­ма­лийс­ко­то течение. При крат­кот­рай­ни­те те­че­ния води­те се дви­жат на мал­ки раз­с­то­я­ния и имат мал­ка дъл­бо­чи­на. Дъл­жат се на ду­ха­не­то на крат­кот­рай­ни вет­ро­ве. Най-голямото течение на Земята Западното ветрово течение.

МОР­С­КИ ТРАН­С­ПОРТ – вид во­ден тран­с­порт за пре­воз (с ко­ра­би, фе­ри­бо­ти и др.) на то­ва­ри и път­ни­ци по мо­ре­та­та и оке­а­ни­те. Мор­с­ки­ят тран­с­порт е: ли­не­ен, трам­пов (за пре­воз на то­ва­ри по всич­ки нап­рав­ле­ния), тан­ке­рен (за пре­воз на теч­ни то­ва­ри) и пътничес­ки. Той се осъ­щес­т­вя­ва чрез мор­с­ки ко­ра­би (път­ни­чес­ки и то­вар­ни, уни­вер­сал­ни и спе­ци­а­ли­зи­ра­ни), прис­та­ни­ща, ко­ра­бо­ре­мон­т­ни пред­п­ри­я­тия, сред­с­т­ва за връз­ка и сигнали­за­ция и др. Мор­с­ки­ят тран­с­порт е най-ев­ти­ни­ят, по­не­же не се вла­гат средс­т­ва за про­кар­ва­не на пъ­ти­ща.

МОРСКО ПРОСТРАНСТВО – 1/. Водната повърхност на Световния океан, отделните океани, морета, заливи и др., т.е. повърхността на Световния океан. То се характеризира с помощта на различни измерения като дължина, ширина, дължина на бреговата линия, площ, дълбочина и др. 2/. Определена от международните правни норми водна повърхност (акватория) в която отделна държава има определени права: а) териториално море  (12 милна зона с пълен суверинитет на държавата), прилежаща зона (24 милна зона) и изключителна икономическа зона (200 морски мили от брега).

МОР­С­КО РАВ­НИ­ЩЕ – по­ло­же­ние на сво­бод­на­та по­вър­х­ност на во­да­та на моретата и оке­а­ни­те спря­мо ня­как­во ус­лов­но на­ча­ло. Мор­с­ко­то рав­ни­ще би­ва: мигновено, приливно, от­лив­но, сред­но­ де­но­нощ­но, сред­но ­го­диш­но, средно многогодиш­но. Използва се като начално равнище за измерване на абсолютната височина на всички точки от сушевата повърхност на Земята.

МОРФОГЕНЕЗА (от грц. morphe – форма и genesis – произход, възникване)-               1/. Образуване и развитие на формите на земната повърхност под влияние на вътрешните и на външните земни сили. В зависимост от доминиращото (определящото) влияние се образуват различни форми на земната повърхност: а) образувани предимно под влияние на интензивността и посоката на тектонските движения (форми, характерни за платформените области, за планините и т.н.); б) образувани предимно под влияние на особеностите на протичащия релефообразуващ процес – вулкански, гравитационни, изветрителни, денудационни, ерозионни, абразионни, екзарационни, карстови, дефлационни, биогенни, техногенни и др.; в) по тип релеф (равнинен, планински, хълмист, котловинен и др.); г) по възраст и етап на формиране (напр. каледонски, херцински, алпийски етап на образуване на планините). 2/. Възникване, развитие и изменение на нови биологични форми и структури при индивидуалното развитие на организмите (онтогенеза) и еволюционното развитие (филогенезата) на организмите.

МОРФОГРАФИЯ (от грц. morphe – форма и grapho – пиша), орография – дял от геомор­фо­ло­ги­я­та, кой­то има за пред­мет опи­са­ние и кла­си­фи­ка­ция на фор­ми­те на зем­на­та по­вър­х­ност, без да се раз­г­леж­да про­из­хо­да им, въз­раст­та и раз­ви­ти­е­то на ре­ле­фа. Описание­то на вън­ш­ни­те бе­ле­зи на зем­на­та по­вър­х­ност включ­ва ха­рак­те­ра на разчленение­то, раз­по­ло­же­ни­е­то, ори­ен­ти­ра­не­то, очер­та­ни­я­та на от­дел­ни­те фор­ми на релефа. Мор­фог­раф­с­ки­ят ана­лиз (опи­са­ние, срав­не­ние, обоб­ще­ние, кла­си­фи­ци­ра­не) е нача­лен етап на ге­о­мор­фо­лож­ко­то изу­ча­ва­не на оп­ре­де­ле­на част от зем­на­та по­вър­х­ност.

МОРФОМЕТРИЯ (от грц. morphe – форма и metrеo – измервам) – дял от геоморфологията, изучаващ:  количествените характеристики на елементите, формите на земната повърхност и типовете релеф (дължина, височина, ширина, дълбочина, площ); количествените отношения между елементите на отделни форми и типове релеф; крайните (абсолютни максимални и минимални) измерителни величини (напр. най-голяма надморска и най-малка надморска височина в определена структурна териториална единица); средните стойностни показатели за релефа  (гъстота на речната мрежа, разчлененост на релефа, средна надморска височина, среден наклон на склона и т.н.). В морфометрията се използват специфични методи за измерване на терена (на местността), на аерофотоснимки   сателитни изображения и по топографска карта. Получените количествени данни се използват за характеристика на отделни форми на релефа и типове релеф, за установяване на геоморфоложки зависимости, при оценка на природните ресурси, при проектиране на крупни стопански обекти (пътища, съоръжения), мерки за борба с ерозията и т.н.   

МОРФОСКУЛПТУРА (от грц. morphe – форма и от лат. skulptura – изрязан, изсечен) – външният изглед (вид), външният облик на формите на земната повърхност, формиран под преобладаващото влияние на външните земни сили (екзогенни фактори). В зависимост от доминиращото влияние върху формите на релефа различават: ерозионни, абразионни, глациални (екзарационни), еолични (дефлационни), карстови и др. форми на релефа и съответния тип морфоскулптура. По размери това са сравнително малки форми на земната повърхност –речни долини, оврази, долове, хълмове, могили, морени, понори, ували и т.н..   

МОРФОСТРУКТУРА (от грц. morphe – форма и лат. structura - строеж) – едри форми на релефа на континентите и океанското дъно, образувани предимно под влиянието на ендогенните природни процеси и фактори и предимно от тектонските движения. В тях ясно се откроява геоложката структура. В морфоструктурата се включват едри форми на релефа като планински системи, платформени равнини, низини,  и т.н., но и  някои по-малки. Те са с различни геоложки строеж, скален състав и периоди на възникване и развитие.

МОРФОХИДРОГРАФСКА СКИЦА* – гра­фич­но изоб­ра­же­ние на част от зем­на­та по­вър­х­ност, на ко­е­то са на­не­се­ни ед­ри­те фор­ми на ре­ле­фа и реч­на­та мре­жа.

МО­ХА­МЕ­ДА­НИ (по име­то на про­ро­ка Мо­хамед), мюсюлмани – хо­ра, вяр­ва­щи в ре­ли­гията, създаде­на от Мо­ха­мед. Из­точ­ник на вя­ра­та са пос­та­нов­ки­те на Ко­ра­на – све­ще­на­та кни­га. Мо­лит­ва­та на мо­ха­ме­да­ни­те е ин­ди­ви­ду­ал­на. Мо­ха­ме­да­ни­те вяр­ват в един все­мо­гъщ бог (Ал­лах), в про­ро­чес­ка­та ми­сия на Мо­ха­мед, в ан­ге­ли­те и в откро­ве­ни­я­та на Ко­ра­на, в де­ня на „Страш­ния съд“. Ре­ли­ги­оз­на­та прак­ти­ка на мо­ха­ме­да­ни­те се опи­ра на пет­те стъл­ба – изпо­вяд­ва­не на вя­ра­та, ежед­нев­но пет­к­рат­но бо­гос­лу­же­ние (мо­лит­ва), пос­те­не през ме­сец ра­ма­дан, за­дъл­жи­тел­на бла­гот­во­ри­тел­ност, по­се­ще­ние и пок­ло­не­ние в све­ще­ния град Мека. Мо­ха­ме­да­ни­те се по­де­лят на: су­ни­ти (ор­то­док­сал­ни), ши­и­ти и вахабити.

МОЧУРИЩЕ (блатисто, влажно място) вж.: Блатни почви.

МОЩНОСТ НА ПОЧВАТА – общата дълбочина на почвения профил. Измерва се от горната повърхност до хоризонта на слабоизменената основна (материнска) скала. Мощността на почвата зависи от условията за образуване на почвите и е различна за различните типове почви. Обикновено се измерва в сантиметри. Тя се променя от няколко сантиметра до 2-3 метра.

МРАЗ – време, когато температурата на приземния слой на въздуха и на горния почвен пласт е под 0^οС. Видимо мраз е когато на земната повърхност има снежна покривка или при отсъствие на сняг има замръзнали открити водни повърхности и слана. В умерения и студения пояси на Земята времето през годината се поделя на два периода: 1/. Безмразов (между средните дати на последното замръзване през пролетта и първото замръзване през есента). Има различна продължителност, която намалява по посока към полюсите и във височина в планините; 2/. Мразов период (между средните дати на първото замръзване през есента и последното замръзване през пролетта). Има различна продължителност и се увеличава в посока към Екватора и от високо към ниско в планините. През пролетта и есента се оформят периоди на денонощно преминаване на температурите под и над 0^οС. В зависимост от причината мразът може да бъде: а) радиационен – топлинното излъчване на земната повърхност; б) адвективен – при нахлуване на въздушна маса с температура на въздуха под 0^οС; в) адвективно-радиационен – при съчетаване влиянието и на двете причини.

МРАЗОВО ИЗВЕТРЯНЕ - вид изветряне, при което основната скала се разрушава под влияние на температурните различия, водещи до многократно редуване на замръзване и размръзване на водата. При замръзването на попадналата в пукнатините вода, тя увеличава своя обем с около 11%. Поради силният страничен натиск, породен от това увеличаване на обема, пукнатината се увеличава в дълбочина и разширява. След размръзването леда се превръща във вода, която попива по-дълбоко. При следващото замръзване ледът отново разширява пукнатината. Многократното редуване на този процес води до разрушаване на скалата.

МРА­МО­Р (от грц. marmaros – блестящ) – вид ме­та­мор­ф­на зър­нес­та крис­та­лин­на скала, об­ра­зу­ва­на в ре­зул­тат на прек­рис­та­ли­зи­ра­не (ме­та­мор­фо­за) на ва­ро­ви­ци и доломити. Мра­мо­ри­те поч­ти ви­на­ги съ­дър­жат при­ме­си. В за­ви­си­мост от тях мра­мо­ри­те са­: бе­ли (чис­ти), ро­зо­ви, зе­ле­ни, жъл­ти, а по­ня­ко­га и с раз­но­об­раз­ни и кра­си­ви шар­ки. Мраморът е твър­да ска­ла, доб­ре се по­ли­ра и по­ра­ди то­ва ши­ро­ко се из­пол­з­ва в строителство­то.  Известни са мраморите от Карара (Италия) и остров Парос (Гърция).

МУЛА­ТИ* (от исп. mulato) – сме­сен ра­сов тип, об­ра­зу­ван от ев­ро­пе­ид­на­та и негроидна­та ра­са. В Аме­ри­ка му­ла­ти се на­ри­чат по­том­ци­те на ев­ро­пей­ци (бе­ли) и африканци (нег­ри). Го­лям е бро­ят на му­ла­ти­те в САЩ, Бра­зи­лия и дру­ги аме­ри­кан­с­ки стра­ни.

МУСОНЕН КЛИМАТ - климат, присъщ за местата с мусонно движение (циркулация) на въздуха. Характерен е предимно за тропичните и субтропични области на Южна и Югоизточна Азия, Екваториална Африка и дори до умерения пояс на Далечния изток в Азия. Има два ясно обособени сезона - влажен и сух. Влажният период е през летните месеци. Валежите са продължителни и обилни. Сухият сезон е през зимата и валежи почти няма. При смяната на сезоните вятърът сменя посоката си  със 120-180о. Причината за формирането на мусонния климат е разликата в нагряването на сушата и водата и породената от това голяма разлика в атмосферното налягане над сушата и над океана.

МУСО­НИ* (от фр. mousson – от араб.) – ус­той­чи­ви се­зон­ни въз­душ­ни те­че­ния между кон­ти­нен­ти­те и оке­а­ни­те, част от об­ща­та ат­мос­фер­на цир­ку­ла­ция на Зе­мя­та. През ля­то­то и през зи­ма­та имат про­ти­во­по­лож­на по­со­ка. Във все­ки един от два­та се­зо­на преобла­да­ва са­мо ед­на по­со­ка на вя­тъ­ра. През ля­то­то той ду­ха от оке­а­ни­те към континенти­те, а през зи­ма­та – от кон­ти­нен­ти­те към оке­а­ни­те. Смя­на­та на по­со­ка­та предизвик­ва ряз­ка про­мя­на на вре­ме­то – дъждовно (ля­то­то) или су­хо (зи­ма­та). Му­со­ни­те об­х­ва­щат го­ле­ми час­ти от Земята, пре­дим­но в тро­пи­ци­те – Ек­ва­то­ри­ал­на Аф­ри­ка, северната част на Ав­с­т­ра­лия, Юж­на Азия. Му­со­ни има и из­вън тро­пи­ци­те – в Североизточен Ки­тай и Япо­ния.

МУСОННИ ГОРИ (от фр. mousson – от араб. и гора) – разновидност на тропичните гори, с  прекъсване на вегетацията през сухия (зимния) мусон с падане на листата на дърветата. Разпространени са в местата с мусонен климат в тропичния, субтропичния и умерения пояс. Най-типичните мусонни гори растат в равнините, напр. подножието на Хималаите. Мусонните гори са два основни вида: а) влажни смесени мусонни гори със сравнително беден видов състав (евкалиптово, тиково, салово и др. дървета) и с много лиани и епифити; б) сухи монодоминантни мусонни гори с преобладаване на някакъв вид дърво, като сухите тикови и салови гори в Индия и Индокитай. Мусонните гори са разпространени в полуостров Индустан, Индокитай, Южен Китай, Северна и Североизточна Австралия (двуетажни евкалиптови гори), тропичните райони на Африка, тихоокеанското крайбрежие на Централна Америка, източното подножие на Андите и др. В субтропичния и в умерения пояс мусонните гори са най-характерни за Източна Азия. 

МЪГ­ЛА – вид ат­мос­фер­но яв­ле­ние, ха­рак­те­ри­зи­ра­що се с на­ма­ля­ва­не на прозрачността на въз­ду­ха и ви­ди­мост­та по­ра­ди нат­руп­ва­не­то в при­зем­ния слой въз­дух на вод­ни кап­чи­ци или ле­де­ни крис­тал­че­та, прах, дим. Хо­ри­зон­тал­на­та ви­ди­мост е под един ки­ло­ме­тър. Принципна разлика между облак и мъгла почти няма. Най-често мъглите се образуват при охлаждане на въздуха, пренос на по-студен или по-топъл въздух и изпарение от водни басейни. Според начина на образуване мъглите са адвективни (при хоризонтален пренос на въздух), радиационни (при промяна на температурата на земната повърхност) или смесени. В за­ви­си­мост от ви­ди­мост­та мъг­ли­те са: мно­го гъс­ти  - под 50 м; гъс­ти  – от 50 до 200 м; уме­ре­ни – от 200 до 500 м; сла­би – от 500 до 1000 м.

МЪЛНИЯ, светкавица – видимото освобождаване (разреждане) на голямо натрупване на атмосферно електричество. Проявява се във формата на светлинен ярък зигзаг, съпровождан от гръм, тътнеж. Разреждането на електричеството обикновено става чрез няколко пламвания, следвани едно след друго. По трасето на мълнията рязко се повишава температурата и се образуват звукови вълни, които предизвикват гърма и тътена.  Мълнията се образува между два съседни облака или между наелектризиран облак и земната повърхност поради огромна разлика в електрическото напрежение. Температурата в мълнията достига до 25 000^οС, а дължината от 1 до 10 км. Мълниите предизвикват щети на хората и стопанската дейност (сгради, съоръжения и др.), отделни дървета, горски пожари, смърт на хора и домашни животни.

МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ, зиб -  вид вълни носещи се по водната повърхност на моретата и океаните след спиране на вятъра или след излизане от зоната на духане на вятъра, т.е при пълно безветрие. Те са симетрични вълни, които се разпространяват на големи разстояния и могат да имат различни размери.

МЮСЮЛМАНИ – вж.: Мохамедани.

v>