понеделник, 30 април 2018 г.

Някои аспекти на географското райониране на Европа



            В общественото пространство битуват различни географски определения на частите на Европа. Всяко поделяне на значима пространствена природна единица на обособени части може да стане и се прави по различни признаци и при сравнително ясни, определени на основата на строги принципи граници.

            Напоследък твърде често, особено в съветската и руската географска литература Европа се разглежда като полуостров на гигантския континент Евразия (Европа и Азия). То се основава на геоложката основа – Евроазиатската литосферна плоча. Използва се най-елементарното определение, че континентът е голяма по размери суша, заградена от всички или почти всички страни с вода. Но на това определение отговарят почти само Антарктида и Австралия. Ако се придържаме към него трябва нашият континент да се нарича Афроевразия (Афразия), защото Азия също има сушева връзка с Африка.  В САЩ има учени (R.W.McCol, 2005), които твърдят, че на Земята има  четири континента: Афроевразия, Америка (Северна и Южна), Антарктида и Австралия. В Енциклопедия Британика са посочени 7 континента с пояснение за Евразия: „… Азия, Африка, Северна Америка, Южна Америка, Антарктида, Европа и Австралия …(Европа и Азия понякога се считат за един континент, Евразия.)“. Проф. Г. Алексиев в академичния Географския терминологичен речник (2011) определя континента като „обширен по размери блок или литосферна плоча, по-голямата част от която е над нивото на Световния океан, а периферията е потънала под него“. Но ако е само литосферна плоча определението на понятието „континент“ става геоложко, а не географско. 

А защо Гренландия да не е континент, макар че е четири пъти по-малка суша от Австралия и също е оградена от всички страни с вода?  А защо пък Австралия е континент когато е пет пъти по-малка от Азия и около 11 пъти по-малка от Афразия? За да е една суша континент, то тя трябва да има едно задължително условие – континентален тип земна кора. Но огромната континентална земна кора не еднообразна, а е формирана от отделни земекорни блокове.  Тези отделни земекорни блокове имат своя геоложка история, етапи на възникване, развитие и съвременно състояние. Поради това в традиционното райониране на сушата на континенти се вземат предвид и се използва понятието „платформа“. Това е стара консолидирана част от сушата (земекорен блок) с докамбрийска възраст (преди около 3.8 млрд. г.). Около тази платформа са присъчленени по-млади, но достатъчно стари по възраст части на сушата. И са образували един нов земекорен блок. В основата на Европа е Източноевропейската (Руската) платформа, която се простира от Северно море на запад до планината Урал. А тази планина е образувана (преди 350-300 млн. г.) в пространството межда Руската и Сибирската платформа. От континентите само Азия е формирана от 4 платформи. Северна Америка е от 1 платформа (Североамериканска), Южна Америка (Южноамериканска), а подобни са Африка, Антарктида и Австралия. Следователно при континентите може и трябва да се използва не само признака суша-вода (континент или остров), но и генезис, развитие и възраст, особено като се знае, че някогашните праконтиненти Родиния и Пангея, са един континент, включващ цялата суша или пък двата стари континента Лавразия (на север) и Гондвана (на юг) при разделянето на сушата на две части (континенти). Но след това има множество разделяния на части (земекорни блокове; континенти) и свързвания на частите на сушата. Следователно има всички основания Европа да е самостоятелна част от сушата (континент), намираща се в по-широка сушева връзка с Азия. Но тази граница между двата континента е ясно геоложки, морфоложки и хидроложки очертана.

            Европа като континент може да бъде районирана по различни признаци и с различни цели. Най-често е използвано физикогеографското райониране (природногеографското райониране). Използват и редица частнонаучни районирания: геоложко, геоморфоложко (по доминиращата форма на земната повърхност), климатично, хидроложко, педоложко (почвено), биогеографско, еколожко (екорегиони), ландшафтно.  В Европа като единно природно цяло има различия в отделните територии. Във всяка от тях компонентите на природната среда (скали, въздух, вода, почва, растения и животни) имат специфично взаимодействие, взаимовръзка и взаимозависимост, което придава уникален (различен) облик на отделните части на общата територия. Всяка природногеографска единица има ясни граници. Те се определят предимно по геолого-геоморфоложките и климатичните граници. Посоките на света (север-юг, изток-запад) са предимно за ориентиране къде по картата да се търси определена природногеографска част от Европа. Ширината чрез паралелите дава представа към кой топлинен или физикогеографски пояс ориентировъчно да се  определя част от територията на Европа. Меридианите помагат да се определя степента на отдалеченост на частите на сушата от океаните. А ширината и дължината се използват предимно за определяне на географските координати и простирането на отделните земни повърхности. Всяка физикогеографска единица на Европа има определена общност на територията, единство и свързаност на компонентите на природната среда, специфичен облик. А той (специфичния облик) се придава предимно от един или два природни компонента, но без да се нарушава комплексността.

            М. Гловня и Благоева (1990) на основата на достиженията на физикогеографското райониране в предишните периоди и чуждестранните публикации поделят Европа на пет физикогеографски  (ландшафтни) части: Северна, Източна, Средна, Западна и Южна Европа. Тази подялба е общоприета не само в българската географска литература. Тя се основава на доминиращите природни компоненти и връзки между тях, придаващи географските особености на отделните части.

 Основата на Северна Европа е най-старата, разкриваща се на земната повърхност част от Източноевропейската платформа – т.нар. Балтийски щит и по периферията по-младото присъчленено образувание Скандинавски планини, образувани преди около 400-350 млн. г. Релефът е премоделиран по време на ледниковите епохи (постледников релеф), а климатът е предимно бореален (умерен хладен континентален), а в северните части  и субполярен студен.

Източна Европа обхваща цялата Източноевропейска (Руска) равнина. Геоложки тя е най-голямата част от Източноевропейската платформа, в която старите скали и земни пластове са покрити от по-млади геоложки наслаги с предимно хоризонтални земни пластове. По периферията на тази най-голямата равнина са планините Урал (палеозойска възраст) и от неозойска възраст Голям Кавказ, Кримски планини и до Карпатите. Поради това Източноевропейската платформа се нарича още Руска плоча. Климатът е предимно умерен континентален рязък, с големи разлики между зима и лято, а в най-северните части и субполярен. 

Средна Европа обхваща земите между Северно и Балтийско море до северните части на Лигурско, Адриатическо и Черно море. На запад опира до долината на р. Рона и западно от средното и долното течение на Рейн. На изток опира до устието на Дунав, Предкарпатието и източно от Висла до Балтийско море.  Южната граница е по долното течение на Дунав, теченията на Сава и река По в Северна Италия. Геоложки е изградена от разновъзрастови структури, формиращи етажиран релеф. В северната част е Средноевропейска равнина, в мястото на Средноевропейската падина, запълнена от наноси и със средна надморска височина около 100 m. На юг от нея са херцинските (преди 350-300 млн. г.) по възраст ниски планини от Ардените през Рейнските шистови планини, Рудни планини, Судети, Чешки масив, Южнополски планини. Най-южно е младата (неозойска възраст; от преди 65 до сегашно време) Алпийска зона, обхващаща Алпите и Карпатите и свързаните с тях понижения на Среднодунавска низина и северната част на Долнодунавската низина (Влашка низина) Климатът в Средна Европа е умерен континентален със средни по стойности температури и валежи между морския на Западна Европа и резкия континентален климат на Източна Европа. Почти цялата територия на Средна Европа е в природната зона на широколистните листопадни гори.

Западна Европа обхваща малка част от Европа – Британските острови и днешната територия на Франция. В геоложки план това са районите на т.нар. каледониди и херциниди, образувани през Палеозойската ера (преди 490 и 300 млн. г.). Релефът е нископланински и равнинен (Централен френски масив, Арморикански масив, Уелски, Камбрийски и други планини). След ледниковата епоха от континенталната суша, поради увеличаване на морското равнище,  се отделят Британските острови. Климатът в почти цяла Западна Европа е умерен морски, с малки разлики между зима и лято и с по-обилни валежи, предимно от дъжд. Западна Европа, с изключение на френското средиземноморско крайбрежие, попада в зоната на широколистните листопадни гори.  

Южна Европа обхваща трите големи полуострова на Европа – Пиренейски, Апенински и Балкански. Това е зоната, в която в геоложкото минало е ставало сблъскването и разделянето на двата големи стари континента Лавразия и Гондвана и наличието на океан с океански тип земна кора – Тетис (Палеотеис, Неотетис) и остатъчните от него съвременни междуконтинентални морета – Средиземно, Черно, Мраморно, Егейско, Йонийско, Адриатическо, Тиренско и т.н. Много често тази южна част е определяна от географите и като Средиземноморие, Средиземноморска област. Почти цялата Южна Европа (Средиземноморието) е в субтропичния (средиземноморския) географски пояс. Понякога някои географи отделят Балканския полуостров като самостоятелна единица, наречена Югоизточна Европа, а като Южна Европа определят само Пиренейски и Апенински полуостров.  

Балканския полуостров се отличава от другите два южни европейски полуострова с широката си връзка с континента Европа и то най-вече с неговата средна част – Средна Европа и незначително с Източна Европа (Северна Добруджа). Името Балкан за пръв път се споменава за Югоизточна Европа от Филип Калимахус през 1490- г., в негово писмо до папата. Името Балкански полуостров за пръв път е използвано от немския географ Йохан А. Цойне (нем. Johann August Zeune; 1778-1853), който през 1808 г. го нарича Балкански (нем. Balkanhalbinsel). След това са останали безуспешни опитите да се използват други имена, дори името „Югоизточен Европейски полуостров“. Трите граници (източна, южна и западна) на Балканския полуостров са ясни – с крайбрежните морета. В миналото е имало спор за северната граница.  Немският географ Албрехт Пенк (1933 г.) и съветският географ  Ерамов (1963 г.) определят за северна граница линията Любляна-Сараево-Скопие-Кюстендил-Задбалкански котловини до Черно море. Главният им аргумент е континенталността на климата в северната част на полуострова. Всички други географи, включително и сръбският Цвийч, българските Иширков, Радев, Гълъбов и др. определят като северна граница долините на реките Сава и Дунав. Тази северна граница е  общоприета още в края на XIX век.
Спецификата на Балканския полуостров от физикогеографска гледна точка е, че той обхваща територии от два природни пояса, определени чрез главната географска закономерност (зоналността) – субтропичен (средиземноморски) и умерен континентален. Но твърде често в географията между различните зони, области и т.н. няма рязък преход, няма рязка очертана граница. В случая континенталността се изразява чрез по-малкото количеството топлина и влага, която получава и отделя земната повърхност, по-студената снежна зима и горещо лято. А чрез промяната на климата в прехода между двата пояса се променят и водите, почвите, растителният и животинският свят. В Балканския полуостров има много широка преходна ивица между континенталния и средиземноморския пояс. Средиземноморското влияние често, особено по крайбрежията достига до най-северните части на полуострова и обратно – континенталното влияние достига твърде на юг, особено в централните части. Поради това в Балканския полуостров има 4 климатични пояса (умерен континентален, преходноконтинентален, преходносредиземноморски и средиземноморски), а в Средна Европа е само един умерен континентален. Поради този преход в Балканския полуостров има три природни зони, едната от които (Средиземноморската; твърдолистни гори и храсти) липсва в Средна Европа. Така стои и въпросът с почвите. Балканският полуостров  е с най-голямото в Европа почвено разнообразие (17 типа почви) , а Средна Европа е само с няколко типа почви. Това климатично и почвено разнообразие предопределя и голямото флористично (растително), фаунистично (животинско) и ландшафтно разнообразие. От геоложка гледна точка Балканският полуостров попада в зоната на подпъхване на Африканската литосферна плоча под Евроазиатската плоча. Поради това той, подобно на Апенинския и Пиренейския полуостров, е активна земетръсна зона, а в южната му част има активни вулкани.  Специфика на Балканския полуостров е и широкото разпространение на карбонатните скали (варовици, доломити и мрамори), което предопределя много широкото разпространение на карстовия релеф. Следователно Балканският полуостров е самостоятелен природен териториален комплекс.

От началото на XIX до началото на XXI век има редица политически, религиозни и др. районирания. През XX век се появиха и икономически районирания (Общ пазар, СИВ и др.). Политическите и политико-географските районирания започват да се появяват от края на XIX век. В началото на XIX в Източна Европа е Русия. В Северна Европа са само Швеция, Норвегия и Дания). Западна Европа е само от двете големи държави Великобритания и Франция. Средна Европа е доминирана от двете империи Австро-Унгария и Германия, но и със съществуването на Нидерландия, Белгия и Швейцария. В Южна Европа почти до края на XIX век (Освобождението на България) Балканите в политиката и географията са определяни като Европейска Турция.  След Първата световна война започва разделението според политическата система на управление на Източна Европа (бившия Съветски съюз) и останалата част на Европа. След Втората световна война в политическо отношение Европа е разделена ва две отделни противостоящи си части: Източна Европа (комунистически блок) и Западна Европа (капиталистически блок). Границата между тези два блока преминава по границите на Съветския съюз с Норвегия, Финландия, Балтийско море и след това преминава през Германия по границата между окупационните зони, границата на Чехословакия със Западна Германия и Австрия, границите на Австрия с Унгария и Югославия и през Балканския полуостров по северната граница на Гърция и на Турция. Разделянето на два региона „Западна Европа“ и „Източна Европа“ е безсмислено от географска гледна точка, те са самоцелни неологизми (новодумия).

В географската и историческата литература, в журналистиката се използват и етнико-езикови районирания на Европа.  Става дума за въвеждане на понятията Славянска Европа, обхващаща страните в които се официален и масово говорими  използван език е от славянската езикова група. Подобен е терминът  Романска Европа, включва страните с език, произхождащ древния латински език. В Германска Европа се включват страните, в които говорими и използвани като официални са езиците от германската езикова група.  

Подобен характер имат и понятията и разделянията на Европа по цивилизационен признак, свързван с основата на масовата изповядвана религия в страните. Става дума за Католическа Европа, Православна Европа, Протестантска Европа.

Всички тези структурирания на територията на Европа в съвременни условия се свързват в аморфно цяло и се оформят на политически и икономически признак (основа) две обособени части на Европа. Първата е Европейския съюз, обхващащ повечето страни от Северна, Западна, Централна и Южна Европа, без Великобритания, Исландия, Норвегия, Швейцария и т.нар. Западни Балкани. Но тези страни или са с договорни условия за безмитен съюз с ЕС или са кандидатки за приемане в съюза. Втората част е Източна Европа, често наричана Евразийски съюз, понеже включва и някои държави с територии в Азия (Русия, Казахстан, Армения), но и Беларус. В политически аспект могат да се правят всякакви районирания и групирания на страните, да се измислят всякакви новословия (неологизми). Много често се използва понятието Балкани, което във физикогеографски смисъл е тъждествено на Балкански полуостров, т.е. Балкански природен териториален комплекс. В полотоко-икономически аспект Балкани означава съвкупност от всички страни, които имат територии на Балканския полуостров. Подобно е новословието Югоизточна Европа (всички балкански страни и Румъния и Молдова). В този случай границата между районите се прокарва произволно. Огромната част от територията на Румъния географски е част от Средна Европа, само Северна Добруджа е в Балканския полуостров. И поради това има някакво основание Румъния да е балканска държава, но и средноевропейска. Но Молдова няма територия нито в Балканския полуостров, нито в Средна Европа.

Често се въвеждан неологизми с географско звучене, но отклоняващи се съществено от географските представи за регион (район, част и т.н. регионална единица). Характерен пример е т. нар. Черноморски регион. В него е образувана териториална икономическа организация наречена Зона за черноморско икономическо сътрудничество. Логически този икономически регион трябва да включва страните, пряко граничещи или в непосредствена близост с Черно море (България, Румъния, Молдова, Украйна, Русия, Грузия и Турция. Но на практика са включени и страни като Албания (от Адриатика), Армения (Закавказие), Азербайджан (Каспийски регион), Гърция (Егейски регион), Сърбия (северни Средни Балкани), а кандидати да членове са Черна гора (Адриатика) и Кипър (Източно Средиземноморие).   
   
Последен псевдогеографски пример е измисленият от брюкселските чиновници и подет от политици, дипломати и журналисти  неологизъм „Западни Балкани“. В това понятие се включват група бивши страни от Югославия, (Сърбия, Македония, Косово, Черна гора, Босна и Херцеговина, Хърватия), но без Словения и добавена Албания. Това е направено във връзка с групиране на страните, които не са членове на ЕС, макар че Хърватия вече е член на ЕС.  В тази групировка са включени твърде различни по географски признаци страни. От физикогеографска гледна точка от редица географи, включително и проф. Д. Канев (1990), и то предимно по геоморфоложки признак, Балканския полуостров се дели по долините на реките Вардар и Морава (Южна и Велика Морава) на две части – западна (по-висока) и източна (по-ниска). От политикогеографска гледна точка това разделение не обхваща целите територии на Сърбия и Македония. Това от една страна. От друга – Словения е най-западната страна от Балканския полуостров. Но чиновниците от Брюксел не въвеждат и обратния неологизъм Източни Балкани. Огромен брой западноевропейски, руски, сръбски, български и др.  географи при районирането на Балканския полуостров отделят различни части, но винаги има една централна част на полуострова. Като такава най-често се включва Македония с трите и съставни части: Вардарска, Егейска и Пиринска (Източна) Македония. Нея големият български географ проф. Жеко Радев (1924) нарича „Средецътъ на Балканския полуостров“.  Западните Балкани е формално-логическо новодумие с конкретна практическа цел – приемане в ЕС на група страни и няма нищо общо с науката.

Всички посочени районирания, без физикогеографското и частните природногеографски, елиминират главното в районирането на Европа и Балканския полуостров – природната основа, природната среда, в която хората живея и работят. Формират се произволни териториални структури и географски териториални понятия-неологизми. Повечето от тях подсказват за ниска географска култура и недостатъчно училищно образование. 

30.04.2018 г.
Автор: Анко Иванов