петък, 1 февруари 2013 г.

Географски речник К

    К

     КААТИНГА (порт. caatinga, от индианския език тупи - гора и светъл) - сухолюбиви, полупустинни нискорасли (8-10 м) тропични редки гори. Доминират дребнолистните дървета и храсти с многобройни бодли, множество сукуленти (растения със сочни листа) като кактуси и агаве. Характерно е бутилковото дърво. По време на продължителния сух период опадват листата на много растения. Валежният период е кратък (3-4 месеца), а по количество валежите са достатъчни за отнасяне на натрупаните през сухия период соли. Каатингата е най-характерна за североизточните части на Бразилската планинска земя.

     КАБОТАЖ, каботажно плаване (фр. cabotage, от исп. cabo - нос) – корабоплаване край бреговете на едно или свързани с него морета от една държава. Превозват се пътници, туристически групи и товари. Различават два вида каботажно плаване. Голямо – между пристанища от различни морета (напр. между Северно море и Балтийско море) с напускане на териториалните води. Малко каботажно плаване – между пристанища в териториалните води на държавата, в едно или две свързани морета. 
     
      КАЙНОЗОЙСКА ЕРА (от гр. kainos – нов, zoikos – живот)– вж.: Неозойска ера.

      КАЛДЕРА (от caldera - голям котел) - кръгла или овална падина на върха на вулкан. Има стръмни, а в някои случаи има стъпаловидни склонове и равно дъно. Диаметърът е голям - над 10-15 км, а дълбочината до няколкостотин метра. Отличава се от кратерите най-вече по големите размери. Причините за образуването на калдерите са няколко: пропадане на пластовете, намиращи се над магмено огнище (напр., Мауна Лоа в Хаваите); силен взрив на газове в гърлото на вулкана (напр., вулкана Асо в Япония) и ерозия (напр. остров Палма). Понякога в калдерите се образуват вулкански езера. Най-голяма в света е калдерата Тоба (1775 км2) в остров Суматра. В нея е разположено и най-голямото вулканско езеро – езерото Тоба (1103 км2).

     КАЛЕДОНСКИ ТЕКТОНСКИ ДВИЖЕНИЯ (от Каледония, лат. име на Шотландия) - съвкупност от тектонски движения, изразяващи се в нагъване и образуване на планини в началото на палеозоя от камбрий до девон). Тогава са образувани планините в Шотландия, Ирландия, Северна Англия, Уелс, Скандинавските планини, Алтай, Урал, Саяни и др., наричани често старонагънати планини.

     КАЛЕН ВУЛКАН – място на земната повърхност с различна форма (отвор в земната повърхност, понижено място или малък хълм с плоска конична форма), от  който постоянно или периодично се излива кал, отделят газове, вода, а понякога и дребни късове скала и дори нефт. Конусообразните хълмове имат малка височина  (30-500 м), фуниеобразен кратер и дълбок канал, а височината на конуса зависи от гъстотата на изливаната кал. Калните вулкани са разпространени на много места на земната повърхност, но най-често съпровождат районите на нефтени залежи и по-рядко на въглища. Много характерни са за Азърбейджан, Северен Кавказ, Керченския полуостров в Крим и др. места. Образуват се и когато горещи газове от вулканите преминават през глинести земни слоеве. В България кални вулкани има в района на Марица Изток и са свързани с отделяните газове от лигнитните въглищни пластове.

     КА­ЛЕН­ДАР (от лат. Calendae – първият ден на всеки месец) – начин на поделяне на годината на интервали от време и фиксиране на датите, началото и края на времевите интервали; чис­ло­ва сис­те­ма от дено­но­щия, под­ре­де­ни в сед­ми­ци, месе­ци и го­ди­ни. Основа­ва се на пе­ри­о­дич­ност­та на при­род­ни яв­ле­ния, свър­за­ни с движението на не­бес­ни­те све­ти­ла: смя­на на де­ня и нощ­та, смя­на на го­диш­ни­те вре­ме­на и др. Календарът улеснява разпределението на времето на хората, планирането и организирането на човешките дейности, регистрирането на исторически и обществени събития в тяхната последователност. В човешката история са известни три типа календари: лунен, слънчев и лунно-слънчев. От античността до наши дни общоприети са два различни календара – Юлиански и Григориански

     КАЛИЕВИ СОЛИ (от лат. calium) -  химични съединения на калия, химична утаечна скала. Състои се от леко разтворими във вода калиеви и калиево-магнезиеви минерали. В природата се срещат в различни видове залежи. Използват се предимно за производство на калиеви торове, като миещи средства и при производство на различни видове химикали. Най-големите находища на калиеви соли са в Канада (провинция Съскачиуан). Други по-големи находища се намират в Русия (Соликамск), в Германия, САЩ, Казахстан, Украйна и др. страни.

     КАЛНО-КАМЕННИ ПОТОЦИ – вж.: Сели.

    КАЛЦИТ (от лат. calx, calcis – вар) – минерал от класа на карбонатите (CaCO3).  Има твърдост 3 и плътност 2.7 гр./см3. Обикновено има бял цвят, но в зависимост от примесите са възможни и други цветове. Разтваря се в солна киселина. Образува се чрез химични (във варовици, доломити, пясъчници, мергели, травертин), биохимични (черупчести варовици, коралови скали и рифове), хидротермални и метаморфни (мрамори и мраморизирани варовици) процеси.  Включва се и във вторични карстови форми като сталактити, сталагмити, сталактони и др. Калцитът е основен компонент на варовитите скали. Те се използват като строителен материал (градивен, настилки, облицовки и др.), суровина за промишлеността (за производството на вар), като металургичен флюс (минерална добавка при топенето на рудата), в производството на стъкло, хартия и др.

     КАЛЦИФИЛИ (от калцит и phyton – растение) – група растения, приспособени за развитие върху терени богати на калций. В тази група попадат обикновен бук, роза, лавандула, смокиня и много други.  

     КАМБИСОЛИ от лат. cambium – обмен, размяна и solumпочва, земя) – Вж.: Кафяви горски почви и Тъмноцветни горски почви.

   КАМБРИЙ (от лат. Cambria - лат. име на Уелс) - първият геоложки период на палеозойската ера, последван от втория - ордовик. Започнал преди 570 млн. години и продължил около 70 млн. години. През този геоложки период за пръв в земната история се появяват скелетните организми.Растителният свят е бил представен предимно от различни видове водорасли.

     КА­МЕ­НИС­ТИ ПУС­ТИ­НИ пус­ти­ни, ха­рак­те­ри­зи­ра­щи се със сла­бо из­вет­ря­не на основ­ни­те ска­ли и поч­ти пъл­но от­със­т­вие на поч­ве­на и рас­ти­тел­на пок­рив­ка. Ка­ме­нис­ти­те пус­ти­ни са из­г­ра­де­ни от ка­мъ­ни и ча­къ­ли. При на­ли­чи­е­то на ми­не­ра­ли, съ­дър­жа­щи желязо, на зем­на­та по­вър­х­ност се об­ра­зу­ва пус­ти­нен за­гар.

КА­МЕ­ННИ МОРЕТА - изветрително-денудационна форма на релефа, образувана под влияние на геокриоложките процеси (мразовото изветряне) и гравитацията. Представляват големи по площ натрупани каменни блокове с различни размери на късовете, разположени върху заравнени повърхности във високите части на планините в умерения пояс и в ниските равнино-хълмисти терени в субарктичния и арктичния пояс. 

КА­МЕ­ННИ РЕКИ - изветрително денудационна форма на релефа, образувана при сферичното изветряне на скалите и отнасяне на дребните късове разрушен скален материал. Разположени са в местата със слаб наклон и понижение на земната повърхност, в долината на река или старо речно легло. Съставени са от едри, големи по размер заоблени каменни блокове. Те се придвижват под влияние на гравитацията по наклона на долината с незначителна скорост. Постоянно или времннотачащите води отнасят дребните късове от изветрителния материал и остават само едрите валуни. Те са характерни предимно за високите части на Витоша, Стара планина, Баба планина (Македония) и др., но и в по-ниски места като долината на р. Ропотамо.


     КАМЕННА СОЛ, готварска сол – хи­мич­но съ­е­ди­не­ние на нат­рия и хло­ра. Съдържани­е­то на нат­ри­ев хло­рид в ка­мен­на­та сол мо­же да дос­тиг­не до 99%. По­ня­ко­га тя съ­дър­жа при­ме­си от ан­хид­ри­ти, кар­бо­на­ти, гли­нес­ти ве­щес­т­ва. На цвят е бя­ла или си­ва. Стро­е­жът на гот­вар­с­ка­та сол е ма­си­вен и сло­ист. Сре­ща се подфор­ма­та на за­ле­жи от ска­ла и раз­т­во­ре­на в под­зем­ни во­ди (раз­сол). Из­пол­з­ва се ка­то су­ро­ви­на в хи­ми­чес­ка­та промишле­ност и ка­то хра­ни­те­лен про­дукт. Из­вес­т­ни в све­та са на­хо­ди­ща­та на ка­мен­на сол в Орен­бург (Ру­ сия), Дон­бас (Ук­рай­на), САЩ, Пол­ша, Гер­ма­ния, Ин­дия, Румъния и др. Каменна сол се добива и от дъното на някои много солени езера като град Солт лейк (САЩ), Тузгьолю (“урция), Баскунчак (Русия), Мъртво море и др.

     КАМЕННИ ВЪГЛИЩА - вж.: Въглища.

     КАМИ (от нем. kamm - “гребен”) - ледникови форми на релефа, образувани при топенето на континенталните ледници. Те са ниски хълмове, със стръмни склонове и овална или продълговата форма. Срещат се по единично и на групи. На височина достигат до 6-12, но понякога и до 30 м. Изградени са от пясък, баластра, чакъл, тиня и отделни по-големи валуни. Характерни са за районите от последното заледяване на Северна, Средна и Източна Европа, Северна Америка и Азия.

     КАМ­ПОС* (от порт. campos – равнина) – на­и­ме­но­ва­ние на са­ва­ни­те в Бра­зил­с­ка­та пла­нин­с­ка зе­мя. Те са раз­по­ло­же­ни на юг от Ек­ва­то­ра и са пок­ри­ти с ви­со­ка трев­на растител­ност. Кам­по­сът мо­же да е кам­пос се­ра­дос, със­то­ящ се от раз­ре­де­ни нис­ко­рас­ли дър­ве­та с ви­со­чи­на до 2-3 мет­ра, храс­та­ла­ци и тре­ви и кам­пос лим­пос, кой­то е тре­вен – без дър­ве­та. Образувани са при топъл климат с валежи до 1200 мм и с летен максимум. Дърветата са ниски, обикновено с чадъровидна корона.  През сухия период тревите изсъхват.

      КА­НАЛ* (от лат. canalis – тръба) – из­кус­т­ве­н вод­ен път за прех­вър­ля­не на во­ди от един во­ден по­ток или во­до­ем към друг или за пот­реб­ле­ние и ко­ра­боп­ла­ва­не. По сво­е­то пред­наз­на­че­ние ка­на­ли­те са: пла­ва­тел­ни; енер­гий­ни; на­по­и­тел­ни (ири­га­ци­он­ни); отводнител­ни (дре­наж­ни); во­доп­ро­вод­ни и дру­ги. Обик­но­ве­но се стро­ят с лег­ло с правилна тра­пе­цо­вид­на фор­ма. По своите характеристики и използване плавателните канали са от два типа: дълбоководни за преминаване по тях на океански и морски кораби (Панамски канал, Суецки канал, Килски канал) и плитководни за плаване на речни и езерни кораби за каботажно крайбрежно плаване (Манчестерски канал във Великобритания, Северноморски канал в Нидерландия, Хюстънски канал в САЩ, Волго-Донски канал в Русия и др.

     КА­НЕ­ЛЕ­НИ ГОР­С­КИ ПОЧ­ВИ*   тип зо­нал­ни поч­ви от кла­са на ле­си­ви­ра­ни­те. Обра­зу­ват се вър­ху раз­но­об­раз­на скал­на ос­но­ва и раз­но­об­ра­зен ре­леф, под раз­ре­де­ни го­ри от ши­ро­ко­лис­т­ни дър­ве­та и храс­ти, ре­ду­ва­щи се с по­ля­ни и зат­ре­ве­ни пло­щи при кли­мат със су­хо и го­ре­що ля­то и срав­ни­тел­но топ­ла зи­ма с нет­рай­на снеж­на пок­рив­ка. Ка­не­ле­ни­те гор­с­ки поч­ви имат яс­но обо­со­бе­ни поч­ве­ни хо­ри­зон­ти, гли­нест хо­ри­зонт, мал­ко съдържание на ху­мус – до 3%. Те са 6 ви­да: тъм­ни, свет­ли, кал­ци­е­ви, вер­тич­ни, чер­ве­ни, обик­но­ве­ни. Ка­не­ле­ни­те поч­ви при­те­жа­ват срав­ни­тел­но доб­ро пло­до­ро­дие и са под­хо­дя­щи за раз­лич­ни зе­ме­дел­с­ки кул­ту­ри, но лес­но се под­да­ват на еро­зия. 

     КА­НЬОН* (от исп. canon – тръба), каньоновидна долина - реч­на до­ли­на с мно­го стръм­ни, понякога стъ­па­ло­вид­ни скло­но­ве и срав­ни­тел­но тяс­но дъ­но, обик­но­ве­но изця­ло за­е­то от реч­но­то лег­ло. Дъл­бо­чи­на­та на вси­ча­не на ре­ка­та е зна­чи­тел­на. Каньоните се обра­зу­ват чрез дълбочинна речна ерозия и подкопаване на склоновите подножия. Типични са за районите на пла­та­та и пла­то­вид­ни­те ма­си­ви с хоризонтално разположени земни пластове и лавови покривки. В океаните и моретата се срещат в шелфа и континенталния склон като естествено продължение на долините на реките, вливащи се във водните басейни. Най-из­вес­тен в света е Го­ле­ми­ят каньон на ре­ка Колорадо в САЩ. 

     КАНЬОНОВИДНА ДОЛИНА (от исп. canon – тръба и долина) – вж.: Каньон.

     КА­О­ЛИН (по име­то на мест­ността Ка­о­-Лин в Ки­тай, т.е. висок хълм) – вид глинеста ска­ла, изградена предимно от ми­не­ра­ла ка­о­ли­нит и примеси от кварц. Об­ра­зу­ва се при из­вет­ря­не­то на различни маг­ме­ни (габро, гранит, гранодиорити, гранитогнайси) и метаморфни скали (гнайси, слюдени шисти и др.) ска­ли, гли­нес­ти нас­ла­ги и пя­съч­ни­ци. Из­пол­з­ва се ка­то суро­ви­на в порце­ла­но­во­то и фа­ян­со­во­то про­из­вод­с­т­во, в електротехниката за производството на изолатори, за производството на огнеупорни материали, в хи­ми­чес­ка­та, каучуковата, хар­ти­е­на­та и други промиш­ле­ност. Значими находища има в Китай, Германия, Чехия, САЩ и др. страни.

     КАПИТАЛ (от лат. capitalis – главен) – ня­как­ва стой­ност (пари), иму­щес­т­во (здания, машини, оборудване) и др., от ко­и­то мо­же да се из­в­ли­ча пе­чал­ба, ако се из­пол­з­ват в стопан­с­ка дей­ност. Капиталът е един от основните фактори за развитие на производството. Той се съз­да­ва чрез из­пол­з­ва­не на раз­лич­ни ви­до­ве ре­сур­си и труд на хо­ра. Обикновено е основен и оборотен. Основният капитал може да се използва продължително време. Оборотният може да бъде използван в един производствен цикъл. Например, в шивашката фабрика шевните и други машини, помещенията, инсталациите и др. са основен капитал, а платовете, конците, ватата и др. - оборотен капитал. Във финасовия смисъл на думата капитал е някаква сума пари, която притежателите на фирмата са вложили в активи, които им носят доходи. В активите се включват: оръдия на производството, земя, суровини, запаси от готова продукция, незавършено производство, наличните пари в банките и парите, вложени в други фирми, както и в патенти, авторски права и др. Различават още собствен, заемен, акционерен, инвестиционен капитал и т.н.

     КАПИТАЛИЗЪМ (от лат. capitalis – главен) – со­ци­ал­на и ико­но­ми­чес­ка динамична об­щес­т­ве­на сис­те­ма, икономическа организация на обществото, при ко­я­то от­дел­ни­те хо­ра имат право и възможности да при­те­жа­ват, за инвестират и да из­пол­з­ват сред­с­т­ва за производ­с­т­во, да из­в­ли­чат пе­чал­ба и да я увеличават, да на­е­мат и из­пол­з­ват сре­щу заплаща­не тру­да на дру­ги хо­ра. Негови основни характеристики са: а) доминираща частна собственост върху средствата за производство и равнопоставеност на видовете собственост; б) стопанска дейност, ориентирана към получаване на печалба и осъществявана чрез свободна стопанска инициатива (предприемачество); в) регулиране на отношенията между производители и потребители посредством пазара, доминиране на пазарните отношения чрез механизма на търсенето и предлагането; г) използването на наемен труд на граждански свободни хора на договорна основа; д) ограничена държавна регулация на производството и реализацията на материални блага и услуги, предимно чрез данъци, акцизи, мита и такси; е) получаване на печалбата от стопанската дейност от собствениците на капитала;    

     КАРБОН (от лат. carbonis - въглища) - петият по ред геоложки период на палеозойската ера, следващ след девон и преди перм. Започва преди около 350 млн. г. и продължава около 65-75 млн.г. В началото голяма част от сушата е била залята от води. Климатът бил влажен. През карбона била развита върху големи площи горска растителност - дървовидни папрати, плаунови и др. Живеели и едри земноводни. През този период станали и интензивни нагъвателни движения (херцински) на земната кора. В земните пластове от този период се намират находищата с най-големи запаси на висококалорични въглища.

     КАРИ (от нем.) – 1/. Повърхностна карстова форма; сис­те­ма от браз­ди и жле­бо­ве по зем­на­та по­вър­х­ност, раз­де­ле­ни с тес­ни, изос­т­ре­ни от­го­ре скал­ни иви­ци и гре­бе­ни. Имат дъл­бо­чи­на от ня­кол­ко до 200 см. Те са ха­рак­тер­ни за кар­с­то­ви­те об­лас­ти. Ка­ри­те са разполо­же­ни обик­но­ве­но в ус­по­ред­ни ре­ди­ци или под фор­ма­та на слож­ни ла­би­рин­ти. Обра­зу­ват се в раз­т­во­ри­ми от во­да­та ска­ли, най-ве­че ва­ро­ви­ци, мрамори  доломити и в мес­та­та с бед­на рас­ти­тел­ност. 2/.  Вж.: Циркуси.

     КАРИЕРА (от фр. carriere) – открито мяс­то, пункт на зем­на­та по­вър­х­ност, от кой­то се до­би­ват раз­лич­ни ви­до­ве ма­те­ри­а­ли (ка­мък, ча­къл, пя­сък, ба­лас­т­ра). Те се из­пол­з­ват в стро­и­тел­с­т­во­то ка­то гра­див­ни ма­те­ри­а­ли и ка­то су­ро­ви­ни в стък­лар­с­ката, пор­це­ла­но­во-фаян­со­вата, циментовата и други промишлености и като флю­си (до­бав­ки, по­ма­га­щи за отде­ля­не на ме­та­ла от ру­да­та) в чер­на­та ме­та­лур­гия.

    КАРЛИНГ (от нем. Karling) – висок и остър планински връх с пирамидална форма, образуван между няколко ледникови циркуса чрез доближаване на техните високи задни стени. Това се едни от най-известните и красиви планински върхове (Матерхорн в Алпите, Вихрен в Пирин и др.).

     КАРСТ (по име­то на местност­та Карст в Сло­вения) – ком­п­лекс от при­род­ни образу­ва­ния със сво­е­об­раз­на фор­ма, по­лу­ча­ва­ща се вслед­с­т­вие на хи­ми­чно­то раз­т­ва­ря­не от во­да­та на кар­бо­нат­ни и ан­хид­рит­ни ска­ли (ва­ро­вик, до­ло­мит, мра­мор, ка­мен­на сол, гипс и др.) и свър­за­ни­те с не­го хи­ми­чес­ки про­це­си. Кар­с­тът се об­ра­зу­ва под въз­дейс­т­ви­е­то на по­вър­х­нос­т­ни­те и под­зем­ни­те во­ди. По своя произход и особеностите на формите карстът е от различен тип: гол карст, покрит, брониран, погребан (изкопаем), тропически остатъчен и др. По отношение на място спрямо земната повърхност карстът е: а) повърхностен – формите са развити на земната повърхност (кари, понори, ували, въртопи, слепи долини, карстови полета и др); б) подземен – формите са развити под земната повърхност (пещери, галерии, пропасти и др); в) преходен между повърхностен и подземен карст (карстови кладенци, шахти и пропасти с дълбочина до 20 м).

    КАРСТОВА КОТЛОВИНА – понижена затворена форма на земната повърхност, образувана в карстов терен. Има кръгла, овална или сложна форма с дълбочина до 5 м. и диаметър до 100 м. Образува се чрез сливане на кари и ями.

     КАРСТОВА ФУНИЯ – понижение на земната повърхност, образувано чрез разтваряне на варовитите скали от дъждовната вода или пропадане на покрива на земна кухина. Има фуниеобразна конусна, подобна на чаша, на чиния или по-рядко с цилиндрична форма. Карстовата фуния обикновено има дълбочина до 15-20 м и диаметър около 50 метра.

     КАР­С­ТО­ВИ ВО­ДИ вид под­зем­ни во­ди, ко­и­то се фор­ми­рат и дви­жат в пук­на­ти­ни, ку­хи­ни, ка­вер­ни, ка­на­ли и дру­ги праз­ни­ни сред ва­ро­ви­ци, до­ло­ми­ти, мра­мо­ри, по-ряд­ко в гипс, ка­мен­на сол и дру­ги, раз­т­во­ри­ми във во­да­та ска­ли. Кар­с­то­ви­те во­ди се фор­ми­рат от ат­мос­фер­ни и по­вър­х­нос­тноте­ча­щи во­ди, ко­и­то се прос­мук­ват в зем­ни­те плас­то­ве. Движени­е­то им се из­вър­ш­ва или по от­дел­ни, изо­ли­ра­ни един от друг ка­на­ли и пъ­ти­ща, или во­ди­те се обо­со­бя­ват във во­до­нос­ни хо­ри­зон­ти със свър­за­ни ка­на­ли и об­що вод­но равнище.

     КАР­С­ТО­ВИ ЕЗЕ­РА вид езе­ра, об­ра­зу­ва­ни в кар­с­то­ви по­ни­же­ния на зем­на­та повърх­ност (ва­ло­зи, ува­ли и др.) при наличие на фор­ми­ра­на во­до­неп­ро­пус­к­ли­ва ос­но­ва и повърхнос­т­но и под­зем­но под­х­ран­ва­не. Фор­ма­та на кар­с­то­ви­те езе­ра е кръг­ла или овал­на, а дъл­бо­чи­на­та им е мал­ка. Ня­кои от тях през ля­то­то пре­съх­ват.

     КАРСТОВИ ИЗВОРИ – вид из­во­ри, об­ра­зу­ва­ни в реч­ни до­ли­ни в кар­с­то­ви ра­йо­ни. Те са обик­но­ве­ни (с гра­ви­тач­но из­ти­ча­не на во­да­та), пре­лив­ни и си­фон­ни. Водата на карстовите извори се отличава с по-голяма твърдост.

     КАРСТОВИ КУХИНИ (ПРАЗНИНИ) – подземни кухини с различни размери и форма, образувани в разтворими от водата карбонатни и анхидритни скали. Включват най-големите подземни карстови форми като пещери, пропасти и галерии. Карстови кухини са още карстовите кладенци, шахти и т.н.

    КАРСТОВИ РЕЛЕФООБРАЗУВАЩИ ПРОЦЕСИ (от карст и лат. processus – придвижване) – вид екзогенни процеси, при които има разтваряне на карбонати, анхидрити и соли и отнасяне на разтвореното вещество, водещо до промяна на формите на релефа и създаване на нови видове форми на и под земната повърхност.  Протичат под влияние на химическата активност на дъждовните и течащите води върху карбонатните (варовик, доломит, креда, мергел, мрамор) и некарбонатни (гипс, анхидрит, каменна сол) скали, които се разтварят от водата. Важ­ни фак­то­ри за протичането на карстовите процеси са: със­та­вът на ска­ли­те и тях­на­та на­пу­ка­ност; съдържа­ни­е­то на въглена ки­се­ли­на в просмукващата се во­да; равна или слабо наклонена повърхност; значителна дебелина (мощност) на карстообразуващите скали; ниско равнище на подземните води. В резултат от тяхното протичане е образуването на своебразни карстови форми на релефа.

     КАРСТОВИ ФОРМИ НА РЕЛЕФА* – фор­ми на зем­на­та по­вър­х­ност, об­ра­зу­ва­ни при хи­мич­но­то из­вет­ря­не на ска­ли­те под дейс­т­ви­е­то на во­да­та. Об­ра­зу­ва­ни са в карбонатни и анхидритни ска­ли, съдър­жа­щи химически разтворими вещества в резултат от протичането на карстови релефообразуващи процеси. В зависимост от разположението им спрямо земната повърхност кар­с­то­ви­те фор­ми са по­вър­х­нос­т­ни (кари, понори, ували, суходолия, слепи долини, карстови полета и др.) и под­зем­ни (пещери, галерии, пропасти, проходи, сталактити, сталагмити, сталактони и т.н.).

     КАРСТОВ КЛАДЕНЕЦ – вдлъбната повърхностна карстова форма във формата на вертикална кухина (карстова пропаст или вертикална пещера) с почти отвесни стени. Образувана при химичното изветряне на варовитите скали от просмукващите се от земната повърхност дъждовни води, най-често чрез разширяване на отвора на понор или пропадане на част от свода на пещера. Има дълбочина до десетки метри, по-голяма от ширината. Простира се през целия варовит пласт или от повърхността до подземна кухина.

     КАРСТОВ КОМПЛЕКС – съвкупност от взаимно свързани карстови форми чрез общ произход и местоположение. В зависимост от мястото му спрямо земната повърхност може да бъде подземен (ендокарст) – пещери, галерии, проходи, пропасти и т.н. и повърхностен (екзокарст) – понори, ували, кари и др..

     КАРСТОВО ПОЛЕ – обширна част от земната повърхност, в която е протичал и протича карстов релефообразуващ процес и има комплекс от карстови форми на релефа. Карстовото поле представлява обширно понижение на земната повърхност (котловина) с площ от няколко десетки до стотици км2. Има стръмни склонове, почти равно дъно и развити в него кари, суходолия, понори, изчезващи реки, временни езера и др. карстови форми..

     КАРСТОЛОГИЯ (от карст и logos – знание, наука) – наука, изучаваща генезиса и развитието на карстовите процеси и образуваните от тях подземни и повърхностни форми на определена територия, както и спецификата на природната среда в районите на подземен и повърхностен карст. В карстологията са обособени две относително самостоятелни направления: а) спелеология – наука, изучаваща предимно подземните карстови форми и най-вече пещерите; б) инженерна карстология, приложна наука изучаваща комплекса от карстови процеси и форми с оглед извършването на определени строителни дейности и недопускане на деформации в основата на изгражданите здания и съоръжения.

     КАР­ТА (от нем. karte) – вж.: Географска карта.

     КАР­ТОГ­РА­МА* (от нем. karte и от гр. gramma – писмен знак, черта) кар­та, показва­ща сред­на­та ин­тен­зив­ност на ня­как­во яв­ле­ние по териториални единици – континенти, региони, страни, ра­йо­ни и др.. Вся­ка териториал­на еди­ни­ца се изоб­ра­зя­ва по скала в съ­от­вет­с­т­ва­щия по ин­тен­зив­ност на явлени­е­то цвят или щри­хов­ка. В картограмите не се отчитат вътрешните различия в дадена територия. Всяка от тях има скала на интервалите, през които се променя цвета и неговата тоналност или плътността на щриховката, в зависимост от изменението на количествените показатели. Картограмите ши­ро­ко се изпол­з­ват в де­мог­ра­фи­я­та, социал­на­та и ико­но­ми­чес­ката ге­ог­ра­фия и др.

     КАР­ТОГ­РА­ФИЯ (от нем. karte и от гр. graphos – пиша) – на­у­ка за изоб­ра­зя­ва­не­то и из­с­лед­ва­не­то на прос­т­ран­с­т­ве­но­то раз­по­ло­же­ние, съ­че­та­ние и вза­и­мов­ръз­ка на яв­ле­ни­я­та в при­ро­да­та и об­щес­т­во­то чрез изоб­ра­же­ния, въз­п­ро­из­веж­да­щи ед­ни или дру­ги стра­ни от дейс­т­ви­тел­ност­та. Тя е тясно свързана с геодезията и математиката. Кар­тог­ра­фи­я­та обхваща­ всич­ки ви­до­ве кар­тог­раф­с­ки изоб­ра­же­ния – гло­бу­си, ге­ог­раф­с­ки кар­ти, ре­леф­ни кар­ти, кар­ти на звезд­но­то не­бе и т.н. В за­ви­си­мост от те­ма­тич­на­та на­со­че­ност картография­та мо­же да бъ­де: ге­о­лож­ка, поч­ве­на, ико­но­ми­чес­ка кар­тогра­фия и др. Картогра­фи­я­та има след­ни­те дя­ло­ве: кар­тоз­на­ние, ма­те­ма­ти­чес­ка кар­тог­ра­фия, картометрия и дру­ги.

     КАРТОГРАФСКА ГЕНЕРАЛИЗАЦИЯ (от картография и лат. generalis - общ, главен) – начин на изобразяване на определена територията чрез обобщение, подбор и открояване на главните, съществените особености на обектите и явленията, в съответствие с предназначението и мащаба на изготвяната карта. На обобщение и подбор се подлагат качествени и количествени характеристики на обектите и явленията. Чрез генерализацията отпадат второстепенните подробности, а се изобразяват най-характерните признаци на изобразяваното. Опростяването на изображението помага да се открои главното и същественото. Основни методи при осъществяване на генерализацията са: подбор на обектите и явленията; опростяване на изображението и отпадането на излишните подробности, подчертаване и увеличаване на някой малки, но важни детайли от изобразяваното. уедряване на важните характеристики на обектите и явленията.  

     КАРТОГРАФСКА ДЕФОРМАЦИЯ (от картография и от лат. deformatio –изкривяване) - изкривяване на изображението на земната повърхности и обектите върху нея в географската карта, изразяващо се в промяна на формата, площта, размерите, ъглите, разстоянията между обектите. Главната причина за картографските деформации е изобразяването на сферичната форма на земната повърхност върху плоскост. Величината на деформациите зависи от избраната картографска проекция и мащаб на картата  

     КАРТОГРАФСКИ МЕТОД*  - метод, чрез който при изследване на обекти, територии, явления, процеси и различни човешки дейности се използват картографски изображения. Той  има приложение в различни сфери – наука, образование, стопанство, култура, туризъм и т.н. Предмет на изучаване са структури, взаимовръзки и взаимозависимости, динамика и еволюция на явления и процеси във времето и пространството, разкриване на качествени и количествени характеристики.

     КАРТОГРАФСКИ МОДЕЛ* - възпроизвеждане в умален вид на действителността от земната повърхност и ставащите върху нея природни и социални явления във вид на карта. Всяка карта е модел на тази действителност, изработен на основата на сложна научна обработка на данни и чрез използване на математически методи, както и методите на абстрахиране, анализ, синтез и обобщение.

     КАРТОГРАФСКИ ПРОЕКЦИИ* ма­те­ма­ти­чес­ки оп­ре­де­ле­ни изоб­ра­же­ния на земна­та по­вър­х­ност на ге­ог­раф­с­ка кар­та. Чрез тях се ус­та­но­вя­ва съ­от­вет­с­т­ви­е­то на координа­ти­те на да­де­на точ­ка с пра­во­ъ­гъл­ни­те ко­ор­ди­на­ти на ге­ог­раф­с­ка­та кар­та. При изоб­ра­зя­ва­не на зем­на­та по­вър­х­ност вър­ху плос­кост се по­лу­ча­ват де­фор­ма­ции – сви­ва­не и раз­тя­га­не на изоб­ра­же­ни­е­то – дъл­жи­на, площ, фор­ма, ъг­ли. При вся­ка кар­тог­раф­с­ка проекция има ра­злич­ни де­фор­ма­ции на изоб­ра­же­ни­е­то. В за­ви­си­мост от це­ли­те на изготвяне­то на кар­ти­те се из­пол­з­ват раз­ли­чни про­ек­ции – ци­лин­д­рич­ни, ко­нус­ни, азимутал­ни. Спо­ред ви­да на де­фор­ма­ци­и­те про­ек­ци­и­те са рав­но­ъ­гъл­ни, рав­ноп­лощ­ни, про­из­вол­ни.

     КАРТОГРАФСКИ СПОСОБИ* - начини за изобразяване и оформление на елементите на картите, включващи определянето на градацията на скалите, размера и формата на шрифтовете, цветовете (включително и техните нюанси), щрихите, линиите и други.

     КАР­ТО­ДИ­АГ­РАМА* – кар­та, по­каз­ва­ща с по­мощ­та на ди­аг­ра­ма (стълбчеста, секторна и др.) су­мар­на­та ве­ли­чи­на на ня­как­во яв­ле­ние в пре­де­ли­те на все­ки ра­йон, нанесен вър­ху кар­та­та на ос­но­ва­та на те­ри­то­ри­ал­но­то де­ле­не. Нап­ри­мер, кар­тодиаг­ра­ма­та мо­же да по­каз­ва площ­та на го­ри­те, площ­та на об­ра­бот­ва­е­ми­те зе­ми, броя и гъс­то­та­та на на­се­ле­ни­е­то и т.н. Картодиаграмата може да бъде структурирана, т.е да разкрива вътрешната структура и място на отделни елементи в общия резултат, процес и т.н. На всяка картодиаграма има нанесена мрежата на админстративно-териториалното делене.

     КАРТОМЕТРИЯ (от гр. cartesлист и metreoизмервам) – 1/. Дял от картографията, изучаващ начините за измерване и изчисления на количествени характеристики по картата – дължини, ширини, височини, дълбочини, ъгли, площ, обем, географски координати, средни стойности (средна надморска височина, гъстота на речната мрежа, разчлененост на релефа и др.), амплитуди и др. 2/. Метод за измерване по географска карта на различни параметри на обекти и явления – географски координати, височини, дълбочини, дължини, ширини, площи, обеми и др.

     КАР­ТОС­ХЕ­МА (от нем. karte и от гр. schema – образ, вид, форма) – вид кар­та с нама­ле­на точ­ност, със схе­ма­тич­но изоб­ра­же­ние на обек­ти, яв­ле­ния и про­це­си, обик­но­ве­но без кар­тог­раф­с­ка мре­жа. Чрез кар­тос­хе­ма­та се по­лу­ча­ва об­ща пред­с­та­ва, под­чер­та­ва­не на съ­щес­т­ве­но­то от изоб­ра­зе­но­то на кар­та­та. Предназначена е за получаване в нагледна форма на представа за разположение и за разпространение на обекти, дейности или някакви явления. Съдържанието и се изразява чрез елементи, важни за разбирането на нейния предмет.

    КАСКАДА (от фр.cascade) – 1/. Водна каскада. Система от последователни водопади, прагове и бързеи, през които протича водата на една река; 2/. Хидроенергийна каскада. Група хидротехнически съоръжения (канали, тунели, язовири) и водноелектрически централи (ВЕЦ), разположени последователно на една река от високо към ниско, така че една и съща вода да бъде използвана многократно за производството на електроенергия (напр. каскадата Долна Арда – язовири и ВЕЦ: Кърджали, Студен кладенец и Ивайловград).

     КАТАГЕНЕЗА (от греч. kata- - движение отгоре-надолу, преходност и genesis – произход, раждане, възникване) – процес на преобразуване в земната кора на седиментните скали, настъпващ след диагенезата и предшестващ метаморфизма. Представлява химико-минералогично преобразуване на седиментните скали след тяхното възникване.

     КАТАРАКТА (от гр. katarraktes – водопад) – вж.: Водопад.

     КАТОЛИЦИЗЪМ* (от гр. katolikos – всеобщ, вселенски, всеобхватен) – ед­но от три­те ос­нов­ни направ­ле­ния на хрис­ти­ян­с­т­во­то. Обособява се през 1054 г. като самостоятелно  направление след разделянето на християнството на католицизъм  и православие. Ватикана и рим­с­ки­ят па­па са цен­тър и гла­ва на католициз­ма. Пос­ле­до­ва­те­ли­те му се наричат като­ли­ци. Ка­то­ли­циз­мът приз­на­ва ос­нов­ни­те дог­ми и об­ре­ди, но се от­ли­ча­ва с редица особенос­ти. Той приз­на­ва не само “све­ще­но­то писа­ние” (Биб­ли­я­та), но и “свещените предания”. Има раз­г­ра­ни­че­ние меж­ду клир (духовен­с­т­во) и ми­ря­ни (свет­с­ки ли­ца), стро­га централизация. Ка­то­ли­циз­мът приз­на­ва седем тайн­с­т­ва: кръ­ще­ние, миропомаз­ва­не (конфирмация), при­час­тие, из­по­вед (по­ка­я­ние), цър­ко­вен брак без пра­во на развод, благословия на умиращия и пос­ве­ще­ние (за слу­жи­те­ли на бо­га). Ха­рак­тер­но за католицизма е почита­нето на Ма­до­на­та и др. Католицизмът е с най-много последователи в Латинска Америка (почти цялото население), в Западна, Средна и Южна Европа в страните Франция, Италия, Испания, Португалия, Австрия, Унгария, Чехия, Словакия, Полша, Хърватска, Словения, Ирландия, в много райони на Германия, Белгия, Швейцария, Великобритания и др. европейски страни. Голям е делът на католиците във Филипините и в някои африкански страни.

     КА­УС­ТО­БИ­О­ЛИ­ТИ (от гр. kaustiks – горящ, bios – живот и lithos – камък) – вж.: Го­рив­ни по­лез­ни из­ко­па­е­ми.

     КА­УЧУК (от тупи-гуарани – кау – дърво и учу – плача) – смо­лис­то жи­ла­во ве­щес­т­во, по­лу­ча­ва­но от млеч­ния сок на ка­у­чу­ко­дай­ни­те рас­те­ния (Хевея бразилиензис). От ка­у­чу­ка се по­лу­ча­ва гу­ма. Той мо­же да се про­из­веж­да и из­кус­т­ве­но – син­те­ти­чен ка­у­чук. Ка­у­чу­кът се из­пол­з­ва за производ­с­т­во­то на гу­ми (ав­то­мо­бил­ни, трак­тор­ни, мо­то­цик­лет­ни, велосипед­ни и др.), техни­чес­ки гу­ме­ни из­де­лия (тран­с­пор­т­ни лен­ти, ре­мъ­ци, уп­лът­ни­те­ли и др.), електроизола­ци­он­ни ма­те­ри­а­ли, гу­ме­ни обув­ни из­де­лия, гумени защитни облекла и др. Той е ос­нов­на су­ро­ви­на, изпол­з­ва­на в ка­у­чу­ко­ва­та про­миш­ле­ност.

   КА­ФЯ­ВИ ВЪГ­ЛИ­ЩА вид сла­боме­та­мор­фо­зи­ра­ни (про­ме­не­ни) въг­ли­ща. В тях съдържанието на въг­ле­род е под 80% (55-78%), а лет­ли­ви­те ве­щес­т­ва са над 42%. На цвят са пре­дим­но ка­фя­ви, по-ряд­ко до чер­ни. На въз­ду­ха бър­зо се раз­па­дат на мал­ки къ­со­ве. При из­га­ря­не раз­ви­ват от 3000 до 5000 ккал/кг. Образувани са от растителни вещества. Те са два ви­да – ма­то­ви и глан­цо­ви. Го­ле­ми на­хо­ди­ща на ка­фя­ви въг­ли­ща има в Гер­ма­ния (Източногермански и Долнорейнски басейни), Русия (Канско-Ачински, Тунгуски, Подмосковски и др. басейни), Индонезия, САЩ, Австралия, Турция и др..

     КА­ФЯ­ВИ ГОР­С­КИ ПОЧ­ВИ, кафяви планинско-горски почви, камбисоли по ФАО тип зо­нал­ни поч­ви от кла­са на ме­та­мор­ф­ни­те (преобра­зу­ва­ни­те). Те са кисели почви, об­ра­зу­ва­ни вър­ху ле­ки из­вет­ри­тел­ни про­дук­ти под широколистна, сме­се­на и иглолис­т­на рас­ти­тел­ност и при уме­рен хла­ден и вла­жен кли­мат (600–700 мм). Ка­фя­ви­те гор­с­ки поч­ви имат мал­ка мощ­ност (де­бе­ли­на) – меж­ду 50 и 80 см, из­ра­зен ме­та­мор­фен (кам­би­а­лен) слой, тро­хо­вид­на и оре­хо­вид­на струк­ту­ра и съ­дър­жа­ние на ху­мус от 2 до 10%. Имат лек механичен състав, който е про­мен­лив – от гли­нес­то-пе­сък­лив до сред­но песъкливо-гли­нест. При об­ра­бот­ва­не лес­но се раз­ру­ша­ват. В България по системата на ФАО са камбисоли и имат два подтипа: 1/. Светли камбисоли (Cambisols Albic), т.e. светли кафяви горски почви; 2/ Тъмни камбисоли (Cambisols Humic), т.е. тъмноцветни горски почви.

     КА­ЧЕС­ТВЕН ФОН кар­тог­раф­с­ки спо­соб за ка­чес­т­ве­на ха­рак­те­рис­ти­ка на явленията, има­щи неп­ре­къс­на­то или раз­се­я­но териториално раз­п­рос­т­ра­не­ние чрез оц­ве­тя­ва­не или щри­хи­ра­не на по ус­та­но­ве­на ска­ла. Използването му предполага ра­йо­ни­ра­не на картогра­фи­ра­на­та те­ри­то­рия по из­б­ра­ни по­ка­за­те­ли Ка­чес­т­ве­ни­ят фон се из­пол­з­ва при изоб­ра­зя­ва­не на поч­ве­на­та пок­рив­ка, ге­о­лож­кия стро­еж, растителни асоциации, народносте­н със­тав и религиозен състав  на население­то и др. Често пъти се съпровожда от различни индекси.

     КАЧЕСТВО НА ГРАДСКАТА СРЕДА* - равнището на ползване на всички градски инфраструктурни системи (водопровод, канализация, електропровод, топлопровод, улици и пътни съоръжения, сгради, съоръжения) и на специализираните градски територии. За функционирането им се съди по равнището на връзка, взаимоотношения и ползване от жителите на градовете. Качеството на градската антропогенна среда пряко се отразява на равнището на живот на градското население.

     КАЧЕСТВО НА ЖИВОТ* - съвкупността от показатели, разкриващи равнището на материално потребление (жизненото равнище) и използването на социални обществени блага. Разкрива се чрез съвкупността от показатели и оценки за: екологичност на жизнената среда; лична и национална безопасност; политическа, икономическа и социална свобода; степен на удовлетворяване на потребностите и интересите на хората с необходимите им материални и духовни блага.

     КВАРТАЛ – част от територията на селище; урегулирана селищна територия, ограничена от улици или от улици и граници на населената (урбанизираната) територия, която обхваща един или повече поземлени имота. Използва се като понятие и за присъединени към град села, жилищни комплекси или части от тях.

    КВАРЦ (от нем. Quarz) - един от най-разпространените в земната кора минерали. По химичен състав е силициев окис (SiO2). Среща се във вид на призматични кристали и зърниста маса. Кварцът е различен на цвят - бял, сив, черен, прозрачен. Скалообразуващ минерал е в редица метаморфни скали като гнайси, кварцити, шисти и седиментни скали като пясъчници. Кварацовите минерали се срещат в кварцовите жили сред масивните скали. Кварцовите пясъци и баластра се срещат предимно в речните наноси. Кварцът е устойчив на изветряне Кварцовите кристали се използват в електротехниката, радиолектрониката, стъкларската, керамичната и други промишлености. Кварцовите пясъци и баластрата се използват в строителството. Цветните кристали се използват в ювелирното дело.

    КВАРЦИТ (от кварц) - здрава, плътна метаморфна (преобразувана) скала със зърнест строеж. Състои се почти изцяло от кварц или смеси на кварц с други минерали. Образува се при прекристализацията на пясъчници и други наслаги, съдържащи силиций. Кварцитът е устойчив на изветряне и поради това образува изпъкнали форми на земната повърхност. Чистите кварцити се използват като огнеупорен материал, строителен, облицовъчен и декоративен камък.

     КВАТЕРНЕР (от лат. quaternus – четвъртичен), четвъртичен период, антропоген – последният период от Неозойската ера и въобще от геоложката история на Земята, който продължава и до наши дни. Продължителността му е около 1.0 млн.години. Следва след плиоцена, последната епоха на терциера. Поделя се на плейстоцен и холоцен. Най-характерната особеност на кватернера са редуванията на захлаждане на климата със заледяване (ледникови епохи – гюнц, миндел, рис и вюрм) и последващи затопляния. Поради това равнището на Световния океан се е променяло. През кватернера е имало периодични издигания, довели до образуване на речни и морски тераси. През  него се появява и развива човекът. Промените в климата и нивото на Световния океан водели и до значими промени в растителния и животински свят, до значими миграции.

    КЕСТЕНЯВИ ПОЧВИ - тип почви, образувани и характерни за местата с умерен континентален сух климат и под тревна растителност. Отличават се с ниско съдържание на хумус. Имат неутрална или слабо кисела реакция и съдържат повече соли. Разпространени са в южната суха част на степите в Европа и Азия – от долното течение на Дунав до Китай. При напояване осигуряват добра реколта.

      КИЗЕЛГУР (от нем. kieselgur), диатомит, ефузорна пръст – рохкав земен материал, с бял, светлосив или жълт цвят. Образува се във водни басейни (предимно морета и по-рядко езера) от силициеви черупки на диатомити. Има голяма пористост, съдържа много разтворим силиций и поема доста течности. Има добри топлоизолационни свойства.  Използва се: като адсорбент при производството на различни изделия като динамит, стъкло, керамика; при производството на филтри; в текстилната, нефтохимическа и други промишлености. Най-значимите находища в света са в САЩ, Русия (Уляновска област, Колски п-ов), Франция, Испания, Мексико и др.

     КИ­ЛИ­МАР­С­ТВО (от тур- kilim, от перс.) – от­ра­съл на преработваща­та промишленост, про­из­веж­дащ пъс­т­роц­вет­ни въл­не­ни, по-рядко памучни копринени и др., ръч­но тъ­ка­ни пос­тил­ки за под или за стен­на ук­ра­са – ки­ли­ми, пъ­те­ки и др. Обикновено имат правоъгълна форма, различни цветове и фигури. Възниква в Древна Персия. След това се пренася в други страни и се оформят и други стилове на тъкане на килими. През последните десетилетия на XX век се развива и производството на машинно тъкани килими. В Българи се произвеждат персийски, котленски, чипровски, жакардови, машиннотъкани и др. видове килими и килимени изделия

     КИ­СЕ­ЛИ­НЕН ДЪЖД вид ат­мос­фе­рен ва­леж, при кой­то във ва­леж­на­та во­да са разтво­ре­ни ки­се­ли­ни (азот­на и сяр­на), по­лу­че­ни при за­мър­ся­ва­не на ат­мос­фе­ра­та с азотни и сер­ни съ­е­ди­не­ния. Ки­се­лин­ни­те дъж­до­ве сил­но ув­реж­дат ор­га­низ­ми­те и осо­бе­но растител­ност­та по зем­на­та по­вър­х­ност, предизвикват умирането на риби във водните басейни, болести по дивите животни и човека. Киселинните дъждове са характерни за Западна Европа, САЩ, някои промишлени райони на Русия, Канада и др. страни.

     КЛАСИФИКАЦИЯ (от лат. classis – разред и facere – правя)дей­ност за разпределя­не по сход­с­т­во или раз­ли­чие на оп­ре­де­ле­ни от­ли­чи­тел­ни бе­ле­зи на пред­ме­ти, яв­ле­ния и по­ня­тия по кла­со­ве, гру­пи, от­де­ли, так­со­ни и т.н.; ре­зул­та­тът от та­зи дей­ност. Тя е сред­с­т­во за под­реж­да­не и сис­те­ма­ти­зи­ра­не на оп­ре­де­ле­ни обек­ти и явле­ния в при­ро­да­та и об­щес­т­вото. При класификацията се използват два типа признаци – естествени и изкуствени. Когато  се използват естествени признаци (разкриват съществени свойства и различия), които имат предимно познавателно значение, класификацията е естествена (например, подреждането на климатите по количеството топлина и влага). Когато се използват несъществени признаци и целта е подреждане в някакъв удобен за ползване ред, класификацията е изкуствена (напр. подреждане на термините в речник по азбучен ред).

     КЛАСИФИКАЦИЯ НА ВАЛЕЖИТЕ (от лат. classis – “разред” и facere – “правя” и валежи) – условно разпределение на валежите на съподчинени групи по определени признаци. 1/. Според агрегатно състояние на водата валежите са течни (дъжд и роса) и твърди (сняг, слана, скреж, град, снежна суграшица, ледена суграшица, поледица); 2/. Според условия за възникване – вътрешномасови, фронтални и орографски; 3/. Според начина на изваляване – поройни,  обложни и ръмеж; 4/. Според мястото на образуване – атмосферни или високи (твърди, течни и смесени) и хоризонтални или наземни (роса, слана, скреж). 

     КЛАСИФИКАЦИЯ НА ВОДИТЕ (от лат. classis – “разред” и facere – “правя” и води) – разпределение на водите на групи по определени признаци на съподчинени групи. 1/. По местоположение водите са: води на сушата - повърхностни (речни, езерни, блатни, ледници) и подземни (грунтови, напорни или артезиански, минерални, карстови), води на Световния океан (океани и морета), атмосферни води (водна пара, дъжд, сняг и т.н.), води в организмите; 2/. Според минерализацията – пресни или сладки (до 1% разтворени във водата минерали) и минерални и разсоли; 3/ Според температурата на водата: течни, твърди (лед и ледници) и газообразни (водна пара). 

     КЛАСИФИКАЦИЯ НА ГЕОГРАФСКИТЕ КАРТИ*раз­п­ре­де­ле­ние на ня­как­ва съв­куп­ност от ге­ог­раф­с­ки кар­ти или дей­ност за гру­пи­ра­не­то им по оп­ре­де­ле­ни приз­на­ци на ос­но­ва­та на тях­но­то сход­с­т­во или раз­ли­чие. Най-чес­то се прави из­вър­ш­ва по съдържание, пред­наз­на­че­ние, ма­щаб, об­х­ват на изоб­ра­же­ни­е­то и др. По съ­дър­жа­ние се обо­со­бя­ват ре­ди­ца ви­до­ве кар­ти. Об­що­ге­ог­раф­с­ки­те кар­ти изоб­ра­зя­ват ос­нов­ни при­род­ни и со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ки обек­ти. Те­ма­тич­ни­те кар­ти изоб­ра­зя­ват един или два географски еле­мен­та. Те се по­ де­лят на две гру­пи: при­род­но-ге­ог­раф­с­ки (напр. климатични, хид­ро­лож­ки, на ре­ле­фа, лан­д­шаф­т­ни и т.н.) и со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ки (напр. кар­ти на се­ли­ща, сто­пан­с­ки, по­ли­ти­чес­ки и др. кар­ти). По пред­наз­на­че­ние ге­ог­раф­с­ки­те кар­ти се по­де­лят на учеб­ни, път­ни, ту­рис­ти­чес­ки, на­уч­но-спра­воч­ни и др.

     КЛАСИФИКАЦИЯ НА ОБЛАЦИТЕ – условно разпределение на облаците по избрани различни съподчинени признаци като височина над земната повърхност, форма, структура, произход и др. Според тяхната форма е утвърдена международна класификация, състояща се от 10 рода: перести, пересто-кълбести, пересто-слоисти, високо-кълбести, високо-слоести, слоесто-дъждовни, слоести, слоесто-кълбести, кълбести и кълбесто-дъждовни. Тези родове могат да се поделят по различни признаци на видове и разновидности.           

     КЛАСИФИКАЦИЯ НА ПОЧВИТЕ – условно разпределение на почвите на различни систематични единици по предварително избрани съподчинени признаци и в определен ред – клас, тип, подтип. Има две основни направления на класифициране на почвите: 1/. Екологично-генетична - свойствата на почвите и протичането на почвообразуващите процеси се основават на произхода (генезиса) и измененията на почвите; 2/. Морфологично-веществена - основава се на морфологичните белези и свойствата на почвите. Тя е залегнала в класификацията на почвите на ФАО. Почвите са разпределени по ордери, подордери,  групи и подгрупи и т.н. Типът почва е основната единица на класификацията на почвите.

     КЛАСИФИКАЦИЯ НА ПРИРОДНИТЕ РЕСУРСИ*раз­п­ре­де­ле­ние по гру­пи на при­род­ни­те ре­сур­си по из­б­ра­ни признаци и по­ка­за­те­ли. С ог­лед на пот­реб­нос­ти­те от тяхно­то използва­не и изу­ча­ва­не те се гру­пи­рат най-чес­то по два приз­на­ка – по тях­но­то при­род­но ес­тес­т­во и по тях­на­та из­чер­па­е­мост. По приз­на­ка ес­тес­т­во при­род­ни­те ре­сур­си се по­де­лят на: енер­гий­ни; ми­не­рал­но-су­ро­вин­ни (ме­тал­ни и не­ме­тал­ни); кли­ма­тич­ни; водни ре­сур­си на су­ша­та; по­зем­ле­ни ре­сур­си; би­о­ре­сур­си (рас­ти­тел­ни и зо­о­ре­сур­си); ресур­си на Све­тов­ния оке­ан. По приз­на­ка из­чер­па­е­мост те се по­де­лят на две гру­пи – изчерпа­е­ми и не­из­чер­па­е­ми. Из­чер­па­е­ми­те ре­сур­си от своя стра­на са два изчер­па­е­ми невъзоб­но­ви­ми (из­ко­па­е­ми го­ри­ва, ру­ди, не­ме­тал­ни ми­не­рал­ни су­ро­ви­ни) и из­чер­па­е­ми въ­зоб­но­ви­ми (вод­ни, рас­ти­тел­ни, жи­во­тин­с­ки, поч­ве­ни и ня­кои ми­не­рал­ни соли). Към неиз­чер­па­е­ми­те се от­на­сят слън­че­ва­та енер­гия, хид­ро­е­нер­гий­ни­те ре­сур­си, енер­ги­я­та на при­ли­ви и от­ли­ви, на мор­с­ки­те въл­ни, на вя­тъ­ра и на ге­о­тер­мал­на­та енер­гия.

     КЛАСИФИКАЦИЯ НА ПРИРОДНИГЕ РИСКОВЕ*  – условно раз­п­ре­де­ле­ние по гру­пи на при­род­ни­те рис­ко­ве по из­б­ра­ни признаци и по­ка­за­те­ли. Те се гру­пи­рат най-чес­то по ня­кол­ко признака: про­из­ход; про­дъл­жи­тел­ност (вре­мет­ра­е­не); ско­рост на про­ти­ча­не на про­це­си­те, ко­и­то ги пре­диз­вик­ват; те­ри­то­ри­а­лен об­х­ват. По приз­на­ка про­из­ход рис­ко­вете се по­де­лят на при­род­ни (ес­тес­т­ве­ни), свър­за­ни с про­ти­ча­не­то на про­це­си­те в геос­фе­ри­те и ан­т­ро­по­ген­ни. От своя стра­на при­род­ни­те рис­ко­ве се кла­си­фи­ци­рат в за­ви­си­мост от предиз­вик­ва­щи­те ги про­це­си на кос­ми­чес­ки (па­да­не на ме­те­о­ри­ти, маг­нит­ни бу­ри, слънчеви из­риг­ва­ния и др.), ен­до­ген­ни (из­риг­ва­ния на вул­ка­ни, зе­мет­ре­се­ния, цу­на­ми), екзо­ген­ни (срут­ва­ния и свли­ча­ния на зем­ни ма­си, по­рой­ни ва­ле­жи и на­вод­не­ния, ла­ви­ни, вод­на еро­зия (раз­ми­ва­не и от­на­ся­не на гор­ния зе­мен пласт, пре­дим­но пло­до­род­ни­те почви), климатични (ура­ган­и, бур­ни вет­ро­ве, за­су­ша­ва­ния, гра­душ­ка, по­ле­ди­ца и др.). При из­пол­з­ва­не­то на приз­на­ка вре­мет­ра­е­не, при­род­ни­те рис­ко­ве се по­де­лят на крат­кот­рай­ни (ура­ган, цу­на­ми, ла­ви­ни и др.) и дъл­гот­рай­ни (за­су­ша­ва­ния и др.). По скорост­та на протича­не при­род­ни­те рис­ко­ве се по­де­лят на вне­зап­ни и бав­но про­ти­ча­щи. Ос­вен то­ва те се кла­си­фи­ци­рат и по те­ри­то­ри­ал­ния об­х­ват – гло­бал­ни (напр. за­топ­ля­не на кли­ма­та), реги­о­нал­ни и ло­кал­ни.

     КЛАСИФИКАЦИЯ НА СЕЛИЩАТА* – раз­п­ре­де­ле­ние на на­се­ле­ни­те мес­та по групи и ти­по­ве в за­ви­си­мост от из­б­ра­ния приз­нак (нап­ри­мер, брой население, начин на застрояване, функции и т.н.) или по ня­кол­ко признака. Нап­ри­мер по вън­шен об­лик и на­чин на застро­я­ва­не се­ли­ща­та са куп­ни (се­ла и гра­до­ве) и пръс­на­ти (еди­нич­ни дво­ро­ве, ко­ли­би, ма­ха­ли).

     КЛИ­МАТ* (от гр. klino – наклон на слънчевите лъчи) – дъл­го­го­диш­ни­ят ре­жим на вре­ме­то на да­де­но мяс­то в за­ви­си­мост от не­го­во­то ге­ог­раф­с­ко по­ло­же­ние. Той е ре­зул­тат от вли­я­ни­е­то на Слън­це­то и ге­ос­фе­ри­те вър­ху ат­мос­фе­ра­та. Климатът се оп­ре­де­ля ка­то отра­же­ние на сред­ни мно­го­го­диш­ни ве­ли­чи­ни на кли­ма­тич­ни­те еле­мен­ти, де­но­нощ­ния и го­диш­ния ход, максимал­ни­те и ми­ни­мал­ни­те стой­нос­ти, сред­ни­те от­к­ло­не­ния от сред­ни­те стой­нос­ти, пов­торя­е­мост­та на оп­ре­де­ле­ни яв­ле­ния и т.н. В раз­лич­ни­те час­ти от зем­на­та повър­х­ност той е раз­ли­чен по­ра­ди къл­бо­вид­ност­та на Зе­мя­та, па­да­не­то под раз­ли­чен наклон на слън­че­ви­те лъ­чи на зем­на­та по­вър­х­ност и ха­рак­те­ра на са­ма­та та­зи повър­х­ност. Кли­ма­тът е от­но­си­тел­но посто­я­нен за про­дъл­жи­те­лен пе­ри­од от вре­ме. Той е част от географ­с­ка­та ха­рак­те­рис­ти­ка на да­де­но мяс­то.

     КЛИМАТИЧЕН КУРОРТ – (от климат и от нем. kurortлечебно място) – местност, част от земната повърхност с особено благоприятни за здравето и лечението на хората климатични (температура, слънчево греене, облачност, валежи, вятър и състав на приземния слой на въздуха) условия и създадена подходяща материална база. Климатичните курорти са място за: отдих и почивка; лечение и профилактика на определени заболявания (предимно белодробни); рекреация на човешкия организъм след болнично лечение. В тях се използват отделни климатични елементи или комплекс от тях, за влияние върху здравето и физическата дееспособност на хората. В България известни климатични курорти са Искрец и Сандански, използвани за лечение на заболявания на белите дробове.

     КЛИ­МА­ТИ­ЧЕН ПО­ЯС*го­ля­ма част от зем­на­та по­вър­х­ност, има­ща фор­ма­та на широ­чин­на иви­ца със схо­ден кли­мат (об­щи кли­ма­тич­ни ха­рак­те­рис­ти­ки). Във всеки климатичен пояс през годината температурата на приземния слой на въздуха се променя в определени граници, доминират някои ветрове, падат в  определено време и сходни по количество валежи. Кли­ма­тич­ни­те по­я­си се по­де­лят на кли­ма­тич­ни зо­ни, а те от своя страна – на кли­ма­тич­ни об­лас­ти. На Земята има 7 вида климатични пояси: един екваториален и по два субекваториални; тропични; субтропични; умерени; субполярни и полярни. Най-голяма площ имат тропическите пояси – 35% от земната повърхност, следвани от умерените пояси – 17%, и други.

     КЛИ­МА­ТИЧЕ­Н СЕ­ЗО­Н (от гр. klino и фр. saison), годишно време доб­ре очерта­н пе­ри­о­д от го­ди­на­та, отличаващ се от другите периоди по осо­бе­нос­ти­те на климата, обикновено според температурния режим и условията на овлажнение. В зависимост от отдалечеността от Екватора климатичните сезони имат различна продължителност, обикновено няколко месеца. Климатични­те се­зо­ни са раз­лич­ни на брой и по характеристика в различни­те пояси. В ек­ва­то­ри­ал­ния по­яс ня­ма се­зо­ни, а в субекваториални­те и тропичните мусонни райони са два – сух и влажен. В субтропичните и уме­ре­ните по­яси има по че­ти­ри климатични се­зо­на – зи­ма, про­лет, ля­то и есен. В субполяр­ни­те по­я­си про­лет­та и есен­та са мно­го крат­ки и имат прехо­ден ха­рак­тер. Смяната на сезоните се определя по видимото движение на Слънцето на небосвода и промените в природата (продължителността на деня, развитието на растителността и др.). Тя се дължи на това че земната ос  има наклон към плоскостта на земната орбита от 66° 33' и през годината се оказва наклонена по посоката Слънцето ту северно, ту южно. Поради това, когато в Северното полукълбо е лято в Южното е зима и т.н.

     КЛИ­МА­ТИ­ЧЕН ФАК­ТОРспе­ци­фич­но­то въз­дейс­т­вие на кли­ма­та вър­ху хо­да на при­род­ни­те и социалните про­це­си – ре­ле­фо­об­ра­зу­ва­щи, хид­ро­лож­ки, поч­ве­ни, биологични, стопански и т.н. Различните видове климат действат по специфичен начин като фактор за протичане на природните и социални дейности и процеси. Например, положителните температури са положителен климатичeн фактор за протичане на процесите на вегетация на растенията.

     КЛИМАТИЧНА ЗОНА (ПОЯС) – най-голямата единица на климатичното райониране на Земята. Представлява голяма ивица от земната повърхност, простираща се предимно  по паралела със сходни стойности на климатичните елементи. Има широчинно зонално простиране, но някои от климатични зони са разкъсани. В планините с повишаване на надморската височина има вертикални климатични пояси. Климатичните зони се поделят на климатични области. На земята има един екваториален, два субекваториални, два тропични, два субтропични, два умерени, два субполярни и два полярни климатични пояса. На всеки пояс съответства определен вид климат. За определянето им решаващо влияние имат въздушните маси и тяхното преместване от Екватора към полюсите.

     КЛИМАТИЧНА КЛАСИФИКАЦИЯ разпределение на климатите на Земята на класове според техните характеристики, сходства и различията помежду им, като всеки климат има строго определено място между останалите. Всяка климатична класификация използва определени признаци за разпределение на климатите на видове и класове. Като такива се използват: а) хидротермални показатели (напр. класификация на Кьопен) – средни месечни и годишни температури и сума на валежите; б) конкретна климатична характеристика (напр. класификация на Де Мартон) – топли, мусонни, умерени, студени и пустинни; в) влияние на климата върху другите компоненти на географската среда (напр. класификация на Берг) – климатичните типове са генетично обусловени и разпределени в зависимост от надморската височина (климат на ниските земи, климат на възвишенията); г) влияние на общата атмосферна циркулация (напр. класификация на Алисов) – влиянието на определен тип въздушна маса целогодишно (основни климатични пояси – екваториален, тропични, умерени и полярни) или сезонна смяна на въздушните маси (преходни климатични пояси – субекваториални, субтропични, субполярни).

     КЛИМАТИЧНА КЛАСИФИКАЦИЯ НА АЛИСОВ – определяне и подреждане на климатите според влиянието на атмосферната циркулация и типовете въздушни маси. Според този признак се формират основни климатични пояси, в които целогодишно влияе една въздушна маса и преходни, в които през годината има смяната на два съседни типа въздушни маси. Основните климатични пояси са седем: екваториален (екваториална въздушна маса); два тропични (тропични въздушни маси); два умерени (умерени въздушни маси) и два полярни (полярни въздушни маси). Преходните климатични пояси са със сезонна смяна на въздушната маса. Те са шест: два субекваториални (смяна на екваториална и на тропична въздушни маси), два субтропични (смяна на тропични и на умерени въздушни маси) и два субполярни (смяна на умерени и на полярни въздушни маси). Границите между тези пояси се определят според средните многогодишни стойности на разположението на климатичните фронтове.  Климатите в така формираните климатични пояси имат различна специфика под влиянието на различията на въздушните маси според спецификата на повърхността, над която са образувани – водна (морска, океанска) или сушева (континентална).

     КЛИМАТИЧНА КЛАСИФИКАЦИЯ НА КЬОПЕН – групиране на климатите чрез признака стойности на средните температури и сумата на валежите. Формират се 5 типа климатични зони: А – една тропична (без зима, постоянно високи температури и обилни валежи); В – две сухи зони (с високи температури и малка сума на валежите); С – две умерено топли зони (без трайна снежна покривка); D – две бореални зони (с големи разлики между температурите през зимата и лятото); Е – две полярни зони (целогодишно наличие на снежна покривка). Вътре в тези зони климатите се поделят на по-малки климатични единици. В зоните А, С и D климатите са: w със суха зима; sсъс сухо лято; fравномерно влажни. В зависимост от съотношението на температура  и валежи климатите се поделят на: степен (ВS); пустинен (BW); тундров (ЕТ) и вечен мраз (EF).

     КЛИ­МА­ТИЧ­НА ОБ­ЛАСТ*част от земната повърхност с определен тип климат. Климатичната област е най-малката единица на климати­чен по­яс, част от климатич­на зо­на. При класифицирането на климати­те по континен­ти и по-мал­ки географски едини­ци чес­то се използва понятието планинска климатична област. Това е климатична област, в ко­я­то климатът е видоизменен под влияни­е­то на надмор­с­ка­та височи­на.

      КЛИМАТИЧНА ПРЕГРАДАизпъкнала форма на релефа, простираща се напречно на пре­об­ла­да­ва­ща­та по­со­ка на ду­ха­щи­те вет­ро­ве. Тя спи­ра вет­ро­ве­те да пре­ми­нат от друга­та и стра­на и по то­зи на­чин оп­ре­де­ля различията в кли­ма­тич­ни­те елементи, т.е. тя се явя­ва климатич­на гра­ни­ца. От две­те и стра­ни кли­ма­тът се раз­ли­ча­ва. Пре­ди всич­ко то­ва са планин­с­ки­те прег­ра­ди или зо­ни, в ко­и­то ряз­ко се про­ме­нят тем­пе­ра­тур­ни­те и валежните ус­ло­вия. В България типична климатична граница е Стара планина.

     КЛИМАТИЧНА СИСТЕМА – динамична съвкупност от компоненти (елементи), взаимосвързани един с друг и закономерно влияещи си един на друг и формиращи времето и климата. Те образуват устойчива в определени параметри цялостност. Главен компонент на климатичната система е атмосферата, чиито свойства (най-вече топлина и влага) определят времето и климата. Силно влияние върху формирането и изменението на климата имат водните повърхности и предимно тази на Световния океан. Промените във състоянието на атмосферата в много по-малка степен зависят от вида и релефа на сушевата повърхност, растителната покривка и човешката дейност. Главните природни процеси, които протичат и определят времето и климата са: а) нагряване и изстиване на сушевата и водна повърхност и приземния слой на въздуха; б) топлообмен между земната повърхност (водна и сушева) с атмосферата; в) кръговрат на водата; г) циркулация (движение) на въздушни маси, чрез които се пренасят топлина и влага. Функционирането на климатичната система е в пряка връзка и зависимост от окръжаващата я природна среда. Сложността на протичащите процеси в климатичната система, както и разнообразието на природната среда, затрудняват прогнозирането на промените във времето и климата. 

     КЛИ­МА­ТИЧ­НИ ЕЛЕ­МЕН­ТИ, елементи на климата ко­ли­чес­т­ве­ни характеристики на ат­мос­фе­ра­та и на вре­ме­то за про­дъл­жи­те­лен (мно­го­го­диш­ен) пе­ри­од. Те са съ­щи­те, как­то и ме­те­о­ро­ло­гич­ни­те еле­мен­ти: слън­че­ва ра­ди­а­ция, тем­пе­ра­ту­ра на възду­ха, ат­мос­фер­но на­ля­га­не, влаж­ност на въз­ду­ха, ско­рост и по­со­ка на вя­тъ­ра, облачност, ва­ле­жи и снеж­на пок­рив­ка, проз­рач­ност на ат­мос­фе­ра­та (ви­ди­мост), температура на зем­на­та по­вър­х­ност и на во­да­та, ра­ди­а­ци­он­но из­лъч­ва­не на Зе­мя­та и на атмос­фе­ра­та. Тех­ни­те сред­ни мно­го­го­диш­ни стой­нос­ти са ре­зул­тат от вли­я­ни­е­то на климато­об­ра­зу­ва­щи­те фак­то­ри.

     КЛИ­МА­ТИЧ­НИ КАР­ТИ вид те­ма­тич­ни ге­ог­раф­с­ки кар­ти, вър­ху ко­и­то са изобразени осо­бе­нос­ти­те на кли­ма­та на да­де­на те­ри­то­рия. На тях са на­не­се­ни изо­ли­нии, да­ва­щи пред­с­та­ва за ко­ли­чес­т­ве­ни­те ха­рак­те­рис­ти­ки на ме­те­о­ро­ло­гич­ни­те яв­ле­ния – изотер­ми (тем­пе­ра­ту­ра), изо­ба­ри (ат­мос­фер­но на­ля­га­не), изо­хи­е­ти и т.н. Прос­т­ран­с­т­во­то меж­ду от­дел­ни­те изо­ли­нии се оц­ве­тя­ва или се щри­хо­ва.

     КЛИМАТИЧНИ РЕСУРСИха­рак­те­рис­ти­ки, свойства на кли­ма­та, ко­и­то влияят на про­веж­да­нето на раз­лич­ни сто­пан­с­ки дей­нос­ти. Ка­то ре­сур­си се из­пол­з­ват продължителност­та и си­ла­та на слън­че­во­то гре­е­не, тем­пе­ра­ту­ра­та на при­зем­ния слой на въз­ду­ха, ви­дът, ко­ли­чес­т­во­то и раз­п­ре­де­ле­ни­е­то на ва­ле­жи­те, си­ла­та и про­дъл­жи­тел­ност­та на вя­тъ­ра и т.н. Те­зи ре­сур­си са аг­рок­ли­ма­тич­ни (влия­ят на сел­с­ко­то сто­пан­с­т­во), валежни (плю­вио-ни­вал­ни, снеж­но-дъж­дов­ни), вет­ро­ви (анемометрични), ту­рис­ти­чес­ки и др. Все­ки климатичен по­яс, кли­ма­тич­на зо­на и кли­ма­тич­на об­ласт имат сво­и­те раз­лич­ни характеристи­ки и съ­от­вет­но по­тен­ци­ал.

     КЛИМАТИЧНО РАЙОНИРАНЕ –  разделяне на земната повърхност или част от нея на отделни териториални единици (пояси, зони, области и подобласти) с еднородни климатични условия. На основата на климатичното райониране са обособени типовете климат на Земята. В климатичното райониране се използват следните таксономични единици: а) климатичен пояс – голяма ивица (предимно широчинна) от повърхността на Земята с приблизително еднородни климатични характеристики (напр. пояс на умерения климат); б) климатична зона – обширна част от климатичен пояс, обособена по величината на радиационния баланс, температурите и количеството, вида и разпределението на валежите (например, зона на умерения континентален климат); в) климатична област – част от климатична зона с определен тип климат (например, планински климат, преходно-континентален климат); г) климатичен район – част от климатична област с определени несъществени и незначителни различия в климатичните елементи (напр. климатичен район на Предбалкана в умереноконтиненталната климатична област в България).

     КЛИМАТОГРАМА* (от гр. klima и gramma – белег, знак) – вид гра­фич­но изображение на го­диш­ния ход на тем­пе­ра­ту­ра­та на при­зем­ния слой на въз­ду­ха и количество­то и разпределението по месеци и сезони на ва­ле­жи­те. Тя е синтетич­но изображе­ние, съ­че­та­ва­що гра­фи­ка на сред­ни­те тем­пе­ра­ту­ри по ме­се­ци и диагра­ма на месечните ко­ли­чес­т­ва на ва­ле­жи­те. Има пра­во­ъ­гъл­на фор­ма, в ос­но­ва­та на коя­то са отбелязани месе­ци­те. По ля­ва­та и дясната вер­ти­ка­ла има ска­ла на средномесечните температури­ и месечните количества на ва­ле­жи­те. На вся­ка климатограма се от­бе­ляз­ва име­то на станцията, ней­ни­те ге­ог­раф­с­ки ко­ор­ди­на­ти и надморс­ка ви­со­чи­на. Тя слу­жи за ана­лиз на клима­та на да­де­но мяс­то в оп­ре­де­лен географс­ки район.
КЛИМАТОЛЕЧЕНИЕ – вж.: Климатотерапия.

КЛИ­МА­ТО­ЛО­ГИЯ  – на­у­ка за за­ко­но­мер­нос­ти­те на фор­ми­ра­не­то, ге­ог­раф­с­ко­то разп­ре­де­ле­ние, ти­по­ве­те кли­мат, из­ме­не­ни­я­та на кли­ма­та. Тя е част от географските науки, използваща данни и обобщения от метеорологията. Кли­ма­то­ло­ги­я­та се по­де­ля на об­ща кли­ма­то­ло­гия, кли­ма­тог­ра­фия, динамична климатология (изучава влиянието на общата атмосферна циркулация върху климата), палеоклиматология и др. Практико-приложно значение имат: агроклиматология, биоклиматология, медицинска климатология.

КЛИ­МА­ТО­ОБ­РА­ЗУ­ВА­ЩИ ПРО­ЦЕ­СИприродни про­це­си, ко­и­то фор­ми­рат или из­ме­нят кли­ма­та на Зе­мя­та, или в от­де­лен ге­ог­раф­с­ки ре­ги­он. Важ­ни кли­ма­то­об­ра­зу­ва­щи про­це­си са: топ­ло­об­мен и пре­об­ра­зу­ва­не на топ­лин­на­та енер­гия; вла­го­о­бо­рот меж­ду атмос­фе­ра­та и зем­на­та по­вър­х­ност; цир­ку­ла­ция на ат­мос­фер­ния въз­дух (об­ща и мес­т­на) и на оке­ан­с­ка­та во­да (океански и морски течения).

КЛИ­МА­ТО­ОБ­РА­ЗУ­ВА­ЩИ ФАК­ТО­РИ*ус­ло­вия и при­чи­ни, въз­дейс­т­вия вър­ху фор­ми­ра­не­то и из­ме­не­ни­е­то на кли­ма­та. Кли­ма­то­об­ра­зу­ва­щи са фак­то­ри­те: а) радиационни фактори (слън­че­ва радиа­ция и ра­ди­а­ци­о­нен ба­ланс); б) циркулационни фактори (движението на въз­душ­ни­те ма­си); в) географски фактори: ге­ог­раф­с­ко положение (географска ширина, определяща сезонността в получаване на слънчевата енергия и зоналността); релеф (формите на земната повърхност, посоката на простиране на едрите форми, изложението на склоновете и надмор­с­ката височи­на), разпре­де­ле­нието на су­ша­та и во­да­та, океанските течения, снеж­на и ле­де­на пок­рив­ка, растител­на покрив­ка; г) антропоген­ни фак­то­ри (човешката дейност). В раз­лич­ни­те час­ти на зем­на­та по­вър­х­ност, в раз­лич­ни пе­ри­о­ди от вре­ме вли­я­ни­е­то на отделните фак­то­ри вър­ху кли­ма­та е раз­лич­но.

КЛИМАТОТЕРАПИЯ (от климат и от гр. therapeia – грижа, лечение), климатолечение -  използване на атмосферните условия на външната среда и специфични характеристики на климата в определени места за профилактика и лечение на различни заболявания. Използват се компонентите: надморска височина, атмосферно налягане, температура на приземния слой на въздуха, количеството на валежите, силата на вятъра, облачността и др. и като се отчитат особеностите на земната повърхност (ландшафта). Различните видове климат и съчетание на климатичните елементи имат  специфично влияние върху състоянието на човешкия организъм и лечението на болестите. Например, морският климат е благоприятен при лечение на белите дробове, нервната система, обмяната на веществата, а планинският климат оказва силно влияние върху дихателната и сърдечно-съдовата система на човека и обмяната на веществата. В зависимост от използвания климатичен елемент като фактор за профилактика и лечение се обособяват: хелиотерапия – използване на слънчевото греене; аеротерапия – използване на състава и свойствата на атмосферния въздух чрез въздушни вани и дишане на чист въздух; криотератия – използване на ниските температури; таласотерапия (използване на слънчево греене, морски въздух и морска вода) и др.

КЛИ­СУРА (от гр.- kleisoura) тесен планински проход, пла­нин­с­ка тес­ни­на, разположе­на меж­ду две пла­ни­ни, два ри­да и т.н. Тер­ми­нът се из­пол­з­ва и ка­то си­но­ним на пролом. В България най-дългата клисура е Искърският пролом. Известни са още Момина клисура (на р. Марица), Момина клисура (на р. Места), Лудокамчийски пролом и др.

КЛИФ (от англ. kliff) – об­ра­зу­ва­на от рушителното дейс­т­ви­е­ на мор­с­ка­та во­да фор­ма на ре­ле­фа, про­дукт на про­ти­ча­не­то на аб­ра­зи­он­ни­те про­це­си; стръм­на или от­вес­на част на мор­с­кия бряг, раз­по­ло­же­на в съ­сед­с­т­во с при­бой­на­та ни­ша и аб­ра­зи­он­на­та те­ра­са. Кли­фът се об­ра­зу­ва при на­ли­чие на ви­сок бряг и под въз­дейс­т­ви­е­то на ру­ши­тел­на­та си­ла на прибоя и си­ла­та на те­жест­та.

КМЕТСТВО* – най-мал­ка­та еди­ни­ца в ад­ми­нис­т­ра­тив­но-те­ри­то­ри­ал­но­то ус­т­ройс­т­во на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия. Фор­ми­ра се от ед­но или ня­кол­ко на­се­ле­ни мес­та и/или час­ти от голе­ми­те гра­до­ве и има ста­тут на по­де­ле­ние на об­щи­на. Кмет­с­т­во­то има ог­ра­ни­че­ни пра­ва на са­мо­уп­рав­ле­ние. Ръ­ко­во­ди се от кмет, из­би­ран пря­ко от на­се­ле­ни­е­то по ма­жо­ри­тар­на­та сис­те­ма или наз­на­ча­ван от кме­та на об­щи­на­та. Кмет­с­т­во­то из­пъл­ня­ва ре­ше­ни­я­та на Общин­с­кия съ­вет.

КОЕФИЦИЕНТ НА ОТТОКА (от лат. coefficiens – съдействащ и отток) – показател, разкриващ каква част от атмосферните валежи, паднали на определена територия (обикновено водосборна област, район, страна, регион и т.н.), се оттичат по земната повърхност чрез речната мрежа за определен период от време (обикновено година, сезон, месец, многогодишен период). Изразява се в процент или част от единица. Величината на оттока зависи от климата (количество, вида, интензивността на валежите, температурата на въздуха и количеството на изпаряваната вода), релефа (планински, низинен, хълмист, наклона на склоновете и т.н.), характера на земната повърхност (водопропускливост на скалната основа, почвена покривка, лесистост и др.). Определя се в обем на оттока в литри, в кубически метри или в мм воден слой.

КОЕФИЦИЕНТ НА РАЖДАЕМОСТ (от лат. coefficiens – съдействащ и раждаемост) – показател, разкриващ какъв е делът на новородените деца сред определена териториална общност от хора (населено място, община, район, страна, регион, света) или група, определена по друг признак (етнос, религия, образование и т.н.). Измерва се в промили (‰). Има два вида коефициенти за раждаемост: а) общи – брой живородени деца на 1000 души население (т.е. в промили) за период обикновено една година; б) специфични коефициенти на раждаемост по допълнителни показатели като брачност, възрастова група, образование и т.н. на 1000 души от населението (т.е. в промили). Величината на коефициента на раждаемост зависи от количеството родени деца, възрастовата структура на населението, продължителността на живота, равнището на здравеопазване и т.н. Най-високи стойности коефициентът на раждаемост има в слаборазвитите африкански, азиатски и латиноамерикански страни (от 30 до над 40‰), а най-нисък в някои европейски страни (под 10‰). България е в групата страни с най-нисък коефициент на раждаемост.

КОЕФИЦИЕНТ НА СМЪРТНОСТ (от лат. coefficiens – съдействащ и смъртност) – показател, разкриващ какъв е делът на починалите лица сред определена териториална общност (населено място, община, район, страна, регион, света) или група от хора, определена по друг признак (етнос, религия, образование и др.). Измерва се в промили (‰). Има два вида коефициенти за смъртност: а) общи – брой починали на 1000 души население за период обикновено една година; специфични – по допълнителни показатели като възраст, образование, професия, пол и т.н. на 1000 души от населението. Величината на коефициента на смъртност зависи от равнището на доходи, начина на живот, равнището на здравеопазване и т.н. Особена важност има коефициентът за детска смъртност, т.е. делът на починалите деца до едногодишна възраст. 

КОЕФИЦИЕНТИ НА МИГРАЦИЯТА (от лат. coefficiens – съдействащ и миграция) – съвкупността от демографски показатели, разкриващи равнището на миграции в определена териториална единица (населено място, община, район, страна, регион, континент и др.). Изчисляват се като промил (‰, отношение на мигрантите към 1000 души от средния брой на населението, обикновено за една година). Използват се обши коефициенти за: обща (брутна) миграция, заселване, изселване, емиграция и имиграция). Използват се и коефициенти за специфични признаци на мигрантите (пол, възраст, образование и др.).

КОКС (от нем. koks ) – вид го­ри­во, твър­до ве­щес­т­во, съ­дър­жа­що въг­ле­род. Кок­сът се по­лу­ча­ва чрез су­ха дес­ти­ла­ция (из­пи­ча­не) на чер­ни въг­ли­ща, торф, нефтени остатъци и други органични вещества чрез силно нагряване (до 1000οС) без достъп на въздух. Съдържа 82-86% въг­ле­род и 10-13% пе­пел. При из­га­ря­ не кок­сът раз­ви­ва мно­го ви­со­ка тем­пе­ра­ту­ра. Про­из­веж­дат се два ви­да кокс: ме­та­лур­ги­чен и ле­яр­с­ки.

КОЛЕБАНИЯ НА КЛИМАТА – ритмични или циклични промени в климата на Земята, в неговите характеристики, но без да се променят същностните признаци и характеристики. Обикновено това са изменения с над 10 годишна продължителност. Характерни са за големи пространства (региони) от земната повърхност. В повечето случаи са следствие от периодичността на слънчевата активност, а в съвременни условия са повлиявани и от човешката дейност. Колебанията на климата в миналите геоложки ери и периоди са оставили следи в земните пластове и наслаги.

КО­ЛЕ­БА­ТЕЛ­НИ ДВИ­ЖЕ­НИЯ НА ЗЕМ­НА­ТА КО­РА, епейрогенеза бав­ни движения в ли­тос­фе­ра­та, пре­диз­ви­ка­ни от вът­реш­ни­те зем­ни си­ли и про­я­вя­ва­щи се под фор­ма­та на пов­се­мес­т­ни и про­дъл­жи­тел­ни въз­хо­дя­щи (из­ди­га­не) и низхо­дя­щи (понижаване) дви­же­ния вър­ху зна­чи­тел­на площ. Във вре­ме­то низ­хо­дя­щи­те и въз­хо­дя­щи­те дви­же­ния мо­гат да се сме­нят. Ско­рост­та на ко­ле­ба­тел­ни­те дви­же­ния е от стот­ни час­ти от ми­ли­ме­тъ­ра до ня­кол­ко сан­ти­мет­ра в го­ди­на.

КОЛИБИ – наименование в миналото на селища много малки размери. Възникнали са при: роенето на големи села; увеличаване на обитателите на отделните дворове и ново строителство на жилища; преселване на семейства от други райони на България. Те са съставени най-често от няколко родствени семейства с техните жилища, дворове, стопански постройки, градини. Характерни са за планинските и полупланинските райони в България, най-вече за северните склонове на Стара планина, Предбалкана, Родопите, Краището и Ихтиманска Средна гора. Преобладаващата част от тях са създадени през периода на османското владичество в България. В края на XX век са приравнени на села. В съвременни условия продължава процесът на тяхното обезлюдяване и заличаване.

КОЛИЗИЯ (лат. collisio - сблъсък; стълкновение; противоречие) - сблъсък на две литосферни плочи с континентален тип земна кора. В мястото на сблъсъка, в окрайнината на континентите се образуват планини.

КОЛИЧЕСТВЕН ФОН - картографски способ, използван за изобразяване на различни природни и социални явления с разпространение в определени територии и за райониране по количествен признак. Количественият фон се прави чрез оцветяване  или щриховка с различна интензивност за различните групи стойности. 
КОЛОИДНО-СЕДИМЕНТНИ СКАЛИ (от грц. kola лепило, eidos – вид и седиментни скали) – вид седиментни скали, образувани чрез разтваряне, разпръскване и емулсия. Такива са различните видове глини, боксити, латерити, някои видове руди и др.

КОЛОНИАЛНА ИМПЕРИЯ* – дър­жа­ва, ко­я­то вла­дее по­ли­ти­чес­ки, во­ен­но и икономи­чес­ки те­ри­то­рии на дру­ги или от дру­ги дър­жа­ви. В ко­ло­ни­ал­на­та им­пе­рия има ясно обо­со­бе­на мет­ро­по­лия (дър­жа­ва, ко­я­то вла­дее ко­ло­нии) и ко­ло­нии (дър­жа­ви и терито­рии, ко­и­то са под власт­та на мет­ро­по­ли­я­та). Пър­ви­те ко­ло­ни­ал­ни им­пе­рии (Ис­па­ния и Пор­ту­га­лия) въз­ник­ват след Ве­ли­ки­те ге­ог­раф­с­ки от­к­ри­тия в края на XV и през XVI век. В края на XVI и през XVII век ко­ло­ни­ал­на им­пе­рия ста­ва Ни­дер­лан­дия, през XVII век и Ве­ли­коб­ри­та­ния, а по-къс­но и Фран­ция, Гер­ма­ния и др. В края на XIX и на­ча­ло­то на XX век най-мощ­на­та ко­ло­ни­ал­на им­пе­рия е Ве­ли­коб­ри­та­ния, ко­я­то вла­дее те­ри­то­рии око­ло 9 млн. кв.км. След Пър­ва­та и осо­бе­но след Вто­ра­та све­тов­на вой­на за­поч­ва раз­па­дът на коло­ни­ал­на­та сис­те­ма и ко­ло­ни­ал­ни­те им­пе­рии.

КОЛОНИЗАЦИЯ (от лат. colonia – заселване на чужда територия) – фор­ма на завла­дя­ва­не и сто­пан­с­ко, кул­тур­но и др. ус­во­я­ва­не на оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия от гру­па пресел­ни­ци, дър­жа­ва или ико­но­ми­чес­ки струк­ту­ри. Тя е во­ен­но-по­ли­ти­чес­ка, ко­га­то ед­на дър­жа­ва на­сил­с­т­ве­но зав­ла­дя­ва оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия. След то­ва тя мо­же да бъ­де стопански и кул­тур­но ус­во­е­на. Сто­пан­с­ка­та ко­ло­ни­за­ция се из­вър­ш­ва чрез за­сел­ва­не на не­на­се­ле­ни или сла­бо­ на­се­ле­ни зе­ми. Тя мо­же да бъ­де пред­шес­т­ва­на от во­ен­но-политическа ко­ло­ни­за­ция. В миналото ко­ло­ни­за­ци­я­та най-бур­но се раз­ви­ва след Ве­ли­ки­те ге­ог­раф­с­ки от­к­ри­тия и осо­бе­но през XIX век. Тя се осъ­щес­т­вя­ва чрез из­би­ва­не и во­ен­но-по­ли­цейс­ко по­тискате на мес­т­но­то на­се­ле­ние, изо­ли­ра­не­то му в от­дел­ни неп­ло­до­род­ни земи (ре­зер­ва­ти), про­мя­на на ре­ли­ги­я­та, ад­ми­нис­т­ра­тив­но управление.

КО­ЛО­НИЯ* (от лат. colonia) – 1/. Стра­на или те­ри­то­рия, ко­я­то е ли­ше­на от политичес­ка и ико­но­ми­чес­ка са­мос­то­я­тел­ност и е вла­де­ние на чуж­да дър­жа­ва. Дър­жав­но­то уп­рав­ле­ние се из­вър­ш­ва от ли­ца, наз­на­че­ни от дър­жа­ва­та вла­де­тел­ка (метропо­лия). Колони­и­те са съз­да­де­ни ос­нов­но след Ве­ли­ки­те ге­ог­раф­с­ки от­к­ри­тия и съ­щес­т­ву­ват и в началото на XXI век. В съв­ре­мен­ни ус­ло­вия ко­ло­ни­ал­на­та сис­те­ма е на изчез­ва­не. Но в света все още има около 50 зависими територии. Напр. владения на Великобритания са Каймановите острови, Фолклъндските острови, Гибралтар, остров Света Елена и други. Подобни владения имат още САЩ, Франция, Австралия, Дания, Нова Зеландия, Нидерландия и Норвегия. 2/. Съв­куп­ност­та от всич­ки ли­ца от ня­как­ва народ­ност, ко­и­то жи­ве­ят за­ед­но в дру­га стра­на или в чуж­дес­т­ра­нен град.

КОЛУВИЙ (от лат. colluvio – натрупване, неподредена купчина) – наслаги в подножието на склона, образувани от несортиран изветрителен материал и преместването му под влияние на собствената тежест (сриване, срутване, свличане). В подножията на склоновете, особено в планините, колувият участва във формирането на делувиално-колувиални шлейфове.  

КОЛУВИСОЛИ - вж.: Делувиални почви.

КО­МЕ­ТА (от гр. kometes – с опашка) – не­бес­но тя­ло от Слън­че­ва­та сис­те­ма, изградено от кос­ми­чес­ки га­зо­ве и прах. Има  про­дъл­го­ва­та фор­ма, обо­со­бе­но яд­ро и опашка и движещо се около Слънцето. Раз­ме­ри­те на ко­ме­ти­те са ог­ром­ни, опаш­ки­те на някои ко­ме­ти имат дъл­жи­на до сто­ти­ци ми­ли­о­на ки­ло­мет­ри, но ма­са­та им е мал­ка и поч­ти из­ця­ло е със­ре­до­то­че­на в яд­ро­то. Ня­кои ко­ме­ти­ све­тят яр­ко, но дру­ги се виж­дат са­мо през те­лес­коп.

КОМ­ПАС (от ит. compasso, от лат. compassus – обиколка) – при­бор, по­соч­ващ географ­с­кия или маг­нит­ния ме­ри­ди­ан. Създаден е на основата на свойството на магнитната стрелка да е ориентирана в посока север-юг. Единият край на стрелката посочва Северния, а другият – Южния полюс. Тя е поместена в кутийка, в която има градусен кръг с основните посоки на света. Компасът слу­жи за ори­ен­ти­ра­не по хо­ри­зон­та и оп­ре­де­ля­не на по­со­ки­те на све­та. Той широ­ко се из­пол­з­ва в ко­ра­боп­ла­ва­не­то, въздухопла­ва­не­то, ге­о­де­зи­я­та, мин­но­то де­ло, военно­то де­ло и др. Използ­ват се раз­лич­ни ви­до­ве ком­па­си – маг­нит­ни, ме­ха­нич­ни, радиоком­па­си, астрокомпа­си и др.

КОМПЛЕКСЕН РАЙОН, социално-икономически район, (от лат. complexus – свръзка) – ед­на от те­ри­то­ри­ал­ни­те струк­ту­ри на сто­пан­с­т­во­то, фор­ми­ра­на на ос­но­ва­та на со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ко­то раз­ви­тие на част от те­ри­то­ри­я­та на стра­на­та. В ком­п­лек­с­ния район се раз­ви­ват всич­ки от­рас­ли на на­ци­о­нал­но­то сто­пан­с­т­во, но някои от тях са водещи. Вът­ре в ком­п­лек­с­ния (со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ки) ра­йон мо­гат да се фор­ми­рат подра­йо­ни и мик­ро­ра­йо­ни. Със­ре­до­то­чаването в от­дел­ни се­ли­ща на раз­лич­ни сто­пан­с­ки дейнос­ти позво­ля­ва в тях да се фор­ми­рат вът­реш­но­ о­бо­со­бе­ни цен­т­ро­ве на раз­вити­е­то на райо­на.

КОМПОНОВКА НА КАРТАТА (от лат. componereсъставям) – разполагане на рамката на името на картата, мащаба, нейната легенда, допълнителните елементи и данни, улесняващи нейното ползване.

КОНВЕКЦИЯ НА ВЪЗДУХА (от лат. convetioдокарване, пренасяне) – процес на издигане на топъл въздух във височина поради нагряването му от земната повърхност, неговото разширяване и намаляване на теглото му. Тя предизвиква образуване на облаците и валежите. Като природно явление се среща във всички части на земната повърхност, но е най-характерна и постоянна в екваториалния климатичен пояс. В България е много характерна за следобедните часове през топлото полугодие и в планинските райони, когато под нейно влияние се образува вътрешномасова облачност и падат валежи.

КОНВЕРГЕНЦИЯ (от лат. convergens приближаване, сливане) – 1/. Теория на конвергенцията за сближаване на две различни социални системи (капитализъм и социализъм) чрез взаимстване на позитивни черти и свойства; 2/. Сближаване на икономиките на две и повече страни, премахване на разликите между тях, сближаване  по множество различни показатели (темпове на растеж, инфлация, държавен дълг, доходи на населението и т.н.) на основата на общи интереси и закономерности на развитие; 3/. Сближаване на културите на основата на развитие на сходните им черти и намаляване на различията; 4/. Сближаване на две литосферни плочи; 5/. Сливане на повърхностните океански течения и спускане водите на дълбочина (конвергенция на морските течения); 6/. Външно временно сходство на формите на релефа и техните очертания.

КОНГЛОМЕРАТ (от лат. conglomeratus -  натрупан) - споена седиментна скала, състояща се от различни по големина, форма и състав части, образуваща земни пластове. Спойващото вещество е различно – варовито, глинесто и т.н. Споените частици са заоблени и с различен размер – от 2 мм до големи чакъли. Те могат да са еднородни или разнородни, съставени от късове от различни видове скали и минерали – варовици, доломити, мергели и т.н. В зависимост от мястото на образуване (уплътняване и спояване на наслагите) конгломератите са морски, езерни, речни и др. Понякога конгломератите, предимно в спойващото вещество, съдържат ценни полезни изкопаеми (злато, платина и др.). 

КОН­ДЕН­ЗА­ЦИ­ОН­НИ ЯД­РА (от лат. condensatio – сгъстяване, събиране) – най-дреб­ни­те (теч­ни, га­зо­об­раз­ни или твър­ди) неутрални час­ти­ци или йони в ат­мос­фер­ния въздух, вър­ху повърхността на ко­и­то конден­зи­ра вод­на­та па­ра и се об­ра­зу­ват вод­ни­те капчици. Маслени час­ти­ци не мо­гат да бъ­дат конден­за­ци­он­ни яд­ра. Без кондензационните ядра е невъзможно образуването на капчици вода и следователно на облаци и падането на валежи върху земната повърхност. Най-го­ля­ма е кон­цен­т­ра­ци­я­та им в дол­ни­те сло­е­ве на ат­мос­фе­ра­та. Във височи­на тя се понижава. Ролята на кондензационно ядро (повърхност) може да служи и земната повърхност или предметите върху нея. По такъв начин се образуват росата, сланата и скрежа.

КОН­ДЕН­ЗА­ЦИЯ НА ВОД­НА­ТА ПА­РА НА ВЪЗ­ДУ­ХА про­цес, при кой­то атмосфер­ни­ят въз­дух е на­си­тен с вод­ни па­ри и те преми­на­ват от га­зо­об­раз­но в теч­но състо­я­ние. В широкия смисъл на думата кондензацията е преминаване на водните пари и в твърдо състояние, в снежни и ледени кристалчета. Кон­ден­за­ци­я­та се из­вър­ш­ва в атмосфера­та, вър­ху вод­на и су­ше­ва по­вър­х­ност, по пред­ме­ти­те вър­ху под­с­ти­ла­ща­та повърх­ни­на и в зем­ни­те плас­то­ве. Тя протича при пренаси­ща­не на въз­ду­ха с вод­ни па­ри или уве­ли­ча­ва­не на тем­пе­ра­ту­ра­та и из­па­ре­ни­е­то. Кондензацията на водната пара в атмосферата е част от кръговрата на водата и на топлообмена, понеже при изпарението се поглъща топлина, а при нея се отделя топлина.

КОНКРЕЦИЯ (от лат. concretio – сгъстяване, придобиване) – раз­но­об­раз­ни (от микрон до 3 м.), предимно кръг­ли по фор­ма ми­не­ра­ли, раз­по­ло­же­ни в се­ди­мен­т­ни (утаечни) ска­ли. Представ­ля­ват струп­ва­не на ед­но­род­ни или раз­лич­ни ми­не­ра­ли, различава­щи се от скалата, в ко­я­то се на­ми­рат. Това са калцит, доломит, силикати и минерали, съдържащи желязо, манган, фосфорити и т.н. Об­ра­зу­ват се на дъното на воден басейн чрез нат­руп­ва­не на разсеяните в изветрялата ска­ла­та вещества око­ло ня­ка­къв цен­тър – зър­на от ми­не­ра­ли, ра­ко­ви­ни, животин­с­ки кос­ти и растител­ни ос­тан­ки. На дъ­но­то на оке­а­ни­те се образуват нас­ла­ги с включени в тях железни и манганови конкреции.

КОНКУРЕНЦИЯ* (от лат. concurrentia – сблъсквам се) – 1/. В биологията. Съперничество за пространство, светлина, храна, вода, убежище и др. в процеса на борбата за съществуване. Тя вътрешновидова (между членовете на едно съобщество), междувидова (между представители на различни биологични видове) и косвена. 2/. В икономиката. Съперничество (бор­ба) меж­ду производите­ли на сто­ки и ус­лу­ги и тър­гов­ци за пос­ти­га­не на по-доб­ри ико­но­ми­чес­ки резул­та­ти. Тя се основава на сравнение от купувача на определени характеристики на предлаганата стока и ли услуга – цена, качество, надеждност на изделието или услугата, възможност за кредит, сервизно обслужване и др.  Ре­гу­ла­тор (уп­рав­ля­ващ) на кон­ку­рен­ци­я­та е па­за­рът. В резултат на конкуренция­та ед­ни про­из­во­ди­те­ли и тър­гов­ци се ра­зо­ря­ват, а дру­ги се обогатя­ват. Конкурен­ци­я­та е вът­реш­но­ от­рас­ло­ва и меж­ду­от­рас­ло­ва (пре­ли­ва­не на капитали към по-пе­че­лив­ши от­рас­ли на ико­но­ми­ка­та).

КОНКУРЕНТНОСПОСОБНОСТ (от лат. concurrentia – сблъсквам се и способност) – способността на икономическите субекти в условията на развита пазарна икономика да осъществяват своята дейност и да получават печалба в достатъчни размери за да осигуряват продължаване на своята стопанска дейност, научно-техническо усъвършенстване, поддържане на високо качество на произвежданата продукция и осигуряване на трудовите възнаграждения на заетите лица. Различават конкурентоспособност: а) предлагане от стопанските субекти на нововъведения (иновации); б) откриване и използване от стопанските субекти на инициативата при внедряване и използване в производството на  съществуващи новости; в) налагане на пазара, диктуване на него на свои правила и чрез други дейности (установяване от държавните органи на определени стандарти, лицензии, забрани, развитие на лобизъм и др.). Конкурентнспособността на фирмите в голяма степен зависи от икономическата активност и предприемчивост на производителите, но и от курса на националната валута. При девалвация на националната валута фирмите от тази страна получават възможност на международния пазар да продават на по-ниски цени и да реализират по-високи печалби. 

КОНСТИТУЦИОННА МОНАРХИЯ* (от лат. constitutio – установление и от гр. monarchia – единовластие) – вид­  мо­нар­хи­я, при ко­й­то пра­ва­та на мо­нар­ха са стро­го опреде­ле­ни от кон­с­ти­ту­ция и за­ко­ни. В по­ве­че­то слу­чаи пра­ва­та им са сил­но ог­ра­ни­че­ни. Мно­го чес­то те се свеж­дат пре­дим­но до из­пъл­ня­ва­не на пред­с­та­ви­тел­ни фун­к­ции. Пра­ва­та им, как­то въ­об­ще на всич­ки мо­нар­хии, се пре­да­ват по нас­лед­с­т­во. В се­гаш­ни ус­ло­вия пове­че­то мо­нар­хии са кон­с­ти­ту­ци­он­ни. В Европа та­ки­ва са Ис­па­ния, Ве­ли­коб­ри­та­ния, Дания, Швеция, Норвегия, Белгия, Нидерландия, Монако и т.н. Различават две разновидности на конституционната монархия: дуалистична – монархът е с определени от конституцията права, но фактически запазва значими властови функции и парламентарна - монархът изпълнява предимно формално властовите си права.

КОНСТИТУЦИЯ* (от лат. constitutio – установяване, устройство) – утвърденият и действащ ос­нове­н закон, по кой­то се уп­рав­ля­ва ед­на дър­жа­ва. В не­го са оп­ре­де­ле­ни форма­та на дър­жав­но­то уп­рав­ле­ние, основ­ни­те пра­во­мо­щия на дър­жав­ни­те ор­га­ни, взаимо­от­но­ше­ни­я­та меж­ду тях, сро­ко­ве­те за фор­ми­ра­не и фун­к­ци­о­ни­ра­не на дър­жав­ни­те ор­га­ни, административно-териториалното устройство и др..

КОН­ТИ­НЕНТ* (от лат. continens, entis – земя, която се държи, суша), материк голяма час­т от су­ша­та, за­о­би­ко­ле­на от всич­ки или от поч­ти всич­ки стра­ни с оке­а­ни и морета. По-голямата част от сушата на континента е над морското равнище, а само периферията е под водата. Континентите са формирани от т.нар. континентален тип земна кора с мощност 30-70 км и включваща три слоя: базалтов, граните и седиментен. В техния строеж има обособени два типа структури: а) вътрешноконтинентални (платформени равнини и планински системи); б) периферни (шелф, континентален склон, островни дъги и депресии). Континентите са образувани чрез про­дъл­жи­тел­но раз­ви­тие на су­ша­та на Зе­мята. Според една от представите за тяхното образуване това е станало от една първоначална голяма суша (Пангея), която се разделила на два праконтинента (Гондвана и Лавразия), които след това се разделели на сегашните континенти. В основни линии сегашните им очертания са оформени в края на мезозоя и през неозоя. Според новата глобална тектоника на земята има 6 големи литосферни плочи и съответно 6 континента – Евразия (Европа и Азия), Африка, Северна Америка, Южна Америка, Австралия и Антарктида. Континентите заемат 149 млн. км2 площ (без островите). В българската образователна система е прието, че на Земята има следните континенти: Ев­ро­па, Азия, Африка, Ав­с­т­ра­лия, Ан­тар­к­ти­да, Се­вер­на Аме­ри­ка и Юж­на Аме­ри­ка.

КОНТИНЕНТАЛЕН КЛИМАТ* – раз­но­вид­ност на оп­ре­де­лен вид кли­мат, образувана под до­ми­ни­ра­що­то въз­дейс­т­вие на континентални въз­душ­ни ма­си и отдалеченост от Световния океан. Континентал­ност­та на кли­ма­та се из­ра­зя­ва в по-зна­чи­тел­ни­те раз­ли­ки (амплитуди) в елемен­ти­те на кли­ма­та и осо­бе­но на температурите и ва­ле­жи­те меж­ду зи­ма­та и ля­то­то. За континенталния кли­ма­т са характерни по-сту­де­на зи­ма, по-топ­ло ля­то, по-го­ля­ма го­диш­на тем­пе­ра­тур­на ам­п­ли­ту­да, по-малки и по-неравномер­но­ раз­п­ре­де­ле­ни през годината валежи. По­ра­ди то­ва кон­ти­нен­тал­ни­те кли­ма­ти са по-рез­ки в срав­не­ние с оке­ан­с­ки­те (морс­ки­те). С приближаване към бреговете на океаните и моретата континенталността отслабва и чертите на климата се смекчават. Формира се преходна зона на преминаване от континентален към морски климат.

КОНТИНЕНТАЛЕН ЛЕДНИК вид лед­ник, об­ра­зу­ван вър­ху го­ля­ма площ и при разнообразен планински, рав­нин­но-хъл­мист и ни­зи­нен ре­леф. Формата и размерите на ледника не зависят от формите на земната повърхност, а предимно от величината на подхранване (приток) и разход на лед. Като правило движението на ледената маса е от центъра към периферията. Континенталните ледници се поделят на: ледникови щитове (изпъкнала плоско-куполовидна форма с мощност над 1000 м. и площ над 50 хил. км2); ледников купол (с по-малки размери от тези на ледниковия щит); шелфов ледник (плаващ ледник с формата на ледена плоча, движеща се от сушата към морето или океана, с почти хоризонтална горна и подводна повърхност); извеждащ ледник (поток от лед, течащ от центъра на ледения щит или купол в скалиста долина и достигащ до воден басейн или шелфов ледник като при откъсване се образуват айсберги). Континентал­ни­те лед­ни­ци се об­ра­зу­ват в най-се­вер­ни­те и юж­ни час­ти на планета­та, там къ­де­то снеж­на­та ли­ния се понижа­ва до рав­ни­ще­то на рав­ни­ни­те и дос­ти­га до мор­с­ко­то рав­ни­ще. От об­ща­та площ на кон­ти­нен­тал­ни­те лед­ни­ци те­зи в Ан­тар­к­ти­да зае­мат 85.3%. След­ват лед­ни­ци­те в Гренландия, Ка­над­с­ки ар­к­ти­чен ар­хи­пе­лаг, Ис­лан­дия, Шпиц­бер­ген и др..

КОН­ТИ­НЕН­ТАЛЕ­Н ОС­ТРО­В* мор­с­ки или оке­ан­с­ки ос­т­ро­в, ко­й­то в ми­на­ло­то е би­л част от близ­кия кон­ти­нент. Отделянето му е станало при понижаване на сушата и/или повишаване на океанското равнище. Кон­ти­нен­тал­ни са острови­те Гренландия, Нова Гвинея, Ве­ли­коб­ри­та­ния, Ма­да­гас­кар, Нова земя и др.

КОН­ТИ­НЕН­ТА­ЛЕН СКЛОН елемент на релефа на океанското дъно, по­яс на океан­с­ко­то и  мор­с­ко­то дъ­но, в кой­то континен­ти­те пре­хож­дат към оке­ан­с­ко­то лег­ло. Конти­нен­тал­ни­ят склон е разпо­ло­жен меж­ду шел­фа (за­рав­не­на­та част от под­вод­на­та окрай­ни­на на кон­ти­нен­та) и континенталното под­но­жие. Той се от­ли­ча­ва със стръм­ни (до 40ο) скло­но­ве и е раз­по­ло­жен сред­но на дъл­бо­чи­на от 200 до 2450 м. Най-ха­рак­тер­на форма за кон­ти­нен­тал­ния склон са подводните каньо­ни (например, Хъд­сън, Кон­го, Инд) – лег­ла на ги­ган­т­с­ки мът­ни по­то­ци во­да в приб­реж­на­та част на оке­а­ни­те и мо­ре­та­та. В подножието му са оформени наносни конуси и делувиално-пролувиални шлейфове. В него са развити подводни долини, подводни каньони, тераси, откоси, възвишения, котловини и др. форми на релефа.

КОН­ТИ­НЕН­ТА­ЛЕН ШЕЛФ вж.: Шелф.

КОНТИНЕНТАЛНО ПОДНОЖИЕ – част от океанското дъно, разположена в подножието на континенталния склон и между него и равнините по дъното. То е на дълбочина 2.5-3.0 км, а ширината му достига до 200-300 км. Има форма на делувиално-пролувиален шлейф. Повърхността му е полегата, наклонена към равните части на океанското дъно. Континенталното подножие се състои от наносни неспоени материали, пренесени от подводните течения, стичащи се по континенталния склон и пренасящи наноси от шелфа. Главен фактор за образуването му е наслагването от потоците вода и подводните свлачища на наноси. 

КОНТИНЕНТАЛНО-СРЕДИЗЕМНОМОРСКИ КЛИМАТ* – раз­но­вид­ност на среди­зем­но­мор­с­кия (суб­т­ро­пи­чен) кли­мат, ха­рак­те­рен за из­точ­ни­те час­ти на Средиземномо­ри­е­то. При не­го през го­ди­на­та има смя­на на две въз­душ­ни ма­си – тро­пич­ни и на уме­ре­ни­те ши­ри­ни. Зи­ма­та е ме­ка и влаж­на. Сред­ни­те го­диш­ни тем­пе­ра­ту­ри са високи – над 12-13οС. Сред­ни­те яну­ар­с­ки тем­пе­ра­ту­ри са над 3-4οС. Зима­та е влаж­на с по-чести и обилни валежи. Ля­то­то е су­хо, с мно­го ред­ки и ми­ни­мал­ни ва­ле­жи. Има чес­ти засу­ша­ва­ния. Сред­ни­те юл­с­ки тем­пе­ра­ту­ри са в по­ря­дъ­ка 21-26οС. То­зи кли­мат е благопри­я­тен за от­г­леж­да­не на по-топ­ло­лю­би­ви кул­ту­ри, ран­ни зе­лен­чу­ци и пло­до­ве, ло­зя и др.

КОНУРБАЦИЯ (от лат. con - заедно и urbs - град) - 1/. Един от видовете градска агломерация – полицентрична, с няколко ядра (приблизително еднакви по размери и значимост градове) и липса на главно ядро (напр. агломерацията на градовете в поречието на Рейн и Рур в Германия, Холандската конурбация – Ротердам, Амстердам и 70 други селища). Формира се при близко разположени градове с общи социално-икономически, културно-битови връзки и инфраструктура (водоснабдяване, пътища, електроснабдяване и т.н.). 2/. Синоним на градска агломерация.

КОНФЕДЕРАЦИЯ (от лат. confoederatio) – фор­ма на дър­жав­но ус­т­ройс­т­во, политичес­ки съ­юз на две или по­ве­че дър­жа­ви, ко­и­то имат об­щи по­ли­ти­чес­ки и/или икономически це­ли и ня­кои об­щи дър­жав­ни ор­га­ни (вън­ш­на по­ли­ти­ка, об­ща от­б­ра­на и т.н.), но за­паз­ват вът­реш­на­та си не­за­ви­си­мост. Специфична особеност е липсата на силна централна власт и доминиране на най-силната или най-силните държава. По кон­с­ти­ту­ция кон­фе­де­ра­ция е Швей­ца­рия, но всъщ­ност тя е фе­де­рал­на дър­жа­ва. Елементи на конфедерално устройство има Европейският съюз

КОНФЕСИОНАЛНА ОБЩНОСТ*  - вж.: Религиозна общност.

КОНФЕСИЯ* (от лат. confessio - вероизповедание)- вж.: Религия.

КОНФЕСИОНАЛНА СТРУКТУРА НА НАСЕЛЕНИЕТОвж.: - Религиозна структура на населението.

КОНЦЕНТРАЦИЯ НА ПРОИЗВОДСТВОТО (от фр. concentration – съсредоточаване) – про­цес, при кой­то срав­ни­тел­но ма­лък брой фир­ми фор­ми­рат го­лям дял от про­из­веж­да­на­та про­дук­ция и от про­даж­би­те на сто­ки и ус­лу­ги. Две­те край­ни положе­ния, меж­ду ко­и­то се осъществява кон­цен­т­ра­цията, са иде­ал­на­та кон­ку­рен­ция (голям брой мал­ки фир­ми, вся­ка с ма­лък дял в па­за­ра) и мо­но­пол (един про­из­во­ди­тел и про­да­вач). Ако кон­цен­т­ра­ци­я­та е не­ог­ра­ни­че­на от дър­жав­но­то ре­гу­ли­ра­не на ико­но­ми­ка­та, во­ди до фор­ми­ра­не на мо­но­пол­но по­ло­же­ние на оп­ре­де­ле­ни фир­ми. Тя се осъществява чрез увеличаване и създаване на нови мощ­нос­ти на про­из­вод­с­т­во, увеличаване де­ла в тър­го­ви­я­та, пог­лъ­ща­не на дру­ги фир­ми, сли­ва­ния на го­ле­ми фир­ми и др.

КООПЕРАЦИЯ (от лат. cooperatio - сътрудничество) – Доброволно обединение на хора за постигане на общи цели в различни стопански дейности. В зависимост от целта на обединението са: производствени – общо дейност на дребни производители на стоки; земеделски – общо обработване на земята и добиване на продукция; кредитни и спестовни – финансово взаимно подпомагане; търговски; жилищни – съвместно строителство на жилища и т.н. Участниците в кооперацията имат дялов капитал, под формата на недвижимост, машини, инвентар, земя и  парични вноски, както и участие в общото управление на дейността.. 

КООПЕРИРАНЕ* - 1/. Форма на относително постоянни и продължителни по време производствено-търговски връзки между предприятия и фирми със специализация в съвместно изготвяна продукция от една страна или от различни страни. Резултат е от задълбочаване на общественото разделение на труда и специализацията на производството. Кооперирането е характерно за фирми от отрасли, отличаващи се с производството на сложни продукти, състоящи се от множество части, възли и детайли. При производственото коопериране предприятията и фирмите запазват своята юридическа самостоятелност, но са взаимно свързани и зависими като производител и потребител. 2/. Процес на обединяване на самостоятелни дребни производители, търговци и др. чрез юридическата форма на кооперация.

КОРАБОПЛАВАНЕ пла­ва­не с ко­ра­би по во­да с раз­лич­на цел. В за­ви­си­мост от водния път то е реч­но, езер­но, мор­с­ко (оке­ан­с­ко) и сме­се­но. Ко­ра­боп­ла­ва­не­то мо­же да бъде още път­ни­чес­ко (пре­воз на път­ни­ци), то­вар­но (пре­воз на то­ва­ри), во­ен­но и на­уч­но-изс­ле­до­ва­тел­с­ко. При спаз­ва­не­то на пос­то­я­нен мар­ш­рут и вре­ме на от­п­ла­ва­не­то и пристига­не­то в оп­ре­де­ле­ни прис­та­ни­ща ко­ра­боп­ла­ва­не­то е ли­ней­но. То се из­пол­з­ва предим­но за пре­воз на път­ни­ци и мал­ки ко­ли­чес­т­ва то­вар­ни прат­ки. Ко­га­то ко­ра­би пла­ват пок­рай бре­га на вод­ния ба­сейн ко­ра­боп­ла­ва­не­то е ка­бо­таж­но.

КОРАЗИЯ (от лат. corrado - издрасквам) – ме­ха­нич­но­то въз­дейс­т­вие вър­ху ска­ли­те на но­сен от вя­тъ­ра, во­да­та и ле­да или гра­ви­та­ци­он­но (под си­ла­та на те­жест­та) пре­мес­т­ващ се из­вет­ри­те­лен ма­те­ри­ал. Ко­ра­зи­я­та во­ди до из­с­ть­р­г­ва­не, раз­ру­ша­ва­не, набраздяване, шлифоване и полиране на ска­ли­те и видо­из­ме­не­ние на фор­ми­те на земната повърхност.

КО­РА­ЛИ (от гр. korallion) – вид мор­с­ки жи­вот­ни (по­ли­пи), оби­та­ва­щи топ­ли­ морета и оке­а­ни. Мно­зин­с­т­во­то ко­ра­ли жи­ве­ят в ко­ло­нии. Най-чес­то ске­ле­ти­те им са ва­ро­ви­ти. Ко­ло­ниите об­ра­зу­ват ко­ра­ло­ви ос­т­ро­ви (ато­ли), ко­ра­ло­ви ри­фо­ве. Ко­ра­ли­те вире­ят са­мо в мо­ре­та, в ко­и­то сред­на­та тем­пе­ра­ту­ра на во­да­та не се по­ни­жа­ва под 20οС. За тях е характер­на го­ля­ма про­дук­тив­ност на ор­га­низ­ми­те. Ши­ро­ко са раз­п­рос­т­ра­не­ни в тропичните ра­йо­ни (топлите морета и части от океаните) на Зе­мя­та.

КО­РА­ЛОВ БРЯГ – вид оке­ан­с­ки и мор­с­ки бряг, съз­да­ден или ог­ра­ден от ко­ра­ло­ви обра­зу­ва­ния (ко­ра­ло­ви ва­ро­ви­ци), ко­и­то за­щи­та­ват бре­га от дейс­т­ви­е­то на оке­ан­с­ки­те и мор­с­ките въл­ни. Ха­рак­тер­ни за то­зи тип бряг са ко­ра­ло­ви­те ри­фо­ве. Ко­ра­ло­ви­те бре­го­ве се сре­щат в тро­пич­на­та зо­на на Земята.

КО­РА­ЛОВИ ОС­ТРОВИ* вид острови в топлите тропически морета, образувани от варовитото вещество на коралите. В зависимост от мостоположението им спрямо брега и формата са: крайбрежни коралови рифове, образувани в крайбрежната плитчина; бариерни  коралови рифове, образуващи преграда за достъпа до брега и наличие на лагуна между тях и брега; атоли с кръгла пръстеновидна форма и лагуна по средата; вътрешнолагунни острови, образувани вътре в лагуните.   

КО­РА­ЛОВ РИФ* (от нем. riff) – над­вод­на или под­вод­на ве­ри­га, об­ра­зу­ва­на пре­дим­но от ва­ро­ви­ти­те ске­ле­ти на ко­ра­ло­ви­те ко­ло­нии в плит­ка­та част на тро­пи­чес­ки­те мо­ре­та и в топ­ли­те во­ди на оке­а­ни­те. Ко­ра­ло­ви­те ри­фо­ве са раз­по­ло­же­ни на малка дълбочина в крайб­реж­на­та иви­ца на мор­с­ко­то дъ­но. Те мо­гат да дос­тиг­нат го­ля­ма дъл­жи­на и де­бе­ли­на. Въ­рху уми­ра­щи­те ко­ра­ло­ви гру­пи из­рас­т­ват но­ви и та­ка пос­ле­до­ва­тел­но те наб­ли­жа­ват вод­на­та по­вър­х­ност и твър­де чес­то из­ли­зат и над нея. Ко­ра­ло­ви­те ри­фо­ве са  крайб­реж­ни, раз­по­ло­же­ни на бре­го­вия склон на кон­ти­нен­та или ос­т­ро­ва, и ба­ри­ер­ни, раз­по­ло­же­ни на ня­как­во раз­с­то­я­ние от бре­га и явя­ва­щи се ес­тес­т­ве­на прег­ра­да за не­го­во­то дос­ти­га­не. Най-го­ле­ми­ят ба­ри­е­рен риф на Зе­мя­та е раз­по­ло­жен край из­точ­но­то крайб­ре­жие на Ав­с­т­ра­лия (Го­лям Ба­ри­е­рен риф) с дъл­жи­на над 2 000 км.

КО­РИ­ТО­ОБ­РАЗ­НА ДО­ЛИ­НА, трогова долина вид лед­ни­ко­ва фор­ма на ре­ле­фа. Пред­с­тав­ля­ва реч­на до­ли­на с вдлъб­на­ти скло­но­ве, го­ля­ма ши­ри­на на дъ­но­то и напречен про­фил при­ли­чащ на ко­ри­то. Об­ра­зу­ва се от ру­ши­тел­на­та дейност на планинските ледници­, ко­и­то про­ме­нят ви­да на ста­ра (пре­диш­на) речна долина. Троговите долини са характерни за високите заледени части на планините. На дължина могат да достигнат до стотици километри. В България коритообразни са долините на реките Бели Искър и Рилска река в Рила планина.

КОРОЗИЯ (от лат. corrosio – разяждане) – раз­ру­ша­ва­не на по­вър­х­ност­та на ска­ли­те под вли­я­ние на хомочното въздейс­т­вие на во­да­та. Осо­бе­но сил­но во­да­та дейс­т­ва върху варо­ви­ци­те, до­ло­ми­ти­те и мра­мо­ри­те, ко­га­то е обо­га­те­на с въг­ле­ро­ден ди­ок­сид. Под нейно­то въз­дейс­т­вие се об­ра­зу­ват по­вър­х­нос­тни карстови форми като браз­ди, ка­ри, ува­ли, по­но­ри (гу­би­ли­ща) и дру­ги.

КОРПОРАЦИЯ*(от лат. corporatio - обединение, съобщество) – сдружение на юридически (фирми) и физически (от­дел­ни хора) ли­ца с общи ин­те­ре­си в стопанска­та дейност в юриди­чес­ка форма. В някои стра­ни терминът корпора­ция се използва вместо акци­о­нер­но дружес­т­во. Корпорации­те могат да бъдат формира­ни из­ця­ло с частен капитал, но и с държав­но участие в капитала.

КОСМОПОЛИТИ (от гр. kosmopolites – гражданин на света) – жи­ви ор­га­низ­ми (живот­ни и рас­те­ния), сре­ща­щи се поч­ти пов­се­мес­т­но на Зе­мя­та, но в ха­рак­тер­на­та за тях сре­да за оби­таване. Кос­мо­по­ли­ти сред мор­с­ки­те оби­та­те­ли са те­зи, ко­и­то се сре­щат във всич­ки оке­а­ни (напр. ки­то­ве). На су­ша­та съ­що има кос­мо­по­ли­тни рас­те­ния и жи­вот­ни, кои­то се сре­щат на всич­ки кон­ти­нен­ти (без Ан­тар­к­ти­да). Типични космополити в Световния океан са акули, делфини и др. Осо­бе­ни кос­мо­по­ли­ти са животни, свър­за­ни с жи­во­та на чо­ве­ка – до­маш­ни жи­вот­ни (ов­це, ко­зи и др.), ку­че­та, птици (враб­че­та, дроз­до­ве, вра­ни и др.), до­маш­на­та му­ха, хле­бар­ки­те, до­маш­на­та миш­ка, си­ви­ят плъх, бъл­ха­та и др. Космополитните видове са противоположни на ендемичните растения и животни.

КОС­МОС (от гр.kosmos) – вж.: Вселе­на.

КОТА (от фр. cote – склон, морски бряг) – височина на определена точка на земната повърхност спрямо морското равнище (надморска височина); височина, връх или на възвишение, от която има добър кръгозор на местността.

КОТЛОВАН (от рус. котлован – изкоп, яма, приличаща на котел) – 1/. Дълбок изкоп в земната повърхност, вдлъбната антропогенна форма на релефа. Образувана е като остатък от определена стопанска дейност – открит добив на полезни изкопаеми (въглища, реди и др.), кариери за добив на чакъл, пясък и скален материал и т.н.. Дълбочината и ширина могат да бъдат с големи размери, а склоновете са отвесни или стъпаловидни. 2/. Дълбок земен изкоп за изграждане на фундамент на някакво съоръжения или сграда.   

КОТЛО­ВИ­НА 1/. Вдлъб­на­та фор­ма на ре­ле­фа, по­ни­же­ние на зем­на­та по­вър­х­ност, зат­во­ре­но от всич­ки стра­ни от пла­ни­ни, хре­бе­ти, ри­до­ве и въз­ви­ше­ния и от­к­ри­то в ед­на или в две вза­им­ноп­ро­ти­во­по­лож­ни по­со­ки, чрез ре­ка, про­ти­ча­ща през не­го. По про­из­ход кот­ло­ви­ни­те са тек­тон­с­ки, лед­ни­ко­ви и дру­ги. Кот­ло­ви­на­та има яс­но обо­со­бе­ни час­ти – кот­ло­вин­но дъ­но и под­но­жие. Ко­га­то дъ­но­то е рав­но, се на­ри­ча по­ле. По кот­ло­вин­но­то дъно мо­же да има въз­ви­ше­ния, хъл­мо­ве и т.н. По произход котловините могат да бъдат  тектонски (вътрешнопланински или междупланински грабени), вулкански (калдери и кратери), ерозионни (долинни разширения), карстови и др., 2/. По­ни­же­ние на дъно­то на Све­тов­ния оке­ан.

КРАЕЗНАНИЕкомплексно изучаване на природата, населението, стопанството, историята, културата и бита на населението в определен природeн или административен район, географски обособена част от стрна, селища и т.н. Събраните знания се използват в процеса на обучение и възпитание предимно на децата и младежите от този район. Процесът на изучаване може да бъде диференциирано на географско, историческо, етнографско, стопанско, културно, екологическо и др. видове краезнание.

КРАЙБ­РЕ­ЖИЕ иви­ца от су­ша­та пок­рай во­ден ба­сейн (оке­ан, мо­ре, езе­ро, язо­вир). То може да е изградено от различни скали (варовици, мергели, гранити, пясъчници и т.н.) и различни форми на земната повърхност – низини, равнини, ридове, възвишения, планински склонове и различни абразионни форми (плажове, клифове, морски тераси т.н.). За него са характерни типичните взаимодействия на водата със сушата като приливи и отливи и морски вълни и формирането на различни форми (полуострови, острови, заливи) и типове бряг – риасов, лагунен, лиманен, далматински, фиордов и т.н.. Су­ша­та по крайбре­жи­е­то е под­ло­же­на на влиянието на вод­ния ба­сейн и теченията покрай него (топли и студени), ко­е­то най-осезателно се чув­с­т­ва вър­ху кли­ма­та, чрез про­ме­ни­те в температурите на въз­ду­ха и местни­те вет­ро­ве – бризи­те. Под влияние на специфичните климатични условия се развиват и определена растителност и животински свят 

КРАЙБ­РЕЖ­НА НИ­ЗИ­НА рав­на част от су­ша­та, раз­по­ло­же­на пок­рай оке­ан­с­ки (мор­с­ки) ба­сейн и езерен басейн, както и край голяма река. Об­ра­зу­ва­ни са най-често чрез по­ни­жа­ва­не на зем­ни­те плас­то­ве и за­пъл­ва­не на образува­на­та па­ди­на с нас­ла­ги. В зависимост от мястото на образуване са: а) крайморски (напр. Беломорска, Бургаска и др.); б) крайезерни (напр. Прибалтийска); в) крайречна (напр. Индо-Гангска, Свищовско-Беленска и др.). Най-често крайбрежните низини са гъсто населени и със развито земеделие.

КРАЙБРЕЖНИ ЕЗЕРА* вид езе­ра, об­ра­зу­ва­ни край бре­га на во­ден ба­сейн (оке­ан, мо­ре) или по-го­ля­ма ре­ка под вли­я­ни­е­то на раз­лич­ни при­чи­ни – прег­раж­да­не на за­лив, пото­пя­ва­не на реч­но ус­тие, про­мя­на на реч­но­то ко­ри­то (старица). От своя стра­на се поделят на две раз­но­вид­нос­ти – край­мор­с­ки (лагунни, лиманни, свлачищни) и край­реч­ни.

КРАЙГРАДСКА ЗОНА – близкоразположена до град територия, тясно функционално обвързана с него с производствено-стопански, културно-битови (паркове и вилни зони), транспортни, административно-правни и други връзки и зависимости. Характерна е за големите градове и е част от градската агломерация. В нея могат да бъдат обособени територии за: индустриално-промишлени, селскостопански, търговски части и други дейности, зона за отдих и др.. В крайградската зона може да функциинират и градове-спътници и вилни зони.

КРАЙМОРСКИ ЕЗЕРА* – вид езе­ра, об­ра­зу­ва­ни край мор­с­кия бряг чрез из­ме­не­ние в бре­го­ва­та ли­ния под вли­я­ние на вът­реш­ни и вън­ш­ни зем­ни си­ли. В за­ви­си­мост от на­чи­на си на об­ра­зу­ва­не са: ла­гун­ни - преграден залив (напр. Поморийско езеро), ли­ман­ни –  потънало на речно устие (напр. Варненско езеро) и свлачищ­ни (напр. Балчишка тузла).

КРАЙРЕЧНИ ЕЗЕРА*, старици, поймени езера – вид езера, разположени край бреговете на големите реки. Образуват се под влияние на промени­те на реч­но­то корито при меандрирането на реката. Крайречните езера са част от старо­то корито (старица), разположено в заливната (поймената) тераса. То се образува чрез наслагването от реката на нанос­ни материали, които преграждат старото корито. Тези езера имат малка дълбочина и твърде често извита сърповидна форма. Много чес­то тези езера се подхран­ват от реката при пълноводие, чрез подземно просмукване на речната вода и валежи. Такова езеро е Сребърна край река Дунав.

КРА­ТЕР НА ВУЛКАНА (от гр. krater - голяма чаша) – чашо­об­раз­на или фуниеобразна вдлъб­на­ти­на на гор­на­та част или по скло­на на вул­ка­на. Ди­а­ме­тъ­рът на крате­ри­те е разли­чен и по­ня­ко­га дос­ти­га до мно­го ки­ло­мет­ри. На дъ­но­то на кра­те­ра има ед­но или по­ве­че гър­ла на вул­ка­на, от ко­и­то от дъл­бо­чи­на към по­вър­х­ност­та се издигат вул­ка­нски­те продукти. Кра­те­рът се об­ра­зу­ва в резултат от вулканични изригвания. Лавата застива около отвора и той постепенно нараства във височина като се образува вдлъбнатина в горната част. В ня­кои слу­чаи дъ­но­то мо­же да е за­е­то от ла­во­во езе­ро (Килау­еа в Ха­вайс­ки­те ос­т­ро­ви) или обик­но­ве­но езе­ро.

КРЕДА – (от лат. creda) – 1/. Тре­ти­ят, пос­ле­ден пе­ри­од на Ме­зо­зойс­ка­та ера, след­ващ след юра­та. Започва преди около 137 млн. г., а про­дъл­жи­тел­ност­та му е око­ло 70 млн. г. По­де­ля се на две епо­хи: дол­на кре­да – бе­ри­ас, ва­ланж, хот­рив, ба­рем, апт, алб, и гор­на креда – це­но­ман, ту­рон, сан­тон, кам­пан, ма­ас­т­рихт и дан. В на­ча­ло­то на гор­на­та кре­да е има­ло го­ля­мо по­ни­жа­ва­не на плат­фор­ми­те и за­ли­ва­не­то на об­шир­ни тех­ни час­ти от морски во­ди (Из­точ­на Ев­ро­па, Се­вер­на Аме­ри­ка, Аф­ри­ка). В края на пе­ри­о­да се об­ра­зу­ват Ска­лис­ти­те пла­ни­ни в Се­вер­на и Ан­ди­те в Юж­на Аме­ри­ка. През кре­да­та на Зе­мя­та е имало кли­ма­тич­на зо­нал­ност. Сред рас­те­ни­я­та са пре­об­ла­да­ва­ли го­ло­се­мен­ни­те. По­я­вя­ват се и пър­ви­те пок­ри­то­се­мен­ни рас­те­ния – маг­но­лия,­ върба, дъб и др. Сред жи­вот­ни­те преоб­ла­да­ват вле­чу­ги­те, ка­то ня­кои дос­ти­гат ги­ган­т­с­ки раз­ме­ри. Ши­ро­ко са разпространени кос­т­ни­те ри­би. В края на гор­на­та кре­да из­ми­рат ди­но­зав­ри­те. 2/. Вид седимент­на сла­бо спо­е­на ска­ла, раз­но­вид­ност на варовика (мек бял варовик). Образувана е в дъното на воден басейн от парченца от варовити скелети на микроорганизми (коколити и фораминифери). Из­пол­з­ва се ка­то су­ро­ви­на в хи­ми­чес­ка­та, стък­лар­с­ка­та и каучуковата про­миш­ле­ност, в строи­тел­с­т­во­то. В Бъл­га­рия на­хо­ди­ще на кре­да има при се­ла­та Ло­зи­ца и Бя­ла во­да, Никопол­с­ко.

КРЕДИТ (от лат credo - вярвам, давам на заем), заем – пре­дос­та­вя­не на па­ри, ползване­то на соб­с­т­ве­ност­та вър­ху сто­ки и ус­лу­ги, без да се зап­ла­ща вед­на­га, а па­ри­те се връ­щат след оп­ре­де­лен срок с лих­ва. Кре­ди­тът би­ва три ос­нов­ни ви­да – потребителски,  търговски и банков. Пот­ре­би­тел­с­кият кре­дит се из­пол­з­ва се за за­ку­пу­ва­не на сто­ки за потреб­ле­ние. То­зи вид кре­дит поз­во­ля­ва на пот­ре­би­те­ля да за­ку­пи сто­ка, чи­я­то це­на ще заплати по-късно от бъ­де­щи­те си до­хо­ди. Тър­гов­с­кият кре­дит се пре­дос­та­вя от производите­ли или тър­гов­ци на ед­ро на тър­гов­ци на сто­ки и ус­лу­ги, чи­е­то зап­ла­ща­не ста­ва след извес­тен дого­во­рен меж­ду стра­ни­те срок. Бан­ковият кре­дит е пре­дос­та­вя­не (заемане) на пари, които се връ­щат след вре­ме с договорена лих­ва.

КРЕДИТОР, заемодател – юри­ди­чес­ко или фи­зи­чес­ко ли­це, ко­е­то пре­дос­та­вя на няко­го (длъж­ник) па­ри, чуж­да ва­лу­та, сто­ка, цен­нос­ти със за­дъл­же­ни­е­то да ги вър­не в опре­де­лен срок със или без лих­ва; ли­це, на ко­е­то дру­го ли­це дъл­жи па­ри. Кре­ди­то­ри на фир­ми мо­гат да бъ­дат дър­жа­ва­та (пра­ви­тел­с­т­во­то), бан­ки, дру­ги фир­ми, час­т­ни ли­ца.

КРЕОЛИ* (френски creole, от исп. criollo – родом от) – етни­чес­ки об­щ­нос­ти, формира­ни във вла­де­ни в ми­на­ло­то или се­га държави от дру­ги стра­ни, пре­дим­но европейс­ки. Преселеното население в бившите колониални държави, което е съхранило своите расови и етнически белези най-често се нарича креоли. Терминът креоли има следните значения: 1/. В Ла­тин­с­ка Аме­ри­ка то­ва са по­том­ци на пър­ви­те ев­ро­пейс­ки пресел­ни­ци (ис­пан­ци и португалци). Те са се ро­ди­ли в Аме­ри­ка и ня­мат при­мес от индианс­ка и не­гър­с­ка кръв. Фор­ми­ра­ли са своя, т.нар. „колони­ал­на кул­ту­ра”. 2/. В Бразилия и страните от басейна на Карибско море кре­о­ли се на­ри­чат фор­ми­ра­ли се етничес­ки гру­пи от по­том­ци на пре­се­ле­ни аф­ри­кан­с­ки нег­ри. 3/. В Либерия и Сиера-Леоне това са потомци на освободени африкански роби, завърнали се в Африка. 4/. В африканските страни креоли наричат потомците от бракове на африканци с преселници от други континенти. 5/. В САЩ, в ща­ти­те Лу­и­зи­а­на и Тек­сас, ко­и­то пър­во­на­чал­но са би­ли ко­ло­ни­зи­ра­ни от французи, кре­о­ли се на­ри­чат по­том­ци­те от сме­се­ни бра­ко­ве меж­ду францу­зи и ин­ди­ан­ки. 

КРИ­ЙК (от англ. creek - рекичка, приток) – на­и­ме­но­ва­ние на пре­съх­ва­щи ре­ки или по­то­ци в Ав­с­т­ра­лия. То­ва са вре­мен­ни ре­ки, ко­и­то през су­хия се­зон пре­съх­ват. По-големите от тях об­ра­зу­ват раз­да­ле­че­ни ед­но от дру­го вре­мен­ни езе­ра в су­хо­то лег­ло на река­та. По вре­ме на дъж­дов­ния се­зон по-го­ле­ми­те крий­ки се прев­ръ­щат в пъл­но­вод­ни ре­ки с бур­но те­че­ние. Лег­ла­та на по­ве­че­то крий­ки се съ­би­рат в кот­ло­ви­ни­те на со­ле­ни езе­ра в цен­тъ­ра на кон­ти­нен­та Ав­с­т­ра­лия. От те­зи ре­ки най-пъл­но­вод­на и го­ля­ма е Ку­пърс крийк, ко­я­то има во­да са­мо през се­зо­на на лет­ни­те дъж­до­ве.

КРИОГЕННИ ПРОЦЕСИ (КРИОГЕНЕЗА) – (от гр. kryos студ, мраз, лед и genesis произход, възникване) – група природни (физични, химични и биохимични) процеси, които протичат в районите на Земята, в които има замръзване на почвите, свързани са с образуването на лед и ледови явления. В резултат от тяхното протичане се преобразуват минералните, органичните, водните, почвените и въздушните съставки на географската среда.

КРИОСФЕРА (от гр. kryos – мраз, лед и sphaira – кълбо) – пре­къс­на­та об­вив­ка на пла­не­та­та, в ко­я­то има лед или съществуват възможности за образуването му. Простира се  от 5 км под земната повърхност (в Антарктида) до 100 км височина в атмосферата. Включва районите със снежна покривка, замръзване на водните повърхности, ледници, вечно замръзнали и сезонно замръзващи почви. Об­х­ва­ща зе­ми в по­ляр­ни­те и субполярните райони и ви­со­ки­те час­ти на пла­ни­ни­те. Сил­но е раз­ви­та в Се­вер­но­то по­лу­къл­бо, къ­де­то заема око­ло 22 млн. км22от площ­та на суша­та. По­де­ля се на две: пос­то­ян­ни вечно замръзнали поч­ви и земни пластове и се­зон­но ­зам­ръз­ва­щи.

КРЪГОВА ДИАГРАМА (от гр. diagramma - рисунка, чертеж и кръг) – графично изображение, по­каз­ващо съ­от­но­ше­ни­е­то меж­ду раз­лич­ни­те ве­ли­чи­ни, изоб­ра­зя­ва­ни във формата на кръг. В ге­ог­ра­фи­я­та и ико­но­ми­ка­та кръговата ди­аг­ра­ма­ се из­пол­з­ва за нагледно изобразяване на раз­ви­ти­е­то на ня­как­во яв­ле­ние и  дей­ност и разпределението на величини най-често чрез тяхната структура (относителен дял). При такава диаграма размера на величината се преизчислява в градуси и минути от дължината на кръга. След това се определят секторите, чрез прекарване на радиуси от центъра на кръга до неговата периферия. По такъв начин кръгът се разделя на сектори, които могат да бъдат оцветени в различен цвят или предадени чрез различна щриховка.

КРЪ­ГОВ­РАТ НА ВО­ДА­ТА неп­ре­къс­нат, зат­во­рен про­цес на пре­мес­т­ва­не на во­ди­те на зем­но­то къл­бо, свър­зан с про­мя­на на ней­но­то агрегатно със­то­я­ние. Кръгов­ра­тът на вода­та се из­вър­ш­ва под вли­я­ние на слън­че­ва­та ра­ди­а­ция и дейс­т­ви­е­то на си­ла­та на тежестта. Вод­ни­те па­ри, из­па­ри­ли се от по­вър­х­ност­та на оке­а­на, в по-го­ля­ма­та си част се кон­ден­зи­рат в ат­мос­фе­ра­та и се връ­щат в оке­а­на във вид на ат­мос­фер­ни ва­ле­жи (ма­лък или оке­ан­с­ки кръ­гов­рат на во­да­та). Част от из­па­ри­ла­та се над оке­а­на во­да във вид на вод­ни па­ри се пре­на­ся от въз­душ­ни­те те­че­ния над су­ша­та, над ко­я­то тя кон­ден­зи­ра и па­да във вид на ат­мос­фер­ни ва­ле­жи. Част от пад­на­ли­те над зем­на­та по­вър­х­ност ва­ле­жи се просмукват в поч­ва­та и об­ра­зу­ват грун­то­ви­те во­ди. Друга част от валежните води се стичат по по­вър­х­ност­та и об­ра­зу­ват ру­чеи и ре­ки. Трета част от­но­во се из­па­ря­ва. Повърхностнотечащата во­да­  от су­ша­та се сти­ча и дос­ти­га от­но­во оке­а­на, за­вър­ш­вай­ки т.нар. го­лям кръ­гов­рат на во­да­та. Мо­же да бъ­де от­де­лен и мес­тен кръ­гов­рат, об­ра­зу­ван от во­да­та, из­па­ри­ла се от зем­на­та по­вър­х­ност и пад­на­ла от­но­во вър­ху нея във вид на атмосфер­ни ва­ле­жи. Чрез кръговрата се извършва обмяна на водите. Скоростта на водообмена е различна. Най-голяма е тя за водните басейни на сушата – 16-17 години.

КРЪСТОПЪТНО ГЕОГРАФСКО ПОЛОЖЕНИЕ – вж.: Географски кръстопът.

КСЕРОФИТИ (от гр. xerosсух и phyton – растение) – група растения, приспособени за живот в условията на недостиг на вода. Те се отличават с: листа приспособени за намаляване изпарението на вода (тесни и игловидни листа, листа с дебела кожеста обвивка, с восъчен налеп и др.); дълбока (лоза и др.) и развита повърхностна (саскасаул, тамариск и др.) коренова система. Ксерофитите се поделят на: а) ксерофили – с твърди листа, богати на механична тъкан; б) хемиксерофити – с добре развита коренова система; в) сукуленти – топлоустойчиви растения, които не понасят обезводняване и имат удебелени вегетативни органи (агаве, алое, кактус и др.)  

КУЛТУРА (от лат. cultura, colo – обработвам) – ис­то­ри­чес­ки обус­ло­ве­но и формира­но рав­ни­ще на раз­ви­тие на чо­ве­ка и на об­щес­т­во­то. Пред­с­тав­ля­ва съв­куп­ност от ма­те­ри­ал­ни и ду­хов­ни при­до­бив­ки, ти­по­ве и фор­ми на ор­га­ни­за­ция на жи­во­та и дей­ност­та на хо­ра­та, съз­да­де­ни и съз­да­ва­ни от чо­ве­чес­т­во­то или от от­де­лен на­род в не­го­во­то обществе­но ис­то­ри­чес­ко раз­ви­тие. Чес­то пъ­ти по­ня­ти­е­то кул­ту­ра се из­пол­з­ва в по-те­сен сми­съл на ду­ма­та и се от­на­ся са­мо до сфе­ра­та на ду­хо­вен жи­вот на хо­ра­та. В за­ви­си­мост от ета­пи­те на раз­ви­тие на об­щес­т­во­то се про­ме­ня и кул­ту­ра­та. Според характера на създаваните ценности различават: материална (всичко веществено което е изградено и създадено от хората) и духовна култура. Според сферата на човешка дейност различават: икономическа, политическа, духовна, физическа, битова и т.н. култура. В исторически аспект различават: праисторическа, антична, елинистична, римска, средновековна, ренесансова, съвременна и т.н. култура.

КУЛТУРНА ЕВОЛЮЦИЯ* - постепенни изменения в човека, довели до формирането на неговия език, писменост, организация на съвместната дейност, създаването и усъвършенстването на оръдия на труда, производството на духовни и материални ценности, развитие на науката и техниката, намаляване на пряката зависимост на човечеството от природната среда.

КУЛТУРНО ПРОСТРАНСТВО* 1/. В широк смисъл на думата - културно усвоена част от земното пространство като среда за обитаване и дейност на хората. 2/. Система от културни обекти,  дейности и явления на част от земната повърхност и културни представи за определена територия, формирани под влияние на взаимодействието на различни ценностни системи, религия, народностни обичаи и традиции, образование и наука. Формират се общочовешко (глобално), цивилизационно (регионално) и национално културно пространство. Между цивилизационните културни пространства има промеждутъчни пространства със елементи на съседните взаимодействащи си култури.

КУПЕС­ТО-­ДЪЖ­ДОВ­НИ ОБ­ЛА­ЦИ (cumulonimbus) вид об­ла­ци с вер­ти­кал­но (0.6-13 км) раз­ви­тие. Те са бе­ли на цвят с тъм­на нис­ка ос­но­ва и дос­ти­гат до го­ля­ма ви­со­чи­на. Прили­чат на го­ле­ми ку­ли или пла­ни­ни. В дол­на­та си част съ­дър­жат вод­ни кап­ки, а в горна­та – ле­де­ни крис­та­ли. Гор­на­та им част чес­то пъ­ти при­до­би­ва фор­ма­та на на­ко­вал­ня. Въз­ду­хът в тях се дви­жи вер­ти­кал­но, по­ня­ко­га с над 20 м/сек. Купес­то-дъж­дов­ни­те об­ла­ци са свър­за­ни с ин­тен­зив­на гръ­мо­те­вич­на дей­ност и бу­ри.

КУПОЛООБРАЗНИ ПЛАНИНИ – нис­ки или сред­нови­со­ки пла­ни­ни, ко­и­то имат фор­ма­та на яй­це­ви­ден ку­пол. Об­ра­зу­ва­не­то им е свър­за­но най-чес­то с внед­ря­ва­не­то в земни­те плас­то­ве на маг­ма, ко­я­то при зас­ти­ва­не­то си при­до­би­ва ку­по­ло­об­раз­на фор­ма. След ка­то под въз­дейс­т­ви­е­то на вън­ш­ни­те зем­ни си­ли ута­еч­ни­те ска­ли над то­зи ку­пол са раз­ру­ше­ни, той се по­каз­ва над зем­на­та по­вър­х­ност. По­ра­ди по-го­ля­ма­та им твър­дост разру­ша­ва­не­то на те­зи маг­ме­ни ска­ли е по-бав­но от съ­сед­ни­те ута­еч­ни и по­ра­ди то­ва куполът пос­те­пен­но се из­ви­ся­ва над окол­на­та част на зем­на­та по­вър­х­ност. Та­ки­ва пла­ни­ни са Дра­ко­но­ви­те в Аф­ри­ка, Ви­то­ша в Бъл­га­рия и др.

КУРОРТ (от нем. kurort място за лечение) – местност или селище, което притежава природни ресурси за лечение (въздух, слънчево греене, минерални води, лечебна кал и др.) и в която са изградени и функционират специализирани лечебно-профилактични и рекреационни учреждения (почивни станции, санаториуми, калолечебници и др.). В зависимост от използваните природни условия фактори и ресурси курортите са: 1/. Според релефа – високопланински, планински, равнинни, крайморски, крайезерни, крайречни; 2/. Според използвания природен фактор - климатични, морски, балнеолечебни, калолечебни и др.   

КУРОРТНО СЕЛИЩЕ (от нем. kurort място за лечение и селище) – населено място, в което основната стопанска дейност е свързана с обслужването на туристи. Обикновено това са села и малки градове с подходящи природни условия за рекреация и изградена туристическа инфраструктура (например, Хисаря, Банско и др.).

КЪЛБЕС­ТИ ОБ­ЛА­ЦИ (cumulus) вид об­ла­ци с вер­ти­кал­но (0.3-8.0 км) раз­ви­тие (кон­век­тив­ни). Те са във вид на плът­ни, раз­ви­ти във височина, с тъм­на сив­ка­ва ос­но­ва и бе­ли ку­по­ло­об­раз­ни вър­хо­ве. Купес­ти­те об­ла­ци се със­то­ят от вод­ни кап­ки и от тях обикнове­но не ва­ли. Най-чес­то се образуват и наблюдават през ля­то­то по обед­но вре­ме.