петък, 1 февруари 2013 г.

Географски речник E

    Е

ЕВОРЗИЯ(от лат. evorsio, eversio —  разрушение) – рушителна дейност на течащата вода, предизвикана от водовъртежи и завихряне на вертикално падащи водни потоци. В резултат на това в речните легла се образуват удълбавания в речното легло - еворзионни котли, ями, ниши и трапове.

ЕВ­РО* въ­ве­де­на­та от на­ча­ло­то на 1999 г. об­ща ев­ро­пейс­ка ва­лу­та в група стра­ни­ (2013 г. – 17) – член­ки на Ев­ро­пейс­кия съ­юз.

ЕВРОАТЛАНТИЧЕСКА ИНТЕГРАЦИЯ* (от лат. integratio - съединения, Европа и Атлантика) -  Процес на развитие на отделна страна или група страни, насочен към подготовка, адаптиране и пълноценно включване в организацията и структурите на НАТО и Европейския съюз.

ЕВ­РО­ПЕ­ИД­НА (БЯ­ЛА) РА­СА ед­на от го­ле­ми­те чо­веш­ки ра­си. От­ли­чи­тел­ни­те беле­зи на ней­ни­те пред­с­та­ви­те­ли са: свет­ла, бя­ла до мур­га­ва ко­жа; ме­ки, пра­ви или къдрави от свет­ло­ру­си до тъм­но и чер­но-ка­фя­ви ко­си; те­сен, сил­но из­пъ­к­нал нос; слабораз­ви­ти ли­це­ви ску­ли; пра­во или сла­бо нак­ло­не­но че­ло; тън­ки до сред­но де­бе­ли устни; сил­но ва­ри­ращ цвят на очи­те и доб­ре от­во­ре­ни оч­ни цеп­ки; сил­но или сред­но издаде­на бра­да. При мъжете има формиране на брада и мустаци. Ев­ро­пе­ид­на­та ра­са е разпрос­т­ра­не­на в Ев­ро­па, Пред­на и Северна Азия, Север­на Ин­дия и в бив­ши­те ко­ло­нии на ев­ро­пейс­ки­те стра­ни в Се­вер­на и Юж­на Аме­ри­ка, Ав­с­т­ра­лия, Юж­на Аф­ри­ка.

ЕВРОПЕЙСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ (от лат.Civilis - граждански) – една от цивилизациите, оказали съществено влияния върху формирането на световната цивилизация. Формира се на основата на античната цивилизация и под влияние на обществе­но­то развитие, на материалната и духовната култура, на християнската религия, на би­та и на начи­на на жи­вот на хо­ра­та в Европа. Много от белезите на европейката цивилизация са акумулирани от другите цивилизации. Ев­ро­пейс­ка­та ци­ви­ли­за­ция и култура често се разглеждат като два самостоятелни вида цивилизация: западноевропейска, формирана под влияние на католическата религия и протестантството  и източноевропейска, формирана под влияние на  източното православие.

ЕВ­РО­ПЕЙС­КИ СЪ­ЮЗ (ЕС)* по­ли­ти­чес­ка и ико­но­ми­чес­ка ор­га­ни­за­ция на европейс­ки дър­жа­ви с цел оси­гу­ря­ва­не на сво­бод­но дви­же­ние на сто­ки, услуги, ка­пи­та­ли и хо­ра. Ос­но­ван е през 1957 г. В не­го чле­ну­ват 27 дър­жа­ви – Гер­ма­ния, Хо­ландия, Бел­гия, Люк­сем­бург, Ве­ли­коб­ри­та­ния, Фран­ция, Ис­па­ния, Пор­ту­га­лия, Ита­лия, Гър­ция, Ав­с­т­рия, Шве­ция, Фин­лан­дия, Да­ния, Ир­лан­дия, Чехия, Унгария, Полша, Словакия, Словения, Естония, Литва, Латвия, Кипър, Малта, Румъния и България. Тече процес на подготовка и процедура за приемане на нови страни за членове на Европейския съюз.

ЕВРОСИБИРСКА РАСТИТЕЛНОСТ – съвкупност от растения, характерни за умерения пояс на Европа и Сибир. Разпространена е на юг от тундрата, между Британските и Фарьорските острови на запад до Манчжурия на изток. На юг е разпространена в северните части на Пиренейски, Апенински и Балкански полуострови и Кавказ, Северен Казахстан. Типична е за три природни зони: иглолистна вечнозелена (тайга - бореална растителност); широколистни листопадни гори (неморална растителност) и смесени гори. Различията в тази растителност се дължат на климатичните различия и особеностите на палеогеографското развитие. Широко разпространени са иглолистните видове дървета бор, ела, смърч, трепетлика и др.и широколистните дъб, бук, габър, липа, топола, бреза, клен и др.   

ЕВРОСИБИРСКА ФАУНА – съвкупност от животни, формирала се и обитаваща  земите на Северна, Средна и Източна Европа и Сибир. Това са типични обитатели на горските зони на Европа и Сибир (тайга, смесени и широколистни гори) и лесостепите и лесотундрата. Характерни животински обитатели са глухар, тетерев, сърна, елен, лос, кафява мечка, лисица, вълк, бобър, катерица, сьомга, щука, множество насекоми, влечуги, и т.н.

ЕВРОФОНДОВЕ – целеви финансови средства, получавани от Европейския съюз с различни предназначения: 1/. Предприсъединителни фондове. Предназначени са специално за страните-членки или потенциални членки, за да се подготвят за бъдещото управление на Структурните и Кохезионните фондове. От януари 2007 г., новият Инструмент за предприсъединителна помощ (ИПП, Pre-accession Assistance - IPA) пое програмите, които по-рано изпълняваха тази функция като ФАР, ИСПА, САПАРД, КАРДС. 2/. Структурни фондове (за регионално развитие и социален). Европейският фонд за регионално развитие (ЕФРР ) включва инвестиции за намаляване на регионалните различия в Съюза и подкрепа на програми за регионално развитие, икономически растеж, конкуренция и териториално сътрудничество чрез финансиране на изследвания, иновации, опазване на околната среда, инфраструктура и превенция на риска, техническа помощ, административен капацитет. Европейският социален фонд (ЕСФ ) е за повишаване на икономическата адаптивност, заетостта, равните възможности и социалното включване. 3/. Кохезионни фондове: За сближаване - покрива региони с БВП под 75% на глава от населението. За развитие и създаване на работни места. Конкурентноспособност  за по-богати страни-членки, които да се справят с икономически и социални промени, глобализацията и прехода към информационно общество. За териториално сътрудничество - за стимулиране на презграничното сътрудничество, така че да се намерят решения за проблемите на градското, крайбрежното и селското териториално устройство. За защита на околната среда и за Трансевропейски мрежи. Отнася се за страни-членки с брутен национален доход по-малък от 90% от средния за ЕС.

ЕВСТАТИЧНИ КОЛЕБАНИЯ (от гр. eu – добре и stasis състояние, положение) - бавни (вековни) колебания на равнището на Световния океан и настъпващите в резултат на това промени на бреговата линия и формите на релефа. Предизвикани са от бавни издигания и понижения на сушата край брега, повишаване или намаляване на обема на океанските и морските котловини и глобални климатични промени, водещи до повишаване или понижаване на равнището на Световния океан. В резултат на тези колебания се формират периоди на трансгресия (придвижване, нахлуване) на водите към сушата и регресия (отдръпване на водите от сушата).

ЕВТРОФНИ БЛАТА (от гр. еutrophos добре охранен, угоен и блато) – вж.: Низинни блата.  

ЕДИФИКАТОР (от гр. aedificator – строител) – главен строител на биоценоза, на растително (фитоценоза) или животинско (зооценоза) съобщество. Има определяща роля и място в създаването и структурата им. Едификатор в иглолистните гори могат да бъдат ела (елхови гори), бял бор (бялборови гори), смърч (смърчови гори), а в широколистните – бук (букови гори), дъб (дъбови гори) и т.н.

ЕЖЕДНЕВНА ТРУДОВА МИГРАЦИЯ – вж.: Икономическа миграция.

ЕЗЕ­РО* ес­тес­т­вен во­до­ем, раз­по­ло­жен хо­ри­зон­тал­но в по­ни­же­на част от зем­на­та повър­х­ност (езер­на кот­ло­ви­на) и без не­пос­ред­с­т­ве­на връз­ка с мо­ре или оке­ан и без наклон на водната повърхност. В зависимост от про­из­хо­да на кот­ло­ви­на­та, езе­ра­та са: тек­тон­с­ки, лед­ни­ко­ви, край­реч­ни, край­мор­с­ки, кар­с­то­ви, вул­кан­с­ки, свла­чищ­ни, реликтни и т.н. А спо­ред вод­ния си ба­ланс се групират на от­точ­ни, бе­зот­точ­ни и про­точ­ни. В зависимост от съдържанието на разтворени соли езерата са сладки (пресноводни) и солени. С течение на времето редица езера се запълват с наноси и органични вещества, постепенно обрастват с растителност и се превръщат в блата. В сухите райони някои езера пресъхват и се превръщат в солончаци. Всички езера на Земята за­е­мат око­ло 2.7 млн. км2, или око­ло 1.8% от су­ша­та. Най-дъл­бо­ко е езе­ро­то Бай­кал (1620 м), а най-го­ля­мо­то по площ е Каспийско море.

ЕЗИКОВА ГРУПА – сходни езици, които имат общ произход и са продукт на обособеното развитие на отделните народнос­ти. Форми­ра­ли са се след отделяне­то им от общото езико­во семейство. Езикова­та гру­па е част от езиковото семейство. Например в индо-европейс­ко­то езиково семейство има 10 ези­ко­ви групи. Най-големите от тях са славян­с­ка, герман­с­ка и романска езикови гру­пи. Отдел­на­та езико­ва група може да се състои от множество сход­ни ези­ци, но може (в съвремен­ни условия) да бъ­де представена са­мо от един език. Та­къв е слу­ча­ят с гръцка­та, албанска­та и арменската езикова група.

ЕЗИКОВА СТРУКТУРА НА НАСЕЛЕНИЕТО – вид демографска структура, групиране на населението, живеещо на определена територия по езиков признак. Тя е резултат от определянето на говоримия език от хората. В езиково отношение населението се структурира по отделни езици, езикови групи и езикови семейства.

ЕЗИКОВО СЕМЕЙСТВО* – ос­нов­на еди­ни­ца на ези­ко­ва­та кла­си­фи­ка­ция на етносите, ос­но­ва­ва­ща се на срав­не­ни­е­то на реч­ни­ко­вия фонд и гра­ма­ти­ка­та на ези­ци­те. Ези­ко­ви­те се­мейс­т­ва се по­де­лят на ези­ко­ви гру­пи, те от своя стра­на на от­дел­ни ези­ци. Форми­ра­не­то на ези­ко­ви­те се­мейс­т­ва за­поч­ва през ме­зо­ли­та (13000-7000 г. пр.н.е.) вследст­вие на разпада­не­то на прас­та­ри­те ези­ко­ви се­мейс­т­ва. Се­га в све­та има мно­жес­т­во ези­ко­ви семейст­ва. Най-мно­гоб­рой­ни са на­ро­ди­те, го­во­ре­щи на ези­ци­те от индоевропейско­то езиково семейст­во.

ЕК­ВА­ТОР (от лат. aequator – равен) – го­лям мис­лен кръг на зем­но­то къл­бо, всич­ки точ­ки на кой­то от­с­то­ят на 90οоот по­лю­си­те на Зе­мя­та. Ли­ни­я­та на преси­ча­не на зем­на­та по­вър­х­ност ле­жи в плос­кост­та, пер­пен­ди­ку­ляр­на на ос­та на вър­те­не на Зе­мя­та и преминава­ща през ней­ния цен­тър. Дъл­жи­на­та на Ек­ва­то­ра е 40 075.696 км. Ек­ва­то­рът де­ли Зе­мя­та на Се­вер­но и Юж­но по­лу­къл­бо. От не­го на се­вер се из­мер­ва с. ш. (до 90οос.ш.), а на юг – ю. ш. (до 90οою.ш.). Слън­це­то е в зе­ни­та си на Ек­ва­то­ра два пъ­ти през го­ди­на­та – през про­лет­но­то и есен­но­то рав­но­ден­с­т­вие. В района на Екватора продължителността на деня и нощта са почти равни през цялата година.

ЕК­ВА­ТО­РИ­АЛЕН КЛИ­МАТ кли­мат на ек­ва­то­ри­ал­ния по­яс, об­х­ва­щащ иви­ца от зем­на­та по­вър­х­ност око­ло ек­ва­то­ра (от 5οодо 10οос.ш. и ю.ш.). Ха­рак­тер­но за него е: ниското ат­мос­фер­но на­ля­га­не; поч­ти пос­то­ян­на­та висока температу­ра (ам­п­ли­ту­да 3-4οС); висо­ка влаж­ност на въз­ду­ха; го­ля­ма го­диш­на су­ма на валежи­те (от 1500 до 3000 мм) достигаща по наветрените склонове до 10 000 мм, разпределена почти равномерно през годината; значител­на об­лач­ност; слаби ветрове; значима конвекция на въздуха. Екваториалният климат се в услови­я­та на интензив­на слънче­ва ра­ди­а­ция и го­ля­мо изпаре­ние. За неговото формиране целогодиш­но влияят екваториал­ните въз­душ­ни маси. Раз­г­ра­ни­ча­ват се два типа екваториален кли­мат: континента­лен и оке­ан­с­ки. Раз­ли­чи­я­та в ос­нов­ни­те им характеристи­ки са незначител­ни.

ЕК­ВА­ТО­РИ­А­ЛЕН ПО­ЯС  – ге­ог­раф­с­ки по­яс на Зе­мя­та, раз­по­ло­жен от две­те стра­ни на Ек­ва­то­ра от 5-8οос.ш. и до 4-10ο ю.ш. меж­ду су­бек­ва­то­ри­ал­ни­те по­я­си, част от горещия топлинен пояс на планетата. Ха­рак­те­ри­зи­ра се с це­ло­го­диш­но вли­я­ние на ек­ва­то­ри­ал­ни­те въз­душ­ни ма­си. В не­го има го­лям при­ток на енер­гия. Сред­на­та ме­сеч­на тем­пе­ра­ту­ра е 24-28οС. Го­диш­на­та тем­пе­ра­тур­на ам­п­ли­ту­да е 3-4οС. В то­зи пояс има нис­ко ат­мос­фер­но наля­га­не, из­ди­га­не на въз­душ­ни­те ма­си във висо­чи­на (кон­век­ция), кон­ден­за­ция на вла­га­та и обил­ни ва­ле­жи (1500 до 10 000 мм по наветрените склонове). Ко­ли­чес­т­во­то на валежите пре­ви­ша­ва ко­ли­чес­т­во­то на из­па­ре­ни­е­то. По­ра­ди то­ва влаж­ност­та на въз­ду­ха е мно­го висо­ка. Ре­ки­те са мно­го­вод­ни, има много блата. За то­зи ге­ог­раф­с­ки по­яс са характер­ни латерит­ни­те поч­ви и гъс­ти­те вечнозеле­ни­ многоетажни го­ри. В екваториалния пояс ня­ма кли­ма­тич­ни се­зо­ни и се­зон­на рит­мич­ност на развитие на растителността и другите природни процеси, обусловени от климата. В пла­ни­ни­те има ви­со­чин­на по­яс­ност.

ЕК­ВА­ТО­РИ­АЛ­НА ВЪЗ­ДУШ­НА МА­СА – тип въз­душ­на ма­са, ко­я­то се об­ра­зу­ва над земната и водната повърхност в ек­ва­то­ри­ал­ния по­яс. От­ли­ча­ва се с ви­со­ка температура и влаж­ност, неустойчивост, проливни валежи и гръмотевични бури. През лятото в Северното полукълбо се премества на се­вер към Северната тропична окръжност, а през зимата - на юг към Южната тро­пична окръжност. Формира се чрез пасатен пренос на въздуха от райо,ните на двата тропика към Екватора.

ЕКЗАРАЦИЯ (от лат. exaratio) -  разрушаване от движещия се ледник на земната повърхност и скалите, които са под него и преместване на разрушения материал (валуни, чакъл, пясък, тиня и др.) на друго място чрез избутване пред ледника или в страни от ледения език или вмъкване в ледената маса и придвижване заедно с нея. Екзарацията включва и оглаждане, полиране, шлифовка на здравите скали. В резултат от нея се преоформят повърхностите на формите на земната повърхност и се образуват специфични екзарационни форми – циркуси, карлинги, коритообразни долини, овчи гърбици, морени, ледникови бразди, шхери и други.

ЕК­ЗО­ГЕН­НИ РЕ­ЛЕ­ФО­ОБ­РА­ЗУ­ВА­ЩИ ПРО­ЦЕ­СИ (от гр. exo – вън и genos - род) про­це­си на фор­ми­ра­не и из­ме­не­ние на зем­на­та по­вър­х­ност (ре­ле­фа), протичащи в най-горните части на земната гора и на земната повърхност. Протичат под вли­я­ние на външните зем­ни си­ли – слън­че­во гре­е­не и топ­ли­на, гравитация, ва­ле­жи, вя­тър, ледници, течаща вода, морска вода, живи организми. Те са в тяс­на връз­ка и ед­нов­ре­мен­но дейс­т­вие с ен­до­ген­ни­те (вътрешни­те) ре­ле­фо­об­ра­зу­ва­щи про­це­си. Чрез тях се образуват предимно формите на мезорелефа и микрорелефа. В зависимост от доминиращият фактор са: изветрително-денудационни (изветряне, денудация и акумулация), гравитационни (свличане, срутване), ерозионни (флувиални), абразионни, глациални, еолични, карстови, периглациални, флувиоглациални, криогенни и др.

ЕКЗОСФЕРА (от гр. exo – вън и sphaira - кълбо) – вън­ш­ни­ят и най-разреден слой на ат­мос­фе­ра­та, слоят на разсейване в космическото пространство на атмосферен въздух. Разположена е над 800 км. височина над термопаузата. Гор­ни­ят край на екзосферата постепен­но пре­ми­на­ва в междупланетното космическо прост­ран­с­т­во. Възду­хът в та­зи горна част  на атмосферата е поч­ти на­пъл­но йо­ни­зи­ран. В по-нис­ки­те части на ек­зос­фе­ра­та преоб­ла­да­ват ато­ми кислород и азот. В нея с увеличаването на височината не се променя температурата.

ЕКЛИПТИКА (от гр. ekleipsis – затъмнение)въображаемата линия на небосвода, по която Слънцето се премества в неговото движение през годината; кръгът, който описва Земята около Слънцето. Може да се разглежда като сечение на небесната сфера на плоскостта на орбитата на Земята. Еклиптиката е наклонена към плоскостта на небесния екватор  под ъгъл 23ο и 27′ и пресича 12 – те съзвездия на зодиака. Двете плоскости на еклиптиката и на небесния екватор се пресичат в дните на пролетното и есенното равноденствия.  

ЕКОЛОГИЗАЦИЯ* (от гр. oikos – дом, родина и ...логия) – про­цес на раз­ра­бот­ва­не и внед­ря­ва­не в сто­пан­с­ка­та дей­ност на но­ви тех­но­ло­гии за еко­ло­гич­но чис­ти и бе­зот­пад­ни производства, производство на екологически чиста продукция и фор­ми­ра­не на но­во отноше­ние и по­ве­де­ние на хо­ра­та към опаз­ва­не­то на при­род­на­та сре­да и ре­сур­си. Главна цел на екологизацията е опаз­ване на при­род­на­та сре­да и на­ма­ля­ване на  вред­но­то въздейст­вие вър­ху нея от сто­пан­с­ка­та дейност и бита. Раз­ви­ти­е­то на еко­ло­ги­за­ци­я­та зависи в най-значима сте­пен от еко­ло­гич­на­та полити­ка на дър­жа­ви­те. В зависимост от сферата на дейност различават екологизация на: технологиите; продукцията; законодателството; бита; мисленето и т.н.

ЕКОЛОГИЧЕН БАЛАНСоп­ти­мал­но­то съ­че­та­ние на при­род­ни­те ком­по­нен­ти в една еко­сис­те­ма, в природната среда. Основава се на равновесието между синтеза на ново и разлагането на съществуващото органично вещество. Това е баланс предимно на живите организми, свързани в една хранителна верига. Чрез еко­ло­гич­ни­ят ба­ланс се фор­ми­ра природ­но­то рав­но­ве­сие. Основните фактори, които влияят за това са слън­че­ва­та ра­ди­а­ция, вода­та, ат­мос­фер­ния въз­дух, поч­ва­та, скал­на­та ос­но­ва, рас­те­ни­я­та, жи­вот­ни­те и микроорганиз­ми­те, т.е. природните компоненти. В естествени условия нарушаването на екологичния баланс диспропорцията се отстранява от самите екосистеми. При много значими нарушения екосистемата се деформира или разрушава. С развитието на човешката цивилизация все по-силно въздействие има антропогенният фактор, който води до много съществени нарушения в екологичния баланс. 

ЕКОЛОГИЧЕН МОНИТОРИНГ (от гр. oikos – дом, родина и мониторинг) – вж.: Мониторинг на природната среда. 

ЕКОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ*све­то­вен со­ци­а­лен проб­лем, за­ся­гащ всич­ки хо­ра на пла­не­та­та. Из­ра­зя­ва се в бър­зо нару­ша­ва­не на при­род­на­та сре­да и по­ра­ди то­ва влошаване на ус­ло­ви­я­та за жи­вот на хо­ра­та, в на­ру­ша­ва­не на еко­ло­гич­ния ба­ланс на от­дел­ни територии и на ця­ла­та Зе­мя, на­ма­ля­ва­не на чис­ле­ност­та или из­чез­ва­не­то на ре­ди­ца растител­ни и жи­во­тин­с­ки ви­до­ве, на­ма­ля­ва­не на ес­тес­т­ве­ни­те ре­сур­си. Не­го­ви характеристи­ки са: разширяването на пустините, про­ме­ни­те на кли­ма­та (глобалното затопляне), за­мър­ся­ва­не­то на въз­ду­ха и во­ди­те, унищожаване и вло­ша­ва­не на плодородието на поч­ви­те, унищожаването на горите, унищожаване на биологични видове (на растения и на животни) и др. Екологичният проблем е следствие от ус­ко­реното индустриализация и ползване на при­род­ни­те ре­сур­си, екстензивно­то сто­пан­с­ко развитие и пре­ка­ле­на­та антропо­ло­ги­за­ция и тех­но­ло­ги­за­ция на жи­во­та на хо­ра­та. Разрешава­не­то на то­зи проб­лем мо­же да ста­не пре­дим­но чрез гри­жи за опаз­ва­не и съхраня­ва­не на естествена­та при­род­на сре­да, ра­ци­о­на­ли­зи­ра­не на природоползва­не­то, въвеж­да­не­то на нови еко­ло­гич­ни нор­ми за сто­пан­с­ка дей­ност и екологич­но чис­ти производ­с­т­ва.

ЕКОЛОГИЧЕН ТУРИЗЪМ (ЕКОТУРИЗЪМ) – вид туризъм, при който като главен ресурс се използва естествената природна среда или отделни нейни компоненти: форми на релефа, природни забележителности, редки растения и животни, съчетание от компоненти, посещение в природни добре съхранени територии. Осъществява се предимно като краткотрайни пътувания и краткотрайни пребивавания до места със запазена природна среда.  Целта на екологичния туризъм може да бъде: познавателна – за запознаване с природните и културно-етнографските особености на определена територия (без да се нанася вреда на природната среда) и се полагат грижи тя да се опазва и съхранява; рекреационна – почивка, лечение и възстановяване на силите сред естествената екологично чиста природна среда, но при спазване на природозащитните норми; социално-икономическа – осигуряване на трудова заетост и доходи на местното население, икономическо развитие на районите; възпитателна – средство за формиране на екологическа култура. В развитите страни екологичния туризъм се развива предимно чрез пътувания в и из националните паркове. Силно развит е в страни като Австралия, Нова Зеландия, ЮАР и др.

ЕКОЛОГИЧНА НИША  (от гр. oikos – дом, жилище и от фр. niche - гнездо) – специфичното съчетание на компонентите на природната среда (екологическите фактори) на дадено място, които правят възможно съществуването и естественото възпроизводство на биологичен вид (пространствена ниша); мястото на биологичен вид в екосистемата, определено от неговия жизнен потенциал и спецификата на външната природна среда (функционална ниша). Всяка екологична ниша се заема от определен биологичен вид, който не се конкурира за място в нея и за ползване на източниците на живот с други видове. От нея зависи не само мястото на обитаване, но и положението на вида в съобществото (биоценозата) с другите организми (източник на храна, партньорство, врагове и т.н.). Един биологичен вид може да заема различно място в различни съобщества.

ЕКОЛОГИЧНА ПОЛИТИКА*обособена специализирана част от държавната и международната политика, включваща използването на юридически, икономически, технологични и културно-образователни правила, мероприятия и мерки за разумно природоползване и екологична ефективност на функционирането на обществото и на териториалните системи. Чрез нея се формира екологична стратегия и се осъществяват действия, насочени към: опазване на окръжаващата човека природна среда; рационално използване и възобновяване на природната среда; осигуряване на нормален живот и екологична безопасност за хората; формиране у хората на знания и умения за извършване на екологосъобразна дейност и екологосъобразно поведение. Екологичната политика се провежда на различни равнища: глобално, регионално, национално и местно. Тя обхваща: приемане и изменение на закони, въвеждане на правни норми за опазване на природната среда и възстановяване на нарушените екологични равновесия в нея; разработване и реализация на целеви програми за опазване и възстановяване на природната среда; финансиране на екологичните дейности; екологично образование и възпитание.

ЕКО­ЛО­ГИЧ­НА СИС­ТЕ­МА вж.: Еко­сис­те­ма.

ЕКОЛОГИЧНИ ФАКТОРИ – съвкупността от факторите на природната среда, които влияят на развитието и жизнената дейност на организмите. Те са два типа фактори: абиотични и биотични. Абиотичните (неживите) фактори на въздействие върху организмите са:  химичния състав на атмосферния въздух; климата (температура, влажност, атмосферно налягане, слънчево греене и радиационен режим, вятър); релефа (вида, строежа на земната повърхност и състава на изграждащите я скали); водата (пресни или солени, течащи или застояли води т.н.), почвата (структура, мощност, плодородие и др.). Те въздействат на организмите в зависимост от своето съчетание, но при определени минимални или максимални стойности на необходимото за съществуване на организмите например, липсата и недостигът или излишъкът на вода, много ниските или много високите температури  и т.н.). Биотичните фактори на взаимодействие между организмите. Например, растителността върху развитието на тревопасните животни, хищниците върху броя и развитието на популацията на тревопасните и т.н.. Действието на екологичните фактори може да бъде пряко или непряко, т.е. чрез промените в природната среда.  

ЕКОЛОГИЧНО-ДЕПРЕСИВНИ РАЙОНИ НА БЪЛГАРИЯ*  – час­ти от територията на стра­на­та с ви­со­ка сте­пен на за­мър­ся­ва­не на при­род­на­та сре­да. В Бъл­га­рия има обо­со­бе­ни 14 еко­ло­гич­но-деп­ре­сив­ни ра­йо­на, в ко­и­то жи­вее око­ло 35% от населението на стра­на­та. Из­к­лю­чи­тел­но кри­тич­но е по­ло­же­ни­е­то в ра­йо­ни­те на град София и на Бур­гас. Осо­бе­но кри­тич­но е то в Ма­ри­ца-Из­ток, Плов­див, Вар­на-Дев­ня, Пирдоп, Пер­ник, Кър­джа­ли. Мно­го сил­но е за­мър­ся­ва­не­то в ра­йо­ни­те на Пле­вен и Никопол.

ЕКОЛОГИЧНО РАВНОВЕСИЕ* - съотношението (качествено и количествено) на компонентите в екологичната система и въздействието на екологичните фактори. То осигурява: продължително съществуване на определена екосистема (биогеоценоза); относителна устойчивост на биологичните процеси; устойчивост на естествената структура и численост на популацията, видовия състав на организмите, тяхната продуктивност; устойчивост на  териториално разпределение на видовете организми. Екологичното равновесие обикновено се нарушава от стихийни природни явления и катаклизми и най-често от човешката дейност.

ЕКОЛОГИЯ(от гр.Oikos - жилище и Logos - наука, знание) – наука, изучаваща взаимоотношенията между живата и неживата природа, околната на човека и организмите среда и ставащите в нея природни процеси. Тя изучава състава, структурата, свойствата и специфичните особености и еволюцията на биосистемите, обмяната на енергия и вещество между природната среда и организмовия свят, както и между организмите на определена територия. Терминът е въведен в употреба за пръв път от Ернст Хекел през 1866 г. в книгата му „Обща морфология на организмите”

ЕКОЛОГИЯ НА ЧОВЕКА, антропоекология  – дял на социалната екология, изучаващ закономерностите на .взаимодействие на човека с природата (природна среда – общество), влиянието на окръжаващата среда на човешкия организъм, процесите които възникват в резултат от взаимодействието „човек-природа” и оценката на последствията им за живота на хората. Тя подпомага обществото в дейността за оптимизация на жизнената среда на хората чрез осигуряване на необходимата информация и прогнози за промяна в условията на живот. Обект на изследване е сложната териториална система, в която хората живеят и която пряко влияе на качеството на техния живот. Изследвания се провеждат на локално, регионално и глобално равнище и се използват се групи показатели: а) качество на природните условия за живот на хората на определена територия; б) равнище на замърсяване и деградация на естествената природна среда; в) социално-икономическата обстановка в изучаваната територия. Особено важни са показателите: раждаемост, смъртност, възрастова структура на населението, заболеваемост, инвалидност, равнище на физическо развитие на децата и др.

ЕКОЛОГО-ИКОНОМИЧЕСКИ ПРОБЛЕМИ* - несъответствия в икономическото развитие и функциониране на стопанските системи спрямо очакваните и възможни резултати в някаква част от земното пространство. Появяването ми се дължи на нарушено природно равновесие, увреждане на природната среда  и т.н..

ЕКОЛОГО-ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ* - изменение на икономиката, водещо до нейното ново качествено състояние като структура и резултати, основаващо се на екологичните принципи за: опазване на окръжаващата човека природна среда; рационално използване и възобновяване на природната среда и природните ресурси; осигуряване на нормален живот и екологична безопасност за хората; разрешаването на съществуващите екологични проблеми и недопускане на нови. Като краен резултат еколого-икономическото развитие води до съхраняване и разумно използване на природните ресурси, устойчиво развитие на обществото, екологично безопасен живот на хората. 

ЕКО­СИС­ТЕ­МА, екологична система при­ро­ден ком­п­лекс, об­ра­зу­ван от жи­ви­те орга­низ­ми (би­о­це­но­за) и сре­да­та за тях­но­то оби­та­ва­не (биотоп), свързани по­ меж­ду си с об­ме­на на ве­щес­т­во и енер­гия. В нея ор­га­низ­ми­те са взаимно зависи­ми. Тя об­х­ва­ща всички жи­ви ор­га­низ­ми, зем­на­та повър­х­ност, почва­та, во­да­та, въз­ду­ха и кли­ма­тич­ни­те осо­бе­нос­ти в определена територия

ЕКОТОП (от гр. oikos – дом, жилище и  topos – място)местообитание (определено място, част от територия) на организмите със специфични абиотични условия на живот (релеф, почви, води, микроклимат и др.), малка част от географски ландшафт.

ЕКСПЕДИЦИОННИ НАБЛЮДЕНИЯ* - (от лат. expeditio -  поход) - вид географски наблюдения, една от формите на научни географски изследвания, отличаваща се с преместване на изследователите (маршрутно придвижване) по изучаваната територия (сушево пространство) или акватория (водно пространство). Те могат да бъдат самостоятелени (на един или два компонента на географската среда) или като част от комплексни експедиции. В зависимост от изследваното (географски обект, явление или процес) самостоятелните експедиционните наблюдения са геоморфоложки, климатоложки, хидроложки, глациоложки, океаноложки, почвени, биогеографски, фенологични, геодемографски и др. Основни принципи на извършване са: обективност, цялостност (възможната пълнота на изследването), съпоставимост на данните с тези от други наблюдения и др.. 

ЕКСПОРТ (от англ. export - износ) – вж.: Износ.

ЕКСТЕНЗИВНО ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ (от лат. extensivus – разширяващ, удължаващ) – тип стопанско развитие, при което увеличаването на обема на произведената продукция се основава на включването на допълнителни ресурси (природни, поземлени, човешки, материални и т.н.) и нови производствени мощности. Характерно е за развитието на човешката цивилизация във всички страни до средата на XX век. Води до неминуемо изтощаване, преразход и недостиг на природни ресурси. Този тип стопанско развитие се преодолява чрез внедряване достиженията на научно-техническия прогрес, въвеждане на нови технологии и по-висока обществена производителност на труда. През втората половина на XX век и начелото на XXI век най-развитите страни преминават към интензивно икономическо развитие.

ЕКСТРАЗОНАЛНА РАСТИТЕЛНОСТ –  (от лат. extra - вън и грц. zone – зона и растителност) – растителност, която не е от състава на определена зоналната растителност, а е от растителността присъща на някаква друга зона и ареал на разпространение. Среща се във вид на изолирани местообитания (т.н. островно разпространение) сред основната растителност. Например, лонгозните гори, край долните течения на черноморските реки, горите от чинар край Струма и Места и др. 

ЕЛЕКТРОПРОИЗВОДСТВО – по­дот­ра­съл на енер­ге­ти­ка­та, обе­ди­ня­ващ предприятия и фир­ми за про­из­вод­с­т­во, пре­нос и раз­п­ре­де­ле­ние на елек­т­ри­чес­ка­та енер­гия по пот­ре­би­те­ли. Осъ­щес­т­вя­ва се от топ­ло­е­лек­т­ри­чес­ки (ТЕЦ), вод­но­е­лек­т­ри­чес­ки (ВЕЦ), атом­ни (АЕЦ), пом­пе­но-аку­му­ла­тор­ни елек­т­ри­чес­ки цен­т­ра­ли (ПА­ВЕЦ), ветрови генератори (ВяЕЦ), фотоволтаични генератори и дру­ги съ­о­ръ­же­ния. Има мно­го сил­но влия­ние вър­ху раз­ви­ти­е­то на сто­пан­с­ка­та дей­ност и рав­ни­ще­то на жи­вот на хо­ра­та. Най-силно е развито в САЩ.

ЕЛЕКТОРАТ* (англ. electorate - избирател), избиратели – 1/. Съвкупността от гражданите на една страна с избирателни права. В състава на електората се обособяват две големи групи – гласуващи (активен електорат) и негласуващи. Гласуването може да бъде по пропорционални, мажоритарни или смесени листи. 2/. Група (кръг)от избиратели, които на избори за президент, парламент (Народно събрание) или за местни органи на властта гласуват за определена политическа партия. Големите политически партии имат ядро от постоянно гласуващи за тях избиратели – твърд електорат. Големината на електората на определена политическа партия или мажоритарен кандидат зависи от: политическите идеи на партията или кандидата; от резултатите от участието във властта; от индивидуалните качества на предлаганите за избор и състава на листите; от ефективността на провеждането на предизборната кампания и др. 

ЕЛЕКТОРАЛНА ГЕОГРАФИЯ* - географска наука, изучаваща политико-териториалната структура на обществото, териториалното разпределение и влияние на политическите сили на основата на резултатите от избирателния процес. Предмет на изследване са: формиране и промени на избирателните окръзи;  изучаване на общите и устойчиви характеристики на населението; изучаването на изборните нагласи на електората; изучаване на изборните резултати, т.е. териториалното разпределение на съотношението на политическите сили общо и по отделни избирателни окръзи.

ЕЛЕМЕНТИ НА ВРЕМЕТО вж.: Метеорологични елементи.

ЕЛЕМЕНТИ НА КЛИМАТА* вж.: Климатични елементи.

ЕЛ­МАЗ (от тур. elmas) – вж.: Диа­мант.

ЕЛУВИАЛЕН ХОРИЗОНТ, хумусно-елувиален хоризонт – най-гор­ни­ят поч­вен хори­зонт, кой­то се об­ра­зу­ва при про­ми­вен во­ден ре­жим на поч­ва­та и при гор­с­ки ус­ло­вия. То­й се ха­рак­те­ри­зи­ра с из­ми­ва­не от гор­ния пласт и из­на­ся­не на ми­не­рал­ни и органично-ми­не­рал­ни съ­е­ди­не­ния към по-дол­ни­те поч­ве­ни сло­е­ве. На цвят е свет­ло­сив или пе­пе­ляв. Елу­ви­ал­ни­ят хо­ри­зонт има рох­кав стро­еж, сло­ис­та струк­ту­ра или е безструкту­рен. Измиването на хранителните вещества от него намалява почвеното плодородие. Характерен е за подзолистите, оподзолените, засолените и други почви

ЕЛУВИЙ (от лат. eluеие – измивам, отмивам) – нес­по­е­ни или сла­бо спо­е­ни про­дук­ти на из­вет­ря­не­то, ос­та­на­ли на мяс­то­то си, къ­де­то са об­ра­зу­ва­ни (т.е. из­вет­ри­тел­на­та покривка). Образува се при равнинни и слабо наклонени терени. За елу­вия е ха­рак­тер­на лип­са­та на сло­ис­тост и сор­ти­ров­ка на ма­те­ри­а­ла. Има различна мощност – от няколко сантиметра до няколко метра. Елувият пос­те­пен­но пре­ми­на­ва в ос­нов­на­та ска­ла. В зависимост от ска­ла­та, от ко­я­то е об­ра­зу­ван, елу­ви­ят е: ор­то­е­лу­вий (от маг­ме­ни и метаморфни ска­ли) и па­ра­е­лу­вий (от се­ди­мен­т­ни скали), а в зависимост от размера на частиците може да бъде чакълест, песъклив, глинест.

ЕМИГ­РА­ЦИЯ (от лат. emigrare – преселване, изселване) – вид вън­ш­на миг­ра­ция (меха­нич­но дви­же­ние) на на­се­ле­ние, из­ра­зя­ва­ща се в доб­ро­вол­но или при­ну­ди­тел­но изселва­не от ня­коя стра­на и пре­сел­ва­не в дру­га за пос­то­ян­но или про­дъл­жи­тел­но жи­ве­е­не. Об­ра­тен про­цес на имиг­ра­ци­я­та (за­сел­ва­не в стра­на­та). При по-ви­со­ки стой­нос­ти на емигра­ци­я­та спря­мо имиг­ра­ци­я­та се уве­ли­ча­ва бро­ят на на­се­ле­ни­е­то и об­рат­но­то – при по-нис­ки стой­нос­ти на­ма­ля­ва.

ЕНВАЙРОМЕНТАЛИЗЪМ*(от англ. environment  - среда)- географска концепция за отношението между природната среда и човека. Според нея има пряка зависимост между развитието на човешките цивилизации от климата и неговата ритмичност. Възниква в САЩ. Е.Семпл, Р. Смит, Г. Тейлър и др. поддържат схващането, че международното разделение на труда е предопределено от различията на природната среда. V Тази концепция след това е доразвита от  през XX век от американският учен Елсуърт Хънтингтън. Той поддържа идеята за пряката зависимост на развитието на страните от климатичните фактори. По такъв начин обяснява развитието на страните от умерения пояс и изоставането на народите от другите пояси.  

ЕН­ДЕ­МИ­ТИ (от гр. endemos – местен) – рас­те­ния и жи­вот­ни, ко­и­то се сре­щат са­мо в оп­ре­де­ле­на ге­ог­раф­с­ка об­ласт, от­но­си­тел­но мал­ка по раз­ме­ри. Те са: па­ле­о­ен­де­ми­ти – нама­лен аре­ал на ши­ро­ко раз­п­рос­т­ра­не­ни в ми­на­ло­то ви­до­ве; не­о­ен­де­ми­ти – новообразуван вид, кой­то още не е дос­тиг­нал ши­ро­ко раз­п­рос­т­ра­не­ние. Ареалите на разпространение на ендемитите могат да бъдат силно ограничени. Наличието на повече ендемити е характерно за области и райони, които са със силна географска или екологическа изолация.

ЕН­ДО­ГЕН­НИ ПРО­ЦЕ­СИ (от гр. endon – вътре, genos – род) про­це­си на об­ра­зу­ва­не и ви­до­из­ме­не­ние на фор­ми­те на земната повърхност под въздейс­т­ви­е­то на вът­реш­ни­те зем­ни си­ли. Гла­вен из­точ­ник на енер­гията е топ­ли­на­та (предим­но ра­ди­о­ак­тив­на) и пре­разп­ре­де­ле­ни­е­то на ма­те­ри­а­ла по плът­ност вът­ре в зем­ни­те нед­ра, гравитацията и силите, възникващи при въртенето на Земята. Към ен­до­ген­ни­те проце­си се от­на­сят: тек­тон­с­ки­те дви­же­ния (пла­ни­но­об­ра­зу­ва­не, фор­ми­ра­не­ на раз­лич­ни ви­до­ве гън­ки, раз­ло­ми, пук­на­ти­ни и т.н.); ме­та­мор­физ­мът (преобра­зу­ва­не­то) на ска­ли­те; вулканизмът и се­из­мич­на­та (свързаната със земетресенията) ак­тив­ност. Образуват се различни по големина форми на релефа: планини, възвишения, вулкани, лавови плата, котловини, депресии и др.

ЕНЕРГЕТИКА (от гр. energetikos – деятелен) сто­пан­ски отрасъл, обе­ди­ня­ващ предп­ри­я­тия и фир­ми за добив и из­пол­з­ва­не­  на при­род­ни­те (пър­вич­ни­те) енер­гий­ни ресур­си – въг­ли­ща, дър­ва, торф, нефт, при­ро­ден газ, неф­то­шис­ти, ге­о­тер­мал­на енер­гия, хид­ро­е­нер­гия, слън­че­ва енер­гия, вет­ро­ва енер­гия и др.; из­пол­з­ва­не­то на вто­рич­ни­ те енергий­ни ре­сур­си – до­ме­нен газ, кок­сов газ, би­о­газ и др.; про­из­вод­с­т­во, пре­но­с и снабдява­не­  с елек­т­ро­е­нер­гия и топ­ло­е­нер­гия; тран­с­пор­т на при­ро­ден газ.

ЕНЕРГИЕН БАЛАНС (от гр. energetikos – деятелен и от фр. balance) по­ка­за­те­ли, ко­и­то ха­рак­те­ри­зи­рат до­би­ва, про­из­вод­с­т­во­то, вно­са, раз­п­ре­де­ле­ни­е­то и из­пол­з­ва­не­то на всич­ки ви­до­ве го­ри­ва и енер­гия. Със­тои се от от­дел­ни­те ба­лан­си на раз­лич­ни­те ви­до­ве гори­ва и енер­гия по сто­пан­с­ки от­рас­ли. Ед­на­та стра­на на енер­гий­ния ба­ланс включ­ва всички ви­до­ве енер­го­но­си­те­ли, а дру­га­та – нап­рав­ле­ни­е­то на из­пол­з­ва­не­то на те­зи енергоно­си­те­ли. От­дел­ни­те енер­го­но­си­те­ли се пре­из­чис­ля­ват в ус­лов­но го­ри­во.

ЕНЕРГИЕН ПРОБЛЕМ не­съ­от­вет­с­т­ви­е­то меж­ду про­из­веж­да­на­та енер­гия и енергоно­си­те­ли и пот­реб­нос­ти­те на чо­веш­ко­то об­щес­т­во и сто­пан­с­ка­та дей­ност от тях. Дължи се на ог­ра­ни­че­ни­те за­па­си на пла­не­та­та от из­ко­па­е­ми го­ри­ва, съ­щес­т­ву­ва­не­то на про­из­вод­с­т­ва, ко­и­то пот­ре­бя­ват не­о­бос­но­ва­но го­ле­ми ко­ли­чес­т­ва енер­гия и недостатъчното раз­ра­бот­ва­не и внед­ря­ва­не на енер­гос­пес­тя­ва­щи тех­но­ло­гии. Разрешаването на то­зи проб­лем мо­же да ста­не чрез дей­нос­ти за раз­ра­бот­ва­не на но­ви техно­ло­гии за из­пол­з­ва­не на не­из­чер­па­е­ми при­род­ни енер­гий­ни ре­сур­си.

ЕНЕРГИЙНИ РЕСУРСИ - вид природни ресурси, използвани за добив на енергия. Като енергийни ресурси се използват изкопаемите горива - въглища, нефт, природен газ, торф, битуминозни шисти. Това са изчерпаеми и невъзобновими природни ресурси с бързо намаляващи запаси. Като енергийни ресурси се използва и енергията на падащата вода на реките (хидроенергийни ресурси). По-малко се използват като енергийни ресурси природни неизчерпаеми сили като енергията на вятъра, на термалните извори, на приливите и отливите, на морските вълни, силата на слънчевото греене. Използват се и радиоактивни елементи, от които чрез ядрени процеси се получава ядрена електроенергия.

ЕОЛИЧНИ НАСЛАГИ - (от гр. Aiolos - името на бога на вятъра и наслаги) – слабо споени и добре сортирани, дребни по големина наноси, пренесени и наслагани на отделни места от вятъра. Състоят се от пясъци и глини с различен произход – морски, алувиални (речни), пролувиални, езерни, флувиоглациални, пустинни. По-характерни са за районите със сух (ариден) климат. Образуват дюни, бархани, ергове и др. форми на земната повърхност в пустините, морските и езерни крайбрежия и речните тераси.

ЕОЛИЧНИ РЕЛЕФООБРАЗУВАЩИ ПРОЦЕСИ - (от гр. Aiolos - името на бога на вятъра и процеси) -  релефообразуващи процеси, протичащи под влияние на енергията на вятъра. Включват отвяване (дефлация), издухване, пренавяване и навяване (наслагване, акумулация) предимно на пясък и прах на някакво разстояние от мястото на неговото образуване.  От рушителната дейност на носения от вятъра пясък се образуват ярданги, ниши, различни каменни образувания (скални гъби и др.). Образуват се и акумулативни форми на релефа като дюни и бархани..

ЕОЛИЧНИ ФОРМИ НА РЕЛЕФА (от гр. Aiolos - името на бога на вятъра и форми на релефа) -  форми на земната повърхност, образувани под влияние на релефообразуващото действие на вятъра. Характерни са за районите със сух климат (пустините) и океанските, морски и езерни крайбрежия. Те са два вида форми: денудационните форми са характерни предимно за пустинните райони, и са образувани при издухване и отвяване на пясъка (ярданги, ниши, скални гъби и т.н.);  акумулативните форми (дюни, бархани) се образуват освен в пустинните и в други райони на Земята.

ЕПЕЙРОГЕНЕЗА (от гр. epeiros – континент, суша и genesis – произход) – вж.: Колебателни движения на земната кора.

ЕПИГЕНЕЗА (от гр. epi – следване, последователност и genesis – произход, възникване) – 1/. Географска епигенеза. Последователно изменение в част от земната кора, разположена на или близко до земната повърхност, под въздействието на слънчевата енергия, циркулацията на водата и въздуха, както и формирането на екзогенни форми на релефа; 2/. Геоложка епигенеза. Последователно изменение на минералния състав на скалите на или близко под земната повърхност при издигане или понижаване на земната кора под влияние на външните фактори.

ЕПИГЕНЕТИЧЕН ПРОЛОМ (от гр. epi –следване, последователност, genesis – произход, възникване и пролом) – вид речен пролом, образуван при всичане отгоре на реката в земната повърхност, без да има нейно съответствие с геоложката структура и състав на скалите.  При епигенетичните проломи първоначално реката е текла сред неспоени наносни материали (речни и езерни), които са припокривали по-стар релеф.  Те са характерни за платформените райони с бавно, но устойчиво издигане и наличие на тънък пласт седиментни скали. Образуват се най-често при транзитни реки. В България с епигенетичен произход са проломите в долината на река Струма (Кракра, Земенски, Кресненски и др. 

ЕПИФИТИ (от грц. еpi –  на  и  phyton – растение) – растения, които се заселват върху други растения (обикновено по стъблата и клоните на дърветата) и получават хранителни вещества от околната среда, но не и от гостоприемниците си. Те поглъщат влага от въздуха с помощта на въздушни корени.

ЕРГ (от ар.) – тип пя­съч­на пус­ти­ня в Северна Африка, в Са­ха­ра. Ер­гът пред­с­тав­ля­ва територия с голяма площ покрита със слабо подвижни пясъчни дюни с височина до 200-300 м. Обра­зу­ват се в понижени части на земната повърхност вслед­с­т­вие на хи­ми­чно­то извет­ря­не на ска­ли­те и вет­ровата еро­зия. Тъй ка­то ре­ги­те (по­вър­х­нос­ти в пус­ти­ня­та, покри­ти с ча­къл и едрозърнест пя­сък) са раз­по­ло­же­ни в па­ди­ни, пя­съ­кът ос­та­ва в тях, но се нас­лаг­ва на опреде­ле­ни мес­та с ого­ле­на скал­на ос­но­ва. Те имат продълговата форма с големи размери и посока на простиране по посоката на духащите постоянни ветрове. Най-из­вес­т­ни­ят ерг е Ли­бийс­ка­та пус­ти­ня (2 млн. км2) в Саха­ра. Известни са още Големият Западен ерг (80 хил. км2) и Големият Източен ерг (100 хил. км2).

ЕРОЗИОНЕН БАЗИС (грц. basis — основа и лат. erosio — разяждане) – равнище на земната повърхност, при което течащата вода няма достатъчно енергия да разрушава скалите и да удълбава речното легло. За ерозионен базис служи устието на реката.  За реките, които се вливат в море или океан ерозионният базис е морското равнище. За реките, които се вливат в езеро това е водната повърхност на езерото. Ерозионният базис на притоците на реките е равнището на вливането им в главната река. При понижаване на ерозионния базис се усилва речната ерозия, отнасят се наслагите по дъното и се образуват надзаливни тераси на реката. При повишаване на ерозионния базис се усилва страничната ерозия и на дъното се наслагват по-голям обем наноси.  

ЕРОЗИОНЕН (ГЕОГРАФСКИ) ЦИКЪЛ (от лат. erosio – разяждане и от гр. kyklos – кръг) – постепенните изменения на земната повърхност от момента на нейното тектонско издигане до превръщането и в пенеплен (почти равнина). Разграничават 5 стадия на ерозионния цикъл: а) ранна младост – слабо развита речна мрежа; б) младост - доминира дълбочинната ерозия с дълбоко разчленение на планинския релеф и много прагове и водопади на реките; в) зрелост – очертанията на релефа са огладени, надлъжния профил на реките е плавен, речните долини се разширяват и запълват с наноси, а планините и вододелите се понижават; г) старост – реките текат бавно и меандрират, склоновете стават полегати, а планините се понижават до възвишения и хълмове; д) престарялост – земната повърхност се приближава до слабо хълмиста равнина, наречена от Уйлям Дейвис пенеплен.

ЕРО­ЗИЯ (от лат. erosio – разяждане) – съвкупност от природни про­цеси на разрушава­не на зем­на­та повърхност от те­ча­ща­та во­да, лед­ни­ци­те и вя­тъ­ра чрез разрушаване, раз­ми­ва­не и пренасяне на разрушения ма­те­ри­ал. При еро­зи­ята­  се об­ра­зу­ват спе­ци­фич­ни фор­ми на релефа в зависимост от фактора – водноерозионни, ледникови и еолични. Скоростта на протичане на ерозията за­ви­си от здра­ви­на­та на ска­ли­те, количество­то течаща во­да, ма­са­та лед, си­ла­та и посока­та на вя­тъ­ра, накло­на на скло­но­ве­те и за­ле­се­ността. Главният фактор, който забавя и прекратява ерозията е естествената растителност на земната повърхност. Плътната растителна покривка предпазва почвата и скалите от ударите и рушителната дейност на водните капки на дъжда. Натрупаната на земната повърхност растителна маса от кори, клони, листа и др. растителни отпадъци предпазва от повърхностното отмиване. Корените на растенията задържат почвените частици и препятстват тяхното измиване.

ЕРОЗИЯ НА ПОЧВАТА – вж.: Почвена ерозия.

ЕСЕН – годишен (климатичен) сезон, преходен между лятото и зимата. Характерен е за умерения топлинен пояс (субтропичен и умерен пояс) и за субполярния пояс на планетата. По астрономическия календар е разположен между есенното равноденствие (22-23 септември) и зимното слънцестоене (22-23 декември) в Северното полукълбо и съответно 21-22 март и 21-22 юни в Южното полукълбо. Прието е за есенни месеци да се считат септември, октомври и ноември в Северното и март, април и май в Южното полукълбо. Есента има различна продължителност в отделните климатични пояси. Тя е най-голяма в субтропичния пояс и намалява в умерения и е най-малка в субполярния пояс (в тундрата).

ЕСЕН­НО РАВ­НО­ДЕН­С­ТВИЕ мо­мент от вре­ме­то, в кой­то цен­тъ­рът на Слън­це­то при не­го­во­то ви­ди­мо го­диш­но пре­мес­т­ва­не сред звез­ди­те (ек­лип­ти­ка) пре­си­ча не­бес­ния ек­ва­тор, дви­жей­ки се от Се­вер­но­то по­лу­къл­бо към Юж­но­то. Есен­но­то рав­но­ден­с­т­вие е около 23 сеп­тем­в­ри и се смя­та за на­ча­ло на ас­т­ро­но­ми­чес­ка­та есен. Про­дъл­жи­тел­ност­та на де­ня е поч­ти рав­на на про­дъл­жи­тел­ност­та на нощ­та.

ЕСКИМОСИ* (Eskimo - самоназвание инуити)– ма­ло­чис­лен на­род, на­се­ля­ващ крайбре­жи­е­то на Се­вер­ния ле­до­вит оке­ан от Чу­кот­ка до Грен­лан­дия. От­на­сят се към аркти­чния тип на монго­ло­и­ди­те. Го­во­рят на ес­ки­мос­ки език, кой­то се от­на­ся към ескимоско-але­ут­с­ка­та ези­ко­ва гру­па на па­ле­о­ази­ат­с­ки­те ези­ци. Ес­ки­мо­си­те са се формирали ка­то на­род пре­ди око­ло 5000 г. в ра­йо­на на Бе­рин­го­вия про­ток и след то­ва са се раз­се­ли­ли на из­ток до ос­т­ров Грен­лан­дия вклю­чи­тел­но. Прис­по­со­би­ли са се към сурови­те природ­ни условия. Ти­пич­но за­ни­ма­ние за тях са ри­бо­ло­вът и ло­вът на ед­ри морски животни, строител­с­т­во­то на ле­де­ни до­мо­ве (иг­лу), изработката на ко­же­ни­  об­лек­ла, украшения за дре­хи, ста­ту­ет­ки и др..

ЕСТЕСТВЕН ПРИРАСТ НА НАСЕЛЕНИЕТО* – ос­но­вен демографски по­ка­за­тел за възпроизвод­с­т­во­то на на­се­ле­ни­е­то, из­ра­зя­ващ се в раз­ли­ка­та меж­ду раж­да­ни­я­та и умирани­я­та в аб­со­лют­ни дан­ни или във вид на ко­е­фи­ци­ент на ос­но­ва­та на от­но­ше­ние към хи­ля­да ду­ши (про­мил) за оп­ре­де­лен пе­ри­од, обик­но­ве­но го­ди­на. Той е най-об­щи­ят показател за из­мер­ва­не на въз­п­ро­из­вод­с­т­во­то на на­се­ле­ни­е­то. Ес­тес­т­ве­ни­ят при­раст мно­го сил­но за­ви­си от по­лово-въз­рас­то­ва­та струк­ту­ра. При по-ви­со­ки стой­нос­ти на раждаемостта ес­тес­т­ве­ни­ят при­раст е по­ло­жи­те­лен, а при по-ви­со­ки стой­нос­ти на смъртност­та той е от­ри­ца­те­лен.

ЕСТЕСТВЕНО ДВИЖЕНИЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО* – изменението в числеността (броя) на населението, обусловено от разликата между раждаемост и смъртност в определена териториална единица за определен период от време, обикновено една година. При него децата заменят в обществото прародителите. Крайният продукт на естественото движение на населението е неговият естествен прираст. Характеризира се чрез показателите за раждаемост, смъртност и естествен прираст.

ЕСТЕСТВЕНИ РЕСУРСИ вж.: Природни ресурси.

ЕС­ТУАР* (от лат. aestuarius – заливан от приливи) – вид ус­тие на ре­ка, ко­е­то по форма е едноръкав­но, фу­ни­е­об­раз­но и раз­ши­ря­ва­що се към мо­ре­то и при­до­би­ва вид на те­сен и дъ­лъг мор­с­ки за­лив. Ес­ту­а­рът се об­ра­зу­ва, ко­га­то но­се­ни­те от ре­ка­та на­но­си се от­на­сят  встра­ни от мор­с­ки­те те­че­ния или при­лив­но-от­лив­ни­те дви­же­ния на мор­с­ка­та во­да, а съ­сед­на­та част на море­то е дъл­бо­ка. Бла­гоп­ри­ят­но за об­ра­зу­ва­не­то на ес­ту­ар е ми­на­ло или съв­ре­мен­но по­тъ­ва­не на крайб­ре­жи­е­то. За на­ча­ло на ес­ту­а­ра се при­е­ма мяс­то­то, къ­де­то се смес­ват мор­с­ка и реч­на вода. Ес­ту­ар са ус­ти­я­та на ре­ка Тем­за (Ан­г­лия), река Елба (Германия) и др. След най-големите естуари в света са Обская губа (Азия), Ла Плата (Южна Америка), Сейнт Лорънс (Северна Америка), Жиронда (Европа) и др.

ЕТАЖИРАНОСТ НА РЕЛЕФА – последователната смяна на типовете релеф с промяната на надморската височина  и свързаната с нея вертикална климатична зоналност и/или геоложко развитие.  Вертикалната климатична етажираност се обуславя от наличието и редуването на пояси с различен произход на релефа. Над снежната граница (при нивален климат) и близко до нея се развиват нивационни (снежни) и ледникови форми на земната повърхност. По-ниско е разположен поясът (етажът) на земните форми, образувани при хумиден климат (влажен, с излишък на овлажнението). В него доминират ерозионните форми на релефа. Още по-ниско, обикновено в подножията на планините в природните зони на пустините и полупустините, е поясът (етажът) на земните форми, образувани при условията на ариден климат (сух и полусух с недостиг на овлажнението). Характерни форми на релефа са  наносни конуси, сухи делти, оврази, бедленд и др. Формирането на етажиран климат се обуславя и от процесите на издигане на земните пластове и процесите на изветряне, денудация и заравняване на земната повърхност. В резултат в съвременния релеф има останки от разновъзрастови денудационни повърхности с различна надморска височина.                                                                                                                
ЕТНИЧЕСКА ГРУПА* устойчива гру­па от хо­ра (племе, народност, нация) с об­що народностно са­мо­съз­на­ние, род­с­т­ве­на по език и близ­ка по кул­ту­ра – нап­ри­мер древ­ни сла­вя­ни, гер­ман­ци, кел­ти и др. Глав­ни­те ус­ло­вия за фор­ми­ра­не­то на ет­ни­чес­ки­те гру­пи са об­щ­ност на оби­та­ва­на­та те­ри­то­рия, об­щ­ност на ези­ка и на сто­пан­с­ки­те връз­ки, общо ис­то­ри­чес­ко­то развитие. Етническата група се самовъзпроизвежда като социален организъм предимно чрез етнически еднородните бракове, предаване чрез семейството и общността на децата на езика, религията, културата, традициите, обичаите и начина на живот. Повечето етнически общности се стремят към създаването на своя самостоятелна териториална организация (държава или автономия в друга държава).

ЕТНИЧЕСКА СТРУКТУРА НА НАСЕЛЕНИЕТО – гру­пи­ра­не на на­се­ле­ни­е­то, чрез раз­п­ре­де­ле­ни­е­то му по ет­но­си (на­род­нос­ти), т.е. по об­щ­нос­ти от хо­ра, ко­и­то оби­та­ват определе­на те­ри­то­рия, имат общ език, имат свое об­що наз­ва­ние и са­мо­съз­на­ние за раз­ли­чие от дру­ги гру­пи хо­ра, жи­ве­е­щи на съ­ща­та или съ­сед­на те­ри­то­рия. Етническото групиране на населението се прави на различни равнища – глобално (за света), международно регионално (за отделни географски райони или континенти, напр. Западна Европа), национално (за отделна страна), регионално (за териториална единица в отделна страна), местно (първична териториална единица като район, община, град, село). Етническата структура на населението обикновено се определя пряко чрез етническото самоопределение на гражданите на отделна страна. Това става обикновено по време на преброяванията на населението. Етническото групиране на населението може да се прави и непряко, чрез анализ на данните за използвания език, религиозна и расова принадлежност и други косвени показатели. 

ЕТНОГЕНЕЗИС (от ethnos – племе, народ и genesis – произход, възникване) -  възникване и формиране  на етнос (народност) и последващото му развитие, довело до съвременното му състояние. Чрез етногенезата се формират нови .народности. Това става чрез различни процеси: 1/. Етническа интеграция. При нея нова народност се формира чрез обединяване на различни племенни общности (напр. славяни, траки и прабългари), смесване между коренните народи и преселниците (напр. турци) или интеграция между различни етнически групи имигранти при стопанско усвояване нова територия (напр. американци). 2/. Етническа диференциация. При нея от голям етнос поради териториално изолиране (в края на общата територия или преселване на ново място) се формират няколко нови етноса. Например древноруския етнос се разделя на великоруси (руснаци), белоруси и украинци. 3/. Етническа трансформация. При нея стария етнос при променените исторически условия асимилира хора от други етноси и се преобразува в нова етническа общност. Например, древните гърци във византийци, а част от тях в съвременните гърци. Има три основни исторически типа на етногенеза: палеоетногенеза – сливане на различни етнически групи в резултат на продължително съвместно живеене на определена територия и политически връзки;  мезоетногенеза – образуване на нов етнос чрез смесване на различни племена; неоетногенеза – сливане на етноси при овладяване на нови територии и нови икономически условия. 

ЕТНОГЕОГРАФИЯ, етническа география (от  грц. ethnos – племе, народ и география) -междудисциплинарна наука на границата между географията и етнографията, изучаваща географското (териториалното) разположение на етносите, особеностите на тяхното разселване, етническите граници, гъстотата на населяване, начинът на използване на територията (номадско или уседнало), както  и териториалните им взаимоотношения в зависимост от природните, икономическите, политическите, религиозните и други фактори. В нея се обособяват относително самостоятелни дялове като: етническа демография; етническа картография и др. Има връзка и ползва данни от науките демография, картография, антропология (наука за човешките раси и тяхното разпространение), лингвогеография (наука за разпространението на езиците).

ЕТНОГРАФСКА ГРУПА*обособена гру­па от хо­ра с об­ща при­над­леж­ност към ед­на етни­чес­ка гру­па, но с особености на езика (го­вор, ди­а­лект), са­мо­наз­ва­ние, материална и духовна култура, тра­ди­ции, оби­чаи, об­лек­ло и т.н. Формирането на етнографските групи  е следствие от: териториална откъснатост, изолираност и обособеност на част от етноса при емиграция (например бесарабските българи), промяна на държавните граници и др.; промяна на религията (напр. българо-мохамедани) и др. В Бъл­га­рия ет­ног­раф­с­ка гру­па са шопи­те, торлаците, рупците и др., ко­и­то имат свои особенос­ти на го­во­ра, облек­ло­то, праз­ни­ци­те и т.н.

ЕТНОС* (от грц. ethnos – племе, народ), етническа общност, народност – ис­то­ри­чес­ки офор­ми­ла се ус­той­чи­ва гру­па от хо­ра на оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия с об­ща кул­ту­ра, об­щу­ва­не на общ език и въз­п­ри­е­ла и но­се­ща свое име. Ет­но­сът обик­но­ве­но е фор­ми­ран от близ­ки или разнород­ни по своя про­из­ход пле­ме­на, ка­то ези­кът на един от ет­ни­чес­ки­те ком­по­нен­ти се превръ­ща в общ език. Раз­г­ра­ни­ча­ва­не­то меж­ду от­дел­ни­те ет­но­си ста­ва по след­ни­те приз­на­ци: език, ет­ни­чес­ка те­ри­то­рия, ет­ни­чес­ко са­мо­съз­на­ние, кул­тур­ни и би­то­ви осо­бе­нос­ти, тру­до­ви на­ви­ци и пред­по­чи­та­ния и т.н. Вся­ка на­род­ност по спе­ци­фи­чен за нея на­чин учас­т­ва в стопанска­та и об­щес­т­ве­на­та дей­ност и оси­гу­ря­ва въз­п­ро­и­звод­с­т­во­то си.

ЕФЕМЕРИ (от гр. ephemeros – еднодневен, мимолетен) –  група едногодишни тревисти растения с много кратък период на развитие. От началото на вегетацията до образуването на семената обикновено протичат от 2-6 седмици и до 5-8 месеца. В умерения и субтропичния пояс развитието им обикновено започва през пролетта и завършва до началото на засушаването през лятото или есента. Притежават добра способност за адаптация в неблагоприятни природни условия. Много характерни са за пустините, полупустините и степите. В България много плевели са ефемери (див овес, колендро, звездица, полски синап и др.)

ЕФЕМЕРОИДИ (от гр. ephemeros – еднодневен, мимолетен и eidos – вид) – група многогодишни растения, които прекъсват развитието си през неблагоприятния сезон. Много характерни са за зоната на степите и за Средиземноморието, където вегетацията им протича през есента, зимата и пролетта. Най бърза е вегетацията им през пролетта. Сухият период от годината прекарват във покой във вид на семена, луковици, клубени, коренища. От българските растения ефемероиди са луковична ливадина, кокиче, лале, зюмбюл и др.

ЕФУЗИВНИ СКАЛИ, вулкански скали вид маг­ме­ни ска­ли, об­ра­зу­ва­ни вър­ху земна­та по­вър­х­ност, близко под нея или на дъното на океаните при бързо изс­ти­ва­не на разля­ла се ла­ва. По със­тав и свойс­т­ва са твърде разнообразни. Към ефузивните скали се отнасят базалт, ан­де­зит, риолит, липарит, дацит  и др. При бързо изстиване се образува и вулканското стъкло (обсидиан). Когато при изстиването не са се отделили газовете се образуват скали с пореста структура и малко тегло като пемза и перлит. При уплътняването на вулканска пепел, лапили и бомби (застинали във въздуха парченца лава) се образуват вулкански туф и туфити.

ЕФУЗИЯ (от лат. effusio – изливане, разтичане) – про­цес на из­ли­ва­не на ла­ва вър­ху зем­на­та повър­х­ност. При зас­ти­ва­не­то и се об­ра­зу­ват ефу­зив­ни (вул­кан­с­ки) маг­ме­ни ска­ли (базалт, риолит, андезит и др.), ла­во­ви по­то­ци, ла­во­ви пок­рив­ки. Обик­но­ве­но ефу­зи­и­те се съп­ро­вож­дат от ек­с­п­ло­зии – изхвърляне на мал­ки пар­че­та ска­ли, пе­пел, пя­сък, туф, вулкан­с­ки бом­би.