петък, 1 февруари 2013 г.

Географски речник Л

Л
ЛА­ВА (от ит. lava) – ог­не­теч­на, пре­дим­но си­ли­кат­на  ма­са (SiO2 от 40 до 95%), из­ли­ва­ща се на зем­на­та по­вър­х­ност от вул­ка­ни­те. В зависимост от състава различават базалтова лава и кисела лава. За раз­ли­ка от маг­ма­та, от ко­я­то про­из­хож­да, лавата не съ­дър­жа летливи съставки. При из­риг­ва­не­то на вул­ка­ните те из­ли­тат в ат­мос­фе­ра­та. Ла­ва­та се изли­ва на земната повърхност от главните и страничните кратери на вулканите, както и от пукнатини. Понякога се разлива от големи разломи на земните пластове и земната повърхност (напр. веригата кратери на Лаки в Исландия).  Температурата на лавата на повърхността достига 700-1400οС. При зас­ти­ва­не обра­зу­ва раз­лич­ни ви­до­ве магме­ни ефузив­ни (вулкански) ска­ли. При мощ­ни из­ли­ва­ния покри­ва всич­ки нис­ки съседни час­ти на ре­ле­фа и об­ра­зу­ва ла­во­ви пла­та.
ЛА­ВИ­НА (от нем. Lawine) – свли­ча­не на нат­ру­па­на­та вър­ху скло­но­ве­те на зем­на­та по­вър­х­ност снеж­на маса към най-близ­ки­те по­ни­же­ни мес­та (долини, падини, циркуси и др.). Ла­ви­ни се обра­зу­ват във всич­ки пла­нин­с­ки ра­йо­ни с на­ли­чи­е­то на го­лям нак­лон на скло­но­ве­те и форми­ра­не на ус­той­чи­ва снеж­на пок­рив­ка. Те се об­ра­зу­ват при нак­лон на скло­но­ве­те над 15ο и де­бе­ли­на на снеж­на­та пок­рив­ка над 0.5 м по­ра­ди за­губ­ва­не на ус­той­чи­вост­та на снеж­на­та ма­са. Обик­но­ве­но ла­ви­на се об­ра­зу­ва при на­ли­чи­е­то на слой сух и рох­кав сняг, пок­ри­ващ пласт затопен и подложен на прекристализация сняг. Кон­к­рет­ни­те при­чи­ни за об­ра­зу­ва­не­то на ла­ви­ни­те са най-раз­лич­ни, но най-чес­то то­ва са гръм­ки зву­ци, земетръси и др.. В зависимост от свойствата на снега те са су­хи и мок­ри. Сред­на­та ско­рост на па­да­ща ла­ви­на е 20-30 м/сек. В зависимост от начина на свличане на снега лавините са: свличане на снега по цялата повърхност на склона; спускане на снега по понижения, падини и бразди на склона и свободно падане по стъпаловидна повърхност на склона. В мястото, където се е свлякла лавината обикновено се образуват снежници, които се топят късно през лятото или се задържат до падането на следващия сняг. Ла­ви­ни­те имат го­ля­ма раз­ру­ши­тел­на си­ла, нанасят сериозни вреди на различни съоръжения и понякога предизвикват смърт на непредпазливи туристи, скиори и др. Лавините са много характерни за високите планини със стръмни склонове и дълбоко врязани речни долини.
ЛАВОВ ПОТОК – форма на стичане на лава по вулканския конус със значителна дължина и малка ширина. Размерите (дължина и ширина) и скоростта на течене на лавата зависят от свойствата на лавата (гъстота) и наклона на склона. На дължина лавовите потоци могат да достигнат от няколко до 120 км, а на дълбочина от няколко метра до 30 м. Потоците с кисела лава са по–къси, обикновено 1 - 10 км. Базалтовите лави образуват дълги потоци (до 120 км), но с малка мощност.
ЛА­ВО­ВА ПОК­РИВ­КА –  форма на раз­ли­ва­не и зас­ти­ва­не в про­це­са на вул­ка­низ­ма на го­ле­ми ко­ли­чес­т­ва ла­ва вър­ху голя­мо прос­т­ран­с­т­во, във всич­ки по­со­ки и предимно при равнинен релеф. Ла­во­ви­те пок­рив­ки се об­ра­зу­ват при раз­ли­ва­не­то на ла­ва от го­ле­ми пук­на­ти­ни в зем­на­та ко­ра. Чес­то пъ­ти, ко­га­то за­пъл­нят по­ни­же­ни­те фор­ми на ре­ле­фа, те фор­ми­рат пла­та.
ЛАВРАЗИЯ* (от името Лаврентиевски щит и Азия) – име на стар суперкон­ти­нент, същест­ву­вал в Се­вер­но­то по­лу­къл­бо. Образува се преди 380-400 млн. г. чрез разкъсване на праконтинанта Пангея на два големи континента – Гондвана на юг и Лавразия на север и образуване на водния басейн Тетис между тях.. По средата на Ме­зо­зойс­ка­та ера, при образуването на Атлантическия океан се разпада на отделни платфор­ми ка­то Се­ве­ро­а­ме­ри­кан­с­ка, Из­точ­но­ев­ро­пейс­ка, Си­бир­с­ка и др. Те са ос­но­ва­та на се­гаш­ни­те кон­ти­нен­ти Се­вер­на Аме­ри­ка, Ев­ра­зия (Ев­ро­па и Азия), ка­то към тях се присъеди­ни­ли мла­до­на­гъ­на­ти­те пла­нин­с­ки сис­те­ми.
ЛА­ГУНА* (от ит. laguna – езеро) оградено от наноси или коралови образувания морско пространство, преградена част от морски залив. Всяка лагуна има връзка с морето чрез един или няколко протока. Водата е солена, със свойствата на морската вода, понеже има непрекъснат обмен на вода на лагуната с морския басейн. В зависимост от начина на образуване различават: а) крайбрежни лагуни, образувани от наслагване на наноси (пясък и чакъл) във вид на пясъчни коси и характерни за Азовско море,Мексиканския залив и др.; б) коралови лагуни, образувани чрез преграждане на водно пространство от коралови рифове и пръстеновидни острови (атоли), характерни за топлите части на Тихи, Индийски и Атлантически океан.
ЛАГУНЕН ТИП БРЯГ (от ит. laguna – езеро) - вид акумулативен (наносен) бряг, образуван чрез натрупването върху плитки крайбрежни участъци на океанското и морско дъно на наноси във вид на пясъчни ивици. Между тях и брега се образуват малки водни басейни - лагуни. Преградните наносни ивици се образуват от крайбрежните течения и приливно-отливни движения на морската вода. Този тип бряг е характерен за Северозападна Европа, Адриатическо море, полуостров Арабия, Гвинейския залив и други места. В България лагунни по произход са крайморските езера Поморийско, Алепу и Стомопло.
ЛАКОЛИТ (от грц. lakkosкухина, изравяне и lithos камък) – геоложка структура, изградена от магмени интрузивни скали, разположена сред седиментни скали. Основата е почти хоризонтална, а върха има изпъкнала сводообразна форма (приличаща на гъба или кравай). Образувана е чрез разместване или сводообразно издигане на седиментните скали над интрузивното тяло. В отделни случай чрез денудацията лаколитите се разкриват на земната повърхност и образуват планини.
ЛАНДШАФТ (от нем. landschaft – вид на местността), географски ландшафт 1/. Основ­на ка­те­го­рия на терито­ри­ал­но­то де­ле­не на ге­ог­раф­с­ка­та об­вив­ка, ця­лос­тен устойчив при­ро­ден ком­п­лекс от взаимосвър­за­ни, взаимно в­ли­я­ещи си и закономерно съчетани компо­нен­ти на природната среда. Отличават се със специфичен външен облик. Единството на природните ландшафти и техният облик се дължат на сходните: геоложки строеж и скална основа; форма на релефа; климат; води, почва, растителност и животински свят и закономерните връзки между тях. В тях има еднотипни взаимодействия и обмен на вещество и енергия. Лан­д­шаф­ти­те мо­гат да бъ­дат структури­ра­ни в ти­по­ве (напр. ар­к­тич­ни, степ­ни, пустинни и т.н.), кла­со­ве (равнинни, планин­с­ки), подкла­со­ве (низин­ни, пред­п­ла­нин­с­ки, нископланин­с­ки, високопланин­с­ки и т.н.), ви­до­ве (ливадни, блатни и т.н.). Според произхо­да ландшафтите са: естес­т­ве­ни (природни) и антропо­ген­ни. Антропо­ген­ни­те включ­ват всич­ки преобразувани от чо­ве­ка земи, как­то и из­кус­т­ве­но възста­но­ве­ни природни те­ри­то­рии. Почти всич­ки ан­т­ро­по­ген­ни ландшаф­ти са съз­да­де­ни чрез съвременна тех­ни­ка, т.е те са тех­но­ген­ни.
ЛАНДШАФТНА КАРТА (от нем. landschaft – местност и карта) – вид географска карта, изобразяваща пространственото разположение на видовете ландшафти. Има няколко вида ландшафтни карти: 1/. Типологични (общонаучни) – съставени на основата на класификация на ландшафтите (от фация до ландшафтни райони); 2/. Регионални – съставени на основата на регионални проучвания на територията, условията за живот на населението и развитието на стопанската дейност; 3/. Палеоландшафтни – реконструирани ланшафти от минали етапи от развитието на територията; 4/. Прогнозни – отразяват предполагаемите изменения на ландшафтите под влияние на природни и човешки фактори.
ЛАНДШАФТНА СФЕРА (от нем. landschaft – вид на местността и sphere – кълбо) –  част от географската обвивка, разположена непосредствено до земната повърхност, в която най-активно си взаимодействат и взаимно си влияят геосферите; съвкупността от всички ландшафти на земната повърхност. Отличава се с цялостност, формирана от непрекъснатия обмен на вещество, енергия и информация между сушата, водата (Световния океан и водите на сушата), атмосферата, почвата и организмите.  Природните процеси в ландшафтната сфера протичат под влияние на енергията на Слънцето и на земните недра. Тя се отличава със: сложна пространствена диференциация; прекъснатост, поради формиране на ландшафтите само на сушата. В нея е възникнал, развил се е и живее човека.
ЛАНДШАФТОЗНАНИЕдял на при­род­на­та ге­ог­ра­фия, изу­ча­ващ лан­д­шаф­ти­те ка­то слож­ни при­род­ни и при­род­но-ан­т­ро­по­ген­ни сис­те­ми. Основа на ландшафтознаието е учението за ландшафтите и физикогеографското райониране. Лан­д­шаф­тоз­на­ни­е­то има за за­да­ча раз­к­ри­ва­не­то на за­ко­но­мер­нос­ти­те на фор­ми­ра­не­то, стро­е­жа, струк­ту­ра­та, функциониране­то, ди­на­ми­ка­та и ево­лю­ци­я­та, те­ри­то­ри­ал­на­та ди­фе­рен­ци­а­ция и интеграция на лан­д­шаф­ти­те, из­с­лед­ва­не свойс­т­ва­та на от­дел­ни лан­д­шаф­ти, вза­им­ни­те връз­ки меж­ду ком­по­нен­ти­те на лан­д­шаф­ти­те, из­ме­не­ни­е­то на лан­д­шаф­ти­те под вли­я­ние на чо­веш­ка­та дей­ност. Ландшафознанието се диференциира на обособени научни направления като: морофология на ландшафта, геохимия на ландшафта, приложно ландшафтознание и др.
ЛАТЕРИЗАЦИЯ (от лат. later - тухла) - почвообразуващ процес, за който е характерно изветряне на скалите при горещ и влажен климат и смяна на дъждовните и сухи сезони на годината. При разрушаването на алумосиликатите и силикатите от основната скала се натрупват окиси и хидроокиси на алуминия, желязото, титана и др. химични елементи, а се измиват силикатите, натрия, калия, калция и др. елементи В резултат на това се образува изветрителна кора, дебела десетки метри. Тя осигурява механичния състав на латеритните почви.
ЛАТЕРИТ (от нем. laterтухла) – дълбока изветрителна кора, формирана при влажен (екваториален, тропичен и субтропичен) климат, върху алумосиликатни скали. Поради съдържанието на съединения на алуминия и желязото има характерен червен или жълт цвят. Състои се от железни, алуминиеви и титанови окиси, каолин и др. Отличава се с голяма пористост и водопропускливост. В равнинните и хълмисти райони мощността на латеритната покривка може да достигне до 50 м. Върху нея са развити латеритните почви. С латеритите са свързани редица находища на железни руди,            боксити (напр. Северна Австралия, Гвиана и др.), никел и др.
ЛАТЕРИТНИ ПОЧВИ, фералити - червени и жълти на цвят почви, образувани върху скали, съдържащи алуминиеви и железни окиси.. Образувани са в резултат от процеса на латеризация, при който се измиват силикатите, натрия, калия, калция и др. елементи. Отличават се с високо съдържание на желязо и алуминий. Съдържанието на хумус е 4-6%. Тяхната мощност се колебае от 50 см до няколко метра. При обработка бързо се разрушават под влияние на ерозията. Плодородието им се дължи предимно на обилната влага. Разпространени са в горещия пояс на планетата при наличие на излишък от влага (екваториален, субекваториален и тропичен влажен климат), в природните зони на влажните екваториални, тропични и субтропични гори, както и на отделни влажни места в субтропиците. Характерен почвен тип са за Южна Америка, централните райони на Африка, Южна и Югоизточна Азия и Северна Австралия  
ЛАТИФУНДИЯ (от лат. latus – обширен и fundus – имение, имот) – ед­ро зе­ме­дел­с­ко сто­пан­с­т­во, ос­но­ва­но на час­т­на­та соб­с­т­ве­ност. Пър­ви­те ла­ти­фун­дии са въз­ник­на­ли в Древ­ния Рим. През средните векове и епохата на феодализма е господстващата форма на развитие на селското стопанство. Сега е ха­рак­тер­на за стра­ни­те с не­разви­тост на съв­ре­мен­но­то аг­рар­но сто­пан­с­т­во. В съв­ре­мен­ни ус­ло­вия латифундии има в ре­ди­ца ла­ти­но­а­ме­ри­кан­с­ки стра­ни (Бра­зи­лия, Бо­ли­вия и др.), как­то и в ЮАР, Индия и др. страни.
ЛАХАР (от индонез.) - кален поток, образуван на склона на вулкан чрез смесването на дребен вулкански материал с вода от проливните дъждове, топенето на снегове и ледници, както и от кратерните езера. Представлява движеща се с голяма скорост плътна кална маса. Лахарите се движат по склона под влиянието на силата на тежестта. Отличават се с голяма дължина (десетки километри) и огромна разрушителна сила. В зависимост от температурата на калния поток има два вида лахари: а) горещи, съдържащи горещи вулкански материали при изригванието на вулкана; б) студени, съдържащи материали от минала вулканска дейност. 
ЛЕГЕНДА НА КАРТАТА (от гр. legenda - това, което трябва да се прочете) - сбор от използваните в географската карта условни знаци и необходимите към тях пояснения. Вписва се в полето на картата. Включва сведения и данни, които не са включени в картата, но помагат при четенето на картата, разкриват в някаква степен нейното съдържание. Текстовата част на легендата понякога може да бъде и по-обемна.
ЛЕД – вид агрегатно състояние на водата, нейната твърда форма. Има плътност 0.92 г/см. Образува се чрез замръзване при температура на водата под 00С (обикновен лед) или чрез преобразуване на сняг (ледников, глетчерен лед). При образуването на леда не се променя химичния състав на водата, но се отделят съдържащите се в нея газове и частично солите. Плътността на леда е по-малка от тази на водата, поради което той плава върху водната повърхност. При натрупване на голяма площ на земната повърхност, ледът с атмосферен произход (глетчерен лед) образува ледници. Ледови форми са ледената покривка на водните басейни и реките, ледниците, градушките, подземният лед. 
ЛЕДЕНА ПОКРИВКА* – част от су­ше­ва­та и вод­на­та по­вър­х­ност, ко­и­то са пок­ри­ти с лед. Вър­ху су­ша­та ле­де­на­та пок­рив­ка е от лед с ат­мос­фе­рен про­из­ход (образуван от сняг), кой­то формира кон­ти­нен­тал­ни и пла­нин­с­ки ледници. Вър­ху вод­на­та по­вър­х­ност се об­ра­зу­ва ле­де­на пок­рив­ка от лед, об­ра­зу­ван чрез зам­ръз­ва­не на во­дата. При трайни отрицателни температури на въздуха замръзва водата на повърхността на реките, езерата, блатата, моретата и океаните. Най-го­ля­ма сред вод­ни­те ба­сей­ни е ле­де­на­та пок­рив­ка в Се­вер­ния ле­до­вит оке­ан – око­ло 10-11 млн. км2 през зи­ма­та.
ЛЕД­НИК* дви­жеща се по зем­на­та по­вър­х­ност голяма маса ес­тес­т­ве­н лед с атмосферен про­из­ход под действието на силата на тежестта под формата на поток, система от потоци, щит (купол) или плаваща плоча. Об­ра­зу­ва се в мес­та с многогодишен положителен баланс на твърдите атмосферни валежи, т.е. количеството на падналите твър­ди­ ва­ле­жи превиша­ва из­па­ре­ни­е­то и то­пе­не­то. Под­х­ран­ва­не­то (по­пъл­ва­не­то на ле­де­ния ма­те­ри­ал) на лед­ни­ка ста­ва чрез валежи­те от сняг, кой­то пос­те­пен­но се уп­лът­ня­ва и втвър­дя­ва и се прев­ръ­ща във фирн (едрозър­нест уплът­нен сняг, със­та­вен от раз­лич­ни по раз­мер ле­де­ни зър­на). Фир­нът се превръща във фир­нов лед и след то­ва в крис­та­лен лед. В лед­ни­ка се обо­со­бя­ват две ос­нов­ни час­ти: об­ласт на подхранва­не; об­ласт на то­пе­не и из­па­ре­ние (аб­ла­ция). Ледниците заемат 10% от площта на сушата и са акумулирали 75% от пресните води. Видът и фор­ма­та на лед­ни­ка зависят от подстилаща­та по­вър­х­ност. Лед­ни­ци­те се по­де­лят на две големи гру­пи – конти­нен­тал­ни и пла­нин­с­ки. При първите ле­дът пок­ри­ва поч­ти из­ця­ло зем­на­та по­вър­х­ност. То­зи вид пок­рив­ка е ха­рак­те­рен за кон­ти­нен­та Ан­тар­к­ти­да, за ос­т­ров Грен­лан­дия и някои остро ви в Северния ледовит океан. При пла­нин­с­ки­те лед­ни­ци площта, пок­ри­та с лед, е мно­го по-мал­ка и ле­де­на­та пок­рив­ка е най-чес­то раз­къ­са­на. Те се по­де­лят на ал­пийс­ки (долинни), скан­ди­нав­с­ки и тур­кес­тан­с­ки лед­ни­ци.
ЛЕД­НИ­КОВ ЕЗИК част от лед­ни­ка, ко­я­то се е прид­ви­жи­ла из­вън мяс­то­то на образу­ва­не­то си по по­со­ка на най-бла­гоп­ри­ят­ния нак­лон на зем­на­та по­вър­х­ност (обикновено реч­на до­ли­на) и на­ми­ра­ща се под снеж­на­та гра­ни­ца. Лед­ни­ко­ви­ят език достига до мяс­то­то, къ­де­то при­то­кът на ле­де­на­та ма­са се из­раз­ход­ва из­ця­ло в то­пе­не и изпа­ре­ние. Той при­е­ма фор­ма­та на реч­на­та до­ли­на, по ко­я­то се дви­жи. При дви­же­ни­е­то си ледникът про­ме­ня до­ли­ната, която след раз­то­пя­ва­нето му при­до­би­ва фор­ма­та на тро­го­ва (коритообразна) до­ли­на.
ЛЕДНИКОВА ДОЛИНА вид до­ли­на, преофор­ме­на под вли­я­ние на движението на ледниците по земната повърхност или на водния поток от разтопения лед. Лед­ни­ко­ви­те ези­ци се дви­жат по по­ни­же­ни­я­та на земна­та по­вър­х­ност меж­ду два склона или рида. При движе­ни­е­то си лед­никът пре­о­фор­мя съ­щес­т­ву­ва­ща­та зем­на по­вър­х­ност и об­ра­зу­ва U-об­раз­на или ко­ри­то­об­раз­на (тро­го­ва) доли­на. Лед­ни­ко­ви­те до­ли­ни са ха­рак­тер­ни за ра­йо­ни­те на пла­ни­ни­те и на териториите на бившите континентални ледници.
ЛЕДНИКОВА ЕПОХА, глациална епоха – период от геоложката история на Земята, характеризиращ се с изстиване (захлаждане) на климата и развитие на обширни континентални ледници не само в полярните, но и в умерените пояси. Между отделните ледникови епохи има периоди (интерглациална епоха) на затопляне и стопяване на ледниците. Последната ледникова епоха е през кватернера. За нея е характерно редуването на глациални и интерглациални периоди.
ЛЕД­НИ­КО­ВИ ЕЗЕ­РА* – вид езе­ра, об­ра­зу­ва­ни в по­ни­же­ни­я­та на ре­ле­фа, съз­да­де­ни вслед­с­т­вие на ми­на­ла и настояща дей­ност на лед­ник и мра­зо­во­то из­вет­ря­не. Големината и формата на ледниковите езера зависят от големината на ледниците. В за­ви­си­мост от мяс­то­то и при­чи­на­та на об­ра­зу­ва­не ледниковите езера, образувани след разтопяване на ледниците са­ два ви­да: а) ка­ро­ви (цир­кус­ни), които са образувани след разтопяване на планинските ледници, в пониженията на циркусите (напр. Седемте рилски езера); б) мо­рен­ни, образувани в понижения, заградени от морени, отложени от континентални или планински ледници; в) образувани от топенето на континенталните ледници и задържане на водата в понижения на земната повърхност, заградени или сред ози, ками, друмлини, зандрови полета. При съвременните ледници ледникови езера се образуват на повърхността на ледника или в неговия край, в мястото на топене на ледника. Ледниковите езера се срещат във всички континенти без Австралия и островите в горещия пояс на планетата.  
ЛЕДНИКОВИ НАСЛАГИ – вид наслаги, образувани от ледниците и водните потоци, образувани от топенето им.. Състоят се о различен по големина разрушен и пренасян от ледниците и водните потоци материал – скални късове, чакъл, пясък, тиня. Различават два вида ледникови наслаги: а) моренни, към които се отнасят различните видове морени, моренни валове и шлейфове; б) водноледникови, към които се отнасят образуваните при топенето на континенталните ледници водни потоци, които при акумулацията на пренесения разрушен скален материал образуват ками, ози, зандри и пренесените от айсбергите  наслаги в морските басейни.  
ЛЕД­НИ­КО­ВИ ФОР­МИ НА РЕ­ЛЕ­ФА, глациални форми на релефа* гру­па от фор­ми на ре­ле­фа, об­ра­зу­ва­ни под дейс­т­ви­е­то на дви­же­ни­е­то и/или то­пе­не­то на лед­ни­ци­те. Ха­рак­тер­ни фор­ми на ре­ле­фа за кон­ти­нен­тал­ния тип лед­ни­ци са ерозионно-акумулативни и акумулативни форми като ози, ка­ми, шхер­и, бразди, друмлини и др. За пла­нин­с­ки­я тип лед­ни­ци ха­рак­тер­ни фор­ми са екзарационните цир­ку­си (кари), ри­ге­ли, кар­лин­ги, тро­го­ви до­ли­ни, ов­чи гър­би­ци (здрави, заоблени от ледника скали) и акумулативни (моренни) като срединни, странични, крайни, надлъжни морени.
ЛЕДОВИ ЯВЛЕНИЯ възникване и изчезване на различни видове лед в реките, езерата, блатата, морета и океаните. Проявяват се като: а) повърхностен лед - ледена каша (шуга), ледена покривка, ледени полета, айсберги, ледени блокове, тороси, ледоходи, ледени задръствания; б) дънен лед; в) крайбрежен лед.  
ЛЕ­КА ПРО­МИШ­ЛЕ­НОСТ група отра­сли на преработващата про­миш­ле­ност, включващи пред­п­ри­я­тия и фир­ми, в ко­и­то се из­вър­ш­ва об­ра­бот­ка на сел­с­кос­то­пан­с­ки, горски    , мине­рал­ни и хи­мич­ни су­ро­ви­ни и ма­те­ри­а­ли и от тях се про­из­веж­дат пре­дим­но пред­ме­ти за пот­реб­ле­ние. В струк­ту­ра­та се включ­ват след­ни­те по­дот­рас­ли: тек­с­тилна; три­ко­таж­на; ши­ваш­ка; килимарска; ко­жа­ро-ко­жу­хар­с­ка и обув­на про­миш­ле­ност.
ЛЕСИВИРАНЕ НА ПОЧВАТА (от фр. „lessivage“ и от лат. „luvere“ – измиване, отмиване и от лат. solumпочва, земя) – процес на механично преместване на глинестите части от повърхността в дълбочина на почвения профил без тяхното химическо разрушаване и наслагването им в почвен хоризонт В. Този процес е много характерен за горските почви.
ЛЕСИВИРАНИ ПОЧВИ, лувисоли (от фр. „lessivage“ и от лат. „luvere“ – измиване, отмиване и от лат. solumпочва, земя) – почвен тип по системата на ФАО, включващ почвени подтипове от сивите горски и канелените горски почви от досегашната класификация на почвите. Общото за тях е илувиалната акумулация (натрупване, лесивиране) на глина в почвен хоризонт В. В България те са широко разпространени във високите части на Дунавската равнина, във възвишенията и ниските планини в Северна и Южна България с надморска височина до 800 м. Образувани са при равнинно-хълмист и нископланински релеф в условията на добър дренаж, разнообразна скална основа, континентален (умерен, преходен и средиземноморски) климат, под широколистна горска растителност. В България се срещат 6 от 8 –те подтипа: 1/. Обикновени (Luvisfls Haplic), т.е. сиви и горски почви; 2/. Канеленовидни (Luvisfls Chromic), т.е. излужени канелени; 3/. Карбонатни (Luvisfls Calcic), т.е. сиви горски върху варовици; 4/. Смолницовидни (Luvisfls Vetric), т.е. канелени смолницоподобни; 5/. Светли (Luvisfls Albic), т.е. светлосиви и силно излужени канелени почви; 6/. Глееви (Luvisfls Gleyic), т.е. сиви горски с оглеен В хоризонт; 7/. Червеноцветни (Luvisfls Rhodic), т.е. излужени канелени с червен В хоризонт.    
ЛЕ­СОС­ТЕП*­ при­род­на зо­на на уме­ре­ния и суб­т­ро­пич­ния при­род­но-ге­ог­раф­с­ки пояс. От­ли­ча­ва се с ре­ду­ва­не на степ­ни (трев­ни) и гор­с­ки учас­тъ­ци. Горската растителност е развита в местата по-влажни почви и високо равнище на подземните води. В за­ви­си­мост от по­я­са ле­сос­теп­та се по­де­ля на ле­со­со­теп­ни зо­ни на суб­т­ро­пич­ни­те по­я­си и ле­сос­теп­ни зо­ни на уме­ре­ния по­яс. В суб­т­ро­пич­ния по­яс ле­сос­те­пи са раз­ви­ти в Се­вер­на Аме­ри­ка (Примексикан­с­ка­та ни­зи­на и за­пад­ни­те час­ти на Го­ле­ми­те рав­ни­ни), Юж­на Амери­ка (южна­та част на Бра­зил­с­ка­та пла­нин­с­ка зе­мя, зе­ми­те меж­ду ре­ки­те Па­ра­на и Уру­гвай), Юж­на Аф­ри­ка (във вът­реш­ни­те до­ли­ни на Кап­с­ки­те пла­ни­ни) и Ав­с­т­ра­лия (източна­та част на басей­на на ре­ка Мъ­ри). В тези лесостепи тем­пе­ра­ту­ра­та на въз­ду­ха през зи­ма­та е от 4 до 12οС, а през ля­то­то 20-24οС. Ва­ле­жи­те са от 600 до 1200 мм. Поч­ви­те имат ви­со­ко естестве­но пло­до­ро­дие. Пре­об­ла­да­ват жит­ни­те тре­ви, ред­ките го­ри, от­дел­ни дървета и храс­ти. Ве­ге­та­ци­я­та на рас­те­ни­я­та про­ти­ча през ця­ла­та го­ди­на. Ле­сос­те­пи­те в уме­ре­ния по­яс обхва­щат от­дел­ни час­ти от долината на река Дунав (Среднодунавска и Долнодунавска низина) в Европа до Южен Си­бир, Мон­го­лия и Да­леч­ния из­ток в Азия и прерията в Се­вер­на Аме­ри­ка. Зи­ми­те са сту­де­ни и снеж­ни със сред­ни тем­пе­ра­ту­ри от -2 до –20οС, а ле­та­та са топ­ли и срав­ни­тел­но влаж­ни със средномесеч­ни тем­пе­ра­ту­ри от +18 до +25οС. Ва­ле­жи­те са меж­ду 400 и 1000 мм, с летен мак­си­мум. Поч­ви­те са пре­дим­но чер­но­зем­ни в тревните пространства и си­ви в гор­с­ките земи. До­ми­ни­ра­щи­те дър­ве­та са широ­ко­лис­т­ни листопад­ни, но има и иг­ло­лис­т­ни. Тре­ви­те са мно­го раз­нооб­раз­ни (бобови, житни и др.). Животинс­ки­ят свят е от горски и степ­ни оби­та­те­ли.
ЛЕСОСТЕПНА РАСТИТЕЛНОСТ – съвкупността от растителни видове растящи в лесостепната природна зона. Състои се от треви, заемащи големи равни пространства и малки горички от широколистни листопадни и някои иглолистни видове дървета. Сред тревите преобладават типичните степни видове житни, бобови, фуражни и други треви. Развита е в Северното полукълбо между зоната на степите и зоната на горите.  
ЛЕ­СО­ТУН­Д­РА* при­род­на зо­на на суб­по­ляр­ния (су­бар­к­ти­чес­кия) при­род­но-географ­с­ки по­яс на Се­вер­но­то по­лу­къл­бо, пре­ход­на меж­ду гор­с­ка­та зо­на на уме­ре­ния по­яс и тун­др­а­та. От юг на се­вер от­но­си­тел­ни­ят дял на пло­щи­те, за­е­ти с го­ри и храс­та­ла­ци, намаля­ва. Лесотун­д­ра­та об­х­ва­ща иви­ца от земната повърхност от Ев­ро­па, Азия и Се­вер­на Аме­ри­ка с шири­на от 30 до 400 км. Сред­на­та лят­на тем­пе­ра­ту­ра е 10о–14οС, а зим­на­та дос­ти­га до -40οС. Ва­ле­жи­те са от 200 до 350 мм го­диш­но. Снеж­на­та пок­рив­ка дос­ти­га дебелина до 1 м. Почви­те са предимно тундрово-блатни, плит­ки, торфенисти и глинести, бед­ни на ор­га­нич­ни ве­щес­т­ва, вечнозамръзнали. Рас­ти­тел­на­та пок­рив­ка се състои от разно­об­раз­ни съ­че­та­ния на ред­ко­ле­сие, храсталаци, тун­д­ро­ви бла­та и ли­вади. Редките горски участъци са от нискорасли брези, върби, ела, бор и др. Типичният за лесотундрата животинския свят е от леминг, северен елен, полярна лисица, бяла патица, полярна сова и др.   
ЛИ­А­НИ бързо растящи дър­вес­ни и тре­вис­ти увив­ни и ка­тер­ли­ви рас­те­ния. Имат тънки стъбла, които се опират на други растения или скали. При рас­теж се из­ди­гат на­го­ре, ка­то се прик­реп­ват към дър­ве­та и храс­ти с по­мощ­та на раз­лич­ни прис­по­соб­ле­ния – шипове, мус­тач­ки, до­бав­ни ко­ре­ни или се уви­ват. Ли­а­ни­те бър­зо из­рас­т­ват. Имат тън­ко и дъл­го стъб­ло. Т еса лазещи или увивни растения. Някои от тях са с много голяма дължина. Пал­ма­та ро­танг дос­ти­га до 300 м. Те са предимно цветни растения. Об­що в све­та са известни над 2000 ви­да ли­а­ни. Най-типични са за многоетажните екваториални гори. В умерения пояс и субтропичния пояси сред увивните растения често срещани са дива лоза, хмел, бръшлян и др.      
ЛИ­ВА­ДА разнотревно растително съобщество, състоящо се от многогодишни треви; малка равна час­т от зем­на­та по­вър­х­ност, ко­я­то е плътно пок­ри­та с трев­а и в нея няма дървета, храсти и скали. Развива се при наличие на плодородна и влажна почва. Ливадите не образуват природни зони подобно на степите и саваните. Сре­щат се във всич­ки час­ти на све­та. Най-цен­ни са ли­ва­ди­те, раз­по­ло­же­ни по­ реч­ни­те те­ра­си, ни­зи­ни­те и кот­ло­вин­ни­те по­ле­та. В умерения пояс през зимата в ливадата прекъсва вегетацията на тревите. Естествените лива­ди се фор­ми­рат­ пре­дим­но от жит­ни, бо­бо­ви, фуражни и др. тре­ви. Те са разположени  в райони с различен релеф - рав­нин­и, хъл­мис­ти земи, предпланини и нис­ки п­ла­нин­и. В зависимост от мястото им на образуване ливадите са: а) континентални – образувани в големите равнинни части на континентите (понижени равни места, изсечени гори, пресушени блата и др.); б) поймени – образувани върху заливните тераси на реките; в) планински – образувани по равните места в планините с надморска височина над 1000 м.; г) алпийски ливади – нискотревни ливади в пояса над горната граница на гората във високите планини (Голям Кавказ, Алпи, Пиренеи, Карпати, Рила и др.). Ливадите имат стопанско значение за животновъдството поради използването им като пасища и за добив на сено за зимното изхранване на домашните животни.
ЛИВАДНА РАСТИТЕЛНОСТ – група многогодишни гъсторастящи треви, приспособени за развитие при средно равнище на овлажнение (мезофилни треви). Развиват се без прекъсване, по време на целия вегетационен период. Това са предимно житни, бобови и фуражни треви и отделни видове от други ботанически семейства. Развиват се предимно на равни терени, по речните, особено заливните тераси, в заравнените места в планините и др. Голяма част от ливадите са се развили на мястото на изсечени гори и пресушени блата и езера. Те се използва предимно в животновъдството за паша на домашните животни и за приготвяне на сено. В България с най-голяма ценност са ливадните треви в планините.
ЛИ­ВАД­НИ ПОЧ­ВИ поч­ви, об­ра­зу­ва­ни под ли­вад­на рас­ти­тел­ност. Отличават се с добре развит хумусен хоризонт влажност. Срещат се в различни природни зони и височинни пояси. По­де­лят се на следните ви­дове: а) алу­ви­ал­но-ли­вад­ни почви, развити върху наноси край реките, особено върху заливната речна тераса, делтата, алувиалните низини и речните острови; б) ливадни черноземи, развити в степните, лесостепните и полупустинните райони, но при терени с по-голямо овлажнение в сравнение с черноземните почви; в) ливадно-степни кафяви почви, развити в полупустините при условията на по-голямо повърхностно или почвено овлажнение, под ливадно-степна растителност; г) пла­нин­с­ко-ли­вад­ни почви, развити по равните места в планинските била и склонове дори над гор­на­та гра­ни­ца на го­ра­та.
ЛИГ­НИТНИ ВЪГ­ЛИ­ЩА (от лат. lignum – дърво, дървесина) – горивно полезно изкопаемо, вид кафяви въг­ли­ща от сла­бо овъг­ле­на (въглефицирана) дър­ве­си­на (50-60” съдържание на въглерод) със запазена анатомична влакнеста структура. Отличават се с високо (около 50%) пепелно съдържание и влага (20-40%). Имат светлокафяв, ка­фяв и много рядко тъмнокафяв цвят. В сравнение с торфа съдържа по-малко вода и по-голям топлотворност. Образувани са през Неозойската ера и са най-младите по възраст сред въглищата. В България на-голямото находище на лигнитни въглища е Марица-Изток.
ЛИ­МАН* (от тур. liman, от грц. limen – малък залив, пристанище) – разширено  и залято от морето плитко речно ус­тие, без въздействието върху него на приливи и отливи. Речното устие е преградено с пя­съчна ко­са и има леко солена вода и образува езеро или има формата на  разширен продълго­ват залив с из­ви­ти нис­ки блатисти бре­го­ве. Лиманите се образуват при негативни колебателни движения на крайбрежните земни пластове и пото­пя­ва­не от мо­ре­то на долини­те на равнинни­те ре­ки. Те са обикновено две разновидности: открити към морето - губа или закрити – преградени от пясъчна коса. Води­те на лима­ни­те при малък при­ток на прес­ни во­ди сил­но се осо­ля­ват. В ре­ди­ца лимани се образува и лечебна кал. Те са типични за северозападното крайбрежие на Черно море (Днепровски, Днестровски, Бугски и др.), бреговете на Азовско море, остров Мадагаскар и др. По българското черноморско крайбрежие с лиманен произход са езерата Варненско, Мандренско, Бургаско и др.. Известен голям лиман е Амурският.
ЛИМАНЕН ТИП БРЯГ – морски бряг, в който има удавените речни устия поради потъване на земните пластове. За този тип бряг са характерни лиманните крайморски езера, отделени от морето с пясъчна коса и плитки продълговати заливи. Характерен е за морски крайбрежия, изградени предимно от хоризонтално разположени земни пластове и без значими приливи и отливи. Типичен е за крайбрежията на вътрешните морета на Световния океан като Черно и Азовско. 
ЛИМНОЛОГИЯ (от грц. limne езеро и ...logos – учение, наука) – дял на хидрологията на сушата, изучаващ езерата, блатата и язовирите (водни басейни със забавен водообмен), техният произход, развитие, воден режим, процеси и други характеристики. Има тясна връзка с множество природни науки, използва се методи на изследване от други науки (хидрология, хидрофизика, хидрохимия, хидробиология, геоморфология и т.н.). Предмет на изследване са: строежа и развитието на котловините, бреговите форми, дънните наслаги, физичните и химичните свойства на водата, топлинният режим и ледовите явления, животинският и растителният свят.
ЛИНЕАМЕНТ (от лат. lineamentum – линия, черта, контур), дълбочинни разломи  - линейно ориентирани или дъговидни елементи на структурата и релефа на земната кора, обусловени от големи дълбочините разломи. Дължината им многократно превишава ширината. Характерни са за: континентите; преходните зони между континент и океан; в океаните; в рифтовите зони; в едрите форми на релефа (напр. Кордилерите и Андите). Проследяват се по геоложки (вериги от магмени интрузии, гънки, разломи и др.) и физикогеографски (праволинейни хребети и ридове, долини, вериги езера) признаци. 2/. Дълги, но тесни линейно простиращи се зони на разкъсване на земната кора, достигащи до мантията на Земята. Имат дължина до хиляди километри, ширина до няколко стотици метри. Развиват се през стотици милиони години. Разделят земната кора на блокове.
ЛИНЕЕН МАЩАБ* гра­фич­но пред­с­та­вя­не на ма­ща­ба чрез от­сеч­ка от права линия, раз­де­ле­на на рав­ни час­ти, всяка от които представя действителното разстояние на земната повърхност. Обикновено в ля­во от­сеч­ка­та е раз­де­ле­на на мно­го по-мал­ки час­ти. По та­къв на­чин се пос­ти­га по-го­ля­ма точност в измерванията посредством мащаба. Ли­ней­ни­ят мащаб се из­пол­з­ва за по-бър­зо оп­ре­де­ля­не на действителните раз­ме­ри от изоб­ра­зя­ва­на­та зем­на по­вър­х­ност на кар­та­та.
ЛИ­НИЯ НА СМЯ­НА НА ДА­ТА­ТА* ус­лов­на ли­ния, пре­ка­ра­на по по­вър­х­ност­та на Зе­мя­та, с цел раз­г­ра­ни­ча­ва­не на мес­та­та, има­щи при ед­на­къв час раз­лич­на да­та, съ­от­вет­но ка­лен­да­рен ден нап­ред или на­зад. В по-го­ля­ма­та си част тя е пре­ка­ра­на по 180-ия ме­ри­ди­ан, та­ка че ни­къ­де да не пре­си­ча су­ша­та. На из­ток от нея датата е с един ден по-мал­ка, от­ кол­ко­то на за­пад. Слу­жи за пра­вил­но­то бро­е­не на дни­те при пъ­ту­ва­не. Ако ня­ма ли­ния на смя­на на да­та­та при дви­же­ние от за­пад на из­ток, се появя­ва в ка­лен­да­ра един ден в по­ве­че, а от из­ток на за­пад – един ден по-мал­ко.
ЛИСТОПАДНИ РАСТЕНИЯ – голяма група растения, които през студения или сухия период от годината са без листа. Листата се появяват, развиват и окапват през вегетационния период. Неговата продължителност зависи от температурите и количеството на влагата. Падането на листата при настъпване на неблагоприятните климатични условия намалява загубата на влага от растенията и предпазва счупването на клоните от тежестта на падналия сняг. В повечето случаи преди опадването листата на широколистните дървета и храсти се оцветяват в ярки цветове, в тях намалява съдържанието на азот и фосфор и  се увеличава количеството на калция и силиция.  Листопадните дървета образуват широколистните листопадни гори от дъб, бук, габър, липа, бреза, шипка, глог и т.н. и участват в смесените гори в умерения пояс. В тропическия пояс при наличието на ясно изразен сух сезон листопадните растения образуват сухи тропични листопадни гори и сухи тропични полулистопадни гори.
ЛИТОГЕНЕЗА (от грц. lihtosкамък и genesis – раждане, възникване, произход) – съвкупност от природни процеси, водещи до образуване на седиментните (утаечните) скали. Главни скалообразуващи фактори са тектонските процеси, климата и дейността на организмите. Процесите протичат чрез преминаване на обособени стадии на образуване на скалите: а) създаване на изходния материал за скалообразуването чрез изветряне на скалите и пренасяне на изветрителния материал (хипергенеза); б) утаяване в дъното на воден басейн (седиментогенеза); в) преобразуване на наслагания материал (диагенеза) в скали; г) по-нататъшно изменение на създадените скали под влияние на температура, налягане, разтвори и газове (катагенеза).
ЛИТОЛОГИЯ (от грц. lihtos – камък и lotgos  - учение, знание, наука) – геоложка наука, дял на петрографията (науката за скалите), изучаваща седиментните скали, тяхното образуване, състав, строеж, текстура, свойства, териториално разположение и др.. Състои се от три основни дяла: а) методология на изучаване на седиментните скали; б) петрография на седиментните скали – описание (състав, структура, текстура и др.), систематизиране (класификация) и произход; в) обща литология, изучаваща закономерностите на образуване на седиментните скали тяхното разпространение. Литологията използва данни от литоложките изследвания, както и такива от други близки науки като исторична геология, геохимия, геофизика, океанология, геоморфология, почвознание и др.   
ЛИТОРАЛ (от лат. litoralis – брегови) – част от дъ­но­то на оке­а­на и мо­ре­то, разположе­на край бре­га и периодично осушавана при отлив; приливно-отливна зона на брега. Най-чес­то има мал­ка дъл­бо­чи­на. Разположена е между равнищата на най-високия прилив и най-ниския отлив на морската вода. Дълбочината на литорала достига до 20 м. Ширината му е  различна, средна около 1 км, но на отделни места достига до 10-15 км. Морското дъно в приливно-отливната зона е пос­т­ла­но от раз­лич­ни на­но­си. Литоралът се оби­та­ва от рас­те­ния и жи­вот­ни, ко­и­то са се приспособили за ре­ду­ва­не­то на су­ха и вод­на сре­да, висока подвижност на водите, колебания в светлината, температурата и солеността. То­ва са пре­дим­но во­до­рас­ли, ра­ци, чер­веи, мо­люс­ки.
ЛИТОСОЛИ, Lithic Leptosols по ФАО (от грц. lithos – камък и лат. solum – почва, земя) - подтип плитки слаборазвити азонални почви. Имат неизразен и слабо развит почвен профил и хоризонт А с дълбочина до 10 см. Литосолите са развити пряко върху здравата основна скала и съдържат късове от нея. Характерни са за планинските райони.
ЛИ­ТОС­ФЕ­РА* (от грц. litos – камък и sphaira – кълбо) – вън­ш­на­та твър­да об­вив­ка на Зе­мя­та, об­х­ва­ща­ща зем­на­та ко­ра и гор­на­та част на ман­ти­я­та. Дол­на­та`и гра­ни­ца ми­на­ва над ас­те­нос­фе­ра­та, а гор­на­та – под хид­рос­фе­ра­та и ат­мос­фе­ра­та. Де­бе­ли­на­та`и е раз­лич­на – от 15 км в оке­ан­с­ки­те дъл­би­ни до 50-75 км при ви­со­ки­те пла­ни­ни. От наличието на гигантски разломи (разкъсвания на земните пластове) литосферата е разделена на отделни плочи. Тези литосферни плочи бавно се преместват (2-5 см/год.). В литосферата има вулкански огнища и често стават земетресения. Терминът литосфера е предложен и въвед в употреба за пръв път от американския геолог Д. Барел през 1916 г.
ЛИТОСФЕРНИ ПЛОЧИ (от грц. litos – камък, sphaira – кълбо и плоча) – огромни блокове от литосферата на Земята, разделени един от друг. В съответствие с теорията на тектониката на плочите тези грамадни земни блокове са разграничени от зони на дълбочинни разломи, активна вулканска дейност и висока сеизмичност. Те са разположени върху астеносферата и поради това извършват постоянно различни видове движения една спрямо друга. На границата между тях се формират зоните на: а) раздалечаване (спрединг), при който в океаните се образува нова земна кора в районите на срединните океански хребети и морски басейни при континенталните рифтове; б) подпъхване една под друга (субдукция), както е в Тихия океан, при образуването на островни дъги и дълбоководни ровове; в) сблъскване (колизия), както е между евроазитаската и индо-австралиската литосферни плочи в района на Хималаите. Най-големите литосферни плочи са Евразийска, Севроамериканска, Южноамериканска, Африканска, Индо-Австралийска, Тихоокеанска, Антарктическа. В групата на по-малките литосферни плочи са Наска, Кокос, Карибска, Арабска, Филипинска и др.
ЛИ­ТОС­ФЕ­РНИ РЕСУРСИ гру­па ес­тес­т­ве­но фор­ми­ра­ни в зем­на­та ко­ра за­па­си от ве­щес­т­во и енер­гия. Ли­тос­фер­ни­те ре­сур­си об­х­ва­щат ге­о­мор­фо­лож­ки­те, поч­ве­ни­те, горивно-енер­гий­ни­те и ми­не­рал­ни­те ре­сур­си. Ге­о­мор­фо­лож­ки­те ре­сур­си се фор­ми­рат от осо­бе­нос­ти­те на зем­на­та по­вър­х­ност и въз­мож­нос­ти­те за ней­но­то из­пол­з­ва­не за се­ли­ща, сто­пан­с­ки обек­ти, тран­с­пор­т­на мре­жа и т.н. Поч­ве­ни­те ре­сур­си поз­во­ля­ват производството на хра­ни и су­ро­ви­ни за про­миш­ле­ност­та. Го­рив­но-енер­гий­ни­те ре­сур­си са пред­с­та­ве­ни от въг­ли­ща­та, неф­та, при­род­ния газ и би­ту­ми­ноз­ни­те шис­ти. Ми­не­рал­ни­те ре­сур­си са две гру­пи – руд­ни (ме­тал­ни) и не­руд­ни (не­ме­тал­ни).
ЛИТОФИТИ (от грц. lithos - камък и phyton - растение) – група растения, приспособени за живот върху скалите и техните пукнатини. Могат да разрушават скалите чрез отделяни от тях химически вещества и най-вече киселини. На повърхността на оголените скали и каменни блокове първоначално въздействат бактерии и водорасли, след това лишеи и мъхове, които натрупват хумус, а след тях и висши растения.
ЛИХВА - цената на отпуснатият от кредитодателя заем на друго лице (кредитополучател), която се изплаща като надбавка към връщаната парична сума. Това е доход за кредитора от отпуснатия заем. Височината (равнището) на лихвата се определя от пазара в зависимост от търсенето и предлагането на кредити.
ЛИХВЕН ПРОЦЕНТ - нормата на лихвата изчислена в процент; плащането от кредитополучателя на кредитодателя на сума пари за предоставен кредит, изразено като годишен процент. Лихвеният процент бива номинален и реален. Номиналният е плащането на парични суми по взет заем. Реалният е намаленият с инфлацията номинален лихвен процент.
ЛОВ – специализирана дейност за лов (улавяне или убиване) на диви животни (дивеч), извършвана в естествена природна среда. Ловуват се различни диви животни: едър дивеч (сърна, елен, дива свиня мечка, антилопа и др.), хищни бозайници (вълк, лисица, пума, ягуар и др.), дребни бозайници (заек и др.) и птици (фазан, яребица ,кеклик и др.). Ловът (стопански и любителски) се извършва с различна цел: добив на ценни (норки, бели лисици, самури и т.н.) и обикновени кожи, ловни трофеи (бивни, рога и др.), добив на хранителни продукти (сърна, елен, заек, див глиган, пъдпъдък, фазан, яребица и т.н.), осигуряване сигурността на отглежданите от хората домашни животни  чрез унищожаване на хищници (вълк, лисица, ягуар, чакал, диво куче и т.н.); осигуряване на животни за золоогическите градини и паркове, за цирка и др. Ловът може да бъде извършван: с огнестрелно оръжие, с капани, със соколи, с коне и т.н. 
ЛО­ЗАР­С­ТВО – от­ра­съл на рас­те­ни­е­въд­с­т­во­то, пред­наз­на­чен за от­г­леж­да­не на ло­за­та и про­из­вод­с­т­во­то на гроз­де. Развито е в районите с по-топъл климат с наличие на продължителен сух период (субтропичен, умерен континентален от южните райони на умерения пояс). Гроз­де­то се из­пол­з­ва за хра­на в пряс­но и изсушено (стафиди) със­то­я­ние, и като су­ро­ви­на за производството на вина, консерви, напитки и др. В лозарството има специализация: отглеждане на: десертни сортове, предимно за прясна консумация от населението и износ; лози за производство на консерви, сокове, нектари и безалкохолни напитки от гроздов сок; на винени сортове. В отглеждането на винените сортове има вътрешна специализация за бели и за червени вина, за шампанизирани вина и т.н. Лозарството е много добре е развито в района на Средиземноморието (Франция, Италия, Испания, Гърция, Португалия, Алжир и др. страни), в САЩ  (предимно в Калифорния), ЮАР, Австралия, Нова Зеландия, Аржентина, Чили, в Закавказието (Грузия, Армения) и други страни.
ЛОКАЛИЗАЦИОНЕН ПРОЦЕС* -  съвкупността от последователно извършвани действия за разполагане на някакви обекти и осъществяване на дейности на трайно установено, постоянно място върху земната повърхност; отнасянето на обект, явление, процес към определено място.
ЛОКАЛИЗАЦИОННИ ФАКТОРИ* (на териториалното разположение на стопанските дейности)причините (движещите сили), които обуславят териториалното разположение (локализацията) на стопанските дейности върху определено място на земната повърхност. Те могат да бъдат: а) преки териториални: географско положение; природни (горива, минерални суровини, поземлени, водни и горски) ресурси; население и трудови ресурси; транспорт; равнище на инфраструктура и т.н.; б) косвени (непреки) или извън териториални: научно-техническите фактори; международното разделение на труда; икономическата политика на държавата и т.н.
ЛОКАЛИЗАЦИЯ* (от лат . localis - местен, locus - място) – действие или съвкупност от действия за отнасяне (свързване, привързване) на някакво природно или човешко действие към определено място на земната повърхност и определяне на териториалните граници на разпространението на нещо. Тя е пряко свързана с определянето на положението и териториалното разположение на географски обекти, процеси и явления на земната повърхност.  
ЛОН­ГОЗНИ ГОРИ (от грц. longos – гора) – край­реч­ни и ни­зин­ни влаж­ни, гъс­ти го­ри, ко­и­то са бо­га­ти на дър­вес­ни и на тре­вис­ти увив­ни рас­те­ния. Раз­п­рос­т­ра­не­ни са в из­точ­на­та част на Бал­кан­с­кия по­лу­ос­т­ров. В със­та­ва им са вклю­че­ни над 40 ви­да дър­ве­та – пол­с­ки ясен, пол­с­ки бряст, обик­но­вен га­бър, чер­на ел­ша, цер и др. Увив­ни­те ви­до­ве са представени от скрип­ка, гър­бач, ди­ва ло­за, обик­но­вен по­вет, бръш­лян и др. В България са характерни за земите край долното течение на реките Камчия, Батова, Велека, Тунджа (край Елхово).
ЛОПОЛИТ (от грц. lopаs – чаша, плоско глинено блюдо) – голямо лещовидно интрузивно тяло в земните недра, с фуниеобразна форма, понижено в централните части и с чашоподобна вътрешна структура.
ЛУВИСОЛИ – вж.: Лесивирани почви.
ЛУНЕН КА­ЛЕН­ДАР вид ка­лен­дар, сис­те­ма за от­чи­та­не на вре­ме­то, ос­но­ва­на на дви­же­ни­е­то на Лу­на­та. Съз­да­ден е още в Древ­ния Ва­ви­лон. Съ­дър­жа 12 лун­ни ме­се­ца с по 29 или 30 де­но­но­щия. Сред­ни­ят брой на дни­те в го­ди­на­та е 354.3670. Разликата му със слънчевия календар е 10.87 дни. Ислямският календар е типичен лунен календар.
ЛУННО-СЛЪНЧЕВ КАЛЕНДАР -  вид календар, система за отчитане на времето основаваща се на периодичността на движението на Слънцето и на Луната. Средната продължителност на месеца е 29,53 денонощия, а на годината е 365,24220. Лунно-слънчеви календари са Вавилонския, Древноперсийския, Древногръцкия, Старославянския, Еврейския, Китайския, Японския и др.
ЛЬОС* (от нем.) – вид се­ди­мен­т­на, слабоспоена и водопропусклива скала. Характерни за нея са малкото тегло, леката ронливост, вертикалната цепителност и липсата на слоистост. На цвят льосът е обик­но­ве­но бле­до­жълт. Глав­ни­те му със­тав­ки са ми­не­ра­ли­те кварц, фел­д­ш­пат, слю­да и кал­ци­ев карбонат. В льо­са пре­об­ла­да­ват час­ти­ци­ с ди­а­ме­тър от 0.01 до 0.05 мм. Има висока пористост - над 50%. Бързо се разпада във вода. Има свойството да се уплътнява като се образуват степни блюдца, холвези и др. форми на земната повърхност. Има раз­лич­ни хипо­те­зи за на­чи­на на об­ра­зу­ва­не­то му. Вър­ху льо­са­ се об­ра­зу­ват пло­до­род­ни поч­ви – черно­зе­ми. Де­ли се на три ви­да – пе­сък­лив, ти­пи­чен и гли­нест. Раз­п­рос­т­ра­нен е в Ев­ро­па, Азия, Се­вер­на и Юж­на Аме­ри­ка, пре­дим­но в степ­ни­те и по­лу­пус­тин­ните зо­ни.  
ЛЬО­СОВ РЕ­ЛЕФ съв­куп­ност (ця­лос­тен ком­п­лекс) от спе­ци­фич­ни фор­ми на ре­ле­фа, об­ра­зу­ва­ни в льо­со­ва­та пок­рив­ка на земната повърхност. Тези форми не се сре­щат при дру­га скал­на ос­но­ва. Льосовият релеф об­х­ва­ща след­ни­те фор­ми на земната повърхност: льо­со­ви пла­та, льо­со­ви гър­би­ща, льо­со­ви гре­до­ве, льо­со­ви дю­ни, льосови блюдца, льосови фу­нии, хол­ве­зи (пътни ровини), льо­со­ви сте­ни и от­ко­си, льо­со­ви те­ра­си, свла­чи­ща и сру­ти­ща. В България е характерен за Дунавската равнина
ЛЬОСОВИ БЛЮДЦА – форма на релефа, малка падина с равно дъно, с дълбочина до няколко метра и дължина до няколкостотин метра. Характерни са за льосовите равнини, плата и високите речни тераси. Дъната на льосовите блюдца са покрити с по-влаголюбива ливадна и ливадно-блатна растителност. В отделни случай в тях може да има езера и блата. Образувани са чрез слягане и уплътняване на льосовите частици вследствие на  разтваряне и отнасяне на льосови частици. Льосовите блюдца са характерни за степните райони на Европа и Азия, а в България за Дунавската равнина.
ЛЯ­НОС* (от исп. llanos – равнина) – вид са­ва­на, об­рас­ла пре­дим­но с ви­со­ка тре­ва и от­дел­ни дър­ве­та (предимно палми) или гру­пи дър­ве­та. Пок­рай ре­ки­те има га­ле­ри­й­ни го­ри. Растителността се развива добре само през дъждовния период. През сухия период, тревите изсъхват. Ляносите са ха­рак­тер­ни за до­ли­на­та на ре­ка Ори­но­ко и Гви­а­на в североизточните части на Юж­на Аме­ри­ка.
ЛЯТНО СЛЪН­ЦЕС­ТО­Е­НЕ мо­мент от вре­ме­то, ко­га­то цен­тъ­рът на Слън­це­то преми­на­ва през най-се­вер­на­та точ­ка на кръга на не­бес­на­та сфе­ра (еклиптиката), по кой­то Слън­це­то се пре­мес­т­ва сред звез­ди­те). То­га­ва де­нят е с най-го­ля­ма про­дъл­жи­тел­ност, а нощ­та е най-крат­ка в Северното полукълбо, а в Южното - обратното. В Северното полукълбо лятното слънцестоене е на 21-22 юни, а в Южното – на 21-22 декември.
ЛЯТО -  основен годишен сезон между пролетта и есента. Отличава се с най-високите температури на въздуха през годината, с горещо и топло време. По астрономическия календар е между лятното слънцестоене (21-22 юни) и есенното равноденствие (21-22 септември) в Северното полукълбо и съответно 21-22 декември и 21-22 март в Южното полукълбо. Прието е за летни месеци да се считат юни, юли и август в Северното и декември, януари и февруари в Южното полукълбо. Лятото има различна продължителност в отделните климатични пояси. Тя е най-голяма в субтропичния пояс, намалява в умерения и е най-малка в субполярния пояс.