Географски речник Х

Х

ХАБИТАТ (от лат. in inhabitas – място на живеене) – вж.: Местообитание.

ХАВАЙСКИ ТИП ВУЛКАНИ – вул­ка­ни със спо­кой­но из­ли­ва­не на теч­на ба­зал­то­ва ла­ва, ко­я­то об­ра­зу­ва в кра­те­ра лавови езе­ра и ла­во­ви по­то­ци. Из­риг­ва­не­то на то­зи тип вулка­ни се съп­ро­вож­да със сла­би взри­во­ве, из­х­вър­ля­не на бом­би и пръс­ки теч­на ла­ва. Около кра­те­ра се об­ра­зу­ват ва­ло­ве и ко­ну­си. Та­къв е вул­ка­нът Ки­ла­у­еа в Ха­вайски­те остро­ви.

ХАЛО (от нем. halo) – свет­лин­но ат­мос­фер­но яв­ле­ние под фор­ма­та на све­тъл пръс­тен око­ло Слън­це­то или Лу­на­та. Наб­лю­да­ва се, ко­га­то Слън­це­то или Лу­на­та са пок­ри­ти с тънки ле­де­ни об­ла­ци (пе­рес­ти или пе­рес­тос­ло­ис­ти). Свет­ли­ят пръс­тен се об­ра­зу­ва по­ра­ди пре­чуп­ва­не и от­ра­зя­ва­не на свет­ли­на­та от ле­де­ни крис­та­ли с фор­ма­та на шес­то­ъ­гъл­ни приз­мич­ки.

ХАЛОФИТИ (от гр. hals – сол и phyton – растение) – рас­те­ния, ко­и­то мо­гат да рас­тат вър­ху поч­ви с го­ля­мо ко­ли­чес­т­во со­ли; со­ле­но­лю­би­ви рас­те­ния. Имат ме­сес­ти лис­та и стъб­ла, сил­но раз­ви­та во­до­нос­на тъ­кан, ви­со­ко ос­мо­тич­но на­ля­га­не на кле­тъч­ния сок. Някои ви­до­ве рас­те­ния съ­дър­жат го­ля­мо ко­ли­чес­т­во со­ли, пре­дим­но нат­ри­ев хло­рид. Разпрос­т­ра­не­ни са в пус­тин­ни­те и по­лу­пус­тин­ни ра­йо­ни, вър­ху со­ле­ни поч­ви, по бреговете на мо­ре­та­та и со­ле­ни­те езе­ра. Ня­кои от тях рас­тат и вър­ху не­засоле­ни поч­ви.

ХАМАДА (от араб.), каменна пустиня – вид пус­ти­ня, об­ра­зу­ва­на вър­ху слабо изветрелите каменисти повърхности на пла­та, ниски планини и хълмове. Повърхност­та и е пок­ри­та с големи къ­со­ве ска­ли и баластра или хо­ри­зон­тал­но ле­жа­щи скални земни пластове. При дъжд хамадата не задър­жа во­да­та, тя бър­зо се от­ти­ча към ня­кои от съседните па­ди­ни. В нея практически няма почви, растителна покривка и растения, а животинският свят е твърде беден и представен от типични мигриращи пустинни обитатели..

ХАРМАТАН – вж.: Самум.

ХАМСИН (от араб.) – сух, горещ (често над 40^οС), пра­шен вя­тър, кой­то ду­ха в Египет от юг и юго­за­пад. Той се ха­рак­те­ри­зи­ра с на­ли­чи­е­то на от­с­лаб­ва­ния и пре­къс­ва­ния. Ха­рак­те­рен е за пе­ри­о­да март-май. Про­дъл­жи­тел­ност­та му дос­ти­га до 50 дни, по 25 пре­ди и след про­лет­но­то рав­но­ден­с­т­вие.

ХАФИ (от нем. Haff – лагуна, езеро) – име на полупресноводните лимани по южното крайбрежие на Балтийско море, разположени в устията на реките, вливащи се в него. Отделени са от морето чрез острови или пясъчни коси. Много характерни са за южните крайбрежия и особено за крайбрежието на Германия.

ХЕЛИОТЕРМИЧНИ РЕСУРСИ (от гр.helios – слънце и от thermos – топъл) – вид кли­ма­тич­ни ре­сур­си, об­х­ва­ща­щи из­пол­з­ва­не­то от чо­ве­ка на слън­че­ва­та ра­ди­а­ция и топлина­та. Из­пол­з­ват се за по­лу­ча­ва­не на ме­ха­нич­на и елек­т­ри­чес­ка енер­гия.

ХЕЛИКТИТИ – кристали от кварцит и арагонит, образувани в пещерите при капилярно движение на водни разтвори. По тавана, стените или пода образуват различно оцветени отложения във вид на влакна, спирали, къдрици и др.

ХЕЛИОФИТИ, светлолюбиви растения (от гр.helios – слънце  и Phyton – растение) – група растения, които виреят на открити места при добро осветяване от слънчевите лъчи, свет­ло­лю­би­ви рас­те­ния. Трудно понасят засенчването. Такива са редица дървета (бреза, акация, лиственица и др.), ливадни и степни треви, кактуси, водни растения, чиито листа са над водата (лотос и др.), културни растения като ориз, пшеница, захарна тръстика, лози, цитрусови култури и др.  Обикновено листата на хелиофитите са твърди, бодливи или покрити с налепи против изпарение на влагата. Отличават се голяма интензивност на процеса на фотосинтезата.   
ХЕЛИОЦЕНТРИЧНА СИСТЕМА – въз­ник­на­ла през епо­ха­та на Въз­раж­да­не­то предс­та­ва за раз­по­ло­же­ни­е­то и дви­же­ни­е­то на Слън­це­то, зе­мя­та, пла­не­ти­те, звез­ди­те и дру­ги­те не­бес­ни те­ла. Спо­ред хе­ли­о­цен­т­рич­на­та теория цен­тър на дви­же­ни­е­то е Слън­це­то. Зе­мя­та и дру­ги­те пла­не­ти, се вър­тят око­ло не­го. Зе­мя­та се вър­ти и око­ло сво­я­та ос. Разрабо­те­на е от Ни­ко­лай Ко­пер­ник в 1534 г. Про­ти­во­по­лож­на е на ге­о­цен­т­рич­на­та система, гос­под­с­т­ва­ла до XVI век.

ХЕМОГЕННИ СЕДИМЕНТНИ СКАЛИ (от хемо – химичен, от грц. genos - ,род, произход и седиментни скали) – вид седиментни скали, образувани в резултат на наслагване, разтваряне, химично утаяване на дъното на воден басейн или при изпарение на вода (евапорити). Различават няколко вида хемогенни скали: а) сулфатни  (гипс и анхидрит); б) халоидни (каменна сол - халит и калиеви соли - карналит и силвинит. Чрез изпаряване чрез нагряване от сърнчевите лъчи се образува голяма група седиментни скали (евапорити) като: разсоли, гипс, соли (халит, глауберит, кранлит и др.)

ХЕРЦИНСКИ ТЕКТОНСКИ ДВИЖЕНИЯ – дви­же­ния на зем­на­та ко­ра, съв­куп­ност от из­ди­га­не, на­гъ­ва­не, пла­ни­но­об­ра­зу­ва­не и ин­т­ру­зии (внед­ря­ва­не в зем­ни­те плас­то­ве) на магма, съз­да­ли през вто­ра­та по­ло­ви­на на Па­ле­о­зойс­ка­та ера (края на де­во­на и на­ча­ло­то на три­а­са) на­гъ­на­ти пла­нин­с­ки сис­те­ми. Протича през че­ти­ри фа­зи – бре­тон­с­ка, су­дет­с­ка, асту­рийс­ка и за­ал­с­ка. По то­ва вре­ме са фор­ми­ра­ни пла­ни­ни­те Алтай, Урал, Ар­де­ни, Судети, Тян­шан, Апа­ла­чи, Ав­с­т­ра­лийс­ки­те Ал­пи и дру­ги.

ХЕТЕРОТРОФНИ ОРГАНИЗМИ (от гр. heteros – друг и trophe – храна, хранене) – организми, които използват за своето хранене готови органични вещества (живи или мъртви тъкани на растения и животни), произведени от други организми. При храносмилането растителните и животински тъкани се разграждат, а материала се използва за синтезиране на въглехидрати, белтъци, мазнини, витамини. Хетеротрофни са всички видове животните, гъбите и бактерии. В хранителната верига на екосистемате те заемат мястото на консументи и редуценти.

ХИГРОФИТИ (от  грц. hygra - влага и phyton - растение) – растения, вирещи при излишък на влага, в преовлажнени почви. Те нямат приспособления за задържане на влагата. При недостиг на влага в почвата много бързо увяхват.

ХИГРОФИЛИ (от гр. hydor – вода и phileo – обичам), влаголюбиви растения – назем­ни рас­те­ния и жи­вот­ни, прис­по­со­бе­ни за жи­вот в ус­ло­ви­я­та на ви­со­ка влаж­ност. Към тях се от­ на­сят редица ви­до­ве жа­би, дъж­дов­ни­ци, чер­веи и дру­ги. Сре­щат се във влаж­ни­те го­ри, заб­ла­те­ни­те мес­та, залив­ни­те те­ра­си на ре­ки­те и дру­ги мес­та с обил­на вла­га.

ХИДРОБИОЛОГИЯ  (от грц. hydor – вода и биология) – биологична наука, дял от екологията, изучаваща: водните екосистеми; организмите, които обитават водна среда, техните взаимоотношения едни с други и със среда за обитаване; биологичната продуктивност на Световния океан и водите на сушата; процесите на биологично пречистване на водите. Различават следните дялове на хидробиологията: санитарна, изучаваща проблемите на опазване  чистотата на водите и биологично пречистване на замърсените води; б) техническа, изучаваща и разработваща методи и способи за борбата с биологичното обрастване на водоемите; промишлена, изучаваща организмите предмет на улов, както и организмите, използвани за храна за рибите и други водни обитатели. 

ХИДРОГЕОЛОГИЯ (от грц. hydor – вода и геология) – геоложка наука, изучаваща произхода, разположението в земните пластове и недра на подземните води, техните свойства (физични и химични) и взаимодействието им със скалите, връзката им с валежните и повърхностнотечащи води, стопанското им значение и използване. Поделя се на: обща хидрогеология; динамика на подземните води; откриване и проучване на подземни води; хидрогеология на находищата на полезни изкопаеми; регионална хидрогеология; хидрогеология на минералните води; мелиоративна хидрогеология; нефтена хидрогеология и др..

ХИДРОГРАМА* (от гр. hidor – вода и gramma – белег, знак) – вид чер­теж, на кой­то е пред­с­та­вен ре­жи­мът на ед­на ре­ка (про­ме­ни­те във вод­но­то ко­ли­чес­т­во, про­ти­ча­що през реката през го­ди­на­та) в оп­ре­де­ле­но мяс­то (хид­ро­мет­рич­на стан­ция). Най-чес­то има правоъ­гъл­на фор­ма. Хид­рог­ра­ми­те са два ви­да – по ме­се­ци и по се­зо­ни. Вод­но­то количество се на­на­ся на ска­ла­та в аб­со­лют­ни стой­нос­ти (мм) или в от­но­си­те­лен дял от годиш­но­то ко­ли­чес­т­во – про­цент.

ХИДРОГРАФ – спе­ци­а­лен при­бор, пред­наз­на­чен за из­мер­ва­не на про­ме­ни­те в разходи­те на во­да на вод­ни­те по­то­ци в стро­го оп­ре­де­ле­но мяс­то и за оп­ре­де­лен пе­ри­од – го­ди­на, се­зон, ме­сец и т.н. Дан­ни­те от хид­рог­ра­фа се из­пол­з­ват в хид­ро­ло­ги­я­та за характерис­ти­ка на ре­жи­ма на ре­ки­те, за раз­ра­бот­ва­не на про­ек­ти за из­пол­з­ва­не на во­ди­те и др.

ХИДРОГРАФИЯ (от грц. hydor – вода и grapho – пиша, описвам) –  наука, дял на хидрологията, който изучава географското положение на  водните басейни (океани, морета, езера, блата), водите на сушата (подземни и повърхностнотечащи) и използването на водите. Обособени са два дяла: Хидрография на Световния океан (Океанография), която изучава и описва океаните и моретата  и Хидрография на водите на сушата, която изучава и характеризира географското разпространение на водите на сушата, географското положение, особеностите и режима на реките, езерата, блатата, язовирите и подземните води.

ХИДРОГРАФСКА МРЕЖА) – съвкупността от водните потоци (реки, ручей потоци) и водните басейни (езера, блата, язовири); Най-важен белег е гъстотата на речната мрежа, измервана в километри водни потоци на 1 км².

ХИДРОГРАФСКА МРЕЖА (от грц. hydor – вода, grapho – пиша и мрежа) – съв­куп­ност­та от свър­за­ни­те с глав­на­та ре­ка из­точ­ни­ци на по­вър­х­нос­т­но­те­ча­щи во­ди – из­во­ри, бла­та, езе­ра, то­пя­щи се лед­ни­ци на определена част от сушевата повърхност на Земята; системата от взаимосвързани водни потоци и водни басейни в определена територия. Обус­ло­ве­на е от ком­п­лек­са на при­род­но-ге­ог­раф­с­ки­те ус­ло­вия (скална основа, геоложки строеж, релеф, растителна покривка и др.) и пре­ди всичко от кли­ма­та на оп­ре­де­ле­на. За харак­те­рис­ти­ка на хид­рог­раф­с­ка­та мре­жа се изпол­з­ват коефици­ен­ти­те за гъс­то­та на речната мре­жа (дъл­жи­на на реките в км на 1 км²), езер­ност и заб­ла­те­ност (% на площ­та на езе­ра­та или бла­та­та от об­ща­та площ). Характеристиките на хид­рог­раф­с­ка­та мре­жа за­ви­сят пре­дим­но от фак­то­рите: кли­мат (годиш­на су­ма на валежите, ве­ли­чи­на­та на из­па­ре­ни­е­то), ре­леф, ге­о­лож­ки стро­еж и скал­на ос­но­ва.

ХИДРОГРАФСКА ХАРАКТЕРИСТИКА (от грц. hydor – вода, grapho – пиша и характеристика) – последователно описание на общите и специфичните признаци и свойства на водни обекти на Световния океан (океани и морета) и води на сушата (водни потоци, басейни и подземни води) чрез използване на резултати от изследвания или база от данни.

ХИДРОЕНЕРГЕТИКА – по­дот­ра­съл на енер­ге­ти­ка­та, пред­наз­на­чен за из­пол­з­ва­не на те­ча­щи­те во­ди ка­то ре­сурс за по­лу­ча­ва­ не на елек­т­ро­е­нер­гия. Включ­ва сис­те­ма от вод­ни обек­ти и хид­ро­тех­ни­чес­ки съ­о­ръ­же­ния (язо­ви­ри, ка­на­ли, во­до­на­пор­ни ту­не­ли и др.) и ВЕЦ и ПАВЕЦ. От­ли­ча­ва се със зна­чи­тел­но по-мал­ко за­мър­ся­ва­не на при­род­на­та сре­да в сравне­ние с из­пол­з­ва­не­то на горива за про­из­вод­с­т­во на елек­т­ро­е­нер­гия. Но хидротехничес­ки­те съ­о­ръ­же­ния и най-ве­че язо­вир­ни­те сте­ни про­ме­нят ре­жи­ма на течащите во­ди, фло­ра­та и фа­у­на­та на вод­ни­те обек­ти, влияят мърху микрокли­ма­та и т.н.

ХИДРОЕНЕРЕГИЕН ПОТЕНЦИАЛ (от грц. hydor – вода, energeia – дейност и от лат. potential – сила, мощ), водноенергиен потенциал– възможното количество енергия, което може да се получи при използване на силата на течащата и падаща вода от воден поток или от водните потоци в от определена територия – водосборен басейн, отточна област, район, страна, и т.н.. Определят се различни нива на хидроенергийния потенциал – теоретичен, използваем, икономически и др. Общият теоретичен хидроенергиен потенциал на света е около 40 000 TWh/год..

ХИДРОЕНЕРГИЙНИ РЕСУРСИ – ре­сур­си, включ­ва­щи за­па­си­те от енер­гия на падаща­та во­да на ре­ки­те, езе­ра­та и язо­ви­ри­те, раз­по­ло­же­ни над мор­с­ко­то равнище. Падаща­та во­да се из­пол­з­ва ка­то ме­ха­нич­на дви­же­ща си­ла и най-ве­че за производ­с­т­во на елек­т­ро­е­нер­гия. В ми­на­ло­то енер­ги­я­та на па­да­ща­та во­да се е из­пол­з­вала в мелни­чар­с­т­во­то (во­де­ни­ци), в тек­с­тил­на­та про­миш­ле­ност (те­па­ви­ци) и др. примитив­ни съоръжения.

ХИД­РО­Е­НЕР­ГИЯ – вж.: Вод­на енер­гия.

ХИДРОЛОГИЯ – при­род­но-ге­ог­раф­с­ка на­у­ка, изу­ча­ва­ща при­род­ни­те во­ди в пределите на хид­рос­фе­ра­та и ста­ва­щи­те в тях яв­ле­ния и про­це­си. Обхваща следните науки: оке­а­но­ло­гия (хид­ро­ло­гия на оке­ан­с­ки­те и на мор­с­ки­те во­ди), хид­ро­ло­гия на су­ша­та (хид­рог­ра­фия на су­ша­та), лим­но­ло­гия (хид­ро­ло­гия на езер­ни­те во­ди), гла­ци­о­ло­гия (хидроло­гия на лед­ни­ко­ви­те во­ди и лед­ни­ци­те), по­та­мо­ло­гия (хид­ро­ло­гия на реч­ни­те води), хид­ро­ге­о­ло­гия (хид­ро­ло­гия на под­зем­ни­те во­ди), хид­ро­би­о­ло­гия, хид­ро­мет­рия, хидро­хи­мия. Пред­мет на изу­ча­ва­не от хид­ро­ло­ги­я­та са вод­ни­те обек­ти – оке­а­ни, мо­ре­та, езе­ра, бла­та, ре­ки, по­то­ци, снеж­на­та пок­рив­ка, лед­ни­ци­те, поч­ве­ни­те и под­зем­ни­те во­ди. Изу­ча­ва ос­нов­но вод­ния ре­жим и вод­ния ба­ланс на вод­ни­те обек­ти на Зе­мя­та.

ХИДРОЛОГИЯ НА РЕКИТЕ, потамология – дял на хид­ро­ло­ги­я­та на су­ша­та, на­у­ка, изу­ча­ва­ща за­ко­но­мер­нос­ти­те на раз­ви­ти­е­то на ре­ки­те, ста­ва­щи­те в тях яв­ле­ния и про­це­си (в тяс­на вза­и­мов­ръз­ка с при­род­но-ге­ог­раф­с­ки­те ус­ло­вия и сто­пан­с­ка­та дей­ност), процесите на от­то­ка на во­ди­те и на­но­си­те в тех­ни­те лег­ла и ба­сей­ни, тем­пе­ра­тур­ния режим и ле­до­ви­те яв­ле­ния.

ХИДРОЛОГИЯ НА СУШАТА – на­у­ка, дял от хид­ро­ло­ги­я­та, изу­ча­ващ по­вър­х­нос­т­но­ те­ча­щи­те во­ди. Тя из­с­лед­ва за­ко­но­мер­нос­ти­те на про­це­си­те и яв­ле­ни­я­та, про­ти­ча­щи в природ­ни­те во­ди на су­ша­та, фор­ми­ра­не­то на вод­ния от­ток, вод­ния ба­ланс, вод­ния ре­жим, хи­мич­ния със­тав на во­ди­те, тем­пе­ра­ту­ра­та и ле­до­ви­те яв­ле­ния, рус­ло­ви­те и бре­го­ви­те проце­си и др. Из­пол­з­ва ек­с­пе­ди­ци­он­ни, ста­ци­о­нар­ни и ла­бо­ра­тор­ни ме­то­ди на из­с­лед­ва­не. По­де­ля се на: хид­ро­мет­рия, хид­рог­ра­фия, хид­ро­хи­мия, хид­ро­фи­зи­ка. В за­ви­си­мост от ви­да на вод­ния обект се по­де­ля на: по­та­мо­ло­гия (уче­ние за ре­ки­те), лим­но­ло­гия (уче­ние за езера­та), уче­ние за бла­та­та, гла­ци­о­ло­гия (уче­ние за лед­ни­ци­те). Има за пред­мет изучаването на вод­ния ба­ланс и от­то­ка, прог­но­зи­те за хид­ро­лож­кия ре­жим и др.

ХИДРОЛОЖКА МРЕЖА – съв­куп­ност­та от всич­ки хид­ро­лож­ки стан­ции и пос­то­ве, раз­по­ло­же­ни в да­де­на те­ри­то­рия (во­дос­бо­рен ба­сейн, ра­йон, стра­на и т.н.). Дан­ни­те от хид­ро­лож­ки­те наб­лю­де­ния в хид­ро­лож­ка­та мре­жа оси­гу­ря­ват въз­мож­ност­та да се пра­ви ха­рак­те­рис­ти­ка на хид­ро­лож­кия ре­жим.

ХИДРОЛОЖКА СТАНЦИЯ  – ком­п­лекс от съ­о­ръ­же­ния, снаб­ден с при­бо­ри и приспо­соб­ле­ния за изу­ча­ва­не на хид­ро­лож­кия ре­жим на ре­ки­те, езе­ра­та, мо­ре­та­та, бла­та­та, лед­ни­ци­те, язо­ви­ри­те. В хид­ро­лож­ки­те стан­ции се из­мер­ват ни­во­то, ско­рост­та на течението, раз­хо­дът на во­да, на­но­си­те и фор­ми­ра­не­то на лег­ло­то, въл­не­ни­е­то, хи­мич­ни­ят, тер­мич­ни­ят и ле­до­ви­ят ре­жим и т.н.

ХИДРОЛОЖКИ КАРТИ – вид кар­ти, изоб­ра­зя­ва­щи раз­п­ре­де­ле­ни­е­то на во­ди­те по зем­на­та по­вър­х­ност, ре­жи­ма на вод­ни­те обек­ти и поз­во­ля­ва­щи да се оце­ня­ват вод­ни­те ресур­си. Към тях се от­на­сят кар­ти­те на реч­на­та мре­жа, от­то­ка, из­точ­ни­ци­те на под­х­ран­ва­не и дру­ги.

ХИДРОЛОЖКИ ПОСТ – вж.: Водомерен пост.

ХИДРОЛОЖКИ ПРОГНОЗИ – един от ос­нов­ни­те раз­де­ли на при­лож­на­та хидрология. То­ва са раз­ра­бот­ки, съ­дър­жа­щи на­уч­но пред­виж­да­не за раз­ви­ти­е­то на процеси­те в ре­ки­те, езе­ра­та и язо­ви­ри­те, вре­ме­то за тях­но­то раз­ви­тие и пос­ле­ди­ци­те от тях. В за­ви­си­мост от пе­ри­о­да на пред­виж­да­не хид­ро­лож­ки­те прог­но­зи са крат­кот­рай­ни (до 15 де­но­но­щия) и дъл­гос­роч­ни.

ХИДРОЛОЖКИ РЕЖИМ, воден режим – за­ко­но­мер­но­то из­ме­не­ние във вре­ме­то и по се­зо­ни на ни­во­то и обе­ма на во­да­та в ре­ки, езе­ра, бла­та и др. Вод­ни­ят ре­жим е в зависимост от при­род­но-ге­ог­раф­с­ки­те осо­бе­нос­ти на ба­сей­на и пре­ди всич­ко на про­ме­ни­те в дейс­т­ви­е­то на кли­ма­тич­ни­те фак­то­ри. Вод­ни­ят ре­жим се про­я­вя­ва във вид на многогодиш­ни, се­зон­ни и де­но­нощ­ни ко­ле­ба­ния на вод­но­то ни­во, тем­пе­ра­ту­ра­та на водата, ле­до­ви­те яв­ле­ния, ре­жи­ма на от­то­ка, ко­ли­чес­т­во­то и със­та­ва на пре­на­ся­ния от вода­та твърд на­но­сен ма­те­ри­ал, със­тав и кон­цен­т­ра­ция на раз­т­во­ре­ни­те във во­да­та вещества, из­ме­не­ни­я­та на лег­ло­то на ре­ка­та, на кли­ма­тич­ни­те фак­то­ри. Го­диш­ни­ят ци­къл се ха­рак­те­ри­зи­ра с на­ли­чи­е­то на ня­кол­ко фа­зи: пъл­но­во­дие, ма­ло­во­дие и при­иж­да­ния (от то­пе­не­то на сне­го­ве­те или от по­рой­ни­те ва­ле­жи).

ХИДРОЛОЖКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ – ко­ли­чес­т­ве­ни по­ка­за­те­ли за еле­мен­ти­те на хид­ро­лож­кия ре­жим и осо­бе­нос­ти­те на реч­ни­те и езер­ни ба­сей­ни ка­то: вод­но рав­ни­ще, раз­ход на во­да, ско­рост на те­че­ни­е­то, ко­ли­чес­т­во на на­но­си­те, тем­пе­ра­ту­ра на во­да­та, хими­чен със­тав на во­да­та, ми­не­ра­ли­за­ция, ле­до­ви яв­ле­ния и т.н.

ХИДРОЛОЖКО РАЙОНИРАНЕ – раз­де­ля­не на зем­на­та по­вър­х­ност на стра­на­та или на час­ти от нея на от­дел­ни учас­тъ­ци (ра­йо­ни), ко­и­то са ед­но­род­ни по ха­рак­тер на вод­ния ба­ланс, из­точ­ни­ка на под­х­ран­ва­не и хид­ро­лож­кия ре­жим на по­вър­х­нос­т­но­те­ча­щи­те и на грун­то­ви­те во­ди. Ос­но­ва­ва се на прос­т­ран­с­т­ве­ни­те за­ко­но­мер­нос­ти на фор­ми­ра­не­то на отто­ка и вод­ния ре­жим и оп­ре­де­ля­не­то на тех­ни­те до­ми­ни­ра­щи об­щи ха­рак­те­рис­ти­ки.

ХИД­РОС­ФЕ­РА* – вод­на­та об­вив­ка на Зе­мя­та, раз­по­ло­же­на меж­ду ат­мос­фе­ра­та и твър­да­та зем­на ко­ра. Тя е пре­къс­на­та и пред­с­тав­ля­ва съв­куп­ност от оке­ан­с­ки­те (во­ди­те на оке­а­ни­те, мо­ре­та­та), по­вър­х­нос­т­но­те­ча­щи­те (в езе­ра­та, ре­ки­те, бла­та­та, ледниците), под­ зем­ни­те, поч­ве­ни­те и ат­мос­фер­ни­те во­ди. Хид­рос­фе­ра­та про­ник­ва в ли­тос­фе­ра­та посредст­вом под­зем­ни­те и поч­ве­ни­те во­ди и в ат­мос­фе­ра­та във вид на вод­ни па­ри, вод­ни кап­ки, мал­ки ле­де­ни крис­тал­че­та и сне­жин­ки. Во­да се съ­дър­жа и в би­ос­фе­рата, в растенията и жи­вот­ни­те. Пре­об­ла­да­ва­ща­та част от во­ди­те се съдържат в Све­тов­ния оке­ан.

ХИДРОФИЛИ  (от грц. hydor - вода и phileo - обичам), водолюбиви растения – водолюбиви организми (растения и животни), приспособени за живот във вода или при излишък на влага. Обитават реки, езера, блата, заблатени и преувлажнени почви. Поделят се на два типа: хигрофити и хидрофити.

ХИДРОФИТИ (от грц. hydor - вода и phyton – растение), водни растения – водолюбиви растения, на които долните части са потопени във вода, а останалите са над нея. Те рас­тат по крайб­реж­ни­те плит­чи­ни на слад­ки и со­ле­ни вод­ни ба­сей­ни, ка­то са­мо коре­ни­те и мал­ка част от ос­но­ва­та им е потопена във во­да­та. При­те­жа­ват спе­ци­ал­ни приспо­соб­ле­ния за во­ден жи­вот. Виреят в блатата и по бреговете на водните басейни. Използват разтворените във водата хранителни вещества. Обогатяват водата с кислород и поради това участват в самопречистването на водите. Останките им участват в торфообразуването. Хидрофитите лес­но се прис­по­со­бя­ват към влаж­на поч­ва. Към тях се отна­сят па­пур, тръстика, ориз и др.

ХИ­ЛЕЯ (от гр. hyle - гора) – вж.: Влаж­на тропична го­ра.

ХИМИКО-ФАРМАЦЕВТИЧНА ПРОМИШЛЕНОСТ (от лат. chimia и от гр. pharmakeutike – аптекарство) – по­дот­ра­съл на хи­ми­чес­ка­та про­миш­ле­ност, обе­ди­ня­ващ пред­п­ри­я­тия и фир­ми за про­из­вод­с­т­во на ле­кар­с­т­ва и ле­кар­с­т­ве­ни суб­с­тан­ции (ле­чеб­ни, сти­му­ли­ра­щи и про­фи­лак­тич­ни) за ху­ман­на­та (за чо­ве­ка) и за ве­те­ри­нар­на­та (за селскостопан­с­ки­те и за до­маш­ни­те жи­вот­ни) ме­ди­ци­на.

ХИМИЧЕСКА ПРОМИШЛЕНОСТ – един от ос­нов­ни­те струк­ту­ро­оп­ре­де­ля­щи отрас­ли на про­миш­ле­ност­та, включ­ващ пред­п­ри­я­тия и фир­ми, из­ пол­з­ва­щи хи­мич­ни методи за про­мя­на със­та­ва и свойс­т­ва­та на су­ро­ви­ни­те и про­из­вод­с­т­во на но­ви по­лез­ни про­дук­ти. Про­из­веж­да раз­но­об­раз­на про­дук­ция – азот­ни, фос­фор­ни и ком­би­ни­ра­ни торове, кар­ба­мид, амо­няк, сяр­на и сол­на ки­се­ли­на, кал­ци­ни­ра­на со­да, со­да ка­ус­тик, пластма­си, син­те­тич­ни смо­ли, хи­мич­ни влак­на, син­те­ти­чен ка­у­чук, ле­пи­ла, бои, ла­ко­ве, ка­у­чу­ко­ви из­де­лия, пар­фю­ме­рия и коз­ме­ти­ка, ле­кар­с­т­ве­ни пре­па­ра­ти, ав­то­мо­бил­ни го­ри­ва и сма­зоч­ни ма­те­ри­а­ли и мно­го дру­ги. По­де­ля се на мно­жес­т­во по­дот­рас­ли.

ХИМИЧНО ИЗВЕТРЯНЕ – вид из­вет­ря­не на ска­ли­те, из­вър­ш­ва­що се пре­дим­но под въз­ дейс­т­ви­е­то на во­да­та. Раз­т­во­ре­ни­те в нея ки­се­ли­ни и со­ли въз­дейс­т­ват на ска­ла­та чрез окис­ля­ва­не и раз­т­ва­ря­не. Под вли­я­ние на раз­т­во­ре­ния във во­да­та въг­ле­ро­ден ди­ок­сид реди­ца ми­не­ра­ли се окис­ля­ват и из­ме­нят своя хи­ми­чен със­тав, ста­ват лес­но­ раз­т­во­ри­ми и пре­но­си­ми от во­да­та. Най-бър­зо се раз­т­ва­рят ска­ли­те, из­г­ра­де­ни от хло­ри­ди (ка­мен­на сол), сул­фа­ти (гипс) и кар­бо­на­ти (ва­ро­вик, до­ло­мит и мра­мор).

ХИНТЕРЛАНД, задземие (от нем. hnterland) – на­и­ме­но­ва­ние на те­ри­то­рия, об­х­ва­ща­ща съ­седни­те зе­ми на мор­с­ко прис­та­ни­ще, ня­ка­къв про­миш­лен, тър­гов­с­ки, тран­с­пор­тен или кон­су­ма­ти­вен цен­тър, ко­и­то имат тес­ни сто­пан­с­ки връз­ки с не­го. Нап­ри­мер хинтерланд на Ис­тан­бул е Из­точ­на Тра­кия в Тур­ция.

ХИПЕРГЕНЕЗИС (от грц. hyper – над, свръх, genesis – произход, възникване) – сложен процес на създаване, формиране и развитие на природен обект или явление чрез физическо и химическо преобразуване на минерално вещество. Протича в горната част на земната кора или на земната повърхност. За хипергенезата са характерни: химичното разлагане, разтварянето, хидратацията, окислението, карбонатизацията и др.. Под влияние на хипергенезата се образуват изветрителната кора, почвите, полезните изкопаеми, подземните води, утайките във водните басейни, тяхното изменение и образуването на седиментни скали

ХИПЕРИНФЛАЦИЯ (от гр.hyper – над, върху и от лат. inflatio – надуване) – мно­го бър­зо на­рас­т­ва­не на тем­по­ве­те на ин­ф­ла­ци­я­та (по­ви­ша­ва­не на це­ни­те и обез­це­ня­ва­не на па­ри­те), при ко­е­то па­ри­те гу­бят сво­я­та стой­ност до та­ка­ва сте­пен, че пред­по­чи­та­на система за тър­го­вия ста­ва раз­мя­на­та на сто­ки (бар­тер­на тър­го­вия).

ХИПЕРУРБАНИЗАЦИЯ– про­цес на свръх­кон­цен­т­ра­ция на на­се­ле­ние в гра­до­ве­те и град­с­ки­те аг­ло­ме­ра­ции; над­х­въ­р­ля­не на оп­ти­мал­ни­те раз­ме­ри на със­ре­до­то­ча­ва­не на населе­ние на оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия. Хи­пе­рур­ба­ни­за­ци­я­та има ре­ди­ца от­ри­ца­тел­ни стра­ни ка­то вло­ша­ва­не на еко­ло­гич­ни­те ус­ло­вия за жи­вот на хо­ра­та, трас­пор­т­на пре­на­то­ва­ре­ност и др.

ХИПОТЕЗА НА ВЕГЕНЕР (от гр. hypothesis – предположение) – хи­по­те­за на немския ге­о­фи­зик А.Ве­ге­нер от 1912 г. Спо­ред нея кон­ти­нен­ти­те се пре­мес­т­ват в хоризонтал­на по­со­ка по­ра­ди то­ва, че ска­ли­те от гра­нит­ния слой на зем­на­та ко­ра се премест­ват над под­с­ти­ла­щия ги ба­зал­тов слой от ска­ли. Съв­па­де­ни­я­та на бре­го­ва­та ли­ния на ня­кои кон­ти­нен­ти ка­то Юж­на Аме­ри­ка и Аф­ри­ка се из­пол­з­ват ка­то до­ка­за­тел­с­т­во за раз­къс­ва­не­то на по-стар кон­ти­нент и дрей­фа на час­ти от не­го.

ХИПОЦЕНТЪР (от грц. hypo – долу, ниско, под  и от лат. centrum — център) – мястото в земните недра, в което се заражда земетресението; централната точка на в огнището на земетресението. В него става разкъсването и разместване на земните пластове по тектонските разломи и се появяват тласъците, резултат от разместванията. Намира се на различна дълбочина, обикновено между 0 и 700 км. До 20 км дълбочина в хипоцентъра обикновено има слаби деформации и малки размествания на земните пластове.          

ХИПСОМЕТРИЧЕН ПОЯС (от грц. hipsos – височина и грц. metreo – измервам) – изобразеният на географската карта с един определен цвят височинен пояс. Той е част от земната повърхност, разположена между две надморски височини, определени по хипсометричната скала.  С различен цветен нюанс се изобразяват различните височинни пояси. На природно-географските карти се използват за изобразяване на надморската височина на релефа два основни цвята – зелен и кафяв и техните нюанси. Принципът е „колкото по-високо, толкова по-тъмно”, т.е. низините са в тъмнозелен цвят, а най-високите части на планините  в тъмнокафяв цвят.  

ХИСТОСОЛИ (от гр. histos – тъкан и solum – почва) – вж.: Блатни почви.

ХОЛВЕГ (от нем.), пътна ровина – не­ га­ тив­ на ли­ ней­ на фор­ ма на ре­ ле­ фа, каньо­ но­ вид­ ни вряз­ва­ния в льо­со­ва­та ос­но­ва на пъ­ти­ща­та. Хол­ве­зи­те се об­ра­зу­ват по­ра­ди уплът­ня­ва­не на льо­са от дви­же­ни­е­то на ко­ли по пъ­тя и ру­ши­тел­на­та дей­ност на вре­мен­но­ те­ча­ща­та во­да.

ХОЛОЦЕН (от гр. holos – цял и kainos -  нов) – пос­лед­на­та, съв­ре­мен­на­та ге­о­лож­ка епо­ха на Не­о­зойс­ка­та ера. През хо­ло­це­на въз­ник­ва и про­дъл­жа­ва сво­е­то раз­ви­тие чо­ве­кът. На­ча­ло­то на хо­ло­це­на за­поч­ва след пос­лед­но­то (вюр­м­с­ко­то) за­ле­дя­ва­не и от­с­тъп­ле­ние на кон­ти­нен­тал­ни­те лед­ни­ци – т.е. пре­ди око­ло 10 000 го­ди­ни. През хо­ло­це­на кон­ти­нен­ти­те и оке­а­ни­те при­е­мат съв­ре­мен­ни­те си фор­ми, фор­ми­рат се ге­ог­раф­с­ки­те зо­ни, об­ра­зу­ват се за­лив­ни­те те­ра­си на ре­ки­те.

ХО­РИ­ЗОНТ* (от гр. horizontos – разграничаващ) – 1/. Ви­ди­ма­та от наб­лю­да­те­ля на отк­ри­то мяс­то с не­въ­о­ръ­же­но око част от зем­на­та по­вър­х­ност (ви­дим хо­ри­зонт), ли­ни­я­та, в ко­я­то ни се стру­ва, че не­бе­то се сли­ва със зем­на­та по­вър­х­ност. Ди­а­ме­тъ­рът на ви­ди­мия хори­зонт се уве­ли­ча­ва с уве­ли­ча­ва­не на ви­со­чи­на­та на точ­ка­та на наб­лю­да­те­ля. На­ли­чи­е­то на ви­ди­мия хо­ри­зонт е ед­но от до­ка­за­тел­с­т­ва­та за къл­бо­вид­ност­та на Зе­мя­та. В рав­на местност и при яс­но вре­ме ра­ди­у­сът на об­зо­ра е до 5 км. Из­кач­ва­не­то във ви­со­чи­на разширя­ва хо­ри­зон­та до 36 км. 2/. Пре­сеч­на­та ли­ния на не­бес­на­та сфе­ра с рав­ни­на, ко­я­то ми­на­ва през цен­тъ­ра на Зе­мя­та и е пер­пен­ди­ку­ляр­на към от­вес­на­та ли­ния в мяс­то­то на наб­лю­де­ние (ис­тин­с­ки хо­ри­зонт, ма­те­ма­ти­чес­ки хо­ри­зонт).

ХОРИЗОНТАЛНА ЗОНАЛНОСТ*, широчинна зоналност – за­ко­но­мер­на смя­на на природните про­це­си­  и яв­ле­ни­я­  от Ек­ва­то­ра към по­лю­си­те. Тя се дъл­жи на из­ме­не­ни­е­то на при­род­ни­те ком­по­нен­ти и пре­ди всич­ко на наг­ря­ва­не­то на въз­ду­ха и свър­за­ни­те с то­ва про­ме­ни в кли­ма­та. Измененията в слън­че­ва­та ра­ди­а­ция во­дят до про­ме­ни в кли­ма­та, оттока и ре­жи­ма на ре­ки­те, със­та­ва и свойс­т­ва­та на поч­ви­те, рас­ти­тел­ния и жи­во­тин­с­кия свят. А то­ва во­ди до про­мя­на в спе­ци­фич­но­то съ­че­та­ние на при­род­ни­те ком­по­нен­ти и форми­ра­не­то на при­ро­дно-­ге­ог­раф­с­ки по­я­си. За все­ки ши­ро­чи­нен по­яс е фор­ми­ра­но специфич­но рас­ти­тел­но съ­об­щес­т­во, със­та­ве­но от рас­ти­тел­ни ви­до­ве, ко­и­то обик­но­ве­но не се сре­щат в дру­ги по­я­си. Във все­ки по­яс се фор­ми­рат раз­ли­чен брой при­род­ни зо­ни.

ХОРИЗОНТАЛНИ ВАЛЕЖИ, ниски валежи – вид ва­ле­жи, ко­и­то се об­ра­зу­ват в резул­тат на кон­ден­за­ция или суб­ли­ма­ция на вла­га от ат­мос­фе­ра­та вър­ху зем­на­та повърхност и пред­ме­ти­те по нея. Хо­ри­зон­тал­ни­те ва­ле­жи са във вид на ро­са, сла­на, скреж.

ХОРИЗОНТАЛНИ ДВИЖЕНИЯ НА ЗЕМНАТА КОРА – дви­же­ния на зем­на­та ко­ра, ко­и­то се из­вър­ш­ват ус­по­ред­но и чрез тях се пре­мес­т­ват от­дел­ни зем­ни бло­ко­ве. Те са: първич­ни – свър­за­ни с вър­те­не­то на Зе­мя­та, пре­мес­т­ва­не на ли­тос­фер­ни­те пло­чи и др.; вто­рич­ни – из­вър­ш­ва­щи се в ре­зул­тат от вер­ти­кал­ни­те из­ди­га­ния и по­тъ­ва­ния.

ХОРИЗОНТАЛНО РАЗЧЛЕНЕНИЕ НА РЕЛЕФА (от гр. horizontos – разграничаващ и разчленение на релефа) – по­ка­за­тел, да­ващ пред­с­та­ва за степента на разчле­не­ност на зем­на­та по­вър­х­ност чрез средната гъстота на долинно-ровинната мрежа на единица площ в км/ км².  на оп­ре­де­ле­на площ. Най-малки стойности хоризонталното разчленение на релефа има при низинно-равнините форми на земната повърхност, а най-големи  - във високите части на планините. Например, в България в крайдунавсикте низи и Дунавската равнина има стойности между 0.3 до 1 км/км². По склоновете на високите части на Рила и Пирин има стойности между 2.0 и 3.0 км/км². 

ХОРОЛОГИЯ (от грц. horos - място и  logos – понятие, мисъл, разум) – 1/. Дял на биогеографията, изучаващ разпространението на организмите в пространството. Поделя се на фитохорология, изучаваща географското разпространение на видовете растения и зоохорология, изучаваща териториалното разпространение на животните. Понятието е въведено от Е. Хекел. 2/. Географска концепция за географското пространство, поставяща акцент на пространствено-времевите взаимоотношения между обектите и явленията. Обосновава се с използването на присъщия само на географията пространствен аспект на разглеждане на обектите и явленията на Земята. развита е от немския географ А. Хетнер.  Основен недостатък е абсолютизацията на пространството и подценяване социално-икономическите аспекти.   

ХОРСТ (от нем. horst) – ком­п­лек­с­на раз­лом­на струк­ту­ра, об­ра­зу­ва­на чрез раз­ся­да­не (раз­къс­ва­не и раз­мес­т­ва­не) на зем­ни­те плас­то­ве, из­ди­га­не на част от зем­ни­те бло­ко­ве и/или по­тъ­ва­не на съ­сед­ни­те им час­ти на зем­на­та по­вър­х­ност. Формира изпъкнали форми на земната повърхност (планини, хребети, хълмове и т.н. (напр. Беласица).

ХРАНИТЕЛНО-ВКУСОВА ПРОМИШЛЕНОСТ – от­рас­ъл на преработващата промиш­леност (вторичен сектор), обе­ди­ня­ващ пред­п­ри­я­тия и фир­ми за про­из­вод­с­т­во на хра­ни­тел­ни про­дук­ти и на­пит­ки за на­се­ле­ни­е­то и тех­ни­чес­ки про­дук­ти и фу­раж за животни­те. Ос­нов­ни­те су­ро­ви­ни са от рас­ти­те­лен и жи­во­тин­с­ки про­из­ход. По­де­ля се на след­ни­те по­дот­рас­ли – мел­нич­на (мел­ни­чар­с­ка), ма­ка­ро­не­на и ори­зо­ва; мес­на (месопреработ­ва­ща), млеч­на (мле­коп­ре­ра­бот­ва­ща); за­хар­на; ви­нар­с­ка; тю­тю­не­ва; консервна, рас­ти­тел­но­-мас­ле­на; пи­во­вар­на; хле­боп­ро­из­вод­с­т­во; про­из­вод­с­т­во на безалкохол­ни на­пит­ки и ми­не­рал­ни во­ди и др.. Те­ри­то­ри­ал­но пред­п­ри­я­ти­я­та и се разполагат как­то в ра­йо­ни­те на про­из­вод­с­т­во на су­ро­ви­на­та (рас­ти­тел­но-мас­ле­на, за­хар­на и др.), та­ка и в пот­ре­би­тел­с­ки­те цен­т­ро­ве (хле­боп­ро­из­вод­с­т­во, пи­во­вар­на и др.).

ХРАСТ – нискорасло растение, което се разклонява от земната повърхност и не образува главно стъбло (напр. шипка, люляк и др. На височина достига до 6 м., обикновено средната продължителност на живот достига до около 20 години. В зависимост от формите на листата храстите са иглолистни вечнозелени (напр. клек), широколистни листопадни (напр. шипка), твърдолистни вечнозелени (напр. лавър). Храстите растат самостоятелно (отделно), в съобщества или като подлес в горите. 

ХРАС­ТА­ЛАК – срав­ни­тел­но го­ля­ма част от су­ше­ва­та по­вър­х­ност, об­рас­ла с храс­ти. В за­ви­си­мост от пре­об­ла­да­ва­щия вид храс­ти храс­та­ла­ци­те са веч­но­зе­ле­ни и лис­то­пад­ни. В све­та, в раз­лич­ни­те при­род­ни зо­ни има и раз­лич­ни видове храс­та­ла­ци – мак­ви­си, фри­га­на, чапарал, скръб, буш, шибляк  и др.   

ХРАСТОВА РАСТИТЕЛНОСТ – съвкупността от храстите на определена територия. Най-често има вторичен характер и е образуван на мястото на унищожени гори. Към храстовата растителност се отнасят: самостоятелните храсталаци; храстите в подлеса на горите; храстите между края на горите и обработваемите земи и тревните пространства; самостоятелно растящи отделни храсти в тревните зони (савани, степи, тундра и др.).

ХРЕ­БЕТ (от рус. хребет – планински гребен, хребет) – линейно простираща се форма на ре­ле­фа, ог­ра­ни­че­на от противоположно наклонени склонове. Билото на хребета най-често се състои от отделни вър­хо­ве със седловинни пониже­ния меж­ду тях. Понякога хребетите са скалисти, труд­но проходими. Простиране­то на глав­ния хре­бет обик­но­ве­но съв­па­да с посока­та на прос­ти­ра­не на планинс­ка­та верига.

ХРИСТИЯНИ (от грц..Christos – помазаник, месия) – последователи на християнската религия, хора които са кръстени и изповядват християнската религия; хора принадлежащи съм християнската религия. В зависимост от особеностите на вярата и ритуалите се поделят на: а) католици (най-многобройни, предимно от Южна и Централна Европа и Латинска Америка); б) протестанти (Северна, Централна и Западна Европа САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия) и множество протестантски секти като методисти, баптисти и др.; в) православни (Източна и Югоизточна Европа и Северна Азия); монофисити (Етиопия, Армения, коптите в Египет и др.). Християните населяват компактно Европа, Северна и Южна Америка и Австралия и отделни райони от другите континенти.

ХУМАНИЗАЦИЯ* (от лат. humanus – човешки) – процес на придаване на човешки облик на всяка дейност в обществото. Важни  характерни белези на хуманизацията са: спазването на принципа за равенство между хората; справедливо отношение и уважение към тях; грижа за решаване на проблеми­те им; уважение към човешко­то им достойнство; съз­да­ва­не на условия за развитие и утвърждаване на вся­ка човеш­ка лич­ност.

ХУМА­НИ­ТАР­НА ГЕ­ОГ­РА­ФИЯ – ос­но­вен дял на ге­ог­раф­с­ки­те на­у­ки, изу­ча­ващ про­це­си­те и яв­ле­ни­я­та, свър­за­ни с чо­ве­ка и чо­веш­ки­те об­щес­т­ва от ге­ог­раф­с­ка глед­на точка, вза­и­мов­ръз­ка­та на ге­ог­раф­с­ка­та сре­да и чо­веш­ка­та дей­ност.

ХУМИ­ДЕН КЛИ­МАТ – вж.: Вла­жен кли­мат.

ХУМИФИКАЦИЯ (от лат. humus –почва, земя и facio – правя) – про­цес на раз­ла­га­не и прев­ръ­ща­не на рас­ти­тел­ни­те и жи­во­тин­с­ки ос­та­тъ­ци в спе­ци­фич­но за поч­ва­та ор­га­нич­но ве­щес­т­во – ху­мус. Ху­ми­фи­ка­ци­я­та се из­вър­ш­ва под въз­дейс­т­ви­е­то на раз­лич­ни гру­пи микро­ор­га­низ­ми, топ­ли­на­та и влаж­ност­та на поч­ва­та. Тя мо­же да се ус­ко­ря­ва от обитаващи­те поч­ва­та без­г­ръб­нач­ни жи­вот­ни. Ху­ми­фи­ка­ци­я­та во­ди до нат­руп­ва­не­то на хумус в поч­ва­та.

ХУМУС (от лат. humus –почва, земя) – ор­га­нич­на­та част на поч­ва­та, об­ра­зу­ва­на в резул­тат от би­о­хи­мич­но­то прев­ръ­ща­не на рас­ти­тел­ни­те и на жи­во­тин­с­ки­те ос­тан­ки. Хумусът е тъм­но­ оц­ве­тен, в не­го се съ­дър­жат ос­нов­ни­те еле­мен­ти, не­об­хо­ди­ми за храненето на рас­те­ни­я­та – азот, фос­фор, ся­ра и дру­ги. Под въз­дейс­т­ви­е­то на микроорганиз­ми­тете ста­ват ус­во­и­ми за рас­те­ни­я­та. От ор­га­нич­ни­те съ­е­ди­не­ния, вли­за­щи в със­та­ва на ху­му­са, ос­нов­ни са ху­ми­но­ви­те ки­се­ли­ни.

ХУМУСНО-АКУМУЛАТИВЕН ХОРИЗОН“ (от лат. humus -почва, accumulatio – натрупване ) – гор­ни­ят поч­вен хо­ри­зонт, съ­дър­жащ доб­ре раз­ло­жи­ло се ор­га­нич­но вещест­во. В не­го се осъ­щес­т­вя­ва про­це­сът на ху­ми­фи­ка­ция (прев­ръ­ща­ не в ху­мус) на организ­мо­ви­те ос­тан­ки. Ху­мус­но-аку­му­ла­тив­ни­ят хо­ри­зонт се об­ра­зу­ва под пос­тил­ка­та или не­пос­ред­с­т­ве­но на по­вър­х­ност­та на поч­ва­та. Оз­на­ча­ва се с бук­ва­та “А”. В раз­лич­ни­те ти­по­ве поч­ви ху­мус­но-аку­му­ла­тив­ни­ят хо­ри­зонт има раз­лич­на мощ­ност (дъл­бо­чи­на). На цвят той е по-тъ­мен от дру­ги­те хо­ри­зон­ти.

ХУМУС­НО-КАР­БО­НАТНИ ПОЧ­ВИ, рендзини, (Rendzic Leptosols по ФАО),   – подтип плитки азо­нал­ни поч­ви с ви­со­ко съ­дър­жа­ние на маг­не­зи­ев и кал­ци­ев кар­бо­нат в гор­ния хо­ри­зонт, об­ра­зу­ва­ни вър­ху твър­ди ска­ли (ва­ро­ви­ти мер­ге­ли, ва­ро­ви­ци, доломити, мрамори) и на­но­си. Имат едни почвен хоризонт, черен червенокафяв или кафяв на цвят. Рен­д­зи­ни­те са бо­га­ти на ху­мус – до 12%, но мощ­ност­та им е мал­ка – от 10 до 50 см. Съдържат над 40% карбонати. Те са пло­до­род­ни, под­хо­дя­щи за от­г­леж­да­не на пше­ни­ца, ече­мик, ло­зя, кос­тил­ко­ви овощ­ни дър­ве­та. В България са разпространени в карстовите райони. 

ХЪЛМ – по­зи­тив­на фор­ма на ре­ле­фа, мал­ко въз­ви­ше­ние. Обик­но­ве­но ви­со­чи­на­та меж­ду под­но­жи­е­то и вър­ха е до 200 м. Хъл­мът има кръг­ла или овал­на фор­ма и по­ле­га­ти скло­но­ве. Оформени са като изпъкналости над земната повърхност под влияние на външните земни сили, предимно, изветрянето, денудацията и ледниковите наслаги неравности В България хълмовете са характерни за равнинните части от територията на страната.