събота, 30 август 2014 г.

Проблемите и предизвикателствата пред Европа


Проблемите и предизвикателствата


пред Европа в светлината на


стратегическата политика на ЕС


 


(кратък коментар на Анко Иванов)



На 23 юни 2014 г. английското издание на Тhе Telegraph публикува документа „Стратегическата политика на ЕС до 2020 г.”. Твърди се, че това е конфиденциален документ. Най-вероятно изтичането на информацията е нарочно инспирирано.  Този документ не изглежда като фалшивка и при логичен прочит прилича на напълно истински документ. Той е бил основа на преговорите между Премиера на Великобритания и Хенрих Ван Ромпой. Този документ в явна и в скрита форма очертава бъдещото развитие на Европейския съюз. Най-досадното в случая, че това се прави скрито от 500 млн. души, живеещи в държавите от ЕС. А този документ в скрита иносказателна форма предопределя бъдещето на обединена Европа.

В него правят впечатление пропускането или само маркирането на няколко много важни стратегически и кардинални проблема и предизвикателства пред ЕС. Става дума за:

Първо. Премълчаването на същности слабости и грешки във функционирането на Европейския съюз. В документа са посочени само следните проблеми и предизвикателства: безработицата и особено младежката безработица; застаряването на населението и финансирането на пенсиите; конкуренцията в глобалното търсене на таланти; ръста на неравенството между гражданите; изменението на климата; високите цени на енергоносителите, енергетичната зависимост и борбата за оскъдните енергетични ресурси;  засилване на глобалната (световната) конкуренция; потоците от нелегални миграции; търговията с хора и други форми на организираната престъпност; заплахите за стабилността от радикализацията и тероризма.

В този документ се премълчават основни съществуващи противоречия, които трябва да се преодолеят. Най-напред става дума за икономическата стагнация в Европейския съюз. По оценките на специалистите за 2013 г. икономическият ръст през 1013 г. спрямо 2012 г. в света е 2.9%. В страните от Г7 е 1.2%, в икономически развитите страни е също 1.2%. В тази група страни най-висок е той в САЩ и Канада с по 1.6%, Великобритания с 1.4%, Германия с 0.5% и само в Италия е отрицателен с         -1.8%. Общо в страните от ЕС икономическият растеж е оценен на 0.0%. В голяма част от тях той е отрицателен като този в Гърция с -4.2%, Италия с -1.8%, Португалия с          -1.8%, Испания с -1.3%. Незначителен е ръстът във Франция с 0.2% и Ирландия с 0.6%. В същото време страните от БРИКС имат значително по-високи стойности на икономическия ръст: Китай с 7.6%; Индия с 3.8%; Бразилия с 2.5%; ЮАР с 2.0% и Русия с 1.5%. Възприетата икономическа политика в ЕС на задържане на доходите и държавно субсидиране на банките и големите корпорации не осигурява икономически растеж, а увеличава ножицата в равнището на доходи, в разделението между бедни и богати. Минимални са стойности на икономическия растеж в Румъния, Унгария, България, прибалтийските страни и др. Съхранява се огромната дистанция между богатите западноевропейски страни и бедните новоприети страни от Централна и Източна Европа. Липсата на икономически растеж и огромната разлика между икономическото равнище на страните от Запада и Изтока в ЕС са главният проблем и главното предизвикателство.

Второ. Прави впечатление в тази „Стратегическа политика на ЕС”, че има премълчаване и нежелание да се разкрият и преодолеят дълбоките различия във функциониращия модел на пазарна икономика между страните от Запада (старите западноевропейски държави, членки) и Изтока (бившите социалистически страни от Централна и Източна Европа) на Европейския съюз.

Досега разликата в стопанското развитие се опитват да преодолеят чрез европейските фондове. Практиката разкрива, че използването на фондовете на ЕС не допринася съществено за развитието на бившите социалистически страни и изравняване на стопанството на тези страни. Формално средствата по европейските фондове са значими по размер, но реално са твърде малки спрямо потребностите и са около или малко повече от националните вноски на тези страни в общия бюджет на ЕС. Нещо повече, въведени са твърде много бюрократични правила и изисквания за тяхното ползване. Достатъчно е някой чиновник от Брюксел да изрази някакво съмнение по правилността на ползване на фондовете и те са спирани. Да не говорим за политическата целесъобразност на тяхното отпускане и спиране. Достатъчен е примерът със спирането на фондовете за България заради желанието на страната да се строи Южен поток.

            Твърде различни са използваните модели на пазарна икономика между страните от Запада и Изтока на ЕС. В Западноевропейските страни използват предимно два модела на пазарно стопанство.  Първият е скандинавският (социал-демократически) модел. За него е характерна пределно възможната за пазарната икономика социализация на националното стопанство, изразяваща се в: голям дял на държавния сектор и преобладаване в него на социалните дейности, в националния бюджет (над 50%); намаляване на равнището на безработица; намаляване диференциацията на доходите на населението; прогресивно подоходно облагане; силна система на социалното осигуряване, социалните грижи и социалното подпомагане; баланс на интересите на предприемачите (бизнесмените) и наемните работници. Типичен пример за този тип стопанство са Швеция, Норвегия и Дания. Вторият модел на пазарно стопанство в страните от Западна Европа е западноевропейският (социално-ориентираният) модел. За него е характерно наличието на голям дял на държавната собственост, голям дял на държавния сектор в БВП и в държавния бюджет, широкообхватно държавно регулиране, държавна помощ и подкрепа за малкия и средния бизнес и др. При него има динамично съчетаване на свободното частно предприемачество и конкуренцията с активната роля на държавата в икономиката, високо жизнено равнище и социална грижа и защита на населението. Всяка от страните с развито социално ориентирано пазарно стопанство има своя специфика, подоходно данъчно облагане. Този модел се прилага във Франция, Германия, Нидерландия, Белгия, Люксембург, Италия и др.. Във Великобритания и Ирландия се прилага т.н. англосаксонски либерален модел.

            В бившите социалистически страни, членки на ЕС, под натиска и влиянието на САЩ, Международния валутен фонд и Световната банка бе наложен разработеният за латиноамериканските страни в криза неолиберален икономически модел, известен с името „Вашингтонски консенсус”. Неговото внедряване стана чрез т.нар. „шокова терапия”, т.е. чрез разрушаване на предишните социалистически предприятия и фирми и чрез приватизация и преструктуриране на икономиката. За този тип стопанство е характерно силно доминиране на частната собственост, на свобода на предприемачеството на стопанските субекти; ограничаване на държавното регулиране, малък дял на държавния бюджет в БВП и на социалните дейности в структурата на държавните разходи; саморегулиране на икономиката чрез пазарните механизми, т.е. „невидимата ръка на пазара”. Главното е правилото за по-малка намеса на държавата в стопанската сфера. Особеното в приложението на Вашингтонския консенсус в страните от ЕС е: свободата в движението на капиталите, хората, стоките, което елиминира защитните механизми на държавните граници за икономическото развитие; налагането на свръх рестриктивни мерки за държавен дефицит; въвеждането на плосък данък; ограничаване на регулираните от държавата цени до минимален брой. Провеждането на тази нова икономическа политика в страните от Изтока на ЕС доведе до ограничаване на инфлацията и незначителен икономически растеж, но доведе и до: осигуряване на постоянна бедност на преобладващата част от населението на бившите социалистически страни; на износ на национален доход към по-развитите страни, чрез участието на западните страни в приватизацията на големи промишлени обекти, банки, застрахователни компании, търговски вериги; масова емиграция на най-образованите и квалифицирани кадри и специалисти от всички сфери на националните стопанства.

            Съществените различия в икономическите системи между Запада и Изтока в ЕС са главната причина за двойния стандарт в ЕС – социално ориентиран капитализъм на запад и социално ограничителен, т.е. неолиберален  капитализъм на изток. 

            Трето. В документа Стратегическата политика на ЕС до 2020 г. само частично е маркиран като проблем и предизвикателство пред ЕС демографската криза. Тя се разглежда предимно в аспекта, че застаряването на населението в Европа финансово натоварва финансирането на пенсиите, социалното осигуряване, здравеопазването и недостига на млади специалисти за икономиката на страните от ЕС. Тази демографска криза е характерна за Западна Европа много отдавна. Присъединяването към ЕС на бившите социалистически страни временно намали натиска върху икономиката на Запада на ЕС чрез привличане на млада и образована работна ръка от Изтока, чрез механизма на правото на свободно придвижване и заселване. Съвсем естествено при значително по-високо равнище на живот в страните от Запада на ЕС голяма част от трудоспособните образовани и квалифицирани хора от Изтока да се преселят там. В същото време рязко се влошава демографската ситуация в страните от Изтока на ЕС и другите бивши социалистически страни като Русия, Украйна, Молдова, Грузия и т.н. По същество в ЕС се формираха два огромни района с различна демографска ситуация. В Запада на ЕС има демографска криза, изразяваща се в задържане на общия брой на населението, но намаляване на младото население и увеличаване делът на възрастното в пенсионна възраст население. Това се дължи на много ниската раждаемост и нулевия или отрицателен естествен прираст на населението. Формираният дефицит на трудови ресурси се компенсира чрез притока от Изтока на ЕС и от емигранти от бившите колонии на Великобритания и Франция, от близките страни от Северна Африка и Мала Азия. 

            В Изтока на ЕС демографската ситуация може да бъде определена като демографска катастрофа. Нейните измерители са на първо място отрицателният естествен прираст на населението. През 2012 г. от 28 –те страни на ЕС 15 са с отрицателен естествен прираст. С най-големи стойности (над -2.00‰) е отрицателният естествен прираст в България с -5.12‰, Латвия с -3.63‰, Унгария с -3.21‰, Естония с -3.17‰, -Германия с -2.71‰, Хърватска с -2.42‰, Румъния с -2.35‰, Чехия с -2.32‰, Словения с -2.24‰ и Литва с -2.06‰. На второ място е намаляването на общия брой на населението в повечето страни като в Румъния с 2.6 млн. души от 1995 до 2012 години. За същия период в България населението намалява с 1.1 млн. и т.н. Нещо повече, цели райони от бившите социалистически страни, членуващи в ЕС, се обезлюдяват. Увеличаването на емиграцията към най-развитите западноевропейски страни поражда нов проблем – необходимостта от мултикултурализъм, асоцииране на имигрантите в съответното общество. Преди няколко години Меркел официално призна, че не се осъществява процеса на мултикултурализация в Германия. Подобна е картината и във Франция, Нидерландия и др. западноевропейски страни. На трето място е много бързото нарастване на дела но възрастното население и намаляване на дела на заетите в стопанството лица.

            Четвърто.  Изключително важен е проблемът за устройството и начина на по-нататъшното функциониране на Европейския съюз, той да се трансформира във федерация, т.е. ЕСЩ (Европейски съединени щати) или връщане към първоначалната идея за конфедерация. В преамбюла на документа „Стратегическата политика на ЕС до 2020 г.” в скрита форма се развива идеята за продължаване на пътя на федерализиране на Европейския съюз, без за това да бъдат питани европейските народи. В документа е записано, че „Сюзът е нещо повече, отколкото е сумата на неговите части. За това е крайно важно да не се създават бариери между държавите членки на Еврозоната и нечленуващите в нея държави и в същото време да се работи за по-нататъшното задълбочаване на икономическия и валутния съюз. Авторитетът на съюза също така зависи и от неговата способност да осигури неговите институти и държави-членки да провеждат приетите решения.”

            Осъществяваният тихомълком процес на федерализиране се реализира и чрез изграждането и непрекъснатото разширяване на общоевропейските управленски органи и звена и най-вече създаване на институцията на Президент и повишаване пълномощията на Европейския парламент, координираната външна политика и т.н.. Проблемът бе ясно разкрит в спора между Камерън и Меркел за избора на Председател на Европейската комисия. Камерън ясно отстоява позицията против федерализирането на ЕС, а не толкова срещу личността Юнкер. Пълното федерализиране на ЕС означава почти пълна загуба на национален суверенитет. А гордата Англия, бившата фабрика на света и владетелката на моретата, не желае да бъде поставена в положение съдбата и да се решава от германо-френския съюз, осигуряващ си послушно мнозинство в Европейския парламент и Европейската комисия. Най-досадното е, че почти всички европейски лидери не искат да се допитат до собствените си народи, дали те искат да загубят значима част от националния си суверенитет. И естествено възниква въпроса: „Кой упълномощи Орешарски да гласува за понижаване на българския национален суверенитет чрез избора на Юнкер за Председател на Европейската комисия?” В парламентарна република кой упълномощи Министър-председателя да решава въпроси свързани, макар и непряко, с националния суверинитет?

            Пето. Затъмнение и прикриване на същността на подготвяното споразумение със САЩ за създаването на Трансатлантическа зона за свободна търговия през 2015 г. (TTIP). Както посочва Лари Валах (www.monde-diplomatique.de 8.11.2013) преговорите между САЩ и ЕС се извършват зад закрити врати. Проекта не е публикуван, а обществеността и средствата за масова информация ще го видят, когато той вече е подписан и подпечатан. В проекта за договор е предвидено страните участници в Трансантлантическата зона да осигурят техните национални закони, правила и административни процедури да съответстват на записаното в договора. Всяка държава от ЕС може да бъде подложена на процедура за регулиране на споровете с чуждестранните концерни и да стане предмет на търговски санкции. За да се промени договора ще трябва провеждането на невъзможната процедура на съгласието на всички страни по него и всяка една европейска държава поотделно. Подписаният веднъж договор не подлежи на демократичен обществен, публичен контрол. Споровете се решават от извънсъдебен трибунал, който може да прецени, че някоя сфера или национална политика (здравеопазване, финансови условия, екология и т.н.) накърнява правата на определен инвеститор. Могат да бъдат атакувани всякакви национални закони, защитаващи обществените интереси. Правата на инвеститорите стават по-големи от правата на държавите. С този акт за Трансатлантическа зона за свободна търговия между САЩ и ЕС се създава икономическо НАТО, облагодетелстващо най-мощните транснационални компании в ущърб на обществените интереси. Това изключително важно за европейските народи споразумение в документа на ЕС за Стратегическата политика до 2020 г. само е маркирано с нищо незначещото: „...да завършат преговорите за международните търговски съглашения, включително и за Трансатлантическата зона за свободна търговия.” Премълчаването на същността на Трансатлантическата зона изолира европейските народи от правото да решават бъдещото развитие на ЕС, е отказ от обществено обсъждане и от демокрация. В XXI век е недопустимо в Европа съдбата и бъдещото да се решават от отделни политически лидери зад гърба на хората.

            Най-тревожният извод, който може да се направи от нелегално гласената Стратегическа политика на ЕС и от самото нейно съдържание е, че в Европейският съюз има политическо и икономическо задкулисие. То поставя параван след параван пред демократичното право на европейците да знаят накъде върви и към какво се стреми Европейския съюз, каква е съдбата на техните национални държави, какви ще бъдат връзките и зависимостите със САЩ. Неслучайно най-важната информация се крие от хората, не случайно в Европейския съюз бяха прекратени референдумите по най-важните политически и икономически проблеми. Едва ли е случайно, че най-важните въпроси в ЕС се решават на тъмно от Меркел и Оланд (независимо от уж коренно противоположните им политически доктрини), а ролята на останалите държавници е поддържащата роля на статисти на европейската политическа сцена. Съвсем неслучайно най-важните проблеми и предизвикателства пред ЕС не бяха широко обсъждани в преминалите избори за Европейски парламент, не само у нас, но и в редица други страни. Политическото и икономическото европейско задкулисие дърпа конците и на българските държавници. То преследва постигането на интересите на САЩ и на крупните икономически гигантски корпорация от САЩ и Западна Европа за сметка на милионите обикновени европейци. 

            Съвсем не е случайно, че тези въпроси не се обсъждат в най-влиятелните медии в Европа. И не само в големите и т.нар. „водещи европейски страни”, но и в бившите социалстически страни от Централна и Източна Европа. Показателно, че за публикацията във вестник „Телеграф” у нас не съобщи нито една от значимите печатни, телевизионни и интернет медии. Човек може да остане с впечатлението, че някой целево им е разпоредил да си траят за бъдещето на ЕС и на България като член на ЕС.


30.06.2012 г.


Приложение № 1: Стратегическа политика на ЕС до 2020 г. по текста на английския вестник в-к Телеграф


The EU's 'strategic agenda' until 2020 - leaked document


The Telegraph publishes the confidential EU strategy paper that will be discussed by David Cameron and Herman Van Romput in Downing Street on Monday before it is tabled at a summit of European leaders on Thursday


23 Jun 2014

STRATEGIC AGENDA FOR THE UNION IN TIMES OF CHANGE

In May European citizens elected a new European parliament, launching a new legislative cycle. This is the right moment to reflect on which Union we want and how we want it to function, and for the European Council as the strategic agenda-setting institution to provide guidance for the years ahead.

In the coming years, our Union will face a number of challenges. Unemployment, in particular youth unemployment, remains unacceptably high in some parts of our Union; ageing populations will increase pressure on the long-term financing of pensions and on social security and healthcare systems; demographic trends require Europe to compete in the global race for talent; growing inequalities threaten the potential of many of our citizens; climate change, high energy prices, energy dependency and the struggle for scarce resources increase global competition; irregular migration flows, trafficking of human beings and other forms of organised crime come with high human, social and economic costs and undermine the rule of law; radicalisation and terrorism continue to threaten stability and democratic values.

It is important that the Union be seen by people as allowing them to manage these challenges and to seize the opportunities that modern developments offer. Europe retains many assets and EU policies must be fully geared towards unlocking the potential that a highly educated population and solid democratic structures offer. Its policies must be directed towards making Europeans both stronger and more self-confident. The Union and its Member States must anticipate change rather than react to it, and shape the future through joint action underpinned by a common vision.

To do so, the Union must concentrate its own action on those areas that make a real difference in the daily lives of people and businesses and contribute to a solid reform agenda. It has to be effective and provide added value. In line with the principle of subsidiarity, the Union should step in when it can achieve more than individual countries on their own. Where national authorities are better placed to obtain results, the Union should not get in the way.

The diversity of Europe is one of its major assets but it is only through its unity of purpose that Europe shows its real strengths: the Union is more than the sum of its parts. It is therefore imperative not to create barriers between euro and non-euro Member States, while at the same time further deepening the Economic and Monetary Union.

The credibility of the union also depends on its ability to ensure that its institutions and Member States follow up on decisions taken. They should produce tangible results and live up to their commitment to provide shelter to European citizens and to protect their rights, welfare and well-being.

It is in this overall spirit that the European Council today adopted a focused, positive and future-orientated agenda of key priorities for the coming years.

1. A Union of jobs, growth and competitiveness

As the Union is emerging from the crisis, bold steps are needed towards structural reform and a positive agenda for growth, competitiveness and jobs. This should build on the pursuit of differentiated, growth-friendly fiscal consolidation, in line with the Growth and Stability Pact, and on the implementation of structural reforms in Member States as set out in the Country-Specific Recommendations;

To achieve lasting success, there is a need to:

  • promote a favourable investment environment, in particular for SMEs, and promote a strong and competitive industrial base;
  • address the huge investment needs in transport, energy and telecom infrastructure networks of EU significance, by mobilising the right mix of private and public funding;
  • tap the full potential of the single market, further develop the digital economy and complete the digital single market;
  • further develop the Compact for Growth and Jobs as one of the EU's major tools to relaunch growth, investment and employment;
  • cut unnecessary administrative burdens and further improve the quality of the EU decisions making process, including through the REFIT programme and impact assessments;
  • improve the functioning of labour markets, including by shifting taxes away from labour;
  • ensure the necessary investments in R&D, new technologies and innovations under the Europe 2020 strategy;
  • complete negotiations on international trade agreements, including TTIP, by 2015;

Over the past four years, important steps have been taken to reinforce the Economic and Monetary Union. The process towards a genuine EMU needs to continue with renewed efforts. Its governance structures should be further adapted. While doing so, we need to ensure openness and transparency and see to it that developments are fully compatible with the single market in all its aspects. Building on the Stability and Growth Pact and in order to prevent problematic developments in Member States before they affect other Member States, economic policy coordination has to be further strengthened.

2. A Union for all, empowering its citizens

Deep economic and structural reforms should go hand in hand with more efficient and more effective social policies, in full respect of the principle of subsidiarity. An increasing number of EU citizens are at risk of poverty or social exclusion, a high number of our youngsters are without a job, and inequalities between and within Member States has risen. In conformity with key European values such as human dignity and fairness, and to rebuild trust, the Union should, within its competences, act to empower its citizens and unlock their talents.

To achieve this on a lasting basis, there is a need to:

  • implement actions to improve educational outcomes and promote labour mobility;
  • further reduce early school drop outs;
  • address the skills mismatch and tackle the high number of unfilled vacancies, including by better anticipating the skills needed for the economy of the future and promoting lifelong learning;
  • make our social protection systems fit for the future, by increasing their efficiency and effectiveness, taking into account demographic changes.
  • fight tax evasion and fraud, and fully implement the new single standard for automatic exchange of information developed by the OECD;
  • develop the freedom of movement of EU citizens; as one of the main achievements of the Union, it should promote labour mobility while protect from abuses of fraudulent claims, which have a negative impact on Member States' welfare systems and which therefore must be tackled at all levels.

Next year's review of the Europe 2020 strategy should give renewed impetus to achieving the Strategy's goal of smart, sustainable as well as inclusive growth.

3. Towards an Energy Union

Protection of the environment, security of supply and competitiveness are closely interlinked objectives of the EU's energy and climate change policy. The Union needs to preserve its leading role in the fight against climate change in view of upcoming international meetings such as COP 2015 in Paris, including by aiming for a 2030 greenhouse gas emission reduction target that is fully in line with the agreed ambitious EU objective for 2050. At the same time geopolitical events and global energy competition call for renewed efforts towards a truly interconnected and integrated energy market, reduced energy dependency, especially from Russian gas, and a secure energy supply.

In this light, the following initiatives should be taken as a matter of urgency:

  • accelerate a further diversification of energy supply, including through renewable and other indigenous energy sources;
  • look at ways of making full use of the EU's collective bargaining power;
  • develop the infrastructure to support this diversification, including through interconnections;
  • moderate energy demand through enhancing energy efficiency;
  • ensure the coherence between greenhouse gas emissions reduction, energy efficiency and the use of renewables and deliver the objectives for 2030 in a cost-effective manner, based on a reformed Emissions Trading System.

4. A Union of Freedom, Security and Justice

To build an area of freedom, security and justice without internal borders with full respect for fundamental rights, coherent policy measures are needed with respect to border controls, asylum, immigration, police and judicial cooperation. All these dimensions are interlinked. The success or failure in one field depends on the performance in the other fields as well as on better synergies with the Union's external policies. Our policies should fully take into account changing demographic trends, slow economic growth, skills shortages, rapid technological developments and an unstable situation in many parts of the EU's neighbourhood and in other regions.

In this light, the following initiatives should be taken as a matter of urgency:

  • ensure an efficient migration and asylum policy, based on solidarity and responsibility, the consistent application of the acquis and underpinned by integration policies and an effective common return policy;
  • increase the attractiveness of Europe for third country nationals with specific skills;
  • tackle the root causes of irregular migration flows by intensifying cooperation with third countries;
  • modernise the integrated management of the EUs external borders and the common visa policy;
  • prevent and combat organised crime, human trafficking, corruption and terrorism, and increase efforts to address radicalisation;
  • ensure a balance between fundamental rights, including data protection, and law enforcement needs;
  • facilitate cross-border activities and provide the foundations of a reliable business environment to contribute to growth.

5. A Union as a strong global actor

A stronger and more decided engagement of the European Union in world affairs is required to promote the interests of its citizens and assure their protection. In order to have a real impact on world affairs, we have to act together. Particular attention should be paid to improving coordination and coherence between the main fields of EU external action, including trade, energy, justice and home affairs, development and economic policies. A strengthened common foreign and security policy should provide a unified narrative and a basis on which to build such coordination.

  • More specifically, the following actions should be undertaken:
  • concentrate efforts in promoting stability and prosperity more strongly in the EU's neighbourhood in Europe, Northern Africa and the Middle East;
  • further increase engagement with strategic partners, aimed at promoting common visions in the pursuit of foreign policy goals; these relations are essential for influencing world affairs;
  • encourage regionalisation and multilateral security arrangements as means to promote stability and foster prosperity;
  • increase multilateral engagement to promote common values;
  • further strengthen the Common Security and Defence Policy to ensure that Member States maintain and develop the civilian and military capabilities needed to confront challenges in a rapidly changing political context, including through Pooling and Sharing and by strengthening Europe's defence industry.
  • increase consistency between the EU member states and EU foreign policy goals using wisely all comparative advantages.

******

To achieve these objectives, there is a need for efficient and legitimate European institutions. The complementary dual democratic legitimacy of the European Union through the directly elected European Parliament and the elected national governments in the Council needs to be respected. They ought to organise themselves accordingly. They have to work well together, in full respect of the Treaties and of their respective roles. Their work should be guided by the principles of subsidiarity and proportionality. A greater place should be given to national parliaments, including by strengthening their means of participating in the debate and making their voice heard in the decision-making process.

Източник: http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/europe/eu/10919833/The-EUs-strategic-agenda-until-2020-leaked-document.html


Няма коментари:

Публикуване на коментар