събота, 28 юни 2014 г.

За социалния статус на Българските учители

            За социалния статус на българските учители

                                                                                                                 Автор: Анко Иванов

Тези дни се пови информацията за сключването на новия колективен трудов договор в сферата на българското средно образование. Министър Клисарова и синдикалните босове в сферата на образованието го подписаха, огласиха и представиха пред обществеността. В него са предвидени редица правилни действия с оглед повишаване на социалния статус на българските учители. Но като цяло това са съвсем незначителни стъпки в правилната посока. Те имат ограничен характер и роля за повишаване на обществения престиж на учителската професия.

През последните 25 години непрекъснато като нация сме отвличани от най-главното – формирането на следващите български поколения. Ту порой ни мътен влачи, ту реката на бедността ни залива, ту пък друго нещо. Само за образование и култура, време, внимание и грижи няма в достатъчно количество. А известно е, че едно общество се развива, когато сменящите се последователно едно с друго поколения имат определени национално обагрени духовни ценности и обогатяват материалната и духовната култура на нацията. Това развитие на обществото чрез смяната на поколенията се осъществява най-вече чрез образованието – носителя на знания, умения, култура и възпитание на децата за достойни наследници на своите родители и предци. Образованието е специфична дейност с една цел - формиране на очаквания от обществото образ на бъдещите негови равноправни членове.

Създаването на необходимия на обществото образ на бъдещите негови членове е изключително сложна и отговорна дейност, изискваща притежаването на специфични знания и умения. Тази дейност се осъществява от учителите. Във всички относително обособени добре разграничени дейности има водещи, централни фигури. Например, в армията това са офицерите, които ръководят военните действия, които обучават и подготвят за битката войниците. В сферата на сигурността това са полицаите, които поддържат реда и спазването на законите в обществото. В здравеопазването - това са лекарите, които диагностицират заболяванията, извършват сложни медицински манипулации, определят начина на лечението и рехабилитацията на болните. В образованието - това са учителите. От техните знания, педагогически умения и творчество в работата зависи протичането на образователния процес – неговата практическа организация, неговото протичане, неговото съдържание и форма. Всяка работа с хора е трудна, понеже отделните участници влизат в преки взаимоотношения, влияят се от различни обстоятелства и фактори. Но най-трудна е работата на учителите, понеже те влизат в преки взаимоотношения с лица, които нямат още своите физически, физиологически, психични, нравствени, професионални, социални характеристики на изградената личност, нямат формиран свой образ. Още по-трудни са вазимоотношенията на учителите с родителите на децата, които нито имат знанията, нито имат уменията да обучават деца, но непрекъснато имат претенции и дават наставления на учителите как да работят.

Българското учителство се формира като самостоятелна социална група през периода на Българското възраждане. Тогава българският учител и българският православен свещеник имат централна роля в самоосъзнаването на българите като народ, в духовното извисяване и националното освобождение. Оттогава и почти до края на XX век трудът на учителя е много високо ценен от обществото, учителите имат обществено признание и подкрепа, а учителската професия е сред на-благородните професии в обществото.

 
В етапа на т.нар. „Преход”, вече 25 години ролята на българския учител непрекъснато се понижава, трудът на учителите се подценява и те застават в края на обществената стълбица на социалния ранг. До този момент българските ученици по равнище на подготовка, т.е. знания и умения, са в първата десетка в света. Започва процес на подценяване на образованието като цяло, съсредоточаване на усилията към подготовка на студенти за чуждестранните университети. Особено пагубно е налагането в обществото на тезата, че главната фигура в образованието е ученика, а учителят е само и едва ли не излишният помощник в този процес. Това доведе до орязване правата на учителите, рязко увеличаване на техните задължения, изоставане на размера на тяхното възнаграждение. Същевременно т.нар. процес на „демократизиране на образованието” се изразява в рязко и необосновано, непремерено увеличаване на правата на учениците и намаляване на техните задължения. Появи се огромен разрив между правата и задълженията от една страна на учителите и от друга страна на учениците и родителите. В хода на този процес рязко се повишиха правата на директорите. Учителите бяха поставен под натиска на двойното менгеме: от една страна натиск и дори брутални действия от страна на все повече ученици и родители, а от друга страна - на огромен бюрократичен и административен натиск от страна на държавната бюрократична машина и директорите на учебните заведения. Под този натиск в българското училище изчезна най-важното в дейността на учителите – творчеството в педагогическата работа. Рязкото понижаване на обема на усвояваните знания и умения в българското училище, на равнището на усвояване на знания и умения от учениците премести в свeтовните ранглисти на PISA от първата до седмата десетка на страните в света.

            Излизането на българското образование от колапса изискват комплексни действия. Едни от най-обхватните следва да са грижите за учителите. Кои са тези грижи?

            Първо. Промяната в ролята и мястото на българските учители следва да започне с промяна на трудовите възнаграждения и начина на тяхното формиране. Сега българският учител с висше образование и магистърска степен поучава около два пъти по-ниско трудово възнаграждение от българския ватман на тролейбус, шофьор на автобус, фризьорка, полицай, начинаещи лекари и т.н. масови професии. Това трябва да се преодолее като в българското училище не се допуска учител с висше образование да получава по-ниско трудово възнаграждение от средното за страната. Трябва да се премахне практиката на делегираните бюджети, при която заплатата на учителите зависи от броя на учениците, от вида на сградата, разходите за нейното поддържане и т.н. Заплатата на учителя е трудово възнаграждение за конкретно извършена работа, а проблем на работодателя (държава, община, частен собственик, директор) са стопанските разходи за поддържане на сградите, осигуряване на отопление, осветление, водопровод и канализация и т.н.Това прехвърляне чрез икономически техники на отговорността върху учителите пречи на качеството на тяхната работа. Вместо да изискват от учениците усвояване на по-високо равнище на знанията и уменията, те оценявта само положително дори липсата на каквото и да е знание, понеже загубата на ученици води до понижаване на тяхното трудово възнаграждение. Учениците добре знаят тази особеност и много старателно не учат. В края на краищата от училище излизат недостатъчно образование нови попълнения на обществото.

            Второ. Рязка промяна в подзаконовите нормативни актове на Министерството на образованието и науката с цел намаляване на бюрократичните нормативни предписания, които не се вписват в реалната обстановка в конкретното училище и различните ученици. Сегашната бюрократична обремененост на учителите с безбройни предписания как да се подготвят за урока, как да си провеждат часовете, какъв да е резултата, как да оценяват равнището на знанията на учениците и т.н. само формализира, бюрократизира учебния процес и намалява неговата ефективност и качество. Намаляването на бюрократичната обремененост ще позволи на учителите да развиват творчество в своята работа, а това в крайна сметка ще се отрази върху резултатите от учебния процес и повишаване на авторитета на учителите.

            Трето. Пресичане на проявите на насилие, оскърбление, подигравка с учителите и с техния труд. В българското общество има четири професионални стълба на социална и духовно-културна стабилност – полицаи, лекари, свещеници и учители. В етапа на прехода, особено при засилената маргинализация в обществото, се увеличиха нападенията срещу лекари и учители, дори и срещу полицаи. Българските управници се сетиха за защитата на полицаите и лекарите, но пропуснаха учителите. Подобни прояви на насилие, заплахи, оскърбления и т.н. има и в другите постсоциалстически страни. В Русия вече е внесен от депутата от партия „Справедливая Россия” Виктор Шудегов законопроект за защита на руските учители от насилие и оскърбление. Неговата принципна позиция е, че „държавата е длъжна да защитава безопасността на педагозите, както това прави за работещите в правоохранителните органи, защото педагозите извършват важна за страната работа”. Той предлага наказателната отговорност да е по Наказателния кодекс (чрез глоби, общественополезен труд и затвор), а за непълнолетните - административни наказания, включително до изключване от училище.

В българската практика е правилно да се въведат специални правни действия срещу всеки, който проявява насилие (физическо, психическо и морално) срещу учител, включително и затвор. В България, страната на социалните помощи, много ефективна мярка може да бъде лишаването на родителите от социални помощи не само за безпричинно отсъствие на децата от учебни занятия, но и за грубо отношение към учителите от страната на родители или деца.

Българската държава трябва еднакво отговорно да защитава основните стълбове на обществото каквито са полицаите, лекарите, учителите и свещениците, а не само полицаите и лекарите. Повдигането на този въпрос масово се подценява от учителските синдикати, министерските чиновници, директорите на училищата. Досега нито един учител-депутат в Народното събрание не е предложил законопроект за правна защита на учителите.

  

28.06.2014 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар