петък, 31 януари 2014 г.

География на растениeвъдството в България



                                                                                                          Анко Иванов


ГЕОГРАФИЯ
НА РАСТЕНИЕВЪДСТВОТО В 
БЪЛГАРИЯ


            Животът на хората още от дълбока древност е пряко свързан с култивирането и отглеждането на растения. Културните растения стават част от стопанската дейност. За тяхното отглеждане се изискват специфични знания и умения. Това е предпоставка отглеждането на културни растения да се обособи в самостоятелен отрасъл на селското стопанство, основа за изхранването на населението, за развитието на животновъдството и на редица отрасли на промишлеността.

I. СЪЩНОСТ, ОСОБЕНОСТИ И ЗНАЧЕНИЕ
Растениевъдството е основен отрасъл на селското стопанство, предназначен за  отглеждане на растения от които се произвеждат разнообразни храни за хората, фураж за животните и суровини за промишлеността.
Растениевъдството има важно стопанско значение. То осигурява редица отрасли на промишлеността с естествени растителни суровини и то предимно хранително-вкусовата и леката промишленост. Особено голямо е социалното значение на растениевъдството. То произвежда: храни за прясна консумация - плодове, зеленчуци; суровини за производство на  хранителни продукти от хранително - вкусовата промишленост.
            Главната особеност на растениевъдството  е, че се отглеждат организми - растения, които посредством сложни биологични процеси произвеждат продукцията. За да има растителна продукция са необходими определени природни условия и специфична човешка дейност. стопанската дейност на хората е насочена за създаване на оптимални условия за развитие на растенията  - оран на почвата, засяване, торене, поливане, плевене  на посевите и прибиране на растителната продукция.
 Почвата и нейното плодородие е основното природно условие и същевременно средство за производство. Под влияние на климата се поражда сезонността в производството. Вегетационният период при културните растения протича при положителни температури, продължително и по-силно слънчево греене и валежи, характерни за топлото полугодие. Отрасълът се отличава с голяма продължителност на производствения процес и забавен оборот на вложените средства за развитие.

          II. МЯСТО НА РАСТЕНИЕВЪДСТВОТО В СТРУКТУРАТА НА
               СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО
В структурата  на произведената селскостопанска продукция  през последните години растениевъдството променя своето място. Това е отражение и резултат на промяната в социално-икономическите условия в страната, в начините на стопанисването на земята, промяната в нейната собственост, процесите на механизация, мелиорация и химизация. До 1990 г превес в структурата на произведената селскостопанска продукция има животновъдството. След разпускането на ТКЗС и връщането на земята са унищожени големите животновъдни ферми, върнати част от животните на бившите собственици на земята. Това води до намаляване броя на животните. Растениевъдството без да увеличава произведената си продукция започна да повишава своя относителен дял. Следователно през последните години българското селско стопанство има превес на растениевъдството и по-нисък относителен дял на животновъдството. Животновъдството намалява обема на произведената селскостопанска продукция от 51.0% през 1990 на 40.8% през 2001 г.,
                                                                                                          Таблица    1
                     Структура на продукцията на селското стопанство (в %)
 Отрасъл                    1990 г            2001 г.                   2010 г.               2012
    Общо                      100.0              100.0                    100.0                  100.0
Растениевъдство         49.0                40.4                      53.2                    59.7
Животновъдство         51.0                40.8                      30.9                    27.6
Селско-стоп. услуги      -                    5.2                        6.6                       6.0
Други                              -                   13.6                        9.3                      6.7
По данни от Статистически справочник на Република България, по години до 2011 г.
30.9% през 2010 г. и 59.7% през 2012 г. Делът на селскостопанските услуги през последните 10 години е между 5.0 и 7.0%.През 2012 г. е 6.0%.
Растениевъдството осигурява малък относителен дял в общия износ на страната, но само от селското стопанство неговият дял е над 80.0%. Изнасят се предимно зърнени храни. Най-значим през 2012 г. е делът на износът на царевица (825.4 хил.т.), суров тютюн (36.7 хил.т.), краставици и корнишони (10.8 хил.т.) и други. През последната година намалява износът на домати, през 2012 г. само 1.1 хил.т. Растениевъдството има много значим дял от вноса на селското стопанство. Обяснимо висок е вносът на цитрусови плодове, банани, маслини, кафе, ориз и памук, но се внасят и изделия, които в България има условия да се произвеждат като: ябълки, домати, пипер, лук, зеле, картофи и т.н.
В растениевъдството все още са заети голяма група от хора. От всички работещи в селското стопанство около две трети (66%) са заети в растениевъдството.

            III. УСЛОВИЯ И ФАКТОРИ ЗА РАЗВИТИЕ И ТЕРИТОРИАЛНО
                   РАЗПОЛОЖЕНИЕ
1. Природно - географски фактори 
Върху развитието на растениевъдството силно влияят природно-географските фактори, особено почвено-климатичните. Това се дължи на отглеждането на земеделските култури на открито, под влияние на влиянието на неблагоприятните климатични явления.
Релефът влияе предимно с формите, височината и наклона на склоновете. Най-благоприятни са низините, равнините, котловинните дъна (полета) и речните долини. Използват се още хълмистите земи, ниските планински склонове. А такъв е доминиращият релеф в страната. Голямата площ на низини, равнини и полета позволява голяма част от земята да се обработва механизирано. С увеличаването на надморската височина се променят културите, които се отглеждат.
Климатът влияе с продължителността на слънчевото греене, температурата на въздуха и почвата, с количеството и сезонното разпределение на валежите при протичане на вегетацията. Под влияние на климата се поражда сезонността. В България има разнообразни климатични условия, които създават предпоставки за отглеждането на разнообразни видове земеделски култури. Неблагоприятно влияние върху растенията оказват някои явления - поледица, градушка, ранни есенни и късни пролетни слани, суховеи и др.
Водите също влияят върху развитието на растенията. Голяма част от използваните в България пресни води се използват за напояване на земеделските културни растения.
Почвите влияят много силно върху развитието на растениевъдството. Наличието на черноземни, смолници, алувиално - ливадни и канелени почви позволява отглеждането на множество култури, получаването на високи добиви и сравнително по-ниска себестойност на произведената продукция.
             Общо използваната земеделска площ  (стопанисвана земя) в България 4 995 111 ха  или 45.0% от територията на страната. Преобладаващата част от нея е обработваемата земя – 3 294 685 ха или около 63% от използваните земеделски площи. Останалата част са затревени слабопродуктивни площи, високопланински пасища, постоянно продуктивни ливади и ливади-овощни градини.  Многогодишните  насаждения заемат малко площи.
Почвеното и климатично разнообразие, осигуряват разнообразието на отглежданите видове растения. Териториално поземленият фонд е неравномерно разпределение. През 2013 г. площите със селскостопанско предназначение са 5 258 809 ха или 47.4% от площта на България. Най-значим дял в ИЗП (използваните земеделски площи) има Северен централен и Североизточен район. Най-висок е делът на ИЗП в Добричка област, следвана от Плевенска област, Пловдивска и др. Като цяло почвеният фонд на България през 2013 г. е благоприятен - 3 462 117 ха или 69.3% от използваните земеделски площи. Средно на 1 жител се падат около 5.7 дка. Най-голям относителен дял обработваема земя на един жител има в Дунавската равнина, Горнотракийската низина, Бургаската низина, долините на Струма, Места и др. По административни области с най-високо относителен дял на обработваемата земя от използваните земеделски площи са областите Добрич, Плевен, Враца. Незначителен е делът на обработваемите земи и на ИЗП в областите с доминиращ планински релеф като Габровска, Смолянска и др.
            Животинският свят влияе върху развитието на растениевъдството по два начина – полезно и вредно. Полезните животински видове подпомагат опрашването на растенията и унищожават част от вредните насокоми и др. Вредните видове унищожават или намаляват продукцията от отглежданите растения. Такива са скакалци, листни въшки, гъсеници, мишки и т.н.  

2. Социално-икономически фактори
            От съществено значение за развитието на растениевъдството е държавната политика. Връщането на земята в реални граници на бившите собственици или на техните наследници, нейното раздробяване повлия отрицателно върху отглеждането на културните растения. Вече се прилагат европейски и национални доплащания за редица земеделски култури и предимно за зърнените. Селскостопанските производители нямат защитни  законови механизми срещу прекупвачите на земеделска продукция. Липсата на преференциални кредити е пречка за развитието на редица производства, особено за такива, които имат бавна възвращаемост като лозарството и овощарството. Липсва и развит пазар на земята. Това пречи за формирането на по-големи ферми и стопанства.
            Много силно влияние има потреблението на растениевъдна продукция и възможността за износ на чужди пазари. В условията на криза и рязко обедняване на населението, намаля потреблението на редица растениевъдни продукти. Бяха загубени и голяма част от външните пазари. Всичко това доведе до намаляване на търсенето и съответно на производството на растителна продукция. Изнасят се предимно зърнени култури и най-вече царевица. Въвеждането в Европейския съюз на доплащане в различни размери (за България с най-нисък размер) доведе до силно намаляване на произвежданата продукция, особено на зеленчуци, плодове и някои технически култури.
            През последните години състоянието на хранително-вкусовата промишленост влияе неблагоприятно върху растениевъдството. Ограничено е производството на зеленчукови и плодови консерви, захар, тютюневи изделия, тестени изделия и др..Това води до намаляване на потреблението на  суровини.
            Транспортният фактор влияе благоприятно върху развитието и териториалното разположение на растениевъдството чрез превоза на необходимите материали и на готовата продукция.
            Трудовите ресурси влияят чрез броя, гъстотата и структурата на селското население, неговия производствен опит. Населението като цяло има добър производствен опит и традиции в отглеждането на редица културни растения. Но е влошена възрастова структура на населението в селата. Преобладават възрастните хора  над 55 години.

         3. Научно-технически фактори
Те са свързани с начина на използване на обработваемата земя. Имат изключително силно влияние за развитието на модерно аграрно производство. Чрез тях се осъществява интензификацията. Те включват стопански дейности като механизация, химизация, хидромелиорация, внедряването на нова агротехника на обработка на земята и отглеждане на земеделските културни растения, внедряването на нови сортове и аклиматизация на нови по-продуктивни сортове.
Механизацията облекчава труда, повишава неговата производителност и  намалява себестойността на произведената продукция. В растениевъдството недостига специална техника за обработка на редица култури и особено малогабаритна техника. В последните двадесет години много се променяше броят на тракторите. През 2011 г. колесните трактори са 59 452, верижните  - 2443 бр.,, зърнокомбайните са 10 158, а силажокомбайните - 1836 бр. Огромната част (80-96%) от машините са с над 10 г. възраст.
В съвременни условия химизацията обхваща използването на минерални торове, предмети за растителна защита, биотехнологични методи на производството, полиетиленови изделия и др. Тя позволява да се повишават добивите и да се осигурява производство на повече селскостопанска продукция. В последните 10 години силно намалява използването на минерални торове и използваните химически средства за растителна защита. През 1981 г. в българското селско стопанство са използвани 1 056 хил. т. минерални торове, а през 2011 г. 236 хил. т. или над четири пъти по-малко. Най-голям е относителният дял на използваните азотни торове – 81.4% от всички минерални торове. Незначително е използването на оборския тор. Използват се малко (ок. 75 хил.т.) оборски торове, предимно за наторяване на зеленчуци, картофи, овощни култури и лозя.
Важен елемент на химизацията е използването на препарати за борба с вредителите по на растенията и плевелите. Намалява използването на продуктите за растителна защита (хербициди, пестициди, фунгициди) и обработените с тях площи. Най-значим е делът на използваните хербициди.
Хидромелиорацията играе съществена роля за развитие на растениевъдството. Чрез изкуственото напояване добивите се увеличат до два пъти. През последните години има драстично намаляване на напояваните земеделски земи. Системата за хидромелиорация в България през 2011 г. използва: 168 бр. броя язовири, 188 бр. помпени станции и 5 441 км открита канална мрежа за напояване.  В съвременния и вид тази система е недостатъчна да осигури потребностите от напояване. Особен проблем е високата цена на водата.   
Внедряването на достиженията на съвременната аграрна наука, създаването и внедряването на нови сортове растения, на нови методи на отглеждане на културните растения става предимно посредством дейността научно – изследователските институти като тези по пшеницата в Генерал Тошево, царевицата – в Кнежа, лозарство и винарство в Плевен, фуражни култури в Плевен, зеленчукови култури в Пловдив, череши и вишни в Кюстендил, ечемик в Карнобат и др..

Екологични  фактори
Те са свързани с начина на използване на обработваемата земя. Неправилната обработка на почвите често пъти води до ерозия. С неблагоприятни последици е прекомерната и неправилна употреба на минерални торове. Тя води до насищане на почвата с нитрати, а на подпочвените води с нитрати и фосфати.

IV. ОТРАСЛОВА СТРУКТУРА
         Благоприятните почвено - климатични условия и производственият опит на населението обуславят отглеждането на разнообразни култури. В зависимост от предназначението и вида на отглежданите култури, растениевъдството се поделя на подотрасли. През 2012 г. по относителен дял на площите, към обработваемата земя водещо място имат зърнените култури (без царевицата) с 45.8%, следвани от слънчогледа с 26.8%, царевицата с 15%. Другите култури общо имат 8.9% от обработваемата земя.
            В структурата на заетите площи на първо място е зърнопроизводството, следвано от отглеждането на трайни насаждения, зеленчуци, картофи и бостани, техническите култури и фуражни култури и естествени ливади. През втората половина на 20 век и началото на 21 век непрекъснато намалява делът на заетите площи със зърнени култури. След 2005 г. започва увеличаване на делът на зърнопроизводството.

         1. Зърнопроизводство
            Зърнопроизводството е предназначено за производството на зърно чрез отглеждането на едногодишни тревисти растения - пшеница, ръж, ечемик, овес, ориз, царевица, соя, фасул, грах, леща и др. Зърното се използва като суровина в хранително-вкусовата промишленост за производство на хляб и хлебни изделия, спирт, пиво, сладкарски изделия, както и във фуражната промишленост.
            Зърнопроизводството има изключително важно значение. Пшеницата е основна храна. Произвежданите брашно, хляб, хлебни и тестени изделия осигуряват преобладаващата част от калориите и белтъчините в храната на хората. Зърното се използва като суровина в мелничарската  промишленост и хлебопроизводството (пшеница, ръж), производството на пиво (ечемик), на консерви (фасул, грах, бакла и др.) и т.н.  Особено голямо е значението на зърнопроизводството за животновъдството чрез производството на фуражни смески и зърнени фуражи. То осигурява суровини и за целулозно - хартиената промишленост. То има и експортно значение. Изнасят се в непреработено състояние предимно пшеница, пивоварен ечемик и царевица. През последните години най-значим е износът на царевица.
            Зърнопроизводството има свои характерни особености. Зърнените култури са с дълъг вегетационен период на развитие и се поддават на механизация. Поради това производството е механизирано и се развива и поддържа на високо равнище. Друга особеност на зърнопроизводството е по-ниската себестойност и по-големият чист доход на човекоден от произвежданата продукция, както и доплащанията от държавата за произведеното зърно. Поради това е икономически по-изгодно да се увеличават площите и продукцията. Произведената продукция може по-лесно да се съхранява и транспортира. Ранното прибиране на реколтата от част от зърнените култури (пшеница, ечемик) позволява върху същите площи да се засяват и отглеждат втори култури.

            Мястото на зърнопроизводството в отрасъл растениевъдството се определя от размера на засяваните площи със зърнени култури и относителният дял в продукцията. До 1985 г. намалява относителния дял на площите, засявани със зърнени култури. През 1939 г. те са 63.4%, а през 1985 г. са 43.0%. След това има процес на увеличаване и на намаляване на относителния дял на зърнени култури - през 1990 г. – 46.5%. През 2013 г. 60.8% от обработваемата земя е заета със зърнени култури. По този показател, както и по произведена продукция в стойностно изражение зърнопроизводството е на първо място сред растениевъдните отрасли. То има малък относителен дял в заетите трудови ресурси и в значим дял в износа на страната.
Природно-географските фактори имат силно влияние върху развитието и териториалното разположение на зърнопроизводството. Един от основните фактори е релефът. Особено благоприятни за отглеждането на зърнени култури са низини, равнини  и полета, в които земята може да се обработва механизирано.  В много райони на страната температурите и валежите са оптимални за отглеждане на пшеница, ечемик, царевица и др. Силно влияние върху зърнопроизводството има климатът. Снежната покривка предпазва есенните посеви от измръзване.  Годишният ход на валежите е благоприятен, тъй като най-много валежи има в периода след засяването през есента и през пролетта, когато усилено се развиват растенията. Периодът на зреенето съвпада със засушаване и силно слънчево греене. Неблагоприятно влияние имат студените безснежни зими, отвяването на снежната покривка (особено в Северна България), градушките и поройните валежи.  Водите влияят върху отглеждането на зърнените култури чрез влагата в почвата. Тя се осигурява чрез напояването, но и от подпочвените води. Напояването има най-голямо значение за царевицата, ориза и др.  При високо ниво на подпочвените води и повече влага зърнените култури дават по-висок добив. Почвите имат много силно влияние върху развитието на производството на зърно. Най-благоприятни за отглеждането на зърнените култури са черноземите, смолниците и алувиално - ливадните почви.
            Социално-икономическите фактори оказват сериозно влияние върху зърнопроизводството. От тях съществено влияние има формата на стопанисване на земята. Механизираното отглеждане на зърнените култури изисква по-големи по размери площи. Създаването на едри земеделски стопанства от фермерски тип и кооперации води до създаването на по-добри предпоставки за развитие на зърнопроизводството. Влияние имат държавната аграрна политика и финансовите стимули за отглеждане на зърнени култури. Сериозно влияние върху зърнопроизводството има потреблението на хранителни продукти от населението, на фуражи и на суровини. В условията на икономическа криза и обедняване на населението нараства потреблението на хляб и хлебни изделия, а това изисква повишаване на производството. Броят и структурата на населението в растениевъдните райони оказва пряко влияние върху отглеждането на зърнените култури. При намаляване на трудовите ресурси и при благоприятни почвено - климатични условия се увеличават площите, засявани със зърнени култури. Това е особено характерно за Добруджа, където има повече земя на човек от населението в сравнение с другите райони на страната.  Върху отглеждането на зърнените култури влияе и научно-техническият прогрес. То се изразява в по-обоснованото географско разпространение на зърнените култури, съобразно природните условия; въвеждането на нова агротехника; сортове; механизация, химизация и  т.н. 
            В отрасловата структура на зърнопроизводството се обособяват отглеждането на: зърнено - хлебни; зърнено - фуражни; зърнено-бобови култури и ориз. Това поделяне е относително, тъй като една и съща култура може да се използва и като храна, фураж и суровина. Главно място има отглеждането на зърнено-хлебните култури. Останалите зърнени култури имат незначителен дял в общата структура на зърнопроизводството.
Основни зърнено-хлебни култури в България са пшеницата и ръжта. Зърнено-хлебните култури имат дял от над една четвърт от произведената растениевъдна продукция. Пшеницата осигурява хляба за населението. Тя заема голяма част от площите, заети със зърнени култури и дава повече от половината от полученото фуражно зърно в страната. В нашата страна има благоприятни почвено-климатични условия за нейното отглеждане. Тя дава най-високи добиви върху богати на хумус почви - черноземи, смолници, алувиално - ливадни и др.. Разпространението на тези почви предопределя и териториалното разположение на отглеждането на пшеницата в Дунавската равнина, Югоизточна България и др. Количеството на валежите и техният режим са благоприятни за нейното отглеждане. Тя не се нуждае от напояване и механична обработка след поникване на посевите. Рядко страда от засушаване  и измръзване. При по-високи температури (над 10оС) израства  по бързо, а оптимално налива зърното при 20–220С. Зрее при по-високи температури и по-малки валежи.
            В България се отглежда само един вид пшеница с две форми. Повече се отглежда меката пшеница и предимно сортовете “Кубрат”, “Славянка”, “Враца”, “Добруджа”, “Русалка” и др. Тя се използва за производството на хляб и хлебни изделия. Напоследък много известен и често засяван сорт е „Русалка”. На големи площи се сеят и сортовете „Садово-супер”, „Садово 1”, „Добруджа-1”, „Враца”. Има и нови сортове, които обикновено дават висок добив от декар – над 400 кг. Към тях се отнасят „Садово-победа”, „Вега”, „Кубрат”, „Калиакра 2”, „Юбилейна 2”, „Юбилейна 3”, „301” и др.   Твърдите пшеници имат малък дял. Те се използват за производството на макаронени изделия.  Отглежда се предимно сорт “Загорка”, но и сортове „Чирпан 13” и „Чирпан 132”.
Качеството на добиваното българско пшеничено зърно не е сред най-добрите на световния пазар. Това се дължи на по-ниското съдържание на глутен, което е по-ниско от средното за света. Грижата за подобряване на сортовете, отглеждани в България, имат институтите в Генерал Тошево и Чирпан.
Отглеждането на пшеницата през последните години намалява, както по заети площи, така и по произведено зърно. През 1990 г пшеницата се е отглеждала на  1162.8 хил. ха, и са произведени 5 292 хил.т. зърно. През 2000 г. има спад на 965.3 хил. ха и  2 775 хил. т. зърно. През 2010 г. пшеницата е отглеждана върху 1 095 703 ха или 60.24% от заетите площи със зърнени култури. През 2012 г. тя се отглежда върху 11 897 хил. дка. Средните добиви зърно от декар се променят. През 1931 година те да само около 130 кг, но през 80 –те години на XX век достигат до 500 кг/дка в най-плодородните райони на страната. След това, поради намаленото използване на минералните торове, добивите спадат до 283.5 кг/ дка през 2000 г. През 2012 г. средните добиви са 376 кг/дка. Те са ниски, сравнени със световните достижения. Независимо от това пшеницата има най-висок относителен дял в произведената растениевъдна продукция по стойност.
            Най-голяма концентрация и най-голям обем пшеница се отглежда в Северна България (около 2/3 от площите), а само в Добруджа – са около 30% от площите с пшеница. Там се постига и най-ниска себестойност. В Средна и Западна Дунавска равнина пшеницата заема около 20% от обработваемата земя. На следващо място е Югоизточна България. Там тя заема около 20-22% от обработваемата площ. По области най-много площи заема пшеницата в Добрич, Плевен и Стара Загора.         
Ръжта има малък относителен дял от площта на засяваните със зърнени храни площи и незначително количество произведено зърно. Сее се на ограничени площи. През 1939 г. са засети 230 хил. ха, а през 2012 г. е 129 хил.дка. Произведеното количество ръжено зърно през 2012 г. общо за страната е незначително – 22 хил. т. В България се отглежда посевната ръж. Тя е зимна студоустойчива култура, която понася температури до -370С. Тя е и сухоустойчива и невзискателна към почвата. Зърното и се използва за производството на диетичен хляб и фураж, а от стъблата се плетат рогозки. Отглежда се предимно в по-хладните планински и предпланински райони. При оптимални условия дава ниски добиви от декар - около 140 до 200 кг от дка. Ръжта се отглежда предимно в котловините на Югозападна България, в Източните Родопи, в Средна Стара планина, Странджа и др..
Лимецът е житна култура, която в България има малко стопанско значение, сее се на незначителни площи и има малък добив. Зърното се използва за приготвяне на различни храни и фураж.
            Тритикалето  е зърнена култура, получена чрез кръстосване на пшеница и ръж. Дава по-високи добиви от ръжта и е по-приспособима към неблагоприятни почвено - климатични условия. Използват се зърното и стъблото (за зелен фураж). В България се отглежда на ограничени площи. През 2012 г. тритикалето е отглеждано върху 112 хил. ха, добивът е 26.5 хил.т. при среден добив от около 245 кг/дка.
            Зърнено-фуражните  култури се използват предимно за фураж на животните и за суровина за фуражната промишленост. Отделни, макар и незначителни количества се използват като храна за населението и като суровина за промишлеността за производството на хранителни и химически продукти.
Царевицата е главната зърнено-фуражна култура в България. Тя заема второ място по засята площ, по произведено зърно и по произведена растениевъдна продукция след пшеницата. Заема 11.4% от обработваемата земя на страната и 14.3% от площите заети със зърнени храни, осигурява една трета от произведените зърнени храни. Тя е пролетна култура. Растенията израстват бързо. Нуждае се от окопаване и напояване (особено през юли и август). Тя вирее най-добре върху богати на хумус почви с добра почвена влага и при напояване, на слънчеви терени. В България се отглеждат предимно сортове и хибриди от полуконски зъб и полутвърда царевица и по-малко от твърда, конски зъб и пуклива. Сеят се предимно сортове като: „Конски зъб”, „Кнежа”, „Пионер”, „Твърда”, „Мека” и др. 
Отглежда се предимно за зърно, за силаж и за зелен фураж. Зърното се използва за приготвяне на концентрирани комбинирани фуражи, царевичакът (сухите стъбла и листа) като груб фураж. Като втора култура  се използва за зелен фураж и приготвяне на силаж. Използва и като хранителен продукт за хората, суровина за производството на около 150 продукта, (антибиотици, витамини, лекарства, хартия, целулоза, спирт, нишесте, глюкоза). В нашата страна през последните две десетилетия засетите площи с царевица за зърно намаляват от 424.4 хил. ха през 1990 г. на 360 046 хил.ха през 2010 г., но след това се увеличава на 471.3 хил.ха. през 2012 г. Общото количество на до полученото зърно се увеличива. Средните добиви са твърде променливи и в много голяма степен зависят от климатичните условия, агротехниката и използваните минерални торове.
Най-благоприятни са условията в Дунавската равнина, която е главният район на производството на царевица (около 90% от площите). Най-много се отглежда царевица в Северозападна и Североизточна България. В тази част на страната добивите са високи, а продукцията има ниска себестойност. На най-много площи се сее царевица в областите Добрич, Плевен и Монтана. В Южна България се отглежда малко царевица. Най-много се отглежда и с най-високи добиви е Пазарджишко - Пловдивското поле и Бургаско.
Ечемикът е на трето място сред зърнените култури след пшеницата и царевицата по заети площи, получено зърно и произведена продукция. Той е по-непретенциозен към почвените и климатичните условия от пшеницата, има по-къс вегетационен период и зрее по-рано. По-малко взискателен е към влагата. Поради това не страда от летните засушавания.  На освободените от него площи се сеят втори култури - царевица, зелен фасул, слънчоглед и др. В България най-често се сеят  сортовете  „Карнобат”, „Руен”, “Алфа”, “Мираж”, „Хемус”, „Обзор”, „Оглон” и др.. Отглеждат се и пивоварните сортове “Елза”  и “Топаз”. Ечемикът дава добри добиви при богати на хумус почви и при валежи в периода на растеж, изкласяване, узряване. Зърното се използва предимно за фураж и суровина за пивоварната промишленост и макар и по-рядко се използва и в спиртоварната, сладкарската и хранителната промишленост. Най-благоприятни са условията и най-много се отглежда ечемикът в Северен Централен регион и в Югоизточна България (Югоизточеи регион, Бургаско е с най-висок дял в страната), където добивите му са най-високи, а себестойността му е най-ниска
В България ечемикът ежегодно се сее на различна площ.  През 1990 г. с ечемик са заети 359.9 хил. ха,  през 2000 г. – 252.0 хил. ха, през 2010 г. – 250.6 хил.ха, а през 2012 г- 194.9 хил. ха. От него се получава по-малко продукция зърно от декар, в сравнение с пшеницата и царевицата. В получавания общ добив в страната след 1939 г. има нарастване от 40 хил.т. през 1939 г. на 1387 хил. т. през 1990 г., намаление на 676 хил.т. през 2000 г. През 2010 г. добивът е 833 хил.т., а през 2012 г- 649.6 хил.т.  Средният добив през 2012 г. е около 347 кг/дка.
            Овесът е с по-малко стопанско значение. Зърното се използва за фураж и за храна във вид на овесени ядки. Отличава се с по-високото съдържание на витамини в зърното. Поради това се използва като витаминозна храна, предимно за младите животни. В България се сее предимно сорта „Дунав”. Дава ниски добиви, около 150 кг. от декар, поради което площите засявани с овес намаляват. Добре вирее при по-влажен и хладен климат в планинските райони.  Отглежда се на надморска височина до около 1300-1500 м.  Най-много се сее в Родопите, Предбалкана, Западна и Средна Стара планина и Същинска Средна гора. По региони най-значимо е производството на овесено зърно в Северозападния и Северния Централен регион. В България овесът се отглежда на незначителни площи. През 2010 г. овес се отглежда на 24.6 хил.ха площ, а през 2012 г – 17.8 хил.ха. при 30.8 хил.т. и среден добив  185 кг/дка.
            В миналото традиционна зърнена хлебна култура е било просото. То има незначителен дял в отглеждането на зърнени култури в България, отглежда се на незначителни площи и се добива много малко количество зърно. Използва се предимно за фураж в птицевъдството. През последните години се увеличава добива на просо. През 2007 г. то е било отглеждано на площ от 2 600 ха и добив от 2 500 тона. През 2010 г. реколтираните площи са 3 753 ха, добивът е 6.5 хил.т. Подобно е отглеждането на сорго (сухоустойчива разновидност на просото). През 2012 г. в страната то е било засято върху 6.2 хил. дка и е получен добив от 10.8 хил.т. зърно.
            В България се сее обикновеният фий. Той се отглежда за зърно, сено, зелен фураж, силаж. Средните добиви на зърно са от 80 до 180 кг/дка, а на сено от 300 до 800 кг/дка. Използва се като фураж. В България фият има малко стопанско значение. Намаляват площите с фий, поради ниските добиви от декар. През 2012 г. са засети с фий за семе само 151.5 ха.
            В нашата страна се отглеждат няколко зърнено-бобови култури, използвани предимно като храна за населението, суровини за промишлеността и в по-ограничено като фураж да добитъка. Отглеждат се фасул, грах, леща, нахут и бакла. Традиционна култура за България е фасулът. Той има малък относителен дял от засяваните площи със зърнени култури. У нас най-широко се засява и отглежда обикновеният фасул. Семената и зелените шушулки се използват като храна на населението в прясно или консервирано състояние, а сламата и плявата - като фураж за селскостопанските животни.  Отглеждат се полски и градински сортове, както и зелен и зрял фасул. Най-широко е застъпено отглеждането на  сортовете Добруджанка (“Добруджански - 2 “ и „Добруджански -3”), ”Еликсир”, “Бисер”, „Търново 13”, „Вулкан” „Русе -13”, „Русе -17” и др..
През последните десетилетия намалява отглеждането на фасула за зърно. Най-много площи са засети и най-голям обем продукция се получава в Североизточна България – около две трети. През последните години засяването му е неравномерно, но тенденцията е към намаляване на площите. Намаляването на площите, засявани с фасул са следствие от ниските добиви от декар и ниската икономическа ефективност.
            Обикновеният грах е богат на белтъчини, захари, скорбяла, витамини. Сега се отглежда и полския грах като фуражна култура за зелена маса и сено или за зърно и слама.  Узрелите семена могат да се използват и за храна. Той заема много малка част от засетите площи със зърнени култури и има нищожен дял от производството на зърно. Полският  грах дава малки добиви 110-170 кг/дка зърно. По-малко се засява градинският грах. Добивът на зелени семена достига 350-500 кг/дка. В производството на зеленчукови консерви се използват зелените семена. Грахът вирее добре върху черноземни, сиви горски, наносни и ливадно - канелени почви. В последните години има увеличаване на площите заети с грах. През 1939 г. те са само 1000 ха. През 2012 г. фуражният грах за зърно е засят на площ от 1282.8 ха, а продукцията е 2.1 хил.т.           
В нашата страна се отглежда и обикновената леща. Тя е с по-кртак по време вегетация. Семената й съдържат много белтъчини и скорбяла. Използват се като храна за хората и в консервната промишленост, а сламата и плявата - като фураж. Лещата добре вирее върху по-бедни на хумус почви. Тя дава ниски добиви - около 50-60 кг/дка.  Лещата се отглежда предимно в Бургаско, Врачанско, Плевенско, Добричко, Силистренско и др.
            Баклата (чер боб) се отглежда за семената или за зелените чушки. Използва се за храна, по-рядко като фураж и за зелено торене. В България се отглежда на ограничени площи предимно като ранен пролетен зеленчук. Производството е развито предимно в Лудогорието и Добруджа.
            Семена на нахута са богати на белтъчини и въглехидрати. Той се използва се предимно за храна на хората като вариво, страгали, леблебия и като фураж за добитъка. В България се сее на ограничени площи.           
Оризопроизводството е развито в Южна България – в Пазарджишко-Пловдивското поле, Старозагорското поле и долината на р. Тунджа в Ямболско. Оризът е топлолюбива, влаголюбива и трудоемка зърнена култура. Той има незначителен относителен дял от засяваните със зърнени култури площи  Отглежда се посевният ориз. В нашата страна се отглеждат сортовете “Бела дона”, „Белозем”, „Олорон” “Пембе” и др.. Използва се за храна. Той има висока хранителност и лесна усвояемост от организма. От него се произвеждат скорбяла, гликоза, спирт, а сламата може да се използва за фураж  и постеля на животните. Средният добив от декар е около 500 кг. През последните години леко се увеличава производството на неолющен ориз (арпа). През 2012 г. засетите площи с ориз са 9 443 ха, а е получена продукция е 54.9 хил. т. при среден добив от 556 кг/дка. Това е количество недостатъчно и поради това България внася големи количества ориз.
            В териториалната структура на зърнопроизводството са се оформили три района. В Североизточния район  (Източна Дунавска равнина и Добруджа) средните добиви са най-високи, а себестойността на продукцията е най-ниска. Специализира в отглеждането на пшеница, царевица, ечемик, фасул, соя. Производството се подпомага от институтите в Генерал Тошево (за пшеницата) и Образцов чифлик. Районът на Средна и Западна Дунавска равнина е специализирал в производството на пшеница и царевица. Осигурява 35% от произведената соя, 9% от пшеницата и 8.5% от царевицата. Влияние върху развитието на зърнопроизводството имат институтите в Кнежа (за царевицата) и в Павликени (за соята). Югоизточна България е по-малък район. Обхваща Бургаска, Сливенска и Ямболска и части от Старозагорска и Хасковска области. Специализира в твърди пшеници, ечемик и царевица. В него се добива 21% от ечемика и 15% от пшеницата. Силно влияят институтите за твърда пшеница (Чирпан) и ечемик (Карнобат).
            В развитието на зърнопроизводството в България има редица проблеми: използване на нискодобивни сортове зърнени културни растения, маломерни площи на отглеждане, особено на пшеницата и царевицата, недобре дозирано използване на минерални торове и препарати за растителна защита, по-ниско съдържание на полезните вещества в добиваната продукция. В новите условия на членство на България в Европейския съюз зърнопроизводството има ограничена от конкуренцията и безмитния внос на по-качествено и често пъти по-евтино зърно от другите страни от ЕС.
Перспективите на отглеждането на зърнени култури зависят предимно от държавната политика за стимулиране на зърнопроизводството, внедряването на по-високодобивни сортове зърнени култури, стабилизиране на пазар на зърно, развитие на животновъдството и на конкурентоспособността на българското зърнопроизводство на пазарите в Европейския съюз.

         2. Отглеждане на технически култури
            Техническите култури включват група растения, които се използват като суровина в промишлеността за производство на различни видове изделия. Преди да бъдат използвани те претърпят първична техническа обработка. Отглеждането им се отличава с някои особености като използване на по-плодородни и по-богати на хранителни вещества, влага и вода почви и по-голяма трудоемкост.
            Отглеждането на техническите култури е с важно значение. Стопанското  (икономическото) им значение е свързано с осигуряването на суровини за промишлеността - слънчоглед, фъстъци, сусам, тютюн, хмел, лен, памук, маслодайна роза, мента, лавандула, валериана (дилянка), беладона и др. От тях се произвеждат и някои храни, както и лекарства, парфюмерия, козметика, тъкани и облекла. Те оказват влияние върху развитието на животновъдството чрез използване на отпадъците при преработката  (стъбла, листа, цвеклови резанки, кюспе, меласа и др.) като фураж. Чрез техническите култури земята се използва по-интензивно. Те имат и социално значение: отглеждане на лекарствени растения (мента, валериана, беладона и др.); производство на суровини за храни (олио, захар, цигари, пиво и др.); трудова заетост на голяма част от населението в районите, отглеждащи тютюн. Някои от културите имат и важно експортно значение.
            Мястото на техническите култури се определя от заеманата от тях площ. В навечерието на Втората световна война техните площи се увеличават. През последните десетилетия техническите култури са на второ място по площ след зърнените култури. И заемат около 1/3 от обработваемата земя. Делът им в общата продукция е около 1/4.
Върху развитието и териториалното разположение на техническите култури от природно-географските  фактори най-силно влияят почвите и климата. Повечето от тях виреят най-добре върху черноземи, смолници и алувиално – ливадни почви. Изключение правят тютюн, маслодайна роза, хмел и др.  Силно влияние има климатът. Основните технически култури са светло- и топлолюбиви, дават добра реколта при подходящи климатични условия. Силната зависимост от почвените и климатични фактори обуславя и териториалното им разположение.
            От обществено-икономически фактори особено значение имат количеството и качеството на трудовите ресурси и производственият опит на населението. В България има формиран добър производствен опит в отглеждането на почти всички технически култури, но най-вече за отглеждането на ориенталски тютюн, маслодайна роза, фъстъци, слънчоглед и др. Особено силно влияние оказват потребителите на основните суровини - хранително-вкусовата и текстилната промишленост. Развитието на тези отрасли предизвиква търсенето на суровини, а следователно и стимулира отглеждането на технически култури. Наличието на  вътрешни и външни пазари също така влияе силно върху производството на продукция от техническите култури. В периода на прехода България загуби голяма част от външните пазари. Нарастването на производството на слънчогледово семе се дължи до голяма степен на постоянното високо търсене на вътрешния пазар на слънчогледовото олио и производството на биогорива.
Научно-техническият прогрес влияе върху отглеждането на техническите култури в България чрез изградената мрежа от научно - изследователски институти, като тези по маслодайната роза в Казанлък, памука в Чирпан, тютюна в Пловдив, слънчогледа в Генерал Тошево. Създават се и внедряват нови по-продуктивни сортове, разработва се нова технология на отглеждане и т.н.
             Отглеждането на техническите култури в България има своето развитие. По българските земи те се отглеждат от дълбока древност. Ленът е най-старото влакнодайно растение у нас. Засилено внимание към отглеждането на техническите култури в нашата страна започва да се отделя с развитието на промишлеността. В края на XIX век започва отглеждането на захарно цвекло, фъстъци и др. След Първата световна война се увеличава отглеждането на слънчоглед и тютюн. След Втората световна война силно се разви тютюнопроизводството. През преходния период (след 1989 г.) започна процес на увеличаване на площите на някои технически култури.   
            В зависимост от предназначението на културните растения отрасловата структура на техническите култури включва отглеждането на: хранително-вкусови; маслодайни; влакнодайни; етерично – маслодайни; лекарствени и др. В структурата на техническите култури през последните години най-голям дял по площи и произведена продукция имат маслодайните култури - около 90.0% и особено на слънчогледа.
            От хранително-вкусовите култури основно място има отглеждането на тютюн и най-вече на ориенталски тютюни. Тютюнът е втората по икономическо значение техническа култура след слънчогледа. От растението се използват изсушените листа за производство на цигари, тютюневи изделия и никотин. Много силно влияние върху отглеждането на тютюна имат почвените и климатичните условия, трудовите ресурси и тютюнева промишленост. Тютюнът вирее добре върху бедни на хумус, тънки, песъкливи и топли почви, богати на калций, калий и фосфор. Най-висококачествена продукция се получава при отглеждане върху канелени почви, образувани при изветряне на риолити, андезити и кристалинни шисти. Тютюнът е топлолюбиво и светлолюбиво растение. Най-добре се развива при среднодневни температури около 220С и валежи от 120-150 мм през вегетационния период. От тютюна за производство на тютюневи изделия се използват само узрелите сухи листа. Отглеждането на тютюн е трудоемко, трудно се поддава на механизация. Особено трудоемки са дейностите  засаждане и бране на узрелите листа. В България населението има добър производствен опит. В Южна България се отглеждат ориенталски тютюни предимно от сортовете “Басма” и „Джебел басма”, “Башибали”, “Неврокоп”, “Харманли”, „Рила”, „Крумовград” и др., Те се използват в производството на цигари. Над две трети от произведения тютюн е от ориенталските сортове. Американските тютюни се отглеждат на малко. Използват се американските сортове “Бърлей” и “Вирджиния”. От тях се произвеждат цигари (в смес с ориенталски тютюни). Сортовете тип „Махорка” се отглеждат на съвсем малко площи. Продукцията от тях се използва за производството на химикали, използвани в растителната защита. Средните добиви на ориенталски тютюн от един декар са между 100 и 160 кг.
След 1990 г. има спад в отглеждането на тютюн. През 1990 г с ориенталски тютюн са били засадени  44.6 хил. ха, а през 2012 г. – 24.8 хил. ха. Намаляването на производството на тютюн се дължи предимно на загубата на външните пазари и вноса на чужди цигари. Влияние върху качеството на произвежданите тютюни имат опитните станции в градовете Джебел и Рила и с. Козарско (Пещерско).
            В производството на тютюн има ясно очертани четири основни района. В Източно - Родопски (Ардински) район има най-много площи, засаждани с тютюн. В него се отглеждат ориенталските сортове „Джебел басма”, „Крумовград”, „Башибали” и „Харманли”. Най-развито е тютюнопроизводството в Кърджалийска област. Югозападният район (Струмско–Местенски; Пирински) обхваща долините на реките Струма (южно от Кюстендил), Сапаревската котловина и долината на река Места. Отглеждат се предимно сортовете „Басма”, „Рила” и „Неврокоп”. Родопска яка обхваща северните склонове на Западните Родопи. Използват се делувиалните скелетни почви. Северният район обхваща Дунавската равнина и част от Предбалкана. Най-големи са площите с тютюни в Североизточна България. Върху черноземните почви се отглеждат американските сортове тютюн.
От захародайните култури в нашата страна се отглеждат само две – захарно цвекло и захарна метла. Стопанско значение доскоро имаше има само захарното цвекло. В миналото то бе с важно значение за изхранването на населението на страната, за производството на бяла кристална захар и фураж (цвеклови резанки и меласа) и като суровина за производството на спирт, гликоза и други продукти. Сега на практика в страната не се отглежда захарно цвекло.От цвеклото се използват кореноплодите (16-18% захари). От захарното цвекло могат да се получават над 1700 кг/дка. А от продукцията от един декар могат да се получат до  около  350 кг захар.
Основният район на отглеждането на захарно цвекло бе Дунавската равнина, в която са разпространени черноземите и алувиално-ливадните почви. В тази част на страната се добиваше над 80% от захарното цвекло. В Южна България повече захарно цвекло се отглеждаше върху смолници и алувиално - ливадни почви в Бургаско, долното течение на Тунджа и част от Горнотракийската низина.
            Хмелът е нова за българските условия земеделска култура. За пръв път в България хмел се отглежда в края на 19 век. Производството се възобновява през втората половина на 20 век. Той се отглежда за шишарките, които се използват като основна суровина в пивопроизводството. Хмелът се използва още и при производството на мая за хляб, на бои и лакове, в медицината и др.. Зелените стъбла и листата могат да се използват и за фураж. Развива се добре и дава добра реколта при по-хладен и влажен климат. Отглежда се във високите котловини (Велинградско, Самоковско, Берковско). В нашата страна хмел се отглежда на малки площи, а произведеното количество е незначително През последните години има спад в отглеждането на хмел и на получената продукция. През 2012 г. заетите с хмел площи са само 509 дка, а получената продукция е само 127 т..
Маслодайни  култури се наричат растения, които натрупват в някои свои части (семена, плодове) мазнини. Те се отглеждат за маслата, а отпадните продукти се използват в животновъдството. Като маслодайни се отглеждат слънчоглед, фъстък, сусам, репица, мак, рицин и др. Използват се и някои влакнодайни и етерично–маслени култури. Маслодайните култури осигуряват висококалорична храна и имат по-здравословно въздействие върху човешкия организъм от животинските мазнини. Семената и плодовете им се използват за производство на хранителни мазнини, маргарини, сапуни, безир, бои, линолеум, мушами, изкуствен каучук, смазочни масла, козметика, лекарства, биогорива и други. Някои от тях се използват и като втора култура за добив на фураж. Те заемат над три четвърти от площите заети с технически култури. Маслодайните култури се отглеждат предимно в Северна България. По области с най-голяма използване на площите и добив са Плевенска, Добричка и Врачанска области.
Слънчогледът е главната маслодайна и въобще техническа култура в България. Той осигурява над половината от продукцията на техническите култури и има значим дял в растениевъдната продукция. Семената му се използват за производството на растителни хранителни масла (олио). Те съдържат 45-48% мазнини и около 20% белтъчини.  Като фураж се използват зелената маса, сухите пити, семето, както и отделените отпадни продукти при производството на маслото - шрот и кюспе. Най-високи добиви слънчогледът дава върху черноземи и при умерен континентален климат в Северна България. Той има добре развита коренова система, която го предпазва при засушаване. Трудовите ресурси влияят по-слабо, понеже производството е механизирано. В България се отглежда маслодайния слънчоглед (96% от площите) от сортовете “Прогрес”, “Албена”, “Сорен”, „Диамант”, „Стадион”, „Передовик”, „Санта Фе” и др.
В България слънчогледът като маслодайна култура започва да се отглежда след Първата световна война. След 1920 г. бързо нарастват площите, заети със слънчоглед. След 1944 г. се разширява отглеждането на слънчоглед.  През 1990 г. слънчоглед се сее върху 280.2 хил. ха., през 2000 г. на 511 хил.ха, през 2010 г. на 734.3 хил.ха и през 2012 г. – 854 738 хил.ха. Площите засети със слънчоглед през 2012 г. са 26% от обработваемата земя в България и с най-голям относителен дял при маслодайните култури – 88.3%. Нараства и производството на слънчогледово семе от 388.6 хил. т. през 1990 г 1 387.8 хил.т. през 2012 г или ръст от почти четири пъти. През 2012 г. средният добив е 178 кг/дка. В условията на криза отглеждането на слънчогледа се увеличава. Това се дължи на механизацията, по-високата доходност и по-високото равнище на потребление.
В производството на слънчоглед са обособени три района. 1/. Североизточна България е най-големият. Той дава около 38% от слънчогледово семе. С най-големи площи са областите Добрич, Русе, Разград и Силистра. 2/. Средна Дунавска равнина.  В този район се произвежда около 30% от слънчогледовото семе на страната. Най-големи са площите в Плевенска област. 3/. Югоизточна България. Отглеждането на слънчогледа е съсредоточено предимно в долината на р. Тунджа и Бургаската низина. Произвежда се около 10% от слънчогледовото семе в страната.
Соята се отглежда като пролетна култура. В България се култивира заради семената, които са богати на белтъчини, въглехидрати и мазнини. Дава добра реколта върху богати на хумус почви и напояване.  Тя обогатява почвата с азот. Средният добив от декар е 100-160 кг., а при поливни условия - 240-300 кг. В страната се отглеждат предимно сортовете: „Заря”, „Бояна” и др. Соята се използва се като суровина за производството на соево брашно, масло, мляко, лецитин и др. хранителни продукти, в производството на пластмаси, изкуствени влакна, бои, лакове и др., а във фуражната промишленост за производство на фуражни смески. Зелената маса на соята се използва за фураж, сено, силаж, слама и др. Отглежда се най-вече в Дунавската равнина, а в Южна България най-вече в Старозагорско. През последните години намаляват площите, заети със соя и произведеното количество. През 2012 г. соята е отглеждана само на 3 374 ха. През 2012 г. е получен добив от 196 т. при среден добив от 79 кг/дка.
           Фъстъците са светлолюбива и топлолюбива култура. Те имат незначителен относителен дял в заетите площи и произведената продукция на техническите култури. Фъстъците се развиват добре при леки, рохки и светли почви и при напояване. Те се отглеждат за семената, които съдържат 47-55% мазнини. От тях се добива фъстъчено масло, а се използват и за храна. Като фураж се ползват фъстъченият шрот и кюспето, изсушените листа и стъбла. През последните години намаляват площите, засети с фъстъци и добива на. Спадът се дължи на увеличеният внос на по-качествени фъстъци от други страни. В България фъстъците се отглеждат предимно в долините на реките Марица, Струма, Тунджа и техните притоци. Най-значимо е производството в Пловдивско, Хасковско и Старозагорско (общо около 75%).
            Сусамът е много старо маслодайно растение, отглеждано по нашите земи. То е светлолюбиво и топлолюбиво растение с къс вегетационен период. Добре се развива при  температура 22-240С. Може да се отглежда и като втора култура.  Семената му съдържат 50-55% мазнини. Те се използват за производството на  тахан и тахан-халва. Отглеждат се сортовете „Садово 1” и „Садово 2”. Сусамът се отглежда в топлите най-южни части на страната - Хасковско, Свиленградско, Харманлийско, Санданско - Петричко.
            Рапицата е студоустойчива, влаголюбива култура. Тя не е взискателна към почвата. Отглежда се като зимна или пролетна култура. От нея се получава рапично масло за технически цели и производство на биоетанол, а кюспето и зелената маса се използват за фураж. Отглежда се на малко площи, предимно в Дунавската равнина и Югоизточна България. През последните няколко години има увеличение на площите, засети с рапица и на произведената продукция, поради използването и за производството на биоетанол. През последните няколко години нарастват площите, заети с рапица.
            Рицинът е маслодайно растение, семената на което съдържат 40-60% мазнини. Те се използват за получаване на рициново масло, употребявано в химическата промишленост (за производство на бои, лакове, сапуни, синтетични тъкани) и в медицината. Отглежда се на незначителни площи в Североизточна България.
            Макът е едногодишно маслодайно растение. От семената се извлича масло за хранително-вкусовата промишленост и производството на бои, лекарствени средства, в сладкарството. Отглежда се на ограничени площи в Санданско и Петричко.
            В България се отглеждат и редица етерично-маслодайни и лекарствени културни растения, чиито семена се използват за получаване на етерични масла и за приготвяне на лекарствени препарати и за лечебни процедури. В България през втората половина на XX век се увеличава отглеждането на етеричномаслени и лекарствени растения. Основните отглеждани в страната ни етерично – маслодайни и лекарствени културни растения са: маслодайна роза, мента, лавандула, анасон, кориандър, дилянка и др.
Маслодайната роза е ценна многогодишна храстова култура. В България се отглежда Казанлъшката маслодайна роза. В нашата страна тя се култивира от  XVII век. От розовия цвят се получават розово масло и розова вода. От 1 дка се получава до 200 кг розов цвят, а от 600 т. розов цвят се получава 1 кг. розово масло. То се използва в парфюмерията, козметиката, фармацията и др. Маслодайната роза вирее при висока атмосферна влажност и умерената температура по време на цъфтежа (май - юни). Такива условия у нас има в Казанлъшката и Карловската котловини и част от Чирпанско. Това предопределя и териториалното и разположение. През последните години има сериозен спад в отглеждането на маслодайната роза. В миналото са се произвеждали до 1000 кг розово масло, а през последните години то е значително по-малко. Засетите площи с маслодайна роза през 2012 г. са 38.6 хил. ха, средният добив на розов цвят е 284.5 кг/дка и е набран  8.5 хил.т. розов цвят.
            В България се култивира и обикновената (теснолистната) лавандула. Цветовете и съдържат етерично масло, използвано в сапунената, парфюмерийно-козметичната промишленост. Използва се и като билка в медицината. В  България започва да се отглежда през 40 – те години на XX век. До 70 –те години производството нараства бързо, но след това спада. През последните години отново нарастват площите засяване с лавандула. Лавандулата се отглежда предимно върху плитки горски почви до 800 м надм. височина. Разпространена е във високите полета и планинските склонове, ограждащи Старозагорското поле, Пазарджишко - Пловдивското поле и в поречието на река Струма, Разложко, Гоцеделчевско, както и в Кърджалийско и Шуменско. През 2012 г. засетите площи с лавандула са 41.3 хил. ха, а произведената продукция е около 6.2 хил. т..
            Ментата е многогодишна етерично - маслена култура, отглеждана за листата, които са богати на етерично масло, съдържащо ментол. Тя се отглежда за производство на ментово масло. То се използва в хранително-вкусовата, фармацевтичната и парфюмерийната промишленост и като билка в медицината. В България се отглежда културната  мента, пренесена в страната ни през 1905 г.. Тя дава добра реколта. От декар се получава 1500-2000 кг зелена маса и 200-300 кг сухи листа. Ментата дава добра реколта при по-топъл климат. През 2012 г. заетите площи с мента в България са само 529 ха, а получената зелена маса е 126 т. По-голямата част от ментовото масло се изнася. Ментата се засява на малко площи предимно в Казанлъшко, Карловско, Пловдивско.
Анасонът е светлолюбиво и топлолюбиво растение. От него се използват семената. Етеричното масло на анасона се използва в хранително-вкусовата и фармацевтичната промишленост, за производство на лечебни препарати и др.. Отглежда се върху незначителни площи в Южна България, предимно в Карловско, Хасковско, Старозагорско, Пловдивско и Ямболско и има незначителна продукция.
            Кориандърът  е етерично - маслодайно растение, което се отглежда заради семената. Те съдържат мазнини и етерично масло. Етеричното масло се използва в парфюмерийната промишленост, а обикновеното масло за производство на сапуни. Семената се използват за производството на спирт, за подправка на хранителни изделия и др. Отглежда се на малко  площи в Брезнишко, Ивайловградско, Хасковско, Ямболско и др. През последните години има ръст на отглеждането на кориандър. През 2012 г. е отглеждан на 264.1 хил.ха. а получената продукция е 46.3 хил. т.
            Лекарствени култури са голяма група  растения, от които се използват различни техни части - листа, цветове, семена,  клони, плодове, корени и т.н.. Приготвят се чайове, запарки, настойки или се използват като суровина за фармацевтичната промишленост. Като лекарствени се използват и част от етерично-маслодайните растения. На малко площи в страната се отглеждат: блатно кокиче, старо биле (беладона), босилек, дилянка (валериана), татул, медицинска ружа, резене и др. На най-много площи се отглежда резене (27.1 хил.ха). То е билка, но и етерично-маслено растение. Използват се плодовете и етеричното масло. През 2012 г. валерианата е отглеждана само на 229 ха и са получени само 52 т. продукция. През последните години има ръст на отглеждането на силибум (бял трън). Незначително място има и отглеждането на маточина.
Влакнодайни култури се наричат група растения, отглеждани за влакното в техните стъбла, кора, листа и плодове. В България се отглеждат само три влакнодайни растения - памук, коноп и лен. Те имат незначителен дял в произведената растителна продукция и от произведената продукция на техническите култури.
Памукът е главната влакнодайна култура на България. Отглежда се предимно за влакната. От влакната се правят памучни прежди и тъкани, синтетични гуми, вата, конци, филтри, линолеум, пластмаса, изолационни материали и др.. От семената се извличат хранителни и технически масла, използвани предимно за производството на сапуни. Памукът вирее най-добре върху плодородни почви, при по-силно слънчево греене, по-високи температури и по-голяма влажност. Необходимата му температурна сума през вегетационния период е над 36000С. В България за отглеждането на памука има благоприятни почвено - климатични условия само в южните по-топли райони на страната – Старозагорско, Хасковско, Чирпанско, Сливенско, Ямболско, Бургаско, Пловдивско в Санданско - Петричкото поле. Най-често отглежданите сортове са „Балкан”, „Гарант”, „Бели извор”, „Огоста”, „Пловдив”, „Чирпан 433”, „Чирпан 26” и др.. Най-много памук в България се отглежда до 1960 г. В периода след 1989 г. започват да се увеличат площите, заети с памук. Произведената продукция от неомаганен памук е недостатъчна за потребностите на българската промишленост. През 2012 г. са произведени само 252 т. неомаганен памук.
Конопът е култура от влакната на която се произвеждат тъкани, въжета, канапи, амбалаж, а от семето се произвеждат технически масла. Преработените стъбла се използват за производството на картон, хартия, дървесни плоскости. Вирее най-добре върху  дълбоки, рохкави и влажни алувиални почви, богати на хумус. Средните добиви са около 500 кг/дка. Основните райони на отглеждането на конопа в миналото бяха крайдунавските  низини, районите на долните течения на реките, вливащи се в река Дунав, поречията на Марица, Тунджа и в Бургаската низина.  През последните години не се засява. България внася коноп от Индия, Бангладеш, Пакистан и др..
            Ленът е най-старото влакнодайно растение, отглеждано в България. В стъблото му има  здрави, устойчиви на гниене влакна. Семената му съдържат до 45% масло. Отглежда се и дава добри добиви при прохладен и влажен климат, с малки денонощни температурни амплитуди. Влакната се използват за производството на тъкани и др. Семената маслодайния лен се използват като суровина за производството на лакове и безир. В близкото минало се отглеждаше почти изключително влакнодайният лен. През последните години бързо намаляват площите, заети от лен и произведеното ленено влакно. Основните райони на отглеждането му са  високите котловини - Самоковска, Пернишка, Велинградска, Панагюрска, Радомирска. В миналото лен е отглеждан и в  Крайморска Добруджа, където влажността на въздуха е по-голяма. Сега лен се отглежда на незначителни площи и има малко произведено ленено влакно.
            В териториалната структура на техническите култури са обособени районите:
Дунавският район (Дунавска равнина), обхваща земите на юг от Дунав и включва цялата Дунавска равнина и част от Предбалкана. Основен фактор за неговото формиране са черноземни,  сиви горски и алувиално - ливадни почни и умерен континентален  климат. Силно влияние има производственият опит на населението, добрата транспортна осигуреност, изградената база. Главната специализация е отглеждане на слънчоглед, захарно цвекло и  американски тютюни.  Струмско - Местенският  район обхваща долината на Струма в средното и течение и долината на р. Места. Силно влияят почвените и климатичните условия и трудовите ресурси. Специализира в отглеждането на тютюн, фъстъци и др. Тракийско – Родопският район се поделя на Родопско - Сакарски; Горнотракийски; Карловско – Казанлъшки и Югоизточен подрайони. Силно се влияе от почвено-климатичните условия и производствения опит на населението. Специализира в отглеждането на тютюн, слънчоглед, памук, етерично - маслени култури.
Проблеми и тенденции. Отглеждането на технически култури, с изключение на слънчогледа и рапицата, има сериозен спад, поради спада на промишленото производство, загубата на външни пазари, ниското качество на произвежданата продукция, липсата и  недостига на европейските и национални доплащания. Вероятно ще продължи спадът на отглеждането на тютюн. Това налага, особено в района на Родопите и долината на река Места да се премине към отглеждането на алтернативни технически растения. Отглеждането на слънчогледа ще продължи да бъде стабилно поради нарастването на ролята на растителните масла в храната на хората в България и поради производството на биогорива. В страната има условия и възможности за отглеждането на по-големи количества на технически култури и лекарствени растения.

3. Зеленчукопроизводство
Зеленчукопроизводството е растениевъден подотрасъл, за производството на различни зеленчуци, използвани като храна от населението (вътрешен пазар), за износ (външен пазар) и като суровина в хранително-вкусовата промишленост. Основните производства са: зеленчуци, картофи, дини и пъпеши. 
Най-важните особености на отглеждането на зеленчуците са:
·        сезонност в производството;
·        голямо разнообразие – около 55 вида от 10 ботанически семейства;
·        повсеместност на развитие и териториално разположение;
·        трудоемкост и незначителна възможност за механизация на труда.
Зеленчуците имат голямо социално значение, понеже: осигуряват прясна витаминозна храна, консервирани хранителни продукти, суровини за хранително-вкусовата промишленост, добри доходи на заетите с отглеждането и подпомагане на семейния бюджет с произведени храни в личното стопанство.
Икономическото значение на зеленчукопроизводството се обуславя от по-високата доходност на продукцията. По този показател на зеленчукопроизводството е на второ място след тютюнопроизводството. Производството на зеленчуци има силно влияние върху развитието на хранително-вкусовата промишленост, на която осигурява суровини. Поради ниската транспортабелност на продукцията, по-голямата част на преработващите предприятия са разположени териториално в или близко до мястото на отглеждане на зеленчуците. 
Мястото на зеленчукопроизводството (плодови и листостъблени зеленчуци) в растениевъдството се определя от неговия относителен дял в структурата на заетите площи на обработваема земя. През 2012 г. само от площите заети със зеленчуци (33 584.6 ха) най-голям е делът на картофите (14.9 хил.ха), следвани от доматите (3341.1 ха), дините (3091.1 ха), пипера (3012.8 ха), главестото зеле (2083.7 ха), зрялият кромид лук (1278.5 ха), пъпешите (1267.2 ха), краставиците и др.
От факторите за развитие и териториално разположение силно е влиянието на природно - географските. Особено важно е наличието на дълбоки, богати на хумус и влага алувиално-ливадни почви в Горнотракийска низина, Дунавска равнина, край река Дунав и Бургаска низина, долините на реките и особено заливните речни тераси. Наличието на разнообразен климат и различни климатични условия обуславят отглеждането на два типа зеленчуци: южноевропейски (наличие на висока температура и силно слънцегреене през летните месеци) като домати, краставици, пипер, патладжан, бамя, домати и др.; средноевропейски (наличие на мека и сравнително топла есен) като зеле, моркови, праз и др. Неблагоприятни са някои от климатичните явления като късни пролетни и ранни есенни слани, градушки, поройни валежи и др.
От социално-икономическите фактори много силно е влиянието на постоянното и високо потребителско търсене и консумация на зеленчуци. Българското население има значими производствени традиции и опит в отглеждането на зеленчуци. Спадът в производство на консервната промишленост оказва съществено негативно влияние върху отглеждането на зеленчуци. Много силно е влиянието на напояването. Почти всички зеленчуци (около 85%) се отглеждат при поливни условия. Поради това районите с развити напоителни системи са основни зеленчукопроизводители. 
В нашата страна селскостопанската наука създаде и помогна да се внедрят редица нови сортове и да се аклиматизират чуждестранни сортове зеленчуци.  
Развитието на зеленчукопроизводството води началото си от епохата преди Освобождението в два района – Лясковско-Горнооряховски и Пазарджишко-Пловдивски. Своеобразен център на зеленчукопроизводството става Горнооряховско. Постепенно отглеждането на зеленчуци се разпространява в страната и в Австрия (край Виена), Унгария (край Будапеща), Румъния, Сърбия, Молдова, Южна Украйна. Интензивно е развитието на зеленчукопроизводството в България след Втората световна война.
В отрасловата структура има много голямо разнообразие по заети площи и произведена продукция. На първо място само сред типичните зеленчуци се нарежда отглеждането на доматите, зеления пипер, краставиците, кромидият лук и зелето. Освен картофите, дините и пъпешите, останалите зеленчуци поотделно имат много малък относителен дял в произведената зеленчукова продукция. Зеленчуците се отглеждат на открити площи и в оранжерии. Силно преобладава откритото отглеждане.
            В производството на плодови зеленчуци в България главно място заемат доматите. Те се отглеждат в България от средата на XIX век. Използват се като храна в прясно и консервирано състояние. В зависимост от развитието им биват ранни, средно ранни и късни сортове. Най-много домати се произвеждат през месеците юли и август. Доматите дават добър добив върху богати на хумус почви, при наторяване с оборски тор и поливане. Те имат най-голям дял от производството през 2012 г. на плодови зеленчуци (26%). Добивът от декар през последните години е около 1500-2200  кг/дка. Ранните домати дават до една четвърт от общата продукция. Отглеждат се предимно в най-южните и най-топли райони на страната - в Санданско-Петричко и отчасти в Пазарджишко - Пловдивско  поле. Най-отглежданите сортове са “Триумф”, “Пионер” и „Вентура”. Средноранните домати дават до три четвърти от цялото производство. Разпространени са сортовете “Идеал”,  “Огоста”, “Хеброс”, “Росела” и “Дружба”. Късните сортове домати дават до 2% от общата продукция. През последните години площите заети с домати съществено се различават. През 1990 г засадени с домати са 26.0 хил. ха, през 2010 г. са 3.0 хил.ха, а през 2012 г. са 3.4 хил. ха,  Произведената продукцията в натура намалява от  846 хил. т. през 1990 г. на  94 хил.т. през 2012 г.  Доматите се отглеждат почти повсеместно в страната, но най-много са в Пазарджишко - Пловдивско,  Санданско-Петричко, Плевенско, Видинско, Ямболско.
            Производството  на пипер е на второ място по реколтирани  площи от плодовите зеленчуци (3.0 хил.ха) и на трето място по произведена продукция (47 хил.т.). Отглежда се най-вече зелен и по-малко червен пипер. Плодовете на пипера се използват за храна в прясно и в преработено състояние. Те имат високи хранителни и вкусови качества. Средно от декар се получават между 1000 и 2000 кг. Пиперът дава високи добиви при отглеждане върху богати на хумус почви, торене с оборски тор, окопаване и редовно поливане. Отглеждането на пипера е по-рентабилно от това на доматите. Основните райони на отглеждането на пипера съвпадат с тези на доматите – Пазарджишко - Пловдивско, Средна Дунавска равнина, Ямболско и др.
Плодовете на краставиците и корнишоните са с малка хранителна стойност, но с високи вкусови качества. Използват се като храна пресни или  консервирани. Дават добра реколта при богати на хумус почви и редовно поливане. Добивът е около  1500 кг/дка при краставиците и над 2000 кг/дка при корнишоните. През 2012 г. краставици и корнишони са засадени върху 702 ха. През последните години производството им намалява от 149 хил. т. през 1990 г  на 37.9 хил.т.през 2012 г..  Най-много краставици и корнишони се отглеждат в Пловдивско, Горнооряховско, Пазарджишко, Плевенско, Монтана и др.
Патладжанът (син домат) е топлолюбиво растение от семейство картофови. Използва се като храна (в готварството) и като суровина в хранително-вкусовата промишленост. Засажда се на малко площи в Пловдивско, Хасковско,  Великотърновско и Варненско. През 2012 г. площите с патладжани са 224 ха, а получената реколта е 7.8 хил.т.
            Отглеждането на дини и пъпеши има голямо значение за храненето на хората. Плодовете на дините са с различна форма, едрина и окраска. Те  се използват предимно като храна в прясно състояние. Дините съдържат много захари, витамини и минерални вещества. През 2012 г.са отглеждане на 3.1 хил.ха., а продукцията е 55.7 хил.т. при среден добив 1500 кг/дка. Пъпешите са топлолюбиви и светлолюбиви растения. Средният добив от декар е около 900-1000 кг. Пъпешите се отглеждат обикновено заедно с дините. През 2012 г. са отглеждани върху 1.3 хил.ха площи и получена реколта от 1.7 хил.т. Колебанията отглеждането на дини и пъпеши се дължат до голяма степен на колебанията в изкупните цени и цените на транспорта до големите български градове. Основните центрове в България на отглеждане са Плевенско, Хасковско, Ямболско, Старозагорско, Русенско, Ломско, Свищовско, Шуменско и др. Традиционно в България заедно с дините и пъпешите се отглеждат и тиквите. Те се използват като храна, фураж и суровина за хранително-вкусовата промишленост. През 2012 г. в страната с тикви реколтираните площи са 0.4 хил.ха, а получената продукция е 5.1 хил.т.
От листостъблените зеленчуци в България най-много се отглежда главестото зеле. То е традиционна храна в прясно или консервирано състояние. Богато е на витамини, въглехидрати и минерални соли. Отглеждат се сортовете  “Балкан”, “Средец”, “Марица” и др.. Има добиви от декар около 3 тона. През последните години намалява добива. През 2012 г. заема 2.1 хил. ха площи и дава 47.3 хил. т. продукция.
Празът се използва като храна пресен, сготвен и изсушен. Отглежда се на малко площи. През 2012 г. е насаден върху 120 ха и е получена продукция в натура 2.0 хил.т.
Салатата и марулята са влаголюбиви и студоустойчиви зеленчукови растения. През пролетта се отглеждат листна и главеста салата и маруля. Използват се като пресен хранителен продукт. През 2012 г. се отглеждат на 299.2 ха и добив от 8.8 хил.т.
Спанакът е студоустойчив зеленчук, който се използва за храна и като суровина за хранително-вкусовата промишленост. Отглежда се на ограничени площи. През 2012 г. се отглежда само на 70 ха.
През последните години се увеличава отглеждането на броколи. През 2012 г. с него са заети 192 ха и е получен добив от 1.9 хил.т. подобно е и отглеждането на цветното зеле. А незначителни площи и с малка продукция е отглеждането на останалите листостъблени зеленчуци като магданоз, чубрица, копър, къдраво зеле, брюкселско зеле, зелен кромид лук, зелен чеснов лук, зелен градински фасул, зелен градински грах.
От кореноплодните зеленчуци най-значимо място имат картофите. Те се отглеждат за храна, суровина и фураж. Като суровина се използват за производството на спирт, декстрин, гликоза, синтетичен каучук и др. В нашата страна картофите се отглеждат от началото на XIX век. Средният добив от декар е около 1000 кг. Добре виреят при бедни на хумус песъкливи почви и по-хладен климат. През 1990 г засетите площи с картофи са 41.2 хил. ха, а през 2012 г. 14.9 хил.ха. Производството на картофи през 2012 г. е 177 хил.т. Основните центрове на отглеждането на картофите в България са Смолянско, Самоковско, Панагюрско, Софийско, Велинградско, Трънско и др. Ранни картофи в най-големи количества се отглеждат в Пазарджишко- Пловдивското поле.
 Зрелият кромид лук се използва като храна през цялата година. Средният добив е около 800-1100 кг/дка. През 1990 г. засадени с кромид лук са 7.6 хил. ха, а през 2012 г. 1.3 хил. ха и получена продукция в натура от 10.3 хил.т. Най-голямо количество кромид лук се добива във Великотърновско, Русенско, Плевенско, Ямболско, Пловдивско и др.
Зрелият чесън се отглежда върху незначителни площи и дава незначителна по обем продукция. Той се използва като подправка в готварството и като суровина в хранително-вкусовата промишленост. През 2012 г. зрял чесън е отглеждан върху 470.5 ха и е получена продукция в натура от 1.6 хил. тона.
Морковите са ценна витаминозна храна за населението. Най-много се отглеждат в Софийско, Пазарджишко, Пловдивско и др. През 2012 г. те са заемали площ от 428.6 ха, а получената реколта през същата година е 9.6 хил.т.

            Оранжерийното зеленчукопроизводство е сравнително нов подотрасъл на зеленчукопроизводството. В България първата оранжерия е построена през 1931 г  в село Баня (сега град), Пловдивско и използва термоминералните води. След  Втората световна война бързо се развива оранжерийното производство на зеленчуци край топли минерални извори - Сандански, Кюстендил, Велинград, Варвара (Пазарджишко) и др. По-късно се изграждат оранжерии, отоплявани с вода от ТЕЦ като тези в Димитровград, София и със самостоятелни топлоизточници, предимно чрез използване на мазут като гориво. Големи оранжерии са създадени в Пазарджик, Първомай, Звъничево (Пазарджишко), София и др. В тях се отглеждат предимно домати, краставици и в незначителни количества други зеленчуци. В оранжериите се получават високи добиви от декар - 10 тона домати, 22 тона  краставици и т.н., но производството е много трудоемко. В България в оранжериите се отглеждат предимно краставици (91% от продукцията на краставици), домати (30.2%), листо-стъблени зеленчуци (36.6%) и най-вече гъби (100.0%).
             Макар че зеленчукопроизводството е развито повсеместно, са се оформили няколко района в  териториалната структура на зеленчукопроизводството:
            Пазарджишко-Пловдивски с много благоприятни природни условия (почви и климат. Специализацията е в домати, пипер, зеле, краставици, ранни картофи и други. Горнооряховски (Плевенско-Горнооряховски). Обхваща земите около долните течения на Искър, Вит, Осъм, Янтра и част от крайдунавските низини. Специализира средноранни и късни зеленчуци: домати, пипер, кромид лук, салати, бамя, патладжан и др. и на семена. Софийски район.  Той е малък по територия и е формиран значително по-късно от другите райони за задоволяване на потребностите на София от зеленчуци. Специализира в производството на зеле, моркови, праз, салати, домати и др. Югоизточен. Обхваща Бургаската низина, Сливенското, Ямболското и Елховското полета. Специализира в производството на домати, пипер и др. Санданско-Петрички. Той е малък по площ и с малък обем производство. Специализира в производството на ранни зеленчуци. 
Извън тези райони по-значими производствени центрове за отглеждане на зеленчуци са  крайдунавските низини в Северна България - Видинско, област Монтана, Русенско, Силистренско и др. а в Южна България – Старозагорско.

         4.4. Лозарство
            Лозарството е традиционно за българските земи производство. Лозата е основното трайно насаждение, което се отглежда в страната – повече от половината площи, заети с трайни насаждения. Лозата има мощна коренова система и поради това не се нуждае от напояване, но отглеждането и е много трудоемко. Ръчно се извършват редица специфични трудови операции - резитба, загребване и др.  Само някои от операциите са механизирани - изораване, пръскане. През последните десетилетия намалява мястото на лозарство н българското растениевъдство. Гроздето се използва за консумация в прясно състояние (десертно грозде), за производство на вино (винено грозде), за суровина за производство на стафиди, компоти, сокове, безалкохолни напитки.
            Върху развитието на лозарството влияят редица фактори. Природно-географските са благоприятни за отглеждането на лозата. Тя вирее до надморска височина до 550-600 м.  Особено благоприятни са южните склонове. През вегетационният период лозата се нуждае от температурни суми от 3000-40000С. Но тя е силно чувствителна към ниските температури. При отрицателни температури (–16-180С) лозата измръзва. За предпазване през есента се загребва (покрива със земя). Негативно и влияят късните пролетни и ранните есенни слани и есенните дъждове. Лозата добре понася засушаванията. Вирее добре върху карбонатни, канелени и сиви горски  почви.
От социално-икономическите фактори в последните години особено влияние имат: липсата на пазари, особено външни; намалената вътрешна консумация; липсата на капитали и изгодни кредити; засилената външна конкуренция, неудачната аграрна реформа и др. От особено значение е добрият производствен опит на населението и развитата производствена база на винарската промишленост. В лозарството са обособени две основни производства - на винено грозде и на десертно грозде. По-голямо стопанско значение има отглеждането на  винените сортове лози и производството на грозде за вино. През последното десетилетия намаляха площите с лозя. Това има отрицателно влияние върху развитието на винарската промишленост.
Лозарството има продължителен период на развитие по българските земи. Началото му е поставено 3000 г. пр. н. е. в долината на река Марица. По време на Първата българска държава лозарството се разширява. В края на XIX век филоксерата унищожава по-голямата част от лозовите насаждения. След това и особено след Първата световна война се създават нови лозови насаждения чрез присадка върху устойчиви подложки. След Втората световна война и създаването на ТКЗС се оформят големи лозови масиви. Въвеждат се и нови сортове десертни (“Кардинал”, “Царица на лозята” и др.) и винени (“Мерло”, “Ркацители”, “Ризлинг”, “Каберне совиньон”, “Юни блан” и др.) лози. Преминава се от приземно към стъблено отглеждане на лозата. До 1978 г. се увеличават площите на винените и намаляват на десертните сортове главно поради недостиг на работна ръка. След това площите на лозите намаляват. След 1990 г. продължава процесът на намаляване на площите с лозови насаждения и на получената реколта от грозде. Общо площите с лозя през 2003 г. са 131 069 ха, а през 2012 г. са 77 341 ха. Най-много са лозовите насаждения в Югоизточен регион (34.2% от общите площи). Следват областите от Южен централен район (31.2%).
В лозарството са обособени две основни производства - на винено грозде и на десертно грозде. По-голямо стопанско значение има отглеждането на винените сортове лози и производството на грозде за вино (94% от отглежданите лозя са с винени сортове). Червените винени сортове имат дял от 56% от винените сортове. В България промишлени винени сортове  за бели вина са “Димят”, “Мискет”, “Ризлинг”, “Ркацители”, “Тамянка”, “Юни блан”, “Алиготе” и др., а за червени вина – “Букет”, “Гъмза”, “Мавруд”, “Мерло”, “Памид”, “Каберне Совиньон”, “Широка мелнишка лоза”, „Плевен” и др.. Малко място в произведената продукция имат безсеменните сортове грозде.
През последните години в стопанствата лозята с винени сортове намаляват по площ от 130.8 хил. ха през 1990 г, на 58.1 хил.ха през 2012 г. или намаление с около 70.0 хил.ха. Подобно е намалението и на произведеното винено грозде от 563 хил. т. през 1990 г, на  250.5 хил.т. през 2012 г. при средни добиви от 450 кг/дка.
Десертните сортове заемат през 2012 г. само 2.2 хил. ха или само 3.7% от общата площ на лозята в България, а производството е само 8.7 хил. т. или 3% от произведеното грозде. Основните отглеждани у нас десертни сортове лози са : “Болгар”, “Кардинал”, „Перла”, “Хамбургски мискет”, “Супер ран болгар”, „Царица на лозята” и др.. Те са по-трудоемки от винените сортове. Средните добиви от декар през 2010 г. са 300 кг.
В териториалната структура на  лозарството в България ясно са се обособили  няколко района: Причерноморски, Горнотракийски, Севернобългарски, Югозападен.
В териториалната структура на  лозарството в България ясно са се обособили  няколко  района - три основни и един по-малък. Причерноморски (Черноморски). Обхваща черноморското крайбрежие и съседни с него територии като Шуменско, Сунгурларе и др. В този район има добри климатични условия, дължащи се на смекчаващото влияние на Черно море. Тук се получават най-високи средни добиви от декар. По-широко са застъпени някои ранозрейни сортове. Основните лозарски центрове са: Варна, Поморие, Бургас, Созопол, Шумен, Преслав, Карнобат, Сунгурларе и др.. Горнотракийският район обхваща Пазарджишко - Пловдивското поле, северните подножия на Родопите, Хасковската хълмиста земя, Сакар, южните склонове на  Средна гора, част от Задбалканските котловини (Карловска, Казанлъшка, Сливенска). По-голям е масивът на лозята в Сливенско, Пловдивско и Пазарджишко. Основните центрове са Асеновград, Чирпан, Сливен, Кричим, Перущица, Брезово, Карабунар и др. Северобългарският район обхваща Дунавската равнина и Предбалкана. Климатичните условия, особено през зимата, са по-неблагоприятни. Това налага лозите да се загребват, а  себестойността на произведеното грозде е по-висока. Поделя се на два подрайона – Плевенско - Великотърновски и Крайдунавски. Доминира отглеждането на винените сортове. В него има редица известни лозарски центрове като Плевен, Павликени, Сухиндол, Лясковец, Разград, Търговище, Брегово, Видин, Свищов, Русе и Силистра. 
Югозападен район (Мелнишки). Обхваща Санданско – Петричкото поле и прилежащите подножия и ниски склонове на оградните планини. Почвено климатичните  условия са много добри. Лозарството в този район има добра рентабилност.  В този район се отглежда известната „Мелнишка лоза”.

           
4.5. Овощарство
В България овощарството е с многолетна история, с натрупан производствен опит и традиции в отглеждането на различни видове плодни дървета и храсти. За развитието на овощарството има и благоприятни природно - географски условия и фактори. За повечето овощни видове са благоприятни почвите. Могат да се използват и по-бедни на хумус почви. Овощните култури могат да се отглеждат и на наклонени терени. По такъв начин те имат и противоерозионно значение. Благоприятно въздействие чрез слънчевото греене и високите летни температури има климата. Неблагоприятни са ранните пролетни затопляния, водещи до преждевременно развитие на овощните видове, тъй като много често след тях следват резки застудявания с измръзвания. Неблагоприятни са също и късните пролетни и ранните есенни слани.
            Овощарството е стопанска дейност за отглеждане на културни растения, с цел използване на плодовете. Това са многогодишни треви, храсти и дървета, които имат продължителен период на плододаване. Плодовете се използват за храна на хората в прясно състояние и като суровина за хранително-вкусовата промишленост (компоти, нектари, сокове, сиропи, конфитюри, мармелади и др.). Отглеждането на овощните дървета и храсти позволява и комбинирането с други култури. Например, в овощните градини могат да се засяват и зърнени, технически и фуражни култури.           
            Върху развитието на овощарството силно влияят и някои обществено - икономически фактори. Потреблението влияе чрез количеството и видовото разнообразие на произвежданата продукция. Спадът в производството на хранително-вкусовата промишленост и особено на плодово-консервната влияе негативно този отрасъл. В много райони е формиран производствен опит в отглеждането на овощия.            Развитието на съвременното овощарство започва по време на османското  владичество. Тогава създават първите овощни градини. Отглеждат се предимно сливи и по-малко ябълки, орехи, череши и др. След Освобождението се създават овощни разсадници и градини. Внасят се и се аклиматизират нови видове и сортове. След Първата световна война овощарството се развива по-бързо. Започва износът на пресни и полупреработени плодове (пулпове). Основните овощни култури в България през този период са сливата и ябълката. След Втората световна война и след създаването на ТКЗС бързо се увеличават площите на овощните насаждения. По-късно поради липсата на работна ръка продължава процесът на намаляване на отглеждането на овощните култури. След 1990 г. поради започналата поземлена реформа продължава спада в овощарството. При връщането на земята на бившите собственици големи масиви от овощни насаждения са унищожени. Това води до намаляване на площите и на произведената продукция. Силно намаляват площите и продукцията на сливи, круши и др. плодове. Сега българското овощарство е дребно, но с голямо видово разнообразие.
            Отрасловата структура на овощарството се определя от засадените площи с плодни насаждения и по произведената продукция. Основните култури са ябълката и сливата, следвани от черешите и прасковите. Незначително е мястото на крушите. В овощарството има редица обособени производства. Най-голям дял в произведената продукция имат семковите овощни  видове.
Основната овощна култура е ябълката. Отглежда се домашната ябълка. Тя има дял от 14.6% от площите (трето място) с овощни насаждения в България през 2012 г. и 25% от производството на плодове (първо място). Отглеждат се около 500 сорта, които се поделят на летни, есенни и зимни. Преобладава отглеждането на зимните сортове. Основните сортове са “Червена превъзходна”, “Златна превъзходна”, “Джонатан”, “Айвания”, “Карастоянка”, “Канадска ренета”, „Тетовка”, „Ред Мелба” и др. Ябълките се използват за храна в прясно състояние и като суровина за производство на сокове, нектари, компоти, мармелади, пюрета, кисели, пектин, сушени плодове и др. Най-добре виреят  върху алувиално - ливадни почви и при напояване. Добивът от декар е между 250 и 850 кг. Най-много ябълки се отглеждат в Пазарджишко, Пловдивско, Кюстендилско, Варненско, Бургаско и др. През последните години силно намаляват площите с ябълки от 23.3 хил. ха през 1990 г. на 1.7 хил. ха през 2012 г. Основните причини за намаляване на насажденията и реколтата от ябълки е унищожаването на голяма част от старите ябълкови масиви, липсата на оборотни средства за създаването на нови насаждения и конкурентният нерегламентиран внос от чужбина на ябълки за прясна консумация.
              Крушата е традиционна овощна култура. Тя в последните години се отглежда на малко площи – през през 2012 г. на 442 ха. Крушата е издръжлива при засушаване. Използва се за храна в прясно състояние и за производство на компоти, мармелади, сладка, захаросани и сушени плодове. Отглеждат се летни, есенни и зимни круши. Основни сортове са “Попска  зимна”, “Хубава юнска”, “Вилямова масловка” и др. Производството е незначително - само 1364 т. през 2012 г. при среден добив 3.0 т/ха. Районите, в които се отглеждат най-много круши са Пловдивско, Кюстендилско, Бургаско, Монтанско, Пазарджишко, Врачанско, Старозагорско.
            Дюлата е слабо разпространена. Използва се като суровина за производството на компоти, конфитюри, сладка, желета, мармелади и др. Отглежда се предимно в Пловдивско, Пазарджишко, Русенско, Бургаско, в места с надморска височина до 600 м.
            От костилковите плодове се отглеждат праскови, кайсии, сливи, череши.  Прасковата е доходна култура. В България като започва да се отглежда след 1950 г. Култивират се три вида праскови – десертни, консервни и нектарни. Плодовете се използват пресни за храна, за суровина - компоти, конфитюри, нектари. Отглеждат предимно сортовете: „Мари голд”, „Хале”, „Елберта”, „Кармен”, „Сливенска компотна”, „Петричка”, „Редхейвън” и др. През 2012 г. площите с праскови са 6.1 хил.ха, а произведената продукция е 25.2 хил.т. при среден добив от 6.1 т/ха. Прасковата се отглежда предимно в Сливенско, Бургаско, Санданско-Петричко, Варненско, Старозагорско, Ловешко и др..
            Кайсиите и зарзалите са  едни от най-висококачествените плодове за консумация в прясно и в преработено състояние. Отглеждат се предимно кайсии. Те са чувствителни към ранните пролетни затопляния и последващите застудявания. Използват се плодовете, а при някои сортове и ядките. Кайсията е разпространена предимно в Североизточна България (Русенско, Силистренско и Варненско), както и в Плевенско, Великотърновско и Шуменско. Отглеждат се сортовете “Силистренска”, “Едра ранна” и “Унгарска”. През 2012 г. кайсии и зарзали са отглеждани на  2.6 хил. ха, а продукция е 10.2 хил. т. при среден добив 3.9 т. от хектар. 
В миналото сливите и джанките са били най-разпространената овощна култура. Сега са на трето място по площи с 18.4% и второ място по получената продукция с 18.6% през 2012 г. Отглеждат се три типа сливи: за преработка, за консумация в прясно състояние и за получаване на ракии и плодов спирт. Големите колебания в производството на сливите се дължат на ранните пролетни затопляния и последващите застудявания. В сравнение с другите култури от сливите и джанките се получава по-нисък доход. В България през 2012 г. има  3.8 хил. ха насаждения и  производство от 22.9 хил. т.. Най-често отглежданите сортове са “Кюстендилска синя слива”, “Габровска”, “Троянска синя”, “Афъска”, „Палметна” и др. Основните центрове на отглеждането на сливите са Тетевенско, Троянско, Севлиевско, Габровско, Дряновско, Тревненско и Еленско, както и в Кюстендилско и Средногорието.
            Черешата е ранозрейна овощна костилкова култура. През 2012 г. тя заема второ място по заети площи (19.8%) и трето място по произведена продукция (16.4%). Черешата използва пролетните валежи и почти не страда от сушата. Зрее от средата на май до началото на   юли.  През 2012 г. се отглежда  на  6.9 хил. ха, а продукцията е 19.5 хил. т.. Основни сортове са  “Първи май”, “Ръждавишка”,  “Ранна черна едра”, “Хеброс”, „Напалеонка”, „Беловица”, „Хрущялка”. Много череши се отглеждат в Кюстендилско (черешовата градина на България), Пазарджишко, Пловдивско, Старозагорско, Софийско.
Вишните в България се отглеждат на малко площи и имат малко стопанско значение. През 2012 г. площите, заети с вишни са 2.6 хил. ха, а производството е 3.9 хил.т.. Те се култивират в Софийско, Ловешко, покрай река Дунав, Шуменско и др.
            От  ореховоплодните с най-голямо значение са орехите. Отглеждат се за ядките, които съдържат много полезни мазнини, белтъчини, въглехидрати, минерални соли и витамини. Те се използват като храна в прясно състояние и като суровина. Листата и кората се използват за боядисване. През 2012 г. в България орехите са 2.6 хил. ха. и са произведени  2.9 хил. т. орехи. Районите на тяхното отглеждане са Пловдивско, Казанлъшко, Плевенско, Хасковско, Старозагорско, Великотърновско и др.
Бадемите се отглеждат заради ядките, които имат висока хранителна и диетична стойност. Те имат среден добив около 100 кг/дка. Отглеждат се в Бургаско, Кърджалийско, Хасковско, Ямболско, Сливенско и др.
            От  ягодоплодните на по-значими площи се отглеждат ягоди и малини. Ягодите са слабо разпространени. Те са трудоемка култура и се отглеждат предимно в райони с по-голяма осигуреност с трудови ресурси, плодородни почви и повече влага. Култивират се на повече площи в Берковско, Софийско, Разградско, Пазарджишко, Пловдивско и др. Малините  виреят върху по-бедни на хумус почви в предпланинските и планински части на Софийско, Ловешко, Габровско, Видинско, Врачанско и др. През 2012 г. насажденията са около 1.4 хил. ха, а производството е 4.8 хил.т.. Отглеждат се сортовете “Български рубин”, „Шопска алена”,“Ралица”, “Искра” и др.
            В териториалната структура на овощарството са се оформили три основни овощарски района: Пловдивско-Пазарджишки, Кюстендилски,  Средностаропланински.
·        Пловдивско - Пазарджишки район. Обхваща предимно южната част на Пазарджишко - Пловдивското поле. Специализира в ябълки, дюли, череши, праскови, сливи. Осигурява плодове за София, Пловдив и селищата в Родопите, както и суровини за хранително-вкусовата промишленост.
·        Кюстендилски район. Отличава се с най-голяма концентрация – около една трета от обработваемата земя е заета с овощни видове. Специализира в отглеждане на череши, ябълки, сливи.
·        Средностаропланинският район обхваща северните склонове на Средна Стара планина и Средния Предбалкан. Специализира в отглеждането на сливи. По-малко се отглеждат череши, праскови, круши, малини и ягоди.
            Главният проблем на овощарството е бързото намаляване на площите заети с овощни видове и на производството на плодове. Силна пречка е засиленият нерегламениран внос на по-евтини овощни видове

         6. Отглеждане на фуражни култури
            Отглеждането на фуражни култури е сравнително добре развито. То има значим дял в произведената продукция, нарежда се на трето място (14.5%) след зърнопроизводството и техническите култури. Отглеждат се предимно тревисти растения като: фий, люцерна, царевица за фураж, еспарзета, детелина, репко и др. Използват се и естествени и изкуствени ливади за сено. Най-голям дял като заети площи през 2012 г. имат: изкуствените ливади, отглеждането на люцерна (81.2 хил.ха); царевица за силаж и зелено изхранване (31.7 хил.ха); едногодишните фуражи за сено (7.8 хил.ха); временни ливади с бобови и житни треви (2.2 хил.ха), царевичак от царевицата за зърно; фуражен грах, фуражно цвекло и др.
            Отглеждането на фуражни култури в България бележи спад на производството. През 1939 г. площите, заети от фуражни култури са 547 хил. ха. С развитието на животновъдството след Втората световна война се увеличават площите и относителния дял на фуражните култури. През 1990 г. площите, зает с фуражни култури са 1 034 хил.ха. След това има бърз спад, дължащ се на намаляване на броя на отглежданите домашни животни, раздробяването на земята, увеличаване на ролята и мястото на пашата по естествените тревни пространства.
При произведената продукция водещо място имат: царевицата за силаж и зелено изхранване, люцерната и изкуствените ливади. Като цяло не достигат произвежданите фуражи за осигуряване на фуражни баланс на животновъдството.
        
            V. ПРОБЛЕМИ И ПЕРСПЕКТИВИ
            Първият проблем е спадът на производството на редица от най-търсените и използвани растителни продукти, особено някои технически култури, зеленчуци, грозде, плодове. Това се дължи на: 1/. общата криза в селското стопанство, забавения и процес на промяната в собствеността на земята; 2/. унищожаването на големи овощни и зеленчукови градини, лозови масиви; 3/. унищожаване на напоителни съоръжения и системи; 4/.  нарастване на цените на средствата за производство, което води до оскъпяване на произвежданата продукция. Спирането на спада на производството е възможно чрез реализирането на комплексни мерки – преференциално кредитиране при изгодни икономически условия, създаване на нови масиви от трайни насаждения, отглеждане на по-продуктивни сортове и т.н.
            Вторият проблем е недостатъчната механизация на труда, липсата на подходяща техника за прибиране на реколтата за редица от техническите култури, зеленчуците, плодовете, високата цена на поддръжката и ремонта на земеделската техника и др.. Третият проблем е спадът в производството на леката и хранително-вкусовата промишленост, които са основни потребители на растителните суровини. Производството им пряко зависи от използването в промишлеността. Растежът на текстилната, хранително-вкусовата и др. промишлености ще повиши търсенето на растителна продукция.
            Четвъртият проблем е недостатъчната финансова осигуреност. Това не позволява на производителите да закупуват необходимите нови машини и техника, резервни части, торове, препарати за растителна защита и семена, поради което намаляват добивите, за инвестиране в нови трайни насаждения и обновяване на съществуващите.
            Петият проблем е възвръщането на външните пазари, на част от старите пазари в Централна и Източна Европа и на други нови пазари. Това ще позволи да се произвежда повече продукция.
            Шестият проблем е може би най-важният – адаптацията в общото европейско икономическо пространство. Необходимо е умело използване на предвидените средства от ЕС за развитие на българското селско стопанство. С влизането на България в Европейския съюз започват да действат нови механизми. Освен основния пазарен механизъм на конкуренцията, се задейства и ограничителният принцип на договорените с ЕС квоти за производство и износ на растениевъдна продукция. Според сключените договорености България може да отглежда различни култури.
            И седмият проблем е екологичният. Сега поради неправилна обработка на почвите, прекомерно торене с минерални торове и обработка на растенията с химически препарати има замърсяване на почвите, има и значима ерозия – водна и ветрова. Разрешаването на този проблем изисква в растениевъдството да се внедряват нови методи на агротехника.

            Растениевъдството е перспективен отрасъл на селското стопанство. Налице са благоприятни почвено - климатични условия и богат производствен опит. Промяната в действието на социално-икономическите фактори ще позволи да се разшири и обогати доходоносното производство на растителна продукция.





      Източници на информация:
1.      Статистически справочник 2013. София, изд. НСИ, 2013 г.
2.      Аграрен  доклад 2013. Министерство на земеделието и храните на Република България.  www.mzh.goverment.bg
3.      БАНСИК 2013 - окончателни резултати за заетостта и използването на територията на България през 2013 год. Бюлетин № 253 – октомври 2013 на Министерство на земеделието и храните. www.mzh.goverment.bg
4. Производство на зеленчуци в България – реколта 2012. Бюлетин № 237 от март 2013
     г. Министерство на земеделието и храните. www.mzh.goverment.bg
5. Добиви от земеделските култури – реколта 2012. Бюлетин № 242  от март 2013 г.
    Министерство на земеделието и храните. www.mzh.goverment.bg
6. Производство на плодове в България – 2012 година. Бюлетин № 238 от юни 2013 г.