неделя, 21 юли 2013 г.

Тема 11: География на световното стопанство


Тема 11:
География на световното стопанство

            Стопанската дейност е присъща черта на човешката цивилизация. Тя възниква и се развива след като хората преминали от събирачество, лов и риболов към целенасочено отглеждане на растения и животни с цел използване на необходимите им продукти за храна, облекло и т.н. Оттогава и до наши дни тече непрекъснат процес на взаимодействие на хората с природната среда с цел производството на необходимите им материални блага. Развитието на стопанската дейност се основава на обогатяване на човешките знания  и умения да се създават нови оръдия на труда, да се използват нови (по-производителни) начини на добив на суровини и тяхната преработка (нови технологии) и да произвеждат все по-разнообразни и по-качествени и надеждни изделия.

1.    Обща характеристика на стопанството
1.1. Същност и особености на стопанството
Стопанството е основна сфера на дейност в човешкото общество. То представлява сложна природно-обществена система, в която има взаимодействие между природата и обществото с цел производството, разпределението и потреблението на материални блага и услуги. То функционира на основата на извършването на разнообразни  стопански дейности; добив; обработка и преработка на суровини; производство на предмети и на услуги за производството и потреблението. В стопанската система се включват всички стопански сектори, отрасли и отделни производства. 

Основата на стопанството е стопанската дейност. Тя е тип чо­веш­ка дей­ност, насоче­на към про­из­вод­с­т­во­то на ма­те­ри­ал­ни бла­га и е пряко свър­за­на с до­би­ва, обработ­ка­та и пре­ра­бот­ка­та на су­ро­ви­ни, про­из­вод­с­т­во­то на по­лу­фаб­ри­ка­ти, сто­ки и предме­ти за потреб­ле­ние, об­с­луж­ва­не на произ­вод­с­т­во­то и би­та на на­се­ле­ни­е­то. Процесът на осъщес­т­вя­ва­не на сто­пан­с­ка­та дей­ност про­ти­ча в ус­ло­ви­я­та на използването на природна­та сре­да и при­род­ни­те ре­сур­си, физически и ду­хов­ни си­ли на човека и капитала (сред­с­т­ва­та за про­из­вод­с­т­во и па­рич­ни сред­с­т­ва). В за­ви­си­мост от предме­та на стопанска­та дей­ност се по­де­ля на про­из­вод­с­т­ве­на (ма­те­ри­ал­на) и непроизводстве­на (об­с­луж­ва­ща).

1.2.         Особености на стопанството и на стопанската дейност
Всяка човешка дейност се отличава със специфични условия и начин на осъществяване, което я прави самостоятелна. Стопанската дейност и стопанството имат своята специфика като важна сфера на дейността в човешкото общество. Могат да бъдат посочени редица особености:
  • Сложност на стопанските процеси, многобройни външни и вътрешни влияния и връзки. Това са на първо място външните въздействия на природната среда и на функционирането на обществото, въведените правила  и норми на извършване на стопанските дейности. Силно влияят и вътрешните стопански връзки и ешалонизиране (поетапно извършване) на стопанските дейности.
  • Динамичност на стопанските процеси и влиянието на равнището на потребности на населението и на пазара. Какво и колко да се произвежда се предопределя от търсенето на пазара. Поради това има потребност непрекъснато да се променят качеството, асортимента и количеството на произвежданите стоки и услуги.
  • Обществено и технологично разделение на труда. То лежи в основата на повишаване на производителността и производството на повече стоки и услуги.
  • Сложна структура  и организация на трудовия процес в стопанските субекти (фирми, предприятия, ферми и т.н.). При производството на голяма част от стоките и услугите се използват твърде различни умения и сръчности, знания и инструменти и апарати. Това налага в хода на стопанските дейности да има ефективна и динамична организация на труда на много хора.   
  • Обособена система на стопанско управление на дейностите (мениджмънт) в стопанските субекти и единици. Тя включва  съвкупност от принципи, методи, средства и форми на управление на стопанската дейност с цел повишава­не на ефективност­та от бизне­са и повишаване на печалби­те. Разглеж­да се и ка­то специализира­на дейност по ръководс­т­во и управление на някак­ва фирма, институ­ция, звено, поделение и т.н., включва­ща взема­не­то на решения, организация на работа­та, подбор, назначаване и уволнение на работници­те и специалистите и т.н.
  • Непрекъсната потребност от наблюдение на равнището на потребностите на хората и развитието на пазарите (маркетинг). Това е специализирана икономическа дейност за проучване на пазара. Маркетингът има за главна задача да пригоди производството към изискванията на пазара. Той включва разработката на вида и характеристиките на стоката, която ще се продава, анализ на пазарната ситуация, ценова стратегия и политика. Съставна част на маркетинга е рекламата.
  • Прогнозиране и планиране на стопанските дейности. Стопанското планиране е съставна част на управленския процес (мениджмънта) в стопанските единици, включваща определянето на целите за развитие, разработването и практическото реализиране на планове за бъдещата дейност, ресурсите, пътищата и средствата за нейното осъществяване и показателите за постигане на целите. Това е специализирана дейност изискваща определени знания и умения. Планирането може да бъде комплексно, съставено от самостоятелни планове за определени дейности.
     Стопанските дейности в териториален план могат да бъдат нанесени върху географска карта със специално предназначение. Тя се нарича стопанска карта. В нея главното съдържание е изобразяването на: териториалното разположение и развитие на стопанските дейности по избрани показатели и с помощта на условни знаци и статистически данни. Стопанските карти имат географска основа (граници на територията, брегова линия, речна мрежа, главни пътни артерии, стопански центрове и т.н.), която позволява получаването на по-пълна информация за стопанството на определена територия.

1.3.         Обществено разделение на труда.
Разделението на труда е такава ор­га­ни­за­ция на стопанската дейност, при ко­я­то всеки работник се спе­ци­а­ли­зи­ра в ед­на или в ня­кол­ко тру­до­ви опе­ра­ции в производстве­ния процес. Раз­де­ле­ни­е­то на тру­да се ос­но­ва­ва на раз­де­ля­не­то на дейността на раз­лич­ни видове и спе­ци­а­ли­за­ция в из­вър­ш­ва­не на от­дел­ни тру­до­ви действия. То води до по­ви­ша­ване на произво­ди­тел­ност­та на тру­да чрез по-пъл­но­то изпол­з­ва­не на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те уме­ния и сръч­нос­ти и ико­но­ми­я­та на вре­ме.

Ко­га­то разде­ле­ни­е­то на тру­да об­х­ва­ща всич­ки хо­ра в об­щес­т­во­то, то се на­ри­ча об­щес­т­ве­но раз­де­ле­ние на труда. Върху общественото разделение на труда оказват влияние множество фактори. Водещите от тях са различни по време, по исторически периоди. До края на XIX век водещ фактор е земята. През XX век решаващ фактор става капитала и работната сила, а в края на XX и началото на XXI водещ фактор става научно-техническия прогрес (НТП) и научно-техническата революция (НТР). Различават различни фор­ми­ на общест­ве­но­то разде­ле­ние на тру­да: вътрешно в отделните предприятия и фирми; междуфирмено разделение на труда; отраслово разделение на труда; международно разделение на труда и др.

От­рас­ло­вото разделение на труда об­х­ва­ща гру­пирането на стопански­те дей­нос­ти на ос­но­ва­та на ня­ка­къв приз­нак: използвана суровина (напр. дървообработваща промишленост); произвеждана продукция (например, машиностроене); използван технологичен процес (например, химическа промишленост).

Те­ри­то­ри­ал­ното  разделение на труда се ос­но­ва­ва на специализаци­я­та на оп­ре­де­ле­на част от територията. В съвременни условия нараства ролята на международното разделение на труда.
Процесът на общественото разделение на труда преминава през различни  обособени етапи:
  • Първият етап е отделянето на животновъдството от земеделието. През този етап възниква частната собственост върху средствата за производство.
  • Вторият етап е отделянето на занаятите от селското стопанство. Това става на основата на индивидуалните сръчности на хората.
  • Третият етап е отделянето на търговията, която се обособява като важна стопанска сфера след Великите географски открития.
  • Четвъртият етап е обособяването и развитието на промишлеността като самостоятелен стопански отрасъл. Започва масово производство на еднотипни изделия и стоки и използването на машини.
  • Пети етап е развитие на електрониката, внедряването на компютрите и информационно-комуникационните технологии.  

1.4. Пазар, пазарна ситуация и конкуренция
            Пазарът е основният регулатор между производството на стоки и услуги и  тяхното потреблените. Той балансира противоречивите интереси на производители и потребители и чрез процеса на търсенето и предлагането формира пазарните цени. Базира се на съвкупност от правила, чрез които става връзката между продавач и купувач и размяната на стоките и услугите. Естествен регулатор на цените на стоките и услугите е конкуренцията между производителите. В зависимост от териториалния обхват пазарът е све­то­вен, регионален, на­ци­о­на­лен, местен (локален). Много често пазарът се представя  и като спе­ци­ал­но мяс­то (тържи­ще), където се излагат, предлагат, про­да­ват и купуват сто­ки.

Видове пазари. Стоковият пазар е вид пазар, предназначен за търговия със стоки и услуги. Покупко-продажбата се реализира пряко (търговия на дребно) или чрез посредници (търговия на едро).

Стоката е  ма­те­ри­ал­но бла­го, до­би­то от при­ро­да­та или про­из­ве­де­но от чо­ве­ка (про­дукт на тру­да) в хо­да на стопан­с­ка­та дей­ност и ко­е­то е пред­мет на по­куп­ко-продаж­ба. За да бъде сто­ка продуктът на тру­да тряб­ва да удов­лет­во­ря­ва пот­реб­нос­ти на купу­ва­ча и да може да се раз­ме­ня с дру­ги сто­ки в оп­ре­де­ле­ни ко­ли­чес­т­ве­ни пропорции. Производството на стоки е резултат от общественото разделение на труда. Всяка стока има две свойства - потребителна стойност и разменна стойност.

Стоковата борса е спе­ци­а­ли­зи­ра­но тър­жи­ще, на ко­е­то тър­гов­ци и бор­со­ви посредни­ци чрез мос­т­ри, стан­дар­ти, опи­са­ние на най-важ­ни­те ка­чес­т­ве­ни характеристи­ки на раз­лич­ни ви­до­ве сто­ки сключ­ват сдел­ки за по­куп­ко-про­даж­ба. Тя има особена роля. На нея се срещат производители и търговци (купувачи на стоки и услуги). На стоко­ви­те бор­си се из­вър­ш­ват ре­ал­ни сдел­ки (за на­лич­ни сто­ки) и сроч­ни (фю­чър­с­ни) за сто­ки­те, ко­и­то ще се дос­та­вят в по-къ­сен срок след сключ­ва­не­то на сделка­та. Борсите се спе­ци­а­ли­зи­рат в зависи­мост от пред­ла­га­ни­те сто­ки: за зър­не­ни хра­ни; за тек­с­тил­ни су­ро­ви­ни; за чер­ни и цвет­ни ме­та­ли; за про­до­вол­с­т­ве­ни сто­ки и др.
    
При пазара, срещата на търсенето и предлагането водят до покупко-продажба (сделка) само при удовлетворяваща и двете страни цена. Тя е па­ри­чен из­раз на стойност­та на да­де­на сто­ка. Фор­ми­ра се от се­бес­той­ност­та на про­из­ве­де­на­та про­дук­ция и печалбата. Цената зависи и от тър­се­не­то и пред­ла­га­не­то на да­де­на­та сто­ка, т.е. парите, с ко­и­то оп­ре­де­ле­но не­що мо­же да се ку­пи. Це­ни­те са це­ни на ед­ро и це­ни на дреб­но.

Финансов пазар. Той е специфично търсене и предлагане на финансови средства, на капитали. Капиталът е ня­как­ва стой­ност (пари), иму­щес­т­во (здания, машини, оборудване) и др., от ко­и­то мо­же да се из­в­ли­ча пе­чал­ба, ако се из­пол­з­ва в стопан­с­ка дей­ност. Капиталът е един от основните фактори за развитие на производството. Той се съз­да­ва чрез из­пол­з­ва­не на раз­лич­ни ви­до­ве ре­сур­си и труд на хо­ра. Обикновено е основен и оборотен. Основният капитал може да се използва продължително време. Оборотният може да бъде използван в един производствен цикъл. Например, в шивашката фабрика шевните и други машини, помещенията, инсталациите и др. са основен капитал, а платовете, конците, ватата и др. - оборотен капитал. Във финансовия смисъл на думата капитал е някаква сума пари, която притежателите на фирмата са вложили в активи, които им носят доходи. В активите се включват: оръдия на производството, земя, суровини, запаси от готова продукция, незавършено производство, наличните пари в банките и парите, вложени в други фирми, както и в патенти, авторски права и др. Различават още собствен, заемен, акционерен, инвестиционен капитал и т.н.
    
Финансовият пазар се осъществява посредством банките. Те са финансови институции, които акумулират финансови средства на спестители и ги отдават под наем за определено време на различни стопански инвеститори и граждани под формата на кредити. Цената на връзката между спестители и получатели на кредити е лихвата. Тя е цената на отпуснатият от кредитодателя заем на друго лице (кредитополучател), която се изплаща като надбавка към връщаната парична сума. Това е доход за кредитора от отпуснатия заем. Височината (равнището) на лихвата се определя от пазара в зависимост от търсенето и предлагането на кредити. Лихвата се изчислява в процент.  

На финансовия пазар се правят сделки с ценни книжа.  Те са до­ку­мен­ти за внесен ка­пи­тал в ак­ци­о­нер­ни дру­жес­т­ва (или дру­ги фир­ми с ак­ции) или за па­ри­чен заем, ко­и­то да­ват пра­во за ре­дов­но по­лу­ча­ва­не на до­ход (ди­ви­дент или лих­ва). Стойност­та, от­бе­ля­за­на вър­ху ценни­те кни­жа, се на­ри­ча номинална стой­ност (номинал), а це­на­та, по ко­я­то те се про­да­ват, се на­ри­ча кур­со­ва стой­ност. Ценните книжа са в след­ни­те фор­ми: ак­ции, дър­жав­ни цен­ни кни­жа, об­ли­га­ции и за­лож­ни книжа. Те са пред­мет на по­куп­ко-про­даж­ба на фон­до­ва­та бор­са. Сред най-известните в света фондови борси са: Токийската (Япония), Ню-Йоркската, Лондонската, Шанхайската (Китай), Хонконгската (Китай), Фондовата борса на Торонто (Канада), Мумбайската (Индия), Индийската национална борса и борсата на Сао-Паулу (Бразилия)
Пазар на земя. Това е специфичен пазар за търговия със земеделски земи, гори, терени за строителство в селищата, недвижимости. Той е в пряка зависимост от общата пазарна конюнктура, от икономическите процеси в определена страна или географски регион.
Пазар на труда. Това е специфичен пазар, на който се срещат търсещите работа и предлагащите работа фирми и предприятия. Осъществява се чрез директна връзка между работодатели и работници или посредством трудова борса. Развитието му зависи от равнището на заетото трудоспособно население и равнището на безработицата.

Пазарна ситуация. Това е моментното съотношение на търсенето и предлагането на стоки, услуги, финансови ресурси и работна сила. Пазарната ситуация може да се отнася за определена стока, услуга, финансов или трудов ресурс или пък като обща оценка на функционирането на пазарните механизми и пазара в даден район, страна или географски регион. Тя се променя с измененията в покупателната способност на населението, с промените в търсенето и предлагането на стоки, услуги и работни места.
           
Конкуренция. В стопанството и стопанската дейност конкуренцията е съперничество (бор­ба) меж­ду производите­ли на сто­ки и ус­лу­ги и между тър­гов­ците за пос­ти­га­не на по-доб­ри ико­но­ми­чес­ки резул­та­ти. Тя се основава на сравнение от купувача на определени характеристики (потребителна стойност) на предлаганата стока или услуга – цена, качество, надеждност на изделието или услугата, възможност за кредит, сервизно обслужване и др. Кон­ку­рен­ци­я­та се осъществява чрез влиянието на пазара, чрез извършваните продажби. В резултат на конкуренция­та ед­ни про­из­во­ди­те­ли и тър­гов­ци се ра­зо­ря­ват, а дру­ги се обогатя­ват. Конкурен­ци­я­та е вът­реш­но­ от­рас­ло­ва и междуотрас­ло­ва (пре­ли­ва­не на капитали към по-пе­че­лив­ши от­рас­ли на ико­но­ми­ка­та). На пазара в състезанието между стокопроизводителите решаваща е конкурентноспособността на фирмите.

Пазарната ситуация се характеризира според равнището на конкуренция. В икономическата литература са развити теориите за съвършения пазар, т.е,. една и съща стока по едно  и също време има една и съща цена. Това е идеална ситуация, която е само теоретично възможна. В действителност има несъвършен пазар. На него има наличие на монополи – естествени, административни и икономически. Монополът е  обе­ди­не­ние на самос­то­я­тел­ни сто­пан­с­ки су­бек­ти (фир­ми) с цел пос­ти­га­не на концентра­ция на производст­во­то, тър­го­ви­я­та или дру­га сто­пан­с­ка дей­ност, на ка­пи­та­ла с ог­лед из­в­ли­ча­не на свръх­пе­чал­ба. Фор­ми­те на мо­но­пол­ни обе­ди­не­ния са: кар­тел, синди­кат, тръст, кон­церн, кон­сор­ци­ум, фи­нан­со­ва гру­па и т.н. Монополите поддържат це­на на сто­ки­те, оси­гу­ря­ва­ща им свръх­пе­чал­ба. Техните це­ни са два ви­да: мо­но­пол­но нис­ки – по ко­и­то се из­ку­пу­ват су­ро­ви­ни и полу­фаб­ри­ка­ти, и мо­но­пол­но ви­со­ки – по кои­то те про­да­ват сто­ки­те на потребителите. Обикновено монополите се стремят да ограничат достъпа до пазара на другите фирми чрез използването на различни механизми, включително авторски права, търговски марки, патенти и т.н.  
    
Най-често срещаната на пазара е конкуренцията между монополите. Тя се проявява при предлагане на пазара на разнообразна марка и разновидност на един и същи търговски продукт. При сходни потребителни стойности за тези продукти се заплаща различна цена. При увеличаване на цената от определена фирма част от потребителите на нейната продукция се пренасочват към други производители. При понижаване на цената на продукта част от потребителите на продукцията на друга фирма се пренасочват към по-ниската цена. В редица случаи на пазара се формира ситуация, когато доминира група производители (олигопол). Конкурентната борба на пазара и стремежът за оптимизиране на разходите и увеличаване на печалбите често пъти водя до сливания на фирми, поглъщания и разделяне на фирми.
      
            1.5. Показатели за анализ и характеристика на стопанството
            Развитието на стопанството и оценката на резултатите от стопанската дейност се оценят през призмата на система от икономически показатели. Сред най-важните от тях са: брутен вътрешен продукт (БВП); произведена продукция; национален доход, брой на заетите лица и т.н.
           
Брутният вътрешен продукт (БВП) е ико­но­ми­чес­ки по­ка­за­тел, от­ра­зя­ващ съвкуп­ност­та от стой­нос­ти­те на всич­ки сто­ки и ус­лу­ги, про­из­ве­де­ни на те­ри­то­ри­я­та на стра­на­та от на­ци­о­нал­на соб­с­т­ве­ност за срок обик­но­ве­но от ед­на го­ди­на. Изчислява се, ка­то про­из­ве­де­ни­те сто­ки и ус­лу­ги се оце­ня­ват по па­зар­ни стой­нос­ти и се су­ми­рат. В не­го не се включ­ват стой­нос­ти­те на зад­г­ра­нич­ни­те сто­пан­с­ки дейности. При изчисляването му се използват три метода: производствен; метод на разходите за крайно използване (потребление); стойностен метод (метод на доходите). БВП се изчислява общо за страните, по вътрешни териториални единици и на глава от населението.
           
Брутният национален продукт (БНП) е ико­но­ми­чес­ки показател, от­ра­зя­ващ съвкупността от стой­ност­та на всич­ки сто­ки и ус­лу­ги по па­зар­ни цени, про­из­вед­е­ни за опреде­лен пе­ри­од от вре­ме (обик­но­ве­но го­ди­на) без не­за­вър­ше­но­то стро­и­тел­с­т­во. Той се образу­ва, ка­то към брут­ния вът­ре­шен про­дукт се до­ба­вят до­хо­ди­те от задг­ра­нич­ни инвестиции на мес­т­ни ли­ца и се из­важ­дат спе­че­ле­ни­те от чуж­ден­ци до­хо­ди от вътрешния па­зар. В брут­ни­я на­ци­о­на­лен про­дукт се от­чи­та ка­чес­т­во­то на произведената про­дук­ция.
    
Брутната добавена стойност (БДС) е икономически показател, разкриващ размера на новосъздадената стойност от стопанските дейности в страната. Получава се като от сумата на брутната продукция (стойността на произведените стоки и услуги) се извади сумата от  вложените в производството междинни продукти.
   
Националният доход е част от стойността на съвкупния обществен продукт, произведена през определен период от вре­ме (обикновено годи­на) и която е резул­тат от вложения в сфе­ра­та на материалното производст­во жив труд; об­ща­та сума на новосъздадена­та стойност в различните отрас­ли на стопанството. Национал­ни­ят доход се из­мер­ва чрез разликата между произведения съвкупен обществен продукт и разходите в сферата на материалното производство. В парич­на форма националният доход е раз­ли­ка­та между сума­та от цените на продук­ти­те, съставлява­щи съвкупния обществен продукт, и сума­та на це­ни­те на материални­те раз­хо­ди, извърше­ни в процеса на производст­во­то. В натурал­на фор­ма националният до­ход включ­ва всички предмети за потреб­ле­ние и част­та от средствата за производство, из­пол­з­ва­на за натрупване.
           
Заетите лица в стопанската дейност разкриват равнището на трудова заетост, на безработицата, на доминиращото участие на хората в отделните стопански отрасли.
           
Натуралните показатели разкриват каква продукция по видове  и в какво количество е произведена. Използват се различни измерители като брой изделия, тегло, дължина (в метри) и др.

            1.6. Инвестиции и развитие на стопанството
     Инвестицията  е  дъл­гос­роч­но вла­га­не на ка­пи­тал в сто­пан­с­ка дей­ност (биз­нес) в стра­на­та или в чуж­би­на, с цел получаване на печалба. Чрез инвестициите се придобиват­, съз­да­ват­, мо­дер­ни­зи­рат­, реконструи­ра­т и въз­с­та­но­вя­ват­ ос­нов­ни  фон­до­ве. Инвестицията дава икономически резултат (печалба) обикновено продължително време след началото на влагане на средствата. Тя е ос­но­вен ико­но­ми­чес­ки лост за осигуряване на ин­тен­зив­но раз­ви­тие на сто­пан­с­т­во­то на опре­де­ле­на стра­на или ре­ги­он. Инвестициите по произход на капитала са: държавни, частни и смесени (с капитал с различен произход). В зависимост от националността те са национални и чуждестранни. В зависимост от предназначението се инвестициите се поделят на производствени (преки), финансови и интелектуални. Различават още: материални (земя, сгради, съоръжения, машини и апарати и т.н.); нематериални (лицензи, патенти, марки и др.) и финансови (акции, облигации и др.) инвестиции. От особена важност за стопанското развитие на страните са т.нар. „инвестиции на зелено”, т.е вложения за създаване на нови производства.

В съвременни условия при динамиката и подвижността на капиталите особено място имат чуждестранните инвестиции. Те най-често се реализират чрез смесени предприятия, приватизация на държавна собственост, закупуване на стопански активи, изграждане на нови мощности и т.н.
           
В съвременни условия  е значима ролята на Транснационалните компании (ТНК) за развитието на стопанството в света.  Това са големи корпорации, които имат свои предприятия в повече от две страни в света, но централата им е в страната на създаване на компанията. Те наброяват десетки хиляди. Имат преимуществото на големи капитални вложения и мобилност на развитието на производството в различни пазари. Те имат значимо място и роля в осъществяване на процеса на икономическа глобализация. Сред тях са такива компании като Кока-Кола, Пепси-Кола, Макдоналдс, автомобилни компании като Мерцедес, Фиат и т.н., търговски вериги като Метро, Кауфланд и пр.

            2. Световно и национално стопанство
     Световното стопанство е исторически формирана и развиваща се съвкупност от взаимосвързани национални стопанства на всички страни в света, международните икономи­чес­ки връз­ки и взаимоотноше­ния. Основава се на международното разделение на труда, политическите и икономическите отношения между страните. То започ­ва да се форми­ра след Ве­ли­ки­те геог­раф­с­ки от­к­ри­тия и създаване­то на све­то­вен пазар. До нача­ло­то на XX век све­тов­но­то сто­пан­с­т­во се развива на основа­та на един световен център – Европа. Се­га в све­та има някол­ко големи све­тов­ни центрове – Евро­па, Северна Аме­ри­ка, Из­точ­на Азия. Важ­ни характерис­ти­ки за све­тов­но­то стопан­с­т­во са: международно­то разделе­ние на тру­да; развитие­то и фун­к­ци­о­ни­ра­не­то на транснационални­те компании (ТНК), създа­ва­не­то и функциониране­то на ре­ги­о­нал­ни икономичес­ки обедине­ния (ЕС, НАФТА и др.), на Светов­на­та търговска органи­за­ция и т.н.

Националното стопанство е ис­то­ри­чес­ки фор­ми­ра­ла се вза­и­мос­вър­за­на съвкуп­ност от от­рас­ли­те на сто­пан­с­т­во­то на те­ри­то­ри­я­та на да­де­на дър­жа­ва. В съвремен­ни ус­ло­вия то е част от све­тов­но­то сто­пан­с­т­во. То се състои от различни по големина и предмет на дейност фирми, предприятия, стопанства, ферми и т.н. Структурира се в зависимост от характера на извършваната стопанска дейност на отрасли, които пък от своя страна се групират.  В за­ви­си­мост от про­из­веж­да­ния продукт националното стопанство се поделя още и на ма­те­ри­ал­на и духовна сфера.

            3. Възникване и развитие на световното стопанство
            Световното стопанство като общ система започва да се формира и развива в историческия период след Великите географски открития. До това време стопанските дейности се развиват  на национално равнище. Между стопанствата на отделните страни няма значими връзки, влияния и взаимодействия. Осъществяват се международни контакти предимно със съседните страни. Изключения са само търговските връзки за доставяне в Европа на коприната, подправките  някои други стоки. От Великите географски открития се обособяват четири етапа на развитие на световното стопанство.
           
Първи етап (XV-XVI векове). През този етап се осъществяват Великите географски открития: Това е периодът на откриването от Христофор Колумб на двете Америки (Новия свят), откриването на пътя към Индия и Молукските острови (островите на подправките), околосветското плаване на Магелан, откриването на морските пътища до Китай и Япония, откриването на Австралия и островите в Океания. Това е периодът на колонизиране на новите земи, доставянето от тях на суровини и богатства за Европа. Бързо започва да се развитието на занаятите. Разширява се и се развива манифактурното производство. Манифактурата е предприятие, в което се използва наемния труд на работници на основата на разделението на труда. Всеки отделен работник извършва определена трудова операция. Първоначално манифактурата възниква в Италия през XIV век, а след това се развива в Нидерландия, Англия и Франция. Развили се следните видове манифактура: а) разсеяна – материалите се раздават на отделни занаятчии, които извършват тяхната операция, а след това изработеното се предава на следващия работник и т.н. до завършване на готовото изделие; б) централизирана манифактура – работниците работят на едно място, но извършват различни трудови операции; в) смесена манифактура – отделните операции се извършват от отделни работници, но крайния монтаж на изделието се осъществява в централна работилница. През този етап се осъществява се т.нар. „революция на цените” – значимо повишаване на цените на стоките поради падането на цените на благородните метали. Това станало след доставянето в Европа на много злато и сребро от Мексико и Перу.
           
Втори етап (XVII – до първата половина на XIX век). През този етап се задълбочава общественото разделение на труда като възниква промишлеността и използването на машините в производствения процес. Започва използването на парната машина и се преминава от манифактурно към промишлено (фабрично) производство. Започва формирането на световен пазар. В края на този период се осъществява втората „революция на цените”, поскъпване на цените на стоките, поради големия добив на злато в Америка и Австралия.
           
Трети етап (от средата на XIX век до края на XX век). През този етап се извършва промишлената революция и промишлеността става водещият отрасъл на световното стопанство. Производството на стоки и услуги става масово. Усилва се специализацията в производството между отделните страни-производители на стоки. Усилва се движението на факторите на производство (земя, труд, капитал) между страните. Започва да се формира световна финансова система. Развиват се научно-техническия прогрес, осъществява се научно-техническа революция, откриват се и се внедряват двигателите с вътрешно горене и използването на електричеството, започват процесите на икономическа интеграция и разрастване на ТНК. През този етап стават значими политически събития като Първата  и Втората световна война, възниква социалистическата система, избухва Втората световна война, а след нея се осъществява и разпад на колониалната система (1950-1970 г.), разпад на социалистическата система и на СССР. Появяват се кризисните явления в икономиката (напр. „Голямата депресия” между двете световни войни). Започва развитието на ядрените технологии, космическата техника, автоматизацията, електрониката и информационно-комуникационните технологии. Възникват крупни международни икономически съюзи и обединения.
           
Четвърти етап (съвременен, края на XX и началото на XXI век). Това е етап на постиндустриално развитие на водещите в света страни, глобализация на световната икономика, глобализация на пазарите, на паричните потоци и т.н. Това е етапът на възникване глобалните проблеми на развитието на човечеството – демографския взрив, недостигът на горива и минерални ресурси, замърсяване на природната среда и влошаване на условията за живот на хората.

4. Фактори за развитие и териториално разположение
на стопанските дейности
Известно е от научната литература, че факторът е някаква причина, която е движещата сила за някакъв процес и тя определя неговата същност и характеристики. За различните човешки дейности факторите имат различно влияние и роля за протичането на процесите, явленията и дейностите. За стопанската сфера те се разглеждат като: а) движещата сила на стопанските процеси и стопанските дейности, оказваща влияние върху тяхното протичане и резултати; б) един от основните ресурси за осъществяване на производствената дейност на икономиката като цяло, на отделни нейни отрасли и на отделни стопански производители (фирми предприятия и т.н.) – земя, труд, капитал, предприемачество.

Факторите в стопанската сфера условно се поделят на две големи групи: фактори за развитие и фактори за териториално разположение (местоустановяване, локализация) на стопанските дейности и стопанските единици. Многообразните вътрешни и външни влияния върху протичането на стопанската дейност се обособяват като отделни фактори. Специалистите икономисти поставят акцента на факторите земя, труд, капитал и предприемачество. В географията акцентите са поставят на групирането на факторите предимно според външната среда за развитие на стопанските дейности и териториалните особености и влияния.  Общоприето е факторите да се поделят на: природни (природногеографски), социално-икономически; демографски, научно-технически и екологични. Макар че има достатъчно основания да бъдат обособени политически и исторически фактори, те най-често се разглеждат заедно със социално-икономическите. При осъществяването на стопанските дейности едновременно влияят факторите за развитие и за териториално разположение на дейностите.
 
4.1. Природни (природно-географски) фактори
Природно-географските фактори обхващат влиянието на природните условия, ресурси и природната среда върху стопанското развитие и териториалното разположение на стопанските дейности. То се осъществява чрез въздействието върху стопанството на разнообразна съвкупност от природни тела, вещества, сили, процеси и явления. Природата е главен източник на ресурси и суровини за производството на средства за производство и предмети за потребление. Нейното влияние се променя исторически и е в зависимост от равнището на науката, технологиите и техниката. Има две главни групи природно-географски фактори за развитие и териториално разположение на стопанските дейности: абиотични и биотични.

Към абиотичните фактори се отнасят:
а) орографски фактори (релеф). В тях се включват влиянието и значението на скалите (тяхната здравина, водопропускливост, особености на изветряне, съдържание на полезни вещества), характера и формата на земната повърхност и др.). Влиянието на релефа върху стопанските дейности е твърде разнообразно. Една и съща земна форма може да има различно влияние върху развитие на отделните стопански дейности. Напр. планините в умерения пояс са пречка и са неблагоприятни за развитие на селското стопанство и транспорта. Но те са твърде благоприятни за развитие на зимния и летния туризъм, за пасищното животновъдство, за дърводобива, за лова и др. 

б) горивно-енергийни и минерално-суровинни фактори (полезни изкопаеми). Те имат пряко влияние както за развитие на стопанските отрасли и дейности, така и за местоустановяване на производствените мощности и предприятия. Например, наличието на находища на коксуващи се въглища и на железни руди са необходимо условие за развитие на металургията. Но те влияят и за мястото на локализиране на металургичните предприятия . Това става обикновено в местата на добив на въглища и руди като в Рур (Германия), Донецк (Украйна) и т.н. Подобно влияние имат находищата на въглища за производството на електричество в ТЕЦ. Предприятията на промишлеността за строителни материали се изграждат при значимите находища на нерудните изкопаеми.

в) климатични фактори (въздух, неговият химичен състав, температура, влажност, атмосферно налягане, вятър, слънчево греене и т.н.). Те имат съществено влияние върху развитието на селското стопанство и туризма. Горещите климати са благоприятни за развитието на тропичното земеделие и отглеждането на редица топлолюбиви земеделски култури (кафе, какао, захарна тръстика, каучук и т.н.). Те създават условия и за целогодишно развитие на морския рекреационен туризъм. Подобно влияние имат и субтропичните и умерените климатични пояси, но за други стопански дейности – отглеждане на зърнени и технически култури, лозя и т.н.. Като цяло най-неблагоприятно е влиянието на климата в студените пояси – субполярен и полярен. 

г) водни ресурси (извори, реки, езера). Те влияят върху производство на изделия чрез използването им в промишления технологичен процес (промишлени води) и селскостопанска продукция (напояване), енергия, транспорт, за питейни и битови нужди и др.). В редица случаи водоемките производства се развиват в съседство с източници на пресни води.

д) почвени фактори (почви, тяхното плодородие). Повечето растения се развиват при опреден тип почви. Това предопределя ареалите на отглеждане на културните растения. 

Към биотичните фактори се отнасят: жизнедейността на организмите, връзките и отношенията между тях; въздействието на организмите върху другите природни компоненти (скали, въздух, вода, почва); наличието и възможностите за използване на биоресурси (растения, животни и микроорганизми) в стопанската дейност. 

Всяка стопанска дейност пряко или опосредствано използва природни ресурси и се реализира в определена природна среда и при определени природни условия. Особено силно е влиянието на природно-географските фактори върху развитието на стопанските дейности земеделие, горско стопанство и дърводобив, лов и риболов, солодобив, както и върху развитието на добивната промишленост.

     4.2. Социално-икономически фактори
В съвременните общества и в световното стопанство като цяло влияят множество и разнообразни фактори. Те са пряко свързани с функционирането на обществото и решаване на социалните проблеми на хората.  В тази група фактори се включват: общественото разделение на труда, равнище на потребление и пазари, транспортен; външноикономически връзки, икономическа политика на държавата, инфраструктурата, енергийната осигуреност, политически фактори и др..

Общественото  разделение на труда и особено географското (пространственото) разделение на труда се отразяват на спецификата на осъществяваната стопанска дейност и на специализацията в производството на определени видове продукция. Например, специализацията в производството на машини в Германия, на отглеждането на лалета в Нидерландия, на модни облекла във Франция  и т.н.

Равнището на потреблението и пазарите оказват съществено влияние върху вида и асортимента на произвежданата продукция, на количеството на произвежданите стоки. Увеличеното потребление води до повишаване на производството и развитие на стопанството. Обратното е при понижаване на потреблението, намаляване на  покупателната способност на населението и търсеното на пазара. Тогава има спад на производството. Като фактор самото равнище на потребление и сделки на пазара в много голяма степен зависят от равнището на доходи на населението общо в света и в отделните региони и страни. 

Външноикономическите връзки осигуряват повече възможности за снабдяване със суровини, износ на готова продукция и се отразяват върху платежния баланс на страните. Високоразвитите и развитите страни имат отворен тип икономики – голяма динамика на външноикономическите връзки чрез внос и износ. Те най-често имат положителен външнотърговски баланс. В последните години външноикономическите връзки се регулират от редица международни икономически организации и особено от Световната търговска организация (СТО). Силно влияние има участие на страните в митнически съюзи, свободни зони, общи икономически пространства.

Икономическата политика на държавата оказва силно влияние върху протичането на стопанските процеси, развитието на стопанството, неговата отраслова и териториална структура. Влиянието на държавата е чрез данъчната система и равнището на корпоративните данъци, мита, акцизи, данък добавена стойност, чрез лицензионните режими, контрола върху качеството на изделията, стимулите за развитието на определени стопански отрасли и дейности.

Инфраструктурата не участва пряко в производството на стоки и услуги, но тя създава необходимите условия за развитие и териториално разположение. Повечето инфраструктурни съоръжения са пряко свързани с производствения процес – електропровод, топлопровод, водопровод, канализация и т.н. Други позволяват доставката на суровини, материали и полуфабрикати и пласиране на готовата продукция като пътната мрежа (автомагистрали, шосета, железопътни линии, пристанища, фериботни комплекси и т.н.), газопроводи, тръбопроводи. Местата с добра инфраструктурна осигуреност са силно привлекателни за бизнеса, понеже той не трябва да изгражда нови помощни съоръжения, а да създава и използва предимно производствени мощности. Поради това големите градове и големите пристанищни центрове с развита инфраструктура са силно привлекателни за създаване на нови производства и развитие на бизнеса. Това обуславя силното стопанско развитие на големите градове (Чикаго, Москва, Мюнхен, Милано, Сао Паулу и др.) и особено градове пристанища като Марсилия (Франция), Кобе (Япония), Барцелона (Испания), Санкт Петербург (Русия), Хамбург (Германия), Ротердам, Сингапур, Шанхай, Мумбай  и т.н.

           Икономическата интеграция и глобализацията са динамичен комплекс от форми на международното икономическо сътрудничество, които свързват икономиката на отделните страни и чрез технологическата и техническата обвързаност водят до повишаване равнището на стопанската дейности повишаване на качеството и надеждността на произвежданата продукция

Политическите фактори влияят върху стопанството чрез формирането на определена бизнес-среда. В това отношение съществено е влиянието на политическата стабилност. Тя пряко влияе върху всички отрасли на стопанството, При напрегната политическа ситуация в отделните страни и региони намаляват инвестициите, приемането на чуждестранни туристи и т.н. При остри политически и политико-етнически и политико-религиозни конфликти има масово изселване на хора, свиване на потреблението до най-необходимите за живота на хората стоки и услуги и др. При военни действия се преструктурира цялостно стопанството и обикновено има голям спад на произвежданата продукция.

4.3. Демографски фактори
             Това са група фактори, чрез които населението влияе върху стопанското развитие и териториалното разположение на стопанските дейности. Това влияние се реализира посредством редица самостоятелни фактори като: брой на населението на определена територия; човешки (трудови) ресурси за включване в стопанските дейности; жизнено равнище и равнище на потребление на материални блага; полово-възрастова структура; образователна и квалификационна структура и здравен статус на населението, исторически традиции и производствен опит на населението и др.
    
             Броят на населението в определена страна, териториална единица или населено място влияе върху стопанството чрез количеството хора, които могат да се включат в производствения процес и обслужващите дейности. Обслужващите дейности обикновено са съсредоточени в градовете и са най-развити в големите градове, в които има и най-голям брой обслужвано население. Броят на населението е фактор за териториална локализация не само на обслужващите дейности, но и на някои производства, особено на продукти с малка трайност като повечето безалкохолни напитки, сладкарски изделия, хляб и хлебни изделия и т.н. и обемни нетранспортабелни изделия като производство на топлоенергия, мебели и т.н.
    
            Жизненото равнище на населението оказва пряко влияние върху равнището на потреблението и вида на потребяваните изделия и услуги. При население с висок жизнен стандарт и високо равнище на доходите има високо равнище на потреблението, търсят се не само и не толкова масовите стоки за храна, облекло, отопление и осветление, а предимно по-скъпи и по-луксозни стоки и услуги. По-високото равнище на потребление  и по-взискателния пазар стимулират по-голямо производство и по-голям асортимент на произвежданите изделия.
            
            Полово-възрастовата струкутра на населението оказва влияние както на потреблението на стоките и услугите, така и на предпочитаните и търсени на пазара изделия. Тя оказва влияние и върху структурата на заетите лица в стопанската дейност. Това влияние е много силно за производството и видовете стоки предназначени за отделните възрастови групи от населението (деца, младежи, пенсионери и т.н.) и за различните полове (облекла, обувки, напитки и др.). 
    
            Образователната и професионалната структура и здравния статус на населението оказват влияние върху неговата работоспособност, трудови навици и умения, трудова реализация в различни производства на стоки и услуги. Съвременно високотехнологично производство се осъществява предимно в страни, райони и селища с високо образователно равнище на населението, при наличието на трудови ресурси с високо равнище на квалификация.
    
            Историческите традиции и производственият опит на населението оказват също влияние върху развитие на стопанството, върху разнообразието на стоки и услуги. Историческите традиции влияят както върху начина на производство на определени изделия, така и върху потреблението на различни видове стоки и услуги. Напр. в Швейцария исторически се е формирал производствен опит и традиции в часовникарството, в Нидерландия – отглеждането на лалета, във Франция – производството на парфюмерия и модни облекла, в Чехия в производството и потреблението на бира и т.н.
На всяка отделна територия (район, страна и т.н.) има различно съчетание на действието на демографските фактори.

4.4. Научно-технически фактори
Това са фактори, чрез които науката и техниката влияят върху стопанското развитие и териториалното разположение на стопанските дейности. Тяхното въздействие върху стопанството е от два типа: научно-технически прогрес и научно-техническа революция.

Научно-техническият прогрес (НТП)  е непрекъснат процес на откриване на нови знания и тяхното прилагане в стопанската дейност. Той се осъществява посредством бавни, последователни изменения в технологиите и техниката на производство както във всички отрасли, така и само в отделни стопански отрасли и дейности. От подобен тип е развитието на текстилната промишленост от нейното възникване до средата на XX век.  

Научно-техническата революция (НТР) предизвиква качествена и количествена промяната на производството на изделията и на услугите. Нейното влияние върху стопанските дейности се осъществява чрез въвеждането в производството на електричеството, автоматизация, компютризацията и други революционни изменения в технологията и техниката. Отличителна черта на НТР е нейната всеобхватност, тя засяга всички отрасли, стопански дейности, производства, както и потреблението на стоките и услугите, променя качеството на бита на хората. 
НТП и НТР въздействат върху стопанството чрез:
  • използването на нови научни знания и достижения в стопанството чрез разработването на нови технологии и нова техника;
  • внедряването на нови технологии на производство и на обслужване;
  • създаване и използване на нова по-надеждна, и по-производителна техника;
  • разработване и налагане на пазара на нови изделия и нов асортимент стоки и услуги, създаване и аклиматизиране на нови сортове растения и нови породи домашни животни;
  • използването на нови управленски системи, компютризиране и автоматизиране на процесите на набиране, обработване, съхраняване и ползване на стопанската и друга информация. 
Въздействието на научно-техническите фактори в стопанската дейност позволяват да се повиши качеството на произвежданите стоки и услуги, да се повиши тяхната потребителна стойност, да се намалят производствените разходи и особено разходите на ресурси. Въздействие за това оказват следните направления на НТП, водещи до съществени промени в стопанската дейност:

Електрификация. Това е процес на внедряване на електричеството в стопанството и в бита на хората. По същество става замяна на движещата сила на производството и преминаване от използване на физическата сила на хора и животни към използване та механичната сила на двигателите с вътрешно, горене с използване на електрически двигатели, нагреватели и т.н.

Механизация. При този процес има замяна на ръчния труд с работата на машини, производството се осъществява от комплекс от машини, но с пряко участие на работещите в процеса.

Автоматизация. Производственият процес или част от него се осъществява от взаимосвързани машини и агрегати, а работникът наблюдава, регулира и контролира производствения процес.

Роботизация и кибернетизация. Целият производствен процес е автоматизиран, а управлението е поверено на специализирани автоматизирани управленски електронни и информационно-комуникационни системи.

Химизация. Използването на комплекс от производствени дейности, в чиято основа са химични средства и методи. Чрез тях се обработват суровини и материали, разграждат се вещества, създават се нови продукти, които ги няма в естествен вид в природната среда, както и създаването на нови материали (изкуствени и синтетични) за други производства.

Биологизация. Това е производствен процес, при който се използват предимно микробиологични методи за обработка и преработка на суровините и за борба с вредителите и паразитите в селското стопанство.

             4.5. Екологични фактори.
Това е влиянието върху развитието на стопанската дейност на съвкупността от факторите на природната среда и жизнената дейност на организмите. Те са два типа фактори: абиотични и биотични. Абиотичните (неживите) фактори на въздействие върху организмите са:  химичния състав на атмосферния въздух; климата (температура, влажност, атмосферно налягане, слънчево греене и радиационен режим, вятър); релефа (вида, строежа на земната повърхност и състава на изграждащите я скали); водата (пресни или солени, течащи или застояли води т.н.), почвата (структура, мощност, плодородие и др.). Те въздействат на организмите в зависимост от своето съчетание, но при определени минимални или максимални стойности на необходимото за съществуване на организмите като например, липсата и недостигът или излишъкът на вода, много ниските или много високите температури  и т.н.. Влияят и биотичните фактори на взаимодействие между организмите. Например, растителността влияе върху развитието на тревопасните животни, хищниците върху броя и развитието на популацията на тревопасните и т.н.. Действието на екологичните фактори може да бъде пряко или непряко, т.е. чрез промените в природната среда.  

5. Типове стопанство
Исторически, в процеса на развитие на стопанството и стопанските дейности, са се оформили различни начини на производство и размяна на стоките и услугите. Това са: натурално, пазарно, планово и смесено стопанство. Тези типове стопанство не са унифицирани, във всеки от тях има определени вариации в начините на фукционирането на стопанството.

Натурално стопанство. Това е  тип сто­пан­с­т­во, при ко­е­то производ­с­т­во­то е насо­че­но към удов­лет­во­ря­ва­не на соб­с­т­ве­ни­те пот­реб­нос­ти на производителя или на ня­как­ва сто­пан­с­ка еди­ни­ца. То е ха­рак­тер­но за пър­во­бит­но­то и за фе­о­дал­но­то общество. На­ту­рал­но­то сто­пан­с­т­во се ха­рак­те­ри­зи­ра със зат­во­ре­ност, ограниче­ност, прими­тив­на тех­ни­ка и технология, трудоемкост, ниска производителност на труда, мно­го бав­ни тем­по­ве на раз­ви­тие. Истори­чес­ки се заменя от сто­ко­во­то па­зар­но стопанс­т­во.

Пазарно стопанство. Това е тип ико­но­ми­чес­ка сис­те­ма, при ко­я­то стопанската дейност, раз­п­ре­де­ле­ни­е­то на ре­сур­си­те, про­из­вод­с­т­во­то и раз­мя­на­та на про­дук­ци­я­та зави­сят поч­ти из­ця­ло от търсене­то и пред­ла­га­не­то на па­за­ра на сто­ки, на ра­бот­на си­ла и на капи­та­ли. Ос­нов­ни бе­ле­зи на па­зар­на­та ико­но­ми­ка са ин­ди­ви­ду­а­лиз­мът (лич­на­та инициати­ва и пред­п­ри­е­ма­чес­т­во, лич­ни­ят ин­те­рес), час­т­на­та соб­с­т­ве­ност вър­ху средства­та за про­из­вод­с­т­во, сво­бо­да­та на кон­ку­рен­ци­я­та, сла­ба­та на­ме­са на дър­жа­ва­та в икономическа­та сфе­ра на об­щес­т­во­то. Дър­жа­ва­та съз­да­ва предимно прав­ните ос­но­ви на ор­га­ни­за­ци­я­та на па­зар­на­та ико­но­ми­ка. Тра­ди­ци­он­но­то па­зар­но сто­пан­с­т­во възниква през XIX век. То е два под­ти­па – сво­бод­но, ос­но­ва­но на сво­бод­на­та конкуренция, и ре­гу­ли­ра­но, ос­но­ва­но на ак­тив­на­та ро­ля на дър­жа­ва­та чрез ограничаване на мо­но­по­лиз­ма, да­нъч­на поли­ти­ка, ре­гу­ли­ра­не на за­е­тост­та, ра­бот­на­та зап­ла­та, вно­са и из­но­са и др.. Па­зар­но­то стопан­с­т­во е си­но­ним на ка­пи­та­ли­зъм.

Планово стопанство (централизирана планова икономика). Това е тип икономичес­ка сис­те­ма, при ко­я­то про­из­вод­с­т­во­то, тър­го­ви­я­та и раз­п­ре­де­ле­ни­е­то на произве­де­на­та про­дук­ция се осъ­щес­т­вя­ва от дър­жа­ва­та чрез из­гот­вя­не­то и реализиране­то на де­тай­лен дър­жа­вен сто­пан­с­ки план и осъ­щес­т­вя­ва­не на дър­жа­вен кон­т­рол върху производ­с­т­во­то и ре­а­ли­за­ци­я­та (про­даж­ба­та, раз­п­ре­де­ле­ни­е­то) на готова­та продук­ция. При­съ­ща е за дър­жа­ви­те от со­ци­а­лис­ти­чес­ки тип. Въз­ник­ва и се ут­вър­ж­да­ва ка­то икономичес­ка сис­те­ма през XX век след Ок­том­в­рийс­ка­та ре­во­лю­ция в Ру­сия и ста­ва доминираща сис­те­ма в Из­точ­на Евро­па. Се­га в све­та са­мо в няколко държа­ви фун­к­ци­о­ни­ра пла­но­ва ико­но­ми­ка.

Смесено стопанство (социално пазарно стопанство). Това е тип иконо­ми­чес­ка систе­ма, в ко­я­то се съ­че­та­ват по­ло­жи­тел­ни­те стра­ни на па­зар­на­та (капиталистическа­та) и пла­но­ва­та (со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та) ико­но­ми­ка. В об­щес­т­ве­ния (дър­жав­ния) сек­тор се произвеж­да го­ля­ма част от брут­ния вът­ре­шен про­дукт. Сил­но е раз­ви­та преразпределителна­та фун­к­ция на дър­жа­ва­та чрез да­нъ­ци­те вър­ху до­хо­ди­те. По такъв начин не се до­пус­кат го­ле­ми от­к­ло­не­ния в рав­ни­ще­то на сред­ни­те до­хо­ди. Пазар­ни­те прин­ци­пи и ме­ха­низ­ми не се при­ла­гат в та­ки­ва сфе­ри ка­то здра­ве­о­паз­ва­не, об­ра­зо­ва­ние и об­щес­т­ве­но оси­гу­ря­ва­не. Този тип сто­пан­с­т­во въз­ник­ва най-нап­ред в Шве­ция. Подобен тип сто­пан­с­т­во раз­ви­ват още Нор­ве­гия, Фин­лан­дия и Да­ния. В послед­ни­те годи­ни към сме­се­на ико­но­ми­ка вър­вят и Ки­тай и Ви­ет­нам, в ко­и­то ос­но­ва­  на стопанство­то е плановостта с прив­не­се­ни редица пазар­ни ме­ха­низ­ми.

6. Отраслова и териториална структура на стопанството
            Структурата на стопанството е обособяването на отделни негови части (компоненти) като елементи на едно общо цяло и връзката и взаимодействието между тях. При структурирането се групират отделни стопански дейности в обособени групи по някакъв признак. Най-често това става по два признака: стопански отрасъл, определена по това от какво, как и за кого се създава продукта и по териториално разположение, т.е. отраслова и териториална структура.

    6.1. Отраслова структура
            Стопанският отрасъл е съв­куп­ността на са­мос­то­я­тел­ни сто­пан­с­ки еди­ни­ци (предприятия, фир­ми, сто­пан­с­т­ва, фаб­ри­ки, за­во­ди и т.н.), про­из­веж­да­щи ед­нак­ва по пред­наз­на­че­ние про­дук­ция (напр. кон­сер­ви, платове и т.н.), из­пол­з­ва­щи ед­нак­ви сурови­ни и материали (напр. ма­ши­нос­т­ро­е­не и ме­та­ло­об­ра­бот­ва­не) или има­щи ед­нак­ва или сходна техноло­гия на про­из­вод­с­т­во­то и приб­ли­зи­тел­но ед­на­къв професиона­лен със­тав на работ­ни­ци­те и спе­ци­а­лис­ти­те (напр. химическа промишленост).
            Гру­па сто­пан­с­ки от­рас­ли и дейности, фор­ми­ра­на на основа­та на оп­ре­де­лен общ приз­нак се нарича стопански сектор. Об­щоп­ри­е­то е сто­пан­с­т­во­то да се по­де­ля на три секто­ра в за­ви­си­мост от из­б­ра­ния ос­но­вен приз­нак. Сто­пан­с­ки­те дей­нос­ти и от­рас­ли, свърза­ни с не­пос­ред­с­т­ве­ния (пряк) до­бив на су­ро­ви­ни, ка­то се из­пол­з­ват при­род­ни­те компо­нен­ти, се на­ри­ча пър­ви­чен сек­тор. В него се включват: селско (аграрно) стопанство; горско стопанство; лов и риболов; добивна промишленост.

Вто­рич­ни­ят сек­тор включ­ва сто­пан­с­ки дейности и от­рас­ли, свър­за­ни с обработка­та и пре­ра­бот­ка­та на су­ро­ви­ни и на та­зи основа производст­во­то на но­ви изделия в го­тов или по­лу­го­тов вид. В него отраслите се поделят на две подгрупи: отрасли произвеждащи предимно средства за производство (тежка промишленост) и отрасли, произвеждащи предимно предмети за потребление (лека промишленост). В групата на отраслите, които произвеждат предимно средства за производство се включват: енергетика (производство, разпределение и пренос на електрическа и топлинна енергия), металургия, химическа, целулозно-хартиена промишленост, дървообработваща и мебелна промишленост, промишленост за строителни материали. В групата на отраслите, които произвеждат предимно предмети за потребление (лека промишленост) се включват: текстилна и трикотажна, кожаро-кожухарска и обувна и хранително-вкусова промишленост.

Тре­тич­ни­ят сек­тор об­х­ва­ща всич­ки сто­пан­с­ки дей­нос­ти и от­рас­ли, свър­за­ни с из­вър­ш­ва­не­то на ус­лу­ги на производство­то и на на­се­ле­ни­е­то. В него се включват отрасли като: транспорт, търговия, туризъм, образование, наука, здравеопазване, управление, финансови и застрахователни дейности, комунално-битови услуги, административно-правни услуги и др.
    
В зависимост от доминиращите отрасли се формират и различни типове стопанство, групиране на страните като: а) аграрни – в тях селското стопанство е главен и почти единствен стопански отрасъл в страната; б) аграрно-промишлени – развити са двата главни отрасъла, но селското стопанство доминира; в) промишлено-аграрни – развити са двата стопански отрасъла при доминиращата роля и място на промишлеността; г) промишлени - почти цялата произведена продукция се дължи на промишлеността, а останалите отрасли имат незначително място и роля в стопанството на страната; д) постииндустриални страни – доминиращо място имат стопанските дейности в третичния (обслужващия сектор). 

            6.2. Териториална структура
Териториалната структура на стопанството е наличието на оп­ре­де­ле­на терито­рия (кон­ти­нент, стра­на, ра­йон и т.н.) на обо­со­бе­ни (по оп­ре­де­ле­ни приз­на­ци на стопан­с­ко­то раз­ви­тие) и вза­им­но с­вър­за­ни по оп­ре­де­лен на­чин стопански от­рас­ли и отделни пред­п­ри­я­тия, намира­щи се в слож­но вза­и­мо­дейс­т­вие с на­се­ле­ни­е­то. Териториално­то струк­ту­ри­ра­не се из­вър­ш­ва на ос­но­ва­та на стопанската диференциация, специализация и териториалното разделение на труда, на междуотрасло­ви­те и вътрешно­от­рас­ло­ви­те връз­ки и ин­ф­рас­т­рук­тур­на взаимосвързаност на от­дел­ни­те стопански еди­ни­ци на опреде­ле­на те­ри­то­рия.        

Стопанското структуриране на територията става чрез  географското райониране. Това е  дейност (процес и резултатът от него) за поделяне на някаква територия по определен или определени географски признаци на обособени части (райони), които са вътрешно еднородни, но се отличават забележимо от съседните територии. Използваните признаци са твърде различни, но съответстват на определени цели. Според използваните признаци на територията, географското районирането на стопанството е: социално-икономическо (икономгеографско), селскостопанско, промишлено, туристическо, транспортно, административно и т.н. В те­ри­то­ри­ал­на­та струк­ту­ра на сто­пан­с­т­во­то мо­гат да се формират ра­йо­ни (социално-икономически), под­ра­йо­ни, про­из­вод­с­т­ве­ни въз­ли, центрове и пун­к­то­ве.

Социално-икономическите (комплексните) райони са определена част от територия, характеризираща се с общност на стопанските дейности в определено пространство, с цялостност и взаимосвързаност на стопанските дейности в специфични за нея природни, социално-икономически, историко-културни и др. условия. Комплексните социално-икономически райони имат значителна територия, която може да се структурира на отделни таксономични единици. В ком­п­лек­с­ните (социално-икономическите) райони се раз­ви­ват всич­ки от­рас­ли на на­ци­о­нал­но­то сто­пан­с­т­во, но някои от тях са водещи. Вът­ре в тях мо­гат да се фор­ми­рат подра­йо­ни и мик­ро­ра­йо­ни. Със­ре­до­то­чаването в от­дел­ни се­ли­ща на раз­лич­ни сто­пан­с­ки дейнос­ти позво­ля­ва в тях да се фор­ми­рат вът­реш­но­ о­бо­со­бе­ни цен­т­ро­ве на раз­вити­е­то на райо­на.

Социално-икономическите подрайони са относително обособени части от големите социално-икономически (комплексни райони). В едни комплексен район могат да се обособят различен брой подрайони.

Микрорайоните са най-малките единици на ико­ном­географското ра­йо­ни­ра­не. Пред­с­тав­ля­ват те­ри­то­ри­ал­но-про­из­вод­с­т­ве­на еди­ни­ца със сла­ба ком­п­лек­с­ност, засилена спе­ци­а­ли­за­ция и оп­рос­те­ни ико­но­ми­чес­ки и про­из­вод­с­т­ве­ни връзки. Микрорайонът е част от под­район.
    
В Европейския съюз има структуриране на територията на държавите на райони за планиране. Те са териториални единици, създадени с цел планиране, програмиране, управление, ресурсно осигуряване, наблюдение и оценка на регионалното развитие. Създадени са в съответствие с изискванията на общата класификация на териториалните единици за статистически цели, прилагана в Европейския съюз. Основават са на териториалната близост и връзки между съседните административни области. С тяхна помощ се реализира държавната политика за регионално развитие.В България са формирани 6 района за планиране, включващи различен брой области: Северозападен (Видин, Монтана, Враца, Плевен и Ловеч); Северен централен (Русе, Силистра, Разград, Велико Търново и Габрово); Североизточен (Варна, Добрич, Шумен и Търговище); Югоизточен (Бургас, Ямбол, Сливен и Стара Загора); Южен централен (Пловдив, Пазарджик, Смолян и Кърджали); Югозападен (София-столица, София област, Перник, Кюстендил, Благоевград).

Географско райониране има и за отделни стопански отрасли. Те формират съответните райони: аграрен, промишлен, транспортен, туристически и т.н. Промишленият район е про­из­вод­с­т­ве­но-те­ри­то­ри­ал­но об­ра­зу­ва­ние, фор­ми­ра­но чрез съче­та­ва­не­то на пред­п­ри­я­тия от един или ня­кол­ко от­ра­съ­ла на про­миш­ле­ност­та. Те са свър­за­ни с тес­ни про­из­вод­с­т­ве­но-тех­но­ло­гич­ни връз­ки вър­ху оп­ре­деле­на те­ри­то­рия. В про­миш­ле­ния ра­йон се включ­ват промиш­ле­ни пун­к­то­ве, въз­ли и ком­п­лекси. Туристическият район е територия с много благоприятни природни условия и изградена туристическа инфраструктура за лечение, отдих и почивка на хората.

6.3. Пространствени модели на развитие на стопанството
            Под едновременното влияние на съвкупността от фактори за развитие и за териториално разположение на стопанските дейности се формират различни териториално организирани типове модели на стопанството. Главното при тях е въздействието на производствените връзки между стопанските предприятия и дейности и разположението на селищата. В исторически план са развити редица възгледи за пространственото развитие и разположение на стопанските дейности. 
           
А) Моделът на Йохан фон Тюнен (1783 – 1850).  В книгата си „Изолираната държава по отношение на селското стопанство и националната икономика” той допуска съществуване на „изолирана държава” в равнинна територия с плодородна земя и с наличието на градски център. Според него земеделските култури трябва да се отглеждат на такова разстояние от града, че да носят максимална печалба. А това се определя според разходите за транспорт до пазара в града. Той предлага около града земеделските култури да са концентрично разположени, като най-близко да са отглежданите бързо развалящи се продукти. След тях да бъдат разположени горите за дървен материал и гориво за отопление и в най-външния кръг да бъдат житните култури.
           
Б) Моделът на Алфред Вебер (1868-1933). В книгите си и най-вече в книгата „За разположението на промишлеността. Чиста теория на щандорта” разкрива, че териториалното разположение на промишлените предприятия  трябва да се съобразява с избор на мястото, което: има минимални транспортни разходи за производство; минимални разходи за работна сила; добре изградена производствена и социална инфраструктура.
           
В) Моделът на Август Льош (1906-1945).  През 1943 г. той издава книгата „Географско разположение на стопанството”, в която разглежда стопанството в цялата страна, а не в отделни изолирани райони. В нея обоснова твърдението, че в периферията на пазарите цените на стоките и услугите трябва да са по-ниски. Предлага шестоъгълен модел на териториалното развитие на стопанството, който отразява комплексно добива на суровини и производството на изделия.
   
Г) Моделът на Валтер Кристалер (1893-1969), известен като теория на централните места. Целта на неговото изследване е да се определи оп­ти­мал­но­то разположение на гра­до­ве­те. Според тази теория централно място в някаква територия има град, който изпълнява функциите по обслужване на населението от района, осигурявайки търговия на стоки и услуги. Останалите територии от района са допълнителни (допълващи) и имат различен ранг. Спо­ред та­зи те­о­рия цен­т­рал­ни­те места об­ра­зу­ват правил­на шестоъгълна решет­ка. По­доб­на струк­ту­ра поз­во­ля­ва да се осигу­ри оп­ти­мал­но раз­по­ло­же­ние на територия­та на сфе­ра­та на ус­лу­ги­те и на административна­та струк­ту­ра.
    
Д) Моделът на Джон Фридман (1926). В основата на модела „център-периферия” е положението, че равнището на икономическо развитие се променя с отдалечаване от центъра към периферията. Възникналите в центъра иновации (нововъведения) постепенно се разпространяват към периферията. Центърът черпи ресурси от периферията, а старите стопански отрасли се изместват към периферията. Той обосновава и съществуването на четири типа икономически региони: региони-ядра, в които има концентрация на водещите стопански отрасли и дейности; региони с икономически растеж, които са съседни с регионите-ядра и това стимулира стопанското им развитие; региони на ново усвояване, в които за пръв път се развиват стопански дейности; депресивни райони, които са периферни райони със стари селища и западащи селско стопанство и промишленост.
    
Е) Моделът на Терстен Хагерстранд (1916-2004). Шведският учен разработва теорията за пространствената дифузия на нововъведенията. Според него разпространението на иновациите (нововъденията) зависи предимно от разстоянията. Разпространяването (дифузията) става от някакво място към периферията подобно на вълните, като с отдалечаването от центъра на разпространението на нововъведенията се разширява и обхваща нови територии. . 
           
Ж) Моделът на Франсоа Перу (1903 – 1987). Френският учен създава теорията на полюсите на растежа. Счита, че всички стопански субекти са неравноправни и помежду си са свързани чрез отношения на съподчинение. Центровете на вземане на решения и осигуряване на печалба са полюсите на растежа, които оказват благоприятно въздействие на периферията около тях. Полюсите на растежа се формират с цел икономическото развитие на цялата територия. В полюса се съсредоточава по-голямата част от инвестициите, а това осигурява тяхната концентрация и сила да измъкнат напред и периферията. В икономическата география Перу, заедно с Хагерстранд и Фридман, се счита е един от основателите на теорията за регионалния ръст.

7. Съвременни процеси и тенденции в развитието на
    световно стопанство
Световното стопанство се формира след Великите географски открития, когато се развиват и динамизират търговията, започва активното овладяване на нови земи. Процесът на формиране на световното стопанство се ускорява чрез разделението на труда, развитието на промишлеността, развитие и разширяването на пазарите, обогатяване и разнообразяване на външнотърговските връзки и отношения. В съвременни условия протичат едновременно динамични стопански процеси като: икономическа глобализация; задълбочаване на специализация в глобален и национален мащаб, регионализация на стопанските процеси, технологично и продуктово обновление, компютризация на производствените и управленските процеси.

7.1. Икономическа глобализация.
Глобализацията е сложен процес на развитие на света, на интегриране на страните, основаващо се на сътрудничество между тях. Характерно за нея е: а) уеднаквяването и доближаването на равнището на развитие, на условията за труд и живот на хората от различните страни и региони; б) нарастване на ролята на външните фактори на въздействие върху развитието на страните; в) формиране на единен международен пазар и преодоляване на националните граници чрез свободно движение на капитали, природни ресурси, стоки, услуги, хора; г) създаване на общи юридически правила и въвеждане на общи стандарти за производство на стоки, услуги и т.н. Предпоставка за нейното възникване и развитие са достиженията на науката, въвеждането на нови технологии, транснационализацията на капиталите и развитието на информационно-комуникационни системи.  Глобализацията обхваща всички страни на човешката дейност - икономическа, политическа, културна, научно-техническа и технологична и др.

Глобализацията има различни измерения. Тя има своите специфични особености в различните сфери на живот и дейност в обществото. В нея значима и водеща роля има икономическата глобализация. Тя е обективен процес на формиране на глобална икономика, интернационализация на производството и търговията на основата на пазарните закони. Предпоставка за развитието и са развитието на техниката и технологиите, усъвършенстване на средствата за връзка и комуникация, създаването на нов по-скоростен и по-евтин транспорт и т.н.. Характерни за процесите на икономическата глобализация са: нарастването на международния обмен на стоки и услуги, капитали и хора; трансфер на технологии; развитие на електронните комуникации между държавите и в целия свят; взаимосвързани и общи транспортни системи (автомобилни, въздушни, железопътни, нефтопроводи и газопроводи и др.); формиране и действие на траснационални компании, световни финансови пазари и системи; гъвкаво пренасяне на производство от една държава в друга. В резултат се формират и нови наддържавни обединения като Европейския съюз. Икономическата глобализация е предпоставка и за глобализация на политическите, културните, екологичните и други процеси в света. Тя води до бързо икономическо развитие, но има и някои негативни последици като неравнопоставеност на дребните и малки производители в процеса на конкуренция с транснационалните компании и т.н.

7.2. Задълбочаване на специализация в стопанските дейности
На основата на разделението на труда се осъществяват редица стопански процеси. Специализацията е част от процеса на организация на труда. Тя има две равнища. При първото има специализация в отделна стопанска дейност, в производството на отделен продукт. При второ равнище специализацията е на отделните стопански субекти (фирми, предприятия, и т.н.), които произвеждат само еднотипни изделия или дори само едно изделие, напр. вълнени платове. Осъществява се чрез три вида специализация.

Предметна специализация. Предприятията и фирмите се специализират в производството на еднороден краен продукт. Например производството на зеленчукови консерви.
    
   Подетайлна специализация. Производителите специализират в производството на отделни части, възли и детайли на едно изделие, които се разделят в отделни самостоятелни предприятия и фирми. Например, при производството на автомобили производството на двигатели, електрическо оборудване, ходова част, и т.н. е. много често се осъществява в отделни самостоятелни цехове и заводи, както и монтажа (т.нар. монтажни заводи) и крайното изделие 
    
   Технологична специализация. При нея единния технологичен процес протича в самостоятелни фази (етапи) на производство, дейностите в които се осъществяват от различни предприятия. Например, във вълненотекстилната текстилната промишленост се обособяват: предприятия (или цехове) за подготовка на суровината (почистване, сортиране, изпиране и др.); предене; тъкане; апретура (избелване, боядисване, щамповане и др.) на готовите платове. 
В ре­зул­тат на спе­ци­а­ли­за­ци­я­та се уве­ли­ча­ва про­из­вод­с­т­во­то на продукция, повиша­ва се ка­чес­т­во­то на из­де­ли­я­та, уве­ли­ча­ва се про­из­во­ди­тел­ност­та на труда. Задълбочаването на специализация в съвременни услови се осъществява в  глобален и национален мащаб. Формират се световни и национални специализирани центрове за производство на определен вид продукция.
.
Кооперирането е интеграционен процес между отделните стопански субекти (производители) в производството на сложни изделия, като всеки произвежда отделни части, възли, детайли  т.н. То е следствие от развитието на специализацията. Между кооперираните предприятия и фирми има пряка връзка и зависимост на качеството, параметрите количеството на изделията и времето на доставката. Тази форма е много характерна за автомобилостроенето, при което стотици фирми произвеждат различни части, възли и детайли, които се използват от крайния монтажен завод при сглобяване на автомобила.

Концентрацията на производството е процес на съсредоточаване в един производител на голям обем от произвеждано изделие. Осъществява се чрез нови мощности, закупуване на други предприятия и т.н. По този начин се създават огромни производствени мощности и корпорации, произвеждащи голям обем продукция.

7.3. Регионализация
Това е същностна характеристика на съвременното световно стопанство. Формират се  пространствени елементи на световното стопанство като: център, полупериферия и периферия.

Центърът е географско пространство, в което се раждат новостите в науката и технологиите. В света са се оформили ясно три главни центъра: Северна Америка (Англоамерика, т.е. САЩ и Канада), Западна Европа (предимно Германия, Франция, Италия и Великобритания) и Източна Азия (предимно Япония, Република Корея и Китай).

Полупериферията са страни близко разположени (съседни) на центъра, които първи усвояват нововъведенията, създадени в центъра. Такива в Западна Европа са по-малки, но развити държави, а в Азия редица страни от Югоизточна Азия с.като Сингапур, Малайзия, Индонезия и др..

Периферията обхваща около три четвърти от страните, в които технологичните процеси са на по-ниско равнище, а произведеният БВП е незначителен В тази последна група попадат повчето африкански страни.

7.4. Технологично и продуктово обновление на производството
Технологично обновление. Технологията се разглежда в широк и в тесен смисъл на думата. В широкия смил това са знанията, които могат и се включват в производството на стоки и услуги, използвайки необходимите ресурси. В тесен смисъл на думата това е начин на преобразуване на суровината, използване на енергията и информацията в процеса на производството на стопанската продукция. Всяка технология се състои от съвкупността от използваните техника и методи на производство на стоки и услуги и начините на управление на стопанските дейности. 

Технологичното обновление е сложен процес на замяна на една технология с друга технология  в отделно производство, фирма или отрасъл. То се прави с цел повишаване на производителността на труда, производство на по-голям обем продукция, постигане на по-голяма надеждност и качество на изделията и т.н. В зависимост от използването на суровините и материалите технологиите са: ресурсоспестяващи – намаляват и количеството на влаганите използваните ресурси и влаганите материали в производството; малкоотпадни – използваната суровина се използва почти напълно, като технологичния отпадък е незначителен; безотпадни – пълно използване на суровините и материалите, липсата на отпадни продукти.
В съвременни условия нараства ролята на високите технологии. Те са съвкупност от информация, знания, опит, машини, апарати и инструменти за производство на нова продукция на най-високо световно равнище. Особено място имат

        Управленските технологии. Те влияят на производствения процес чрез създаваната организация на производството и въобще на стопанската дейност, установяване и спазване на правила (норми, регламенти) за производствената дейност, набиране, съхранение, обработка и използване на необходимата информация и данни, използването на изчислителна техника и системи за комуникация.

           В управленските технологии важна роля и място имат информационните технологии. Те са съвкупност от методи, програми и средства, функциониращи взаимосвързано с цел набиране, съхранение, обработка, ползване и предаване на информация.  

Продуктово обновление на производството. Развитието на обществото и човешката цивилизация са свързани с все по-високо равнище на задоволяване на потребностите на хората. Това става чрез производството и потреблението на нов тип изделия, непознати в предишни исторически периоди като например мобилните телефонни връзки. Тяхното внедряване променя начина на живот на хората, начина на управление на стопанските и другите дейности. Но освен внедряване на нов тип продукти за потребителите обновлението на продукцията е свързано и с повишаване на функционалните възможности на изделията, тяхното качество, надеждност и т.н. Мобилните телефони се усъвършенстват вече не с години, а с месеци. Те вече се свързват с компютърните мрежи, фотографията, предаване на разнообразна информация, включително и видеоинформация, игра и т.н. и други дейности.

7.5. Компютризация на стопанските процеси и управлението
В съвременни условия компютризацията стана същностен белег на развитие на световното стопанство. Тя е бърз процес на навлизане на електронно-изчислителната техника във всички човешки дейности, но особено в: производството, транспорта, управлението, включително и информационно му осигуряване и планирането, научните изследвания и бита. Този процес е в основата на съвременната автоматизация, кибернетизация и роботизация на производството. Свързването на компютризацията с новите информационно-комуникационни технологии и развитието на мрежата на Интернет стана и важен фактор за световната глобализация.

7.6. Международна икономическа интеграция
     Особено място имат международната икономическа интеграция и намаляване на националните прегради за общо развитие на икономическите системи. Това става посредством следните форми на интеграционни връзки:

            Преференциална зона. Това са група страни, договорили се за ограничаване на митата на определени стоки или тяхно отпадане.

Зона за свободна търговия. Това е форма на международа интеграции, при която участващите се страни са се договорили за отпадане между тяй на митата и таксите при преминаване на стоките на държавните граници и отпадане на количествените ограничения за износ и за внос на стоките. Всяка страна, член на зоната за свободна търговия запазва контролните пунктове по границите си и може самостоятелно да сключва договори със страни, които не участват в зоната. Такива форма на интеграция е НАФТА (North American Free Trade Agreement, NAFTA), зона за свободна търговия между САЩ, Канада и Мексико. Такъв статут имат и Европейската асоциация за свободна търговия (Швейцария, Исландия, Норвегия, Лихтенщайн), Австрало-Новозеландското съглашение и др.

            Митнически съюз. Това е форма, при която две или повече страни се договорят за отмяна на митата и таксите при движението на стоките между тях. По същество се създава единна митническа територия. Координацията се осъществява от междудържавни органи. Страните от съюза използват обща за тях митническа тарифа (върху вноса и износа на стоки от и към трети страни). Подобна форма на интеглация е Южноафриканския митнически съюз, Евразийския икономически съюз (Русия, Беларус, Казахстан) и др..

            Общ пазар. Това е форма на икономическа интеграция между страни, при която има свободно движение на стоки, услуги, капитали и работна сила. През тази форма премина Европейския съюз чрез Римския договор от 1957 г. Такава форма са Централноамериканския общ пазар (Гватемала, Хондурас, Никарагуа, Салвадор) и Меркосур (Южноамерикански общ пазар на страните Бразилия, Аржентина, Уругвай и Парагвай) и др.

            Икономически съюз. Това е форма на интеграция, при която има функциониращ общ пазар, но и общо съгласуване на икономическата политика и хармонизация на данъчната и парична политика.

            Валутен съюз. Това е форма на интеграция, при която към общото управление на икономиката се включва и обща валута. Могат да се създават и наднационални центрове за емисия на валутата. Типичен пример в това отношение е Еврозоната, в която  като обща валута се използва еврото.


*
*      *

Съвременното световно стопанство е динамична бързо развиваща се система, основаваща се на развитието на наукат, новите технологии  и промените в бита на хората на Земята.

Източници:
1. Банък, Греъм и др. Световен речник по икономикс. Бургас, “Делфин прес”, 1992 г.
2. Дончев, Д. и др. География на производството и световното стопанство.  В. Търново,
    изд. „Абагар”, 2004 г.
3. Кръстев, Кр. и др. Геоикономика. С., Изд. „Стопанство”, 2006 г.
4. Иванов, А. География и икономика. Учебен речник. С. изд. „Делфи”,2005 г.
5. Пътеводител на икономическите показатели. Как да разбираме икономиката.(Второ  
преработено и допълнено издание). С., Изд. „Класика и стил”, 2004 г.
6. Спиридонов, И.А. Мировая экономика.Учебное пособие. М. Изд. „Инфра-М”, 2004 г.
7. Фи­шър, Ст., Р. Дор­н­буш, Р. Шма­лен­зи. Ико­но­ми­ка. Ос­но­ви на  мик­ро- и мак­ро­и­ко­
    но­ми­ка­та. С., “изд. “Отворено  общество“, 1997  г.
8. http://dic.academic.ru/contents.nsf/enc_geo/ (Географическая энциклопедия)
9. http://www.glossary.ru (электронный словарь).

Забележка: Текстът на темата е обемен, понеже в него са включени множество специфични икономически знания. Те са необходими за правилното разбиране и усвояване на знанията за география на световното стопанство. Тази потребност се поражда от липсата в системата на средното общо образование на самостоятелен учебен предмет по икономика.