събота, 6 април 2013 г.

Тема № 6: Население на света


Тема № 6:

Население на света

Населението на света – това е съв­куп­ност­та от хо­ра­та, ко­и­то жи­ве­ят на Зе­мя­та. Те съществено се различават по външен облик, език, религия, начина на живот и на заселване, култура, обичаи, традиции и т.н. То е неравномерно разпределено по земната повърхност, по отделни географски региони, страни, и местности. Неговото формиране  е резултат от продължително историческо и икономическо развитие и протичането на сложни демографски процеси. На­се­ле­ни­е­то се ха­рак­те­ри­зи­ра с неговия брой, географска гъс­то­та, ес­тес­т­ве­но и ме­ха­нич­но дви­же­ние, струк­ту­ра и т.н.

1. Брой, гъстота и разпределение на населението.
1.1. Брой на населението
Броят на населението в света или на отделна територия е неп­ре­къс­на­то про­ме­ня­ща се ве­ли­чи­на. Тя се про­ме­ня по ес­тес­т­ве­ни и меха­нич­ни при­чи­ни. Дейс­т­ви­тел­ни­ят брой на на­се­ле­ни­е­то се фор­ми­ра от двата ви­да про­ме­ни.
Върху броя на населението пряко и косвено влияят редица фактори:
Природногеографски фактори. Това е влиянието върху хората на природната среда чрез нейния потенциал и възможности за живот и ресурси за изхранването и дейността на хората. При влошаване на условията и недостига на ресурси, предимно храна и вода, в древността хората първоначално се преселвали, а след това започнали и да се адаптират към неблагоприятните условия. Най-значимо е въздействието на климата, водите и почвите.
Усъвършенстването на оръдията на труда и използваните технологии за добив и преработка на природни вещества, използване на природни сили и обработка на земята много силно влияе върху увеличаване броя на населението. Всеки следващ етап на развитие на средствата за производство и разделението на труда увеличава материалните блага и възможности за изхранването и живота на повече хора.
Равнището на стопанската дейност е пряко свързано с използването на природните ресурси и усъвършенстването на оръдията на труда и технологиите. От произвежданите материални блага и особено на храни в много голяма степен зависят темповете на нарастване на населението.
Развитието на науката и особено на медицината и дейностите по здравеопазването влияе върху намаляване на смъртността и увеличаване продължителността на живот на хората.
Социалната и политическата стабилност. Войните водят до увеличаване на смъртността и силно съкращаване на раждаемостта, Периодите на стабилност обикновено са свързани с повишаване на раждаемостта и намаляване на смъртността.
Начинът на живот на хората е обусловен от материалните, социалните и културни условия и предпоставки и е свързан с религиозните вярвания, традиции и психични нагласи.
През различните исторически факторите променят своето въздействие, въздействат по различен начин и в различно съчетание. Това обуславя промените в броя на населението на Земята. Тенденция е той да се увеличава, като темповете се засилват през XX и ХХI век. В древността и през Средновековието (до Великите географски открития) населението нараства с много ниски темпове, независимо от високата раждаемост. Главните причини са недостига на хранителни ресурси, войни и масови епидемии и заболявания.  Преди около 40 000 г. на Земята е имало 1 млн. души. В началото на Новата ера населението е около 230 млн. души. В началото на 11  - ти век достига едва 300 млн. души. Започва по-бързо нарастване на броя в началото на 17 век то достига 700 млн.души. След Великите географски открития, овладяването, заселването и обработването на нови земи и особено след промишления преврат се увеличават темповете на нарастване на населението. През 1804 г. населението достига 1 млрд. След това има ускорение в нарастване на броя на населението, особено в края на 19 и началото на 20 век и през 1927 г. то достига 2 млрд. души. През 20 – ти век темповете на увеличаване на населението стават много бързи и силно се съкращава времето за неговото удвояване. През 1974 г. населението на Земята е вече 4 млрд. души. Само за 13 г. то нараства с 1 млрд. и през 1987 г. достига до 5 млрд., а в края на 20 –век (1999 г.), е 6 млрд. На 31 октомври 2011 г. е вече над 7 млрд. души.  В съвременни условия много бързо нараства броят на населението в Африка, Азия и Латинска Америка.
1.2. Географска гъстота и разпределение на населението
            Населението не е равномерно разположено на земната повърхност. Има части на Земята, в които въобще няма население, а има и пренаселени райони. Степента на населеност на Земята и на отделни териториални единици се определя чрез географската гъстота. Тя е ха­рак­те­рис­ти­ка, която разкрива сред­ния брой жи­те­ли на еди­ни­ца площ, обик­но­ве­но на 1 км2. Получава се ка­то се раз­де­ли бро­ят на постоянно­то на­се­ле­ние на площ­та на те­ри­то­ри­я­та в км2. При за­паз­ва­не на площ­та, гъс­то­та­та на на­се­ле­ни­е­то се променя чрез увелича­ва­не­то или на­ма­ля­ва­не­то на броя на хората, живеещи на определена територия. Тя за­ви­си от природни­те условия, ха­рак­те­ра на развитие на зе­ме­де­ли­е­то и рав­ни­ще­то на индустриализация. Географската гъстота на населението се променя под влияние на географските и социално-икономическите фактори. От географските фактори силно влияние имат природните условия и особено формите на релефа, надморската височина, климата, водите и почвите. С промяна на географската ширина се променят климатичните условия. От Екватора към полюсите и от ниско към високо климатът става все по-хладен и студен и това се отразява на условията за живот и за стопанска дейност на хората. Поради това и в районите с големи географски ширини и големи надморски височини намалява броят на постоянно живеещите в тях хора, а в Антарктида въобще няма постоянно население. Най-голяма е гъс­то­та­та на на­се­ле­ни­е­то в зе­ми­те под 500 м надм. височина. Различните територии имат различна степен на населеност.
            Гъстонаселени райони. Това са три вида форми на земната повърхност: а) равнини и низини, в които има благоприятни климатични и почвени условия за заселване, развитие на селищата, развитие на транспортната мрежа и земеделието. Такива са Източнокитайската равнина, Индо-Ганската низина, Месопотамската низина, Мисисипската низина, Лаплатската низина, Среднодунавската равнина, Паданската низина и т.н.; б) долините на големите реки и езерните крайбрежия. Те предоставят условия и възможности за заселване, воден транспорт, водоснабдяване, поливно земеделие, риболов и т.н. Такива са района на Големите североамерикански езера, долините на реките Рейн, Нил, Дунав, Ганг, Волга, Темза, Сена, Елба, Парана и др.; в) крайбрежните земи с удобни заливи на топлите и незамръзващи продължително време морета и океански крайбрежия. Те предоставят условия и възможности за удобен транспорт, развитие на търговия, туризъм, риболов и т.н. Такива са Атлантическото крайбрежие на Западна Европа и на САЩ, Средиземноморското крайбрежие, крайбрежията на Гвинейския залив, Черно море, Карибско море, Калифорнийското тихоокеанско крайбрежие, Японските острови, Британските острови, Филипинските острови, Югоизточното крайбрежие на Австралия и т.н.; г) местата на големи находища на ценни полезни изкопаеми. Те осигуряват трудова заетост на голям брой хора. Такива са районите на находищата и добива на въглища (Рурския басейн в Германия, Донецки басейн в Украйна, Североизточен Китай и др.). Подобно е положението с добив на железни руди, медни руди, нефт и т.н.     
            Слабонаселените райони на Земята са територии с неблагоприятни условия за живот – много горещ или много студен климат, липса или голям недостиг на вода, на обработваеми земи, силно разчленена и обезлесена земна повърхност  и т.н. Такива райони са: а) пустините и полупустините, в които има голям недостиг на вода и най-.вече на питейни води, на плодородни почви за отглеждане на хранителни продукти и т.н. В тях има заселване  и постоянно обитаване само в земите край транзитните реки (долината на реки Нил, Амударя, Сърдаря, долното течение на Волга и др.) и оазисите. б) тундрата и лесотундрата, в които има много продължителна зима и вечна замръзналост на почвите. в) планинските райони с различна надморска височина (в зависимост от снежната линия). В тях са населени предимно долините на реките, вътрешнопланинските котловини и плата, в които има почва и възможности за отглеждане на растения. Само в някои райони на света има постоянно население в земи с голяма надморска височина – вътрешнопланинските плата в Андите, Тибет и др.
            Ненаселените райони на Земята обхващат два типа земи: а) районите с много студен климат на Антарктида, вътрешните райони на Гренландия, повечето острови в Северния ледовит океан; б) високопланинските силно разчленени и мразовити райони на Алпо-Хималайската планинска система, Кордилерите, Андите, Голям Кавказ и т.н.      
             Твърде различна е населеността по континенти. При средна географска гъстота от 51 д/км2, най-гъсто населеният континент в све­та е Азия (около 86 д/ км2).  Много голяма концентрация на население в него има в земите до 500 м. надм. височина и най-вече в плодородните низини. Рядко населени са Сибир, пустините в Централна Азия и Арабския полуостров, високите части на планините.  На следващо място е Европа (67 д/ км2. Гъсто населени са районите на Западна, Средна и Южна Европа. Най-рядко населени са островите в Северния ледовит океан, североизточните части на Източноевропейската равнина, Прикаспийската низина, средните и високите части на планините. По-ниско от средните стойности е населяването на континентите Африка (27 д/км2), Латинска Америка (25 д/км2), Северна Америка (16 д/ км2). Най-рядко населеният континент е Австралия  (3 д/км2), а в Антарктида няма население.
Твърде различна е и населеността на страните. С най-голяма гъстота се отличават някои малки държави като Монако (16 754 д/км2), Сингапур, Малта (1286 д/км2), Руанда (432 д/км2), Бурунди и др. От по-големите държави с голяма гъстота на населението се отличават Бангладеш (1045 д/км2), Тайван (641 д/км2), Република Корея (495 д/км2), Нидерландия (405 д/км2), Ливан (398 д/км2), Белгия (342 д/км2) и др. Гъсто населени са и някои от най-развитите в икономическо отношение държави като Великобритания (256 д/км2), Германия (228 д/км2), Япония (335 д/км2), Италия (202 д/км2) и др. Част от най-големите държави по територия се отличават с малка населеност. В тази група попадат Канада (3 д/км2), Австралия (3 д/км2), Русия (8 д/км2), Бразилия (22 д/км2) и др. Сред най-рядко населените страни са още Монголия (2 д/км2), Исландия (3 д/км2). От големите по територия и брой на населението с голяма гъстота се отличава Индия (362 д/км2).           
Огромни различия има и в абсолютния брой на населението по страни. Сред страните (2012 г.) с най-много население са: Китай (1.3 млрд.), Индия (1.2 млрд.), САЩ (314 млн.), Индонезия (237 млн.), Бразилия (199 млн.), Пакистан (190 млн.), Нигерия (170 млн.), Бангладеш (161 млн.) и др. От населението на света 36.8% живее само в две държави (Китай и Индия). С население по-малко от 100 000 души са отделни страни от Европа, Карибския басейн и Океания. Най-малочислената самостоятелна държава в света е Ватикана (793 души).  В Европа са Сан-Марино (31.9 хил.д.), Монако (35.4 хил.), Лихтенщайн (36.5 хил.), Андора (76.2 хил.). В Океания са страните Тувалу, Науру, Палау, Маршалови острови, в Карибския район -  Антигуа и Барбуда, Доминика, Сейнт-Китс и Невис и в Индийския океан – Сейшелските острови. 

2. Възпроизводство и движение на населението
2.1. Същност и видове възпроизводство на населението
По своята същност възпроизводството на населението е непрекъснат процес на неговото обновяване чрез смяна на поколенията и на характеристиките им. В човешко общество има три основни поколения, всяко и от които сменя преходното – деца, родители и  прародители. В исторически план възрастовите граници между тях са относителни. В съвременни условия се приема, че поколението на децата обхваща групата от 0 до 14, на родителите от 15 до 49 и на прародителите от 50 и повече години.
Възпроизводството се осъществява чрез два вида процеси – естествени и социални и два вида възпроизводство – естествено и социално. Естествено възпроизводство е смяна на поколенията чрез биологичен процес. Осъществява се чрез репродуктивните възможности на хората и се реализира чрез демографските процеси раждаемост и смъртност. Социалното възпроизводство на населението е резултат от протичащите в обществото социални процеси. То включва процесите на образование, възпитание, култура, бит и традиции и др., т.е. протича сложния процес на социализация на децата в обществото, така че да се продължи неговото социално-икономическо и духовно-културно съществуване и развитие.
Възпроизводството е процес, който се влияе от множество фактори. То има своите особености в исторически и териториален план. Различното съчетание на действието на факторите в отделните региони, страни, области и др. формират териториалната специфика на възпроизводството. Тя включва териториалните особености на естественото движение, миграциите и социалното възпроизводство. Върху териториалната специфика силно влияят социално-икономическите условия, религиозните вярвания, народностните традиции и ценности.

2.2. Естествено движение на населението
     Като движение на населението се разбира промяната на броя на на­се­ле­ни­е­то на определена те­ри­то­рия под вли­я­ни­е­то на различни при­чи­ни. Когато те са естествени и броят на хората се променя поради различните стойности на раждаемост и  смъртност, движението на населението е естествено. Те се определя като разликата между раждаемост и смъртност в определена териториална единица за определен период от време. Естественото движение на населението е част от естественото възпроизводство – замяната в поколенческата структура на обществото на прародителите от децата. Крайният резултат от него е естественият прираст. Характеризира се чрез показателите за раждаемост, смъртност и естествен прираст, измервани обикновено в промили (‰). Върху естественото движение на населението оказващ влияние факторите: природно-географски (природни условия и природни ресурси); биологични (репродуктивните възможности и статус на населението); демографски (полова и възрастова структура на населението); социално-икономически (жизнено равнище и доходи, трудова заетост, образование и квалификация, обществен статус и кариерно развитие, равнище на здравеопазването); социално-културни (традиции, вярвания, религия); политически (законова закрила на майчинството, грижи за децата, политическа стабилност и др.); психични (нагласата за раждане и отглеждане на деца, семейно планиране). 
     Раждаемост. Тя е биологичен процес. Ос­но­ва­ва се на спо­соб­ността на чо­ве­ка да въз­п­ро­из­веж­да по ес­тес­т­вен път по­том­с­т­во. Фак­то­ри­те, ко­и­то вли­я­ят вър­ху раж­да­е­мос­тта, са де­мог­раф­с­ки (брач­ност, брой на же­ни­те в де­те­род­на въз­раст, разводимост и др.), социал­но-ико­но­ми­чес­ки (жиз­не­но рав­ни­ще, рав­ни­ще на безработица, не­ре­ше­ни би­то­ви и со­ци­ал­ни проб­ле­ми, со­ци­ал­на и де­мог­раф­с­ка политика на дър­жа­ва­та), пси­хи­чес­ки и религи­оз­ни.  Раждаемостта се характеризира като показател, който разкрива броят на живородените деца за една година на 1000 души от населението. В исторически план раждаемостта в света намалява, но в редица географски региони и страни е все още много висока. Такава е тя през периода 2005-2010 година в почти всички африкански страни, особено в Д.Р.Конго (49.6‰), Гвинея-Бисау (49.6‰), Либерия (49.6‰), Нигер (49.0‰), Мали (48.1‰), Ангола (47.3‰). Много висока е раждаемостта и в редица страни от Южна, Югоизточна и Югозападна Азия и Океания като Афганистан (48.2‰), Източен Тимор (42.1‰), Йемен (38.3‰), Ирак (31.7‰), Папуа-Нова Гвинея, Непал др. С висока раждаемост се отличават и някои страни от Латинска Америка като Хаити (27.9‰), Хондурас (27.9‰), Боливия (27. 3‰), Белиз (25.2‰), Никарагуа (24.9‰), Парагвай (24.8‰) и др.. Много ниска е раждаемостта в повечето бивши социалистически страни в Европа като България (8.9‰), Босна и Херцеговина (8.8‰), Словения (9.0‰), Хърватска (9.0‰), Литва (9.1‰), Украйна (9.2‰), Чехия, Латвия, Унгария и др. Ниска е раждаемостта в редица развити държави в Европа и Азия като Германия (8.2‰), Сингапур (8.2‰), Япония (8.3‰), Швейцария (9.2‰), Италия (9.2‰), Австрия (9.2‰), и др.).
             Смъртност. Тя е со­ци­ал­но-би­о­ло­гич­но яв­ле­ние, изразяващо се в пре­къс­ва­не на жи­во­та на чо­ве­ка и не­го­ви­те со­ци­ал­ни връз­ки в об­щес­т­во­то и в семейст­во­то. Смъртността се из­мер­ва с ко­е­фи­ци­ент, кой­то предс­тав­ля­ва от­но­ше­ни­е­то на броя на ум­ре­ли­те ли­ца на 1000 ду­ши от на­се­ле­ни­е­то в определена територия. Ос­нов­ни­те фак­то­ри за смъртност­та са: де­мог­раф­с­ки (осо­бе­но въз­растовата структура); со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ки (ма­те­ри­ал­на кул­ту­ра, тру­до­ва за­е­тост, здравеопазване и др.); по­ли­ти­чес­ки­те (вой­ни­те); при­род­ни­  бед­с­т­вия и катастрофи. Ос­нов­ни­те при­чи­ни за смър­т­ност­та на на­се­ле­ни­е­то са заболявани­я­та, трудовите зло­по­лу­ки, тран­с­пор­т­ни­те про­из­шес­т­вия и др. Най-ви­со­ка е общата смъртност­ в държа­вите в  Аф­ри­ка. През периода 2005-2010 г. тя е много висока в Сиера-Леоне (22.1‰), Свазиленд (21.2‰), Ангола (20.5‰), Мозамбик (19.8‰), Лесото, Замбия, Гвинея-Бисау и т.н. С високо равнище на смъртност се отличават още Афганистан (19.9‰), Украйна (16.4‰), България (14.8‰), Беларус (14.7‰), Естония (14.3‰), Латвия (13.6‰), Русия (13.5‰) и др. С най-ниска смъртност се отличават редица арабски мюсюлмански държави от района на Персийския залив като ОАЕ (1.4‰), Кувейт (1.9‰), Катар (2.4‰), Оман (2.7‰), Бахрейн (3.2‰), Саудитска Арабия (3.7‰), и Бруней (2.8‰) в Малайския архипелаг. От европейските страни с ниска смъртност са Албания (5.9‰), Турция (5.9‰), Исландия (6.2‰), Ирландия (7.0‰), Кипър (7.5‰) и др.
Особено важно е равнището на дет­с­ка­та смъртност. През периода 2012 година то е много високо в изостаналите страни: Афганистан (121.6‰), Мали (108.7‰), Централноафриканска република (97.2‰), Ангола (83.5‰) и др. В икономически развитите страни детската смъртност е незначителна. Общо в страните от Европейския съюз тя е 4.5‰. Много ниска е детската смъртност в Монако (1.8‰), Япония (2.2‰), Швеция (2.7‰), Исландия (3.2‰), Франция (3.4‰), Финландия (3.4‰), Италия (3.4‰), Испания (3.4‰), Норвегия (3.5‰), Малта (3.6‰) и др.
      Естествен прираст. Това е ос­но­вен демографски по­ка­за­тел за възпроизвод­с­т­во­то на на­се­ле­ни­е­то. Определя се като раз­ли­ка­та меж­ду раж­да­ни­я­та и умирани­я­та в аб­со­лют­ни дан­ни или във вид на ко­е­фи­ци­ент на ос­но­ва­та на от­но­ше­ние към хи­ля­да ду­ши (про­мил) за определен пе­ри­од от време, обик­но­ве­но го­ди­на. Той мно­го сил­но зави­си от по­лово-възрас­то­ва­та струк­ту­ра. При по-ви­со­ки стой­нос­ти на раждаемостта ес­тес­т­ве­ни­ят прираст е по­ло­жи­те­лен и броят на населението в определена териториална единица се увеличава, ако няма значими емигрантски движения.
        С много висок естествен прираст са страните с много висока раждаемост и ниска, средна или бързо снижаваща се смъртност. През 2010 г. с голям естествен прираст са повечето страни от Африка. С над 30  са: Нигер (36.6‰), Уганда (35.6‰), Етиопия (32.0‰), Замбия (31.8‰), Майота (френски департамент в Мозамбикския проток – 31.7‰), Бурунди (31.6‰), Мали (31.4‰), Буркина Фасо (31.0‰), Д.Р.Конго (30.9‰), Сао-Томе и Принсипи (30.6‰). Между 25 и 30‰ са африканските страни: Бенин, Република Конго, Сомалия, Сенегал, Того, Малави, Коморски острови, Либерия, Руанда, Сиера-Леоне, Екваториална Гвинея, Кения, Гамбия, Еритрея, Судан. От първите 30 страни по величина на естествения прираст само 3 не са от африканския регион – Палестинска автономия (32.9‰), Йемен (27.1‰) и Маршалови острови (25.5‰). С висок естествен прираст (над 20‰) са редица други африкански страни и страни от Югозападна Азия като Ирак, Йордания, Сирия, Афганистан, Оман и някой островни държави в Океания като Науру, Соломонови острови, Папуа-Нова Гвинея и Гватемала в Латинска Америка. С малък и незначителен естествен прираст са редица държави, сред които и редица високоразвити страни като: САЩ (5.4‰), Франция (3.8‰), Великобритания (3.0‰), Република Корея (2.6‰), Франция (3.8‰), Канада (2.4‰), Испания (2.2‰), Норвегия (1.6‰), Нидерландия (1.5‰).
     Когато смъртността е по-висока от раждаемостта няма естествен прираст, а е налице намаление на населението, т.е. отрицателен естествен прираст. В света редица страни са с такава демографска характеристика. Това са две различни групи. Първата са високоразвити и развити държави като Германия (-2.8‰), Италия (-2.8‰), Австрия (-1.8), Швеция, Белгия, Португалия, Монако и Япония (-2.4‰). Втората група са държавите преминали и преминаващи прехода от социалистическа към пазарна икономика от Източна Европа като Украйна (-6.1‰), Русия (-4.9‰), България (-4.9‰), Сърбия (-4.7‰), Беларус (-4.0‰), Литва, Латвия, Естония, Румъния, Унгария, Хърватска.                           

         3. Механично движение (миграции) на населението
         3.1. Същност и специфика на миграциите
     Преместването от една територия в друга води до промяна на основни демографски показатели като брой, гъстота и разпределение на населението. То се нарича механично движение, понеже е свързано с промяната на територията на местообитание и броя на населението в нея. Като синоним се използва и термина миграция. При миг­ра­ци­я­та се про­ме­ня не са­мо мес­то­жи­ве­е­не­то, но и сре­да­та, на­чи­нът на жи­вот на хо­ра­та. Вслед­с­т­вие на миг­ра­ци­я­та се про­ме­нят бро­ят и съста­вът на на­се­ле­ни­е­то на оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия. За характеризиране на миграционните движения се използват три основни показателя: изселване, заселване и механичен прираст.
Изселването е процес на трайно на­пус­ка­не на пос­то­ян­но­ обитаваното населено място с цел  преселване в друго населено мяс­то. Причините са разнообразни: социално-икономически, културно-религиозни, етнически, политически и т.н. Когато изселването е с цел напускане на страната се нарича емиграция. Това изселване може да бъде доб­ро­вол­но или при­ну­ди­тел­но, за пос­то­ян­но или про­дъл­жи­тел­но жи­ве­е­не. При изселване с цел смяна на селището вътре с същата страна (вътрешна миграция) има различни типове миграция: от едно село в друго село; от село – в град; от град – в друг град; от град – в по-голям град; от град – в село.
Заселването е ус­та­но­вя­ва­не за пос­то­ян­но мес­то­жи­ве­е­не в ново за преселващия се на­се­ле­но мяс­то, а в редица слу­чаи и в друга стра­на. То се предхож­да от из­сел­ва­не от някакво на­се­ле­но мяс­то. Извършва се при определени природни и социално-икономически условия. Когато преселващите трайно се заселват в друга страна за постоянно или продължително пребиваване механичното движение е имиграция. Тя в редица случаи е съставна част на етногенеза на нови нации (САЩ, Австралия, Канада и др.). В териториите, в които има масово заселване (имиграция) се формира групата на т.нар. преселено население. Този процес е характерен особено за периода след Великите географски открития и колонизирането на новите земи в Северна и Юж­на Аме­ри­ка, Авс­т­ра­лия и ня­кои ра­йо­ни на Аф­ри­ка и Азия. В повечето случаи преселеното население за­е­ма не­усвоени зе­ми или измес­т­ва ко­рен­но­то (мес­т­но­то) на­се­ле­ние. То може да съх­ра­ни сво­и­те ра­со­ви и ет­ни­чес­ки бе­ле­зи или да фор­ми­ра чрез сме­се­ни бракове с мес­т­но­то на­ се­ле­ние сме­се­ни расови ти­по­ве. Се­га на­се­ле­ни­е­то на ре­ди­ца го­ле­ми дър­жа­ви в све­та ка­то САЩ, Ка­на­да, Австралия и др. се е фор­ми­ра­ло от потом­ци на пре­се­ле­но насе­ле­ние.
Механичният прираст на населението е разликата между изселващи и заселващи се. В него се от­чи­тат и вът­реш­ни­те преселвания и външни­те миг­рации. Ко­га­то за­се­ле­ни­те са по-мал­ко механичният прираст е отрицате­лен. Ме­ха­нич­ният при­раст влияе върху общия бро­й на населе­ни­е­то в отделно се­ли­ще или в оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия.
      3.2. Видове миграции
      За характеризирането на миграционните движения се използват различни признаци. По тях се определят и различни видове миграции на населението. В зависимост от то­ва при преселването да­ли се напуска държавата миграци­я­та е вът­реш­на и вън­ш­на. Спо­ред вре­мет­ра­е­не­то на пре­сел­ва­не­то миг­ра­ци­я­та се по­де­ля на пос­то­ян­на и вре­мен­на (сед­мич­на, ме­сеч­на, се­зон­на, го­диш­на и мно­го­го­диш­на). В зави­си­мост от при­чи­ни­те, ко­и­то ги по­раж­дат, миг­ра­ци­и­те са: полити­чес­ки, икономичес­ки, ре­ли­ги­оз­ни, ет­ни­чес­ки, туристичес­ки и др. Спо­ред на­чи­на на осъществя­ва­не миг­ра­ци­и­те би­ват още и гру­по­ви, инди­ви­ду­ал­ни, пос­те­пен­ни и скокообраз­ни.
         3.3. Фактори за миграционните движения
            За преселването на хората влияят множество причини (фактори). Те могат да бъдат групирани на следните видове:
Социално-икономически фактори. В съвременния свят това са доминиращите причини за смяна на селището и страната, в която живеят хората. Те обхващат: безработица; ниско равнище на заплащането на труда; закриване и преструктуриране на производства и фирми; кариерно развитие и заемане на работа с по-висока квалификация; по-добра бизнес-среда и възможности за предприемаческа дейност; търсенето на определени специалисти и особено с висока квалификация, разчистване на терени за ново строителство и т.н.
Семейно-битови фактори. Това са: промяна в семейното положение; повишаване на образованието; подобряване на жилищните условия; увеличаване на възможностите за получаване на медицинска помощ; по-здравословни условия за живот и т.н.
Етно-религиозни фактори. Това  са: необходимост от промяна на етническата и религиозна среда; избягване на райони с етнически и религиозни конфликти и др.
Политически фактори. Това са: воденето на войни; избягването на райони с прояви на тероризъм, политически конфликти, политическо преследване, прояви на апартейд и геноцид и др.
Природни фактори (катастрофи и рискове): земетресения, вулканизъм, цунами, наводнения, свлачища и др.      
            3.4. Съвременни измерения и тенденции на миграционните
                 движения в света
            В развиващият се в условията на глобализация съвременен свят все повече намалява задържащата роля за движение на населението на националните граници. Глобализацията води до свобода на движението на хора, стоки и капитали, до преструктуриране на стопански дейности и премествания на работната ръка.
В света ясно се оформя група страни със засилваща се емиграция.  Това са предимно изостаналите в своето икономическо развитие страни: почти всички страни от Африка, Югозападна, Южна и Югоизточна и Средна Азия, редица страни от Латинска Америка, страните от Източна Европа. Основните емигрантски потоци са: от Европа и Латинска Америка към САЩ и Канада; от Източна и Югоизточна Европа, Африка, Югозападна и Южна Азия към Европа. С най-голям брой емигранти се отличават страните: Русия, Мексико, Индия, Бангладеш; Украйна, Китай, Великобритания, Казахстан, Пакистан, Филипини.
Втората група страни са с развита имиграция. Това са на първо място високоразвитите и развити страни: САЩ, Канада, Германия, Великобритания, Франция, Испания, Нидерландия, Австралия, Нова Зеландия и др. В тези страни все повече се въвежда ограничаваща имиграцията политика и правила за приоритетно приемане само на висококвалифидирани специалисти и работници, научни дейци и преподаватели, дейци на културата. Тези ограничения в заселването формират ръст на нелегалната имиграция. На второ място със значима имиграция са страните с развит добив на нефт и природен газ. В района на Персийския залив около 70% от работната ръка са чужденци. Като количество много имигранти приемат САЩ, Канада, Япония, Хонконг (Сянган), Сингапур, Израел, ЮАР, Бразилия, Венецуела и Аржентина.
Основните тенденции в миграционните процеси в съвременния свят са: засилване на миграционните потоци и обхващане в тях на все повече хора; нарастване на нелегалната имиграция; нарастване на бежанския поток от районите на въоръжени конфликт, особено от страните в Африка и  Югозападна Азия; нарастване на ролята на високо квалифицираните и високообразовани мигранти и др.

4. Видове структури на населението
     Структурата е раз­п­ре­де­ле­ние на на­се­ле­ни­е­то на раз­лич­ни по го­ле­ми­на гру­пи по пред­ва­ри­тел­но оп­ре­де­ле­ни приз­на­ци, по оп­ре­де­ле­ни количествени и ка­чес­т­ве­ни показате­ли. Формирани са следните ос­нов­ни групи структури: де­мог­раф­с­ки; со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ки (об­ра­зо­ва­ние, трудова заетост, со­ци­ал­ен статус); расова, ет­ни­чес­ка и ре­ли­ги­оз­на при­над­леж­ност и др.; се­лищ­на (сел­с­ки и град­с­ки жи­те­ли).

4.1. Демографски структури на населението.
Те включват групирането на населението по пол, възраст, семейно положение. При половата структура се определя съотношението в общия брой на населението между мъже и жени. В света  мъжете са повече от жените в Южна и Югозападна Азия, Северна Африка, Австралия и Нова Зеландия. Жените са повече от мъжете в Западна Европа и Северна Америка, т.е. в районите с по-висока продължителност на живота и застаряване на населението. 
Възрастовата структура разкрива разпределението на населението по единични възрасти, групи от възрасти, според физиологията на организма (детство, младост, зрялост и старост), според мястото в процеса на възпроизводството (деца, родители и прародители) и според трудоспособността (потрудоспособна, трудоспособна, надтрудоспособна възрасти). Тя е резултат от възпроизводството на населението в минали периоди и е предпоставка за бъдещото демографско развитие. Тя може да бъде от три типа: прогресивен тип – голям дял на младите възрасти и нисък дял на големите възрасти; стационарен тип – почти равно съотношение между трите основни възрасти; стеснен тип – висок дял на възрастните хора и малък на децата и младежите. С много висок дял младо население се отличава Африка (45%, при около 32% средно за света). С дял над средния са Латинска Америка и Азия. Най-малък е делът на младото поколение и най-голя е делът на възрастното население в Европа. Много често половата и възрастовата структура се анализират едновременно и се изобразяват на полово-възрастова пирамида.

4.2. Социално-икономически структури на населението

            Образователна структура и човешко развитие.

Образователната структура се определя от завършената образователна степен. Най-високо равнище на образование има в Европа, Англоамерика, Япония и Израел. Най-ниско е образованието в Африка и Южна Азия. Главният показател е равнището на грамотност. За страните с високо равнище на доходи и икономическо развитие равнището на грамотност на възрастното население е прието за 99.0. С високо равнище на грамотност са и бившите социалистически страни като Грузия, Естония, Латвия, Словения, Беларус,, Литва, Украйна, Казахстан и др. с равнище над 99.0. С много ниско равнище на грамотност са африканските страни. С Индекс под 40.0 са страните Мали (26.2), Нигер (28.0), Буркина Фасо (28.0), Гвинея, Чад, Етиопия, Сиера Леоне и др. Човешкото развитие освен чрез образованието се формира и чрез комплексен индекс.   (ИЧР). С най-високи стойности през 2011 г. е той в икономически развитите държави с висок жизнен стандарт като Норвегия (0.943), Австралия (0.929), Нидерландия (0.910), САЩ (0.910), Нова Зеландия (0.908), Канада (0.908) и др. С много ниско равнище на образование и Индекс на човешкото развитие са повечето африкански страни и развиващите се страни от други географски региони – Джибути (0.430), Замбия (0.430), Коморски острови (0.433), Того (0.435), Уганда, Лесото, Мавритания, Хаити, Непал, Нигерия и др.    
Работна сила. Това е групиране на населението според трудовата заетост. Тази структура разкрива съотношението между заетите лица и безработните. В структурата на заетите лица все още доминира трудовата заетост в селското стопанство. Това се отнася предимно за развиващите страни от Африка, Азия и Латинска Америка. На следващо място са заетите лица в индустрията. Във високо развитите и развитите икономически страни, и в повечето бивши социалистически страни, доминиращо място имат заетите в обслужващата сфера. Това се дължи предимно на преминаването към постиндустриалния етап развитие. В последните години, в резултата от въвеждането на нови технологии се чувства недостиг на висококвалифицирани специалисти и работници в най-развитите държави. Безработицата е негативно социално явление, което рязко влошава жизненото равнище на хората. То пряко води до понижаване равнището на доходите, на жизненото равнище на хората, загуба на квалификацията и трудовите навици, понижаване на произведения БВП, влошаване на психичното състояние на хората и усилване на криминогенните прояви. С много високо равнище на безработица се отличават африканските страни, бившите социалистически страни, някои страни от Азия и Латинска Америка.
Социално положение. Тази структура се формира чрез редица показатели, но най-значимият от тях е равнището на получаваните доходи. Особено важно е минималното равнище на доходите. В съвременния свят е огромен броят на хората, които живеят на границата или под нея на минималния доход.  Това особено се отнася за африканските страни и особено за тези от района на Африканския рог (Сомалия, Етиопия, Джибути, Еритрея), Екваториална Африка, страните на юг от Сахара, азиатските страни Бангладеш, Лаос, Камбоджа и др..

            4.3. Други (расова, етническа, езикова и религиозна) структури на 
                 населението.

         Расова структура.

    В хода на историческото развитие в света са се оформили няколко основни човешки раси – европеидна, монголоидна, негроидна (негро-австралоидна), смесени раси – етиопска, полинезийска, уралска и смесени расови типове (метиси, мулати, самбо, малгаши, креоли и др.). расовата структура се определя по отношение на външните белези на хората. Представителите на всяка човешка раса имат типични външни белези и територия на обитаване. Към европеидната (бялата) раса принадлежат хората със: свет­ла, бя­ла до мур­га­ва ко­жа; меки, пра­ви или къдрави от свет­ло­ру­си до тъм­но и чер­но-ка­фя­ви ко­си; те­сен, сил­но изпъ­к­нал нос; слабораз­ви­ти ли­це­ви ску­ли; пра­во или сла­бо нак­ло­не­но че­ло; тън­ки до сред­но де­бе­ли устни; сил­но ва­ри­ращ цвят на очи­те и доб­ре от­во­ре­ни оч­ни цеп­ки; сил­но или сред­но издаде­на бра­да. При мъжете има формиране на брада и мустаци. Европеидна­та ра­са е разпрос­т­ра­не­на в Ев­ро­па, Пред­на и Северна Азия, Север­на Ин­дия и в бив­ши­те ко­ло­нии на ев­ро­пейс­ки­те стра­ни в Се­вер­на и Юж­на Аме­ри­ка, Ав­с­т­ра­лия, Юж­на Аф­ри­ка. Към тази раса се отнасят множество народи, но сред най-многочислените са руснаци, германци, французи, англичани, испанци, турци, араби, иранци и др.
    Към монголоидната (жълтата) раса се отнасят хората с: жъл­те­ни­кав до мур­гав, мед­но­червен цвят на ко­жа­та, нисък или среден ръст. Гла­ва­та им обик­но­ве­но има кръг­ла фор­ма с из­пък­на­ли ску­ли. Ко­си­те са чер­ни, твър­ди и пра­ви. Очи­те са тъм­ни, а очните цепки са изтеглени (дръпнати очи). Тази ра­са се поделя на след­ни­те гру­пи: северноазиатс­ка, ар­к­ти­чес­ка, юж­но­а­зи­ат­с­ка, да­ле­ко­из­точ­на, аме­ри­кан­с­ка. Разпростране­на е в Азия, Ма­лайс­кия ар­хи­пе­лаг, Се­вер­на и Юж­на Америка. Сред нея най-многобройни народи са: китайци, японци, корейци, таи, виетнамци и др.
    Към негро-австралоидната (черната) раса се отнасят хората с: тъмен цвят на кожа­та, чер­ни очи и чер­на, сил­но къд­ра­ва ко­са, ши­рок нос и де­бе­ли ус­т­ни. По­де­ля се на две гру­пи – нег­ро­ид­на и австралоидна. При нег­ри­те че­ло­то е пра­во, а при австра­ло­и­ди­те е мал­ко по­ле­га­то. Раз­п­рос­т­ра­не­на е в Африка на юг от Сахара (негроиди), в Ав­с­т­ра­лия, Нова Гвинея, Океания (австралоиди) и ка­то преселници Бразилия, САЩ, Ямайка, и др.. Към тази раса принадлежат: суданските негри, банту, масаи, пигмеи, коса, зулу,  бушмени, хотентоти и много други, папуасите в Нова Гвинея, аборигените в Австралия. 
      Уралската раса е преходна раса между европеидната и монголоидната. Нейните представители имат външни черти, присъщи на двете раси. Представителите на тази раса населяват части от Сибир и Източна Европа. Сред народите, които принадлежат към тази раса са ханти, манси, хакаси, башкири и др.
       Етиопската раса е преходна раса, образувана между европеидната и негроидната раса. Разпространена е в Североизточна Африка. Сред най-многочислените народи, принадлежащи към тази раса са: амхара, тигре, гураге, оромо, сомали, данакил, беджа и др.
      Полинезийската раса е преходна раса, формирана между австралоидите (меланезийци) и монголоидите. Разпространена е в много острови в Океания.
             Към смесените расови типове се отнасят представителите, произхождащи от смесени бракове: мулати – между европеиди и негроиди; метиси – между американски индианци и европеиди; самбо – между негроиди и индианци; малгаши – между негроиди и местни обитатели на Мадагаскар и южноазиатски монголоиди. 
            Етническа структура. Това е групиране на населението по етнически (народностни) белези. На Земята има 3000 – 4000 различни етноса. Те имат своя народностна специфика и много различен брой на населението и различна по големина и особености населявана територия. Има страни с доминиращ един етнос (етнонационални държави) и страни с по няколко етноса (многонационални държави). С голямо етническо разнообразие на населението се отличават държавите Индия, Китай, Русия, Нигерия, Афганистан и др.
            Езикова структура.
На Земята хората говорят на няколко хиляди езика. Езиковото многообразие се дължи на разселването на народите продължителното живеене изолирано от други народи. На основата на срав­не­ни­е­то на реч­ни­ко­вия фонд и гра­ма­ти­ка­та на ези­ци­те д.са обособени ези­ко­ви­ се­мейс­т­ва. Те се по­де­лят на ези­ко­ви гру­пи, те от своя стра­на – на от­дел­ни ези­ци. Форми­ра­не­то на ези­ко­ви­те се­мейс­т­ва за­поч­ва през ме­зо­ли­та (13000-7000 г. пр.н.е.) след разпада­не­ на прас­та­ри­те ези­ко­ви семейс­т­ва. Се­га в све­та има мно­жес­т­во ези­ко­ви семейст­ва:
Индоевропейско: най-голямото, с 10 езикови групи. Славянска. Тя е най-голямата в Европа. Включва: източнославянски езици (руски, украински, белоруски); западнославянски езици (полски, чешки, словашки, лужицки), южнославянски езици (български, сръбски, хърватски, словенски). Германска. Обхваща немски, холандски, датски, шведски, норвежки, английски езици. Романска. Обхваща езиците: френски, италиански, испански, португалски, румънски. Келтска. Включва ирландски, шотландски, уелски, бретонски (във Франция). Балтийска. Включва литовски и латвийски езици. Индийска. Най-голямата, включваща хинди, пенджаби, урду, бенгали, гуджарати, кюрдски и др. езици. Иранска. Обхваща фарси (В Иран), пущу и дари (Афганистан) и таджикски езици. С по един език са албанска, гръцка и арменска групи.
Уралското включва групите: угро-финска – унгарски, естонски, финландски, карелски, ханти, манси; самодийска - саами;  удмуртски, марийски и др. езици.
Кавказкото е с три групи: абхазко-адигейска, нахско-дагестанска и грузинска.
Алтайското: включва тюркска група: турски, азерски, тюркменски, киргизки, алтайски, узбекски, татарски, башкирски и др.. Монголската група - монголски, бурятски. Тунгусо-манчжурската група - езици на малки народи от Сибир. Към него са и японски и корейски езици. 
Китайско-Тибетско езиково семейство 
Китайско-Тибетско: на второ място в света по брой на хората, които говорят на тези езици. Включват около 300 езика в две групи: китайска и тибетско-бирманска.
Дравидско: включва езици (телугу, тамилски и др.), разпространени в южната част на Индия, Шри Ланка, някои острови в Индийския океан, Пакистан.
Тайското: около 40 езика, предимно в п-ов Индокитай.
Австралоазиатско: разпространени езици в Индокитай - виетнамски, кхмерски и др..
Семито-хамитско (афроазиатско): в Югозападна Азия, Северна Африка и остров Малта. Включва арабски, еврейски (иврит), ахмара, берберски, кушитски, чадски и др. езици.
Нигеро-Кордофанско: разпространено в Източна, Централна и Южна Африка. Включва групите кордофанска, манде, атлантическа и др.
Нило-Сахарско: група езици (масаи, нубийски), говорени от малко хора в южните райони на Сахара, долината на Нил, Сахел, Судан.   
Койсанско: разпространено е в Централна и Южна Африка.
Австралонезийско: включва над 1000 езика и над 300 млн. население, обитаващо Океания, Индонезия, Филипините, Мадагаскар и др.
Индиански езикови семейства. Разпространени в двете Америки с множество семейства, езикови групи и самостоятелни езици.

            Религиозна структура.

Разкрива групирането на хората според изповядваната религия. Религиозните вярвания се поделят на три групи: световни, национални и местни религии. Световните религии са разпространени в множество географски региони и страни и обхващат голям брой население на света. Най-разпространената от тях е християнството. То е монотеистична религия с вяра в един бог. Свещената книга е библията. Заражда се в древна Юдея. Обособени са четири основни направления православие, католичество, протестантство и монофиситство.
Православна икона Свето Преображение
            Православието (ортодоксалното християнство) е доминиращо в Източна Европа (Русия, Украйна, Беларус, Молдова), Югоизточна Европа (Румъния, България, Сърбия, Черна гора, Македония, Гърция, Кипър). По-ограничено е разпространено е и в Близкият изток (Сирия, Ливан, Палестина, Израел), в Средна Азия (Казахстан и др.).
               Католицизмът се отделя от православието през 1054 г. и става самостоятелна църква. Това сега е доминиращото християнско направление в света и особено Латинска Америка (Бразилия, Мексико, Аржентина, Венецуела, Колумбия и т.н.), в Южна, Западна и Централна Европа (Испания, Португалия, Италия, Франция, Ирландия, Австрия, Унгария, Чехия, Словакия, Литва, Полша, Хърватска, Словения), във Филипините, в бившите и настоящи френски владения в Индийския и Тихия океан. Големи групи католици има още в Белгия, Швейцария, Германия, Канада и др. страни.
       
Каталическо разпятие на Христос
 Протестантството е направление отделило се от католицизма по време на Реформацията. То е доминиращо в страните от Северна Европа (Швеция, Норвегия, Дания, Финландия, Исландия), в някои страни в Западна и Централна Европа (Великобритания, Нидерландия, Германия, Швейцария), в Естония, в Северна Америка (САЩ, Канада), в Австралия, Нова Зеландия, в ЮАР и др.
           Монофиситството е направление много близко до православието. Различното е във вярата в бог в едно лице. Разпространено е в Етиопия, Армения, Египет (сред коптите), в Сирия, в някои западни райони на Индия. 
            Ислямът е най-младата световна религия, формирана в Арабия и използвала някои религиозни положения от юдаизма и християнството. Свещената книга е Коранът. В исляма, подобно на християнството, съществуват основни направления. Сунизмът обхваща огромната част от мюсюлманите. Това са последователите на жизнения път на пророка Мохамед. (на неговите поучения и постъпки). Разпространен и доминиращ е в страните от Арабския полуостров, Турция, Афганистан, Пакистан, Бангладеш, страните от Средна Азия (Тюркменистан, Узбекистан, Казахстан, Кригистан, Таджикистан, в Поволжието в Русия, в западните райони на Китай, страните от Северна Африка (Египет, Либия, Алжир, Мароко, Тунис, Мавритания, в някои страни на юг от Сахара. Най-многочислената мюсюлманска държава в света е Индонезия и в нея преобладават сунитите. Шиизмът е направление, признаващо само властта на ислямските духовни лица и следване на учението на потомъка на Мохамед – Али. Това е господстващата религия в Иран. В редица страни има голям брой привърженици на двете направления и в тях често възникват вътрешни религиозни конфликти, напрежения и сблъсъци. Такива са страните Ирак, Сирия, Ливан. Салафизмът (уахабизмът, вахабизмът) е религиозно-политическо направление в исляма, възникнало в Саудитска Арабия през 18 век, отричащо новите моменти в исляма и проповядващо следването само на праведните предци. Това е най-реакционното ислямско направление. Салафизмът е господстващата религия в Саудитска Арабия.
           
Статуя на Буда
Будизмът е най-старата световна религия, основата от принц Гаутама (Буда). Възниква в Индия, но сега е най-разпространена в Индокитай, Централна и Източна Азия в страните Китай (Тибет и отделни други райони), Монголия, Корея, Миянма, Тайланд, Лаос, Виетнам, Камбоджа, Малайзия, Сингапур, Шри ланка, Непал, Индия (отделни райони) и др. 
            Националните религии са характерни за отделни нации и страни. Сред тях най-разпространени са:
            Индуизъм. Това е доминиращата религия в Индия. Формирана е като съвкупност от стари религиозни традиции и философски идеи. Използва идеи развити в древните книги и учения Веди, Упанишади, Рамаяна, Махабхарата и др. В Индия и Непал неговите последователи са около 1 млрд.
            Конфуцианство. Това е религиозно-философско учение разработено в Древен Китай от Конфуций. Разпространено е в Китай. Неоконфуцинстовото интегрира в себе си редица положения на даоизма и будизма. Широко е разпространено в Китай.
            Шинтоизъм. Това е националната религия на японците, възникнала на основата на анимистичните вярвания на древните японци. 
            Юдаизъм. Националната религия на евреите. Разпространена е в цял свят, поради разселването на евреите. Официална религия на Израел.
            Местните религиозни вярвания са съхранени на отделни места в сред индианците на Америка, папуасите в Нова Гвинея, аборигените на Австралия, маорите в Нова Зеландия, някои африкански народи.

4.4. Селищна структура.
Това е групиране на населението по вид селище - град­ и сел­о­. Зависи от доминиращата стопанска дейност, естествения прираст, миграции­те (механичния прираст) и др. фактори. В икономичес­ки развитите страни преоблада­ва градското население по­ра­ди по-силно­то разви­тие на неселскостопански­те дейнос­ти – промишленост, транспорт, обслужва­не и т.н. Съотношението между градс­ко и селс­ко население е показател за развитост­та на стра­на­та и отразя­ва сто­пан­с­ка­та струк­ту­ра и тенденциите на развитие­то и. В све­та делът на градското на­се­ле­ние расте и то вече е почти половината от цялото население. Най-голям относителен дял градското население има в някои малки по територия страни представляващи по-скоро град-държава като Монако, Сингапур и др., високо развити малки държави като Белгия (98.0%), големи развити държави като Великобритания (89.1%), Австралия (88.5%), САЩ (80.2%). С голям относителен дял са и някои големи бързо развиващи се латиноамерикански държави като Бразилия (83.4%), Венецуела (96.5%), Чили (88.5%), Аржентина (87.5%). С незначителен дял на градското население са изостанали с своето икономическо развитие страни като Етиопия (15.2%), Бангладеш (24.1%) и др.                      
            Човечеството продължава бързо да се развива, да увеличава своя брой, да променя своя състав, да повишава своята материална и духовна култура. Всичко това става в конкретни природни и икономически условия. От промяната в природната и в социалната среда за развитие зависи до голяма степен бъдещето на човешкия род на Земята.