неделя, 12 април 2020 г.

Рило-Пиринска подобласт




Рило-Пиринската подобласт е част от Македоно-Родопската природногеографска област.  Обхваща изцяло българските планини Рила и Пирин и граничните с Гърция планини, простиращи се между реките Струма и Места, както и долината на р. Места с двете котловини – Разложка и Гоцеделчевска. На север граничи с Краището и Средногорието чрез дълбоки разломи. На изток граничи със Западни Родопи (рида Дъбраш). На юг естествено продължава в гръцка територия. Южната граница е политическа и тя пресича планините Славянка (по билото) и Стъргач и Боздаг през северните им разклонения. На запад граничи с Осоговско-Беласишката подобласт.  Този обхват е ясен, с изключение на най-югоизточните части на подобластта. Става дума за една малка нископланинска част определяна по различен начин: северни разклонения на Боздаг (планина в Гърция), Бесленски рид или планина Перица (А. Асенов, 2013). С изключения на границата на Рила с Родопите, Рило-Пиринската подобласт е отграничена от другите планински земи чрез котловини. На север са Долнобанската, Костенецката, Самоковската, Дупнишката. На запад са Бобошевско-Кочериновската, Брагоевградската, Симитлийската и Санданско-Петричката котловина. На изток са Разложката и Гоцеделчевската котловина, а на юг на гръцка територия са Сереската и Драмската котловина.

     Рило-Пиринската подобласт е свързана с други планински системи чрез седловини и напречни планински прагове. На север това са: Боровецката седловина, свързваща Рила със Средногорието; Клисурската седловина, свързваща Рила с Краището (Верила) както и Аврамовата седловина свързваща Рила с Родопите. Тя се свързва и с други планински системи чрез напречните прагове, през които Струма и Места са образували дълбоки проломи: Кочериновски, Орановски, Кресненски и Рупелски прагове и проломи в долината на Струма, свързващи Рило-Пиринската подобласт с Осоговско-Беласишката;   Момина клисура и Хаджидимовския пролом в долината на Места, свързващи подобластта с рида Дъбраш от Западните Родопи.       

     Рило-Пиринската подобласт е структурна част от Македоно-Родопския масив,  разкъсана и отделена от другите части на масива чрез дълбоки разломи и денивелация на отделните блокове, образуващи самостоятелни морфоструктури, т.е. има блоково-разломен строеж. Част е от най-старата суша на Балканския полуостров, значимо пременена и преобразена през Алпийската орогенеза. Планините и пониженията в района на долината на р. Места, са образувани чрез дълбоко разкъсване и разместване на Македоно-Тракийския масив.
     Земите са били подложени на издигане под натиска на огромни магмени интрузии, част от които след това под влияние на денудацията са разкрити на земната повърхност. Сводовото издигане е съпроводено с множество разломи, оформили големи земекорни блокове. В района на разломите имало и негативни движения и така се образувала планинско-котловинна повърхност. Движенията и разместванията по разломите са трасирали леглата на големите реки Струма, Места, Въча, Чепеларска, Струмешница и др. Основата на планините е от метаморфни скали като гнайси, амфиболити, мрамори, гранити и на отделни места седиментни скали като варовици, пясъчници, конгломерати. Грабенът в долината на Места е запълнен с млади седиментни скали и още по-млади наносни материали. 

     Планинските морфоструктури имат различна форма и посока на простиране. Доминираща е посоката север-юг най-характерна за Пирин планина, Стъргач и Боздаг, както и Разложката и Гоцеделчевската котловина, следващи разломната зона на р. Места. Изключение  Славянка планина със западно-източна посока на простиране. Рила е със окръглена куполообразна форма със сводово-блоков геоложки строеж. Пирин планина е продълговат хорстов блок, вместен между долините на Струма и Места. Хорстове са и Славянка и Стъргач. По своя геоложки строеж Разложката и Гоцеделчевската котловина са грабени, развити в грабеновата долина на р. Места.  

     Релефът по надм. в. е почти изцяло в планинския пояс. Само 0.64% от площта на Рило-Пиринската подобласт  е с надм. в. под 600 m и е в хълмистия пояс. Като дял от общата площ във високите заледявани планини (Рила и Пирин) силно доминират терените над 1600 m, т.е. високопланинския пояс – 44.43%. Следват среднопланинския пояс от 1001 до 1600 m – 39.53% и с най-малък дял е нископланинския пояс (601-1000 m) с 39.53%. Това е единствената част от България във вътрешната структура на която високопланинския пояс е толкова широко представен. Нещо повече, само в алпийския пояс, т.е. над 2200 m са 16.08% от територията на планинската група.

     
Билата на Рила, Пирин и Славянка са в
rсоко-издигнати – над 2000-2100 m надм. в.. Превишението във височина над подножията в ниските планини от тази група е 600-700 m, докато в Рила и Пирин е 1900-2100 m (Ив. Вапцаров, Г. Алексиев и Г. Миланов, 1989). Склоновете са много стръмни, а речните долини са се вкопали на голяма дълбочина. Подножията към съседните котловини са от делувиално-пролувиални материали и с по-малък наклон на повърхностите. Вертикалното разчленение е от порядъка на 200-300 m/km2 в ниските планини (Стръгач, Боздаг, Моминклисурския напречен планински праг и с много високи стойности във най-високите Рила, Пирин и Славянка – до 400-500 m/km2. Различава се и хоризонталното разчленение съответно 1-2 km/km2 и 1.5-2.5 km/km2. Най-ниски стойности има хоризонталното разчленение по билните заравнености на релефа на планините – 0.5-1.0 km/km2 (Вапцаров и др., 1989).

     Отличителен белег са реликтните форми на релефа в най-високите планински части. Това е глациалният и периглациалният релеф от горноплейстоценска възраст, останал от времето на последната ледникова епоха, когата снежната линия е било по-ниско и е пресичала двете най-високи планини. Това са пирамидалните върхове, скалните зъбери и гребени (Кончето, Стражите), циркусите (Мусаленски, Бъндеришки и т.н.), ригелите, троговите долини (на реките Бели Искър, Рилска, Демяница), висящите долини, овчите гърбици (мутонирани скали), морените и др.

     Съхранените останки от старите денудационни заравнености са също част от реликтния релеф. Те са разположени по билните части на планините на различна надм. в.. Най-високо по билата е първичната инициална денудационна повърхност, развита сред метаморфни скали и южнобългарски гранити. В Рила, поради сводовото издигане на планината тя е плавно денивелирата от краищата на планинското теме.   Над нея по билните заравнености се издигат множество  планински върхове. Тези равни била и вододелни повърхности са части от първичната инициална денудационна повърхнина.  На отделни места на по-ниско равнище има останки от други денудационни повърхности. Плио-плейстоценките подножни наклонени нива са характерни за долината на р. Места и подножията към съседните котловини.

     В планините има множество съвременни релефообразуващи процеси и форми. В подножията са образувани ерозионно-акумулативни форми като делувиално-пролувиални шлейфове, наносни конуси, долове, ровини. Много характерни са съвременните ерозионно-акумулативните процеси, протичащи и в наши дни. Продължават ерозионните процеси най-вече в местата са оголени и стръмни планински склонове и особено в подножията към съседните котловини. Във високите и стръмни склонове има сипеи, сипейни улеи, сипейни покривки, на редица места срутища  и свлачища. 

     Разпространението на мраморите и варовиците, най-вече в Пирин, Славянка и Стъргач е довело да формирането на карстов релеф с присъщите му повърхностни форми като кари, понори, ували, карстови полета и подземни форма като пещери и карстови пропасти. 

     По геолого-геоморфоложки признаци Рило-Пиринската подобласт се поделя на два морфоложки района: Рило-Пирински планински и Средноместенски котловинно-долинен район.

     Рило-Пиринския планински район обхваща групата планини разположени в Рило-Родопския масив източно от долината на р. Струма: Рила, Пирин, Славянка, Стъргач и и на-северните разклонения на Боздаг (Бесленски рид). Планините в този район са твърде различни по своите морфоложки характеристики и поради това се подреждат по групи: много високи (заледявани) планини – Рила и Пирин; високи (незаледявани) планини – Славянка; ниски планини – Стъргач и Бесленския рид на Боздаг (Вапцаров, Алексиев и Миланов, 1989).

     Към първата група високи (заледявани) планини се отнасят само Рила и Пирин с надм. в. до 2915 m. Те двете заемат ок. 83.7% от площта на района. Рила и Пирин са най-високите планини в България и са в първата тройка на най-високите планини в Балканския п-в. Значимо се отличават от другите български планини не само с най-високите върхове и ледниковите форми на релефа, но и с голямата надм. в. на билните повърхности и голямото разчленение на релефа.

     Рила планина (вр. Мусала 2925 m; площ ) е най-високата и най-северно разположената от тази група планини. Свързана е чрез високи седловини със съседните планини от Краищенско-Средногорската област и от Македоно-Тракийския масив. С Верила планина е свързана чрез Клисурската седловина (1025 m), чрез Боровецката седловина (1324 m) с напречния рид Шипочанския рид, свързващ Рила с Ихтиманска Средна гора.  От север Рила е оградена от Дупнишката, Самоковската, Долнобанската и Костенецката котловина. На изток Рила е тясно свързана с Родопите чрез седловините Юндола (1370 m) и Аврамова (1295 m) и разделена от тях чрез долините на реките Яденица и Места. На запад Рила е свързана с Влахина планина чрез напречните прагове при Кочериново и Ораново и разделена от Влахина чрез Бобошевско-Кочериновската и Благоевградската котловина. На юг Рила е свързана с Пирин чрез седловината Предел (1140 m) и отграничена чрез долините на реките Градевска и Изток и югоизточно чрез  Разложката котловина.

     Рила има куполовидна форма, дължаща се на сводово-блоковото и издигане. Тя представлява куполообразен хорст с развита радиална и концентрична разломна система (Д. Канев (1989). Рила е разчленена от множество разломи като Сапаревски и Севернородопски, Пределски и др. Вътре в нея е и Говедарският грабен, в долина на Черни Искър, образуващ Говедарската вътрешнопланинска котловина. Речните долини са формирани по линията на разломите. Рила има закръглена леко удължена форма в посоката запад-изток.

     Скалната основа на планината е формирана предимно от метаморфни скали и гранити. Най-стари са метаморфните скали (протерозойски) – гнайси, слюдени шисти, амфиболити, мрамори и гранитогнайси. Гранитите са част от голям плутон. Те на места преминават в гранодиорити, и кварцдиорити. При изветрянето има са се образували заоблени била. Седиментните скали са в долинните разширения  и котловини и на места издигнати и по-високо.

     Чрез разломяването на планинското тяло са формирани отделни блокове, които позволяват и структурирането на планината на четири дяла: Източна Рила с двете била – Мусаленско и Ибърско и най-висок вр. Мусала 2925 m; Северозападна Рила (Мальовишки дял) с два дяла – високата Мальовишка Рила (вр. Голям Купен 2731 m) и значително по-ниската Лакатишка Рила; Югозападна Рила (Капатнишки дял) с вр. Ангелов връх 2461 m; Централна (Средна Рила, Скакавишки дял) с вр. Черна поляна 2716 m, разположена между трите други дяла.  Рила се отличава с голямо вертикално разчленение, достигащо в централните ѝ части до 700 m/km2 и спадащо към периферията до 100-200 m/km2. Характерни за високопланинската ѝ част (над 1900 m) са ледниковите и периглациалните форми на релефа, развити в субалпийския и алпийския ѝ пояс. Вкопаните в тялото на планината речни долини са дълбоки и предимно с веобразна форма на напречния профил, а в субалпийския и алпийския пояс и трогови (коритообразни) речни долини. От Рила извират три от шестте най-значими български реки – Марица, Искър и Места.   


     Пирин планина е с продълговата форма на простира в посока север-юг, разположена между долините на Струма и Места и между Рила планина на север и Славянка и Стъргач на юг. С Рила я свързва седловината Предел, граничи чрез долините на реките Градевска и Изток. На юг е свързана с планината Славянка чрез Парилската седловина (1170 m) и отделена чрез р. Пиринска Бистрица и притокът и р. Калиманска, а след Парил с р. Буровица (д.п. на р. Мътница). На запад граничи със Симитлийската и Санданско-Петричката котловина, а чрез Кресненския напречен планински праг е свързана с Малешевска планина. На изток граничи с  Разложката и Гоцеделчевската котловина, а Моминклусрския праг свързва Пирин с родопския рид Дъбраш. Пирин има продълговата форма, най-широк е в средната част, значително по-тесен в северната и южната част.

     Планината е изградено от метаморфни скали: мрамори, амфиболити, шисти, гранитгнайси,  мраморизирани варовици, пронизани от три гранитни интрузивни тела с палеозойска и мезозойска възраст. Мраморите са характерни за Северен Пирин, а мраморизираните варовици за Южен Пирин. По геоложки строеж Пирин е хорстов блок, развит между две големи разломни зони (Струмска и Местенска) и грабените в тях. Разломи има и в други части като Пределския разлом на север и вътрешните разломи в долините на Демяница, Пиринска Бистрица, Бъндерица и др.  
morfohidrografska-karta-pirin.jpg
     Разчленението на релефа е значително. Средното вертикално разчленение за планината достига 260 m/km2. То е с най0големи стойности в най-високите части на Северен Пирин, в района на циркусите Казаните и върховете Вихрен и Кутело – 550-750 m/km2. Хоризонталното разчленение на релефа на Пирин е също голямо – средно 4.39 km/km2. С високи стойности са и наклините. Средните стойности на наклоните в пирин са 20.5° (Д. Крапчев и др, 2018). 

     Гранитните интрузивни тела предопределят поделянето на Пирин на три дяла. Северен Пирин (вр. Вихрен, 1914 m) се простира от седловината Предел на север до седловината Тодорова поляна (1883). В него има множество високи върхове над 2000 m височина  В тази част е развит типичен алпийски релеф. От главното било, на което са разположени множество високи мраморни и гранитни върхове има няколко разклонения: Синанишко, Тодорово, Полежанско, Каменишко. Среден Пирин (вр. Ореляк, 2099 m) е между седловината Тодорова поляна и седловината Попови ливади (Папазчаир, 1400 m). Южен Пирин (вр. Ушите, 1978 m) се простира от Попови ливади до Парилската седловина.    

     Характерни за високопланинската ѝ част (над 1900 m) са ледниковите и периглациалните форми на релефа, развити в субалпийския и алпийския ѝ пояс. Има множество глациални форим на релефа като циркуси (Бъндеришки, Влахински, Валявишки, Василашки и т.н.), пирамидални върхове (Вихрен), ригели, трогова долина (р. Демяница) и др.  В северната част на Северен Пирин, поради мраморната основа  ледниковите форма са с по-резки очертания, по-стръмни склонове на циркусните стени и липсата на ледникови езера. Ерозионният релеф се отличава с множество дълбоко всечени в планината речни долини със стръмни склонове. В подножията има делувиално-пролувиални шлейфове  с мощни наслаги край излизащите от планината реки (наносни конуси) и в шлейфовете. В редица от тях е развита съвременна ерозионна-долинна мрежа, край Мелник и земни пирамиди. Във високите части на Пирин има развити множество сипеи, сипейни улеи, сипейни конуси и сипейни покривки, срутища и свлачища. И в трите части на Пирин има развити карстови форми на релефа. В Северен Пирин те са сред мрамори. Има множество пещери, сред които Бъндеришката водна пещера. В Среден Пирин са развити повърхностни карстови форми в платовидната област Добро поле. В Южен Пирин карстовите форми са сред мраморизирани варовици – пещери, понори и т.н.

     Славянка (Гоцев връх 2213 m) е висока незалeдявана планина, от която в България е само северният ѝ склон. Има незначителен дял от планинския район на Рило-Пиринската подобласт (ок. 2.2%). Тя е разположена южно от границата с Пирин и източно и югоизточно от р. Пиринска Бистрица до планината Стъргач. Тя е хорстова планина с гранитна ядка, припокрита от мрамори и мраморизирани варовици с протерозойска възраст. В западните и части има и други метаморфни скали като гнайси, шисти и амфиболити, а в северните части на отделни места и пясъчници и конгломерати. Билото и е с простиране в посока запад-изток и с надм. в. 1500-2000 m. и почти по него е прокарана държавната граница с Гърция.  От най-високия връх на север се отделя рид с известния Голям Царев връх (2183 m). В Славянка има силно развит карстов релеф, а в най-високата част на северните склонове и периглациални форми.

     Планината Стъргач в по-голямата си част е в Гърция. Тя е хорстово-блоков тип планина, разположена южно от Пирин, източно от Славянка и западно от Боздаг. Най-високият ѝ връх Странгац (1249 m) е в Гърция. Територията на Стъргач, която е в България често се нарича Пазлъка, по името на най-високия връх в хребета в България  (Пазлъка, 1152 m). По част от него преминава българо-гръцката граница. Стъргач е хорстова планина, изградена от метаморфни скали (мрамори, мраморизирани варовици, гнайси, шисти) и само на отделни места на земната повърхност има гранити.

     От планината Боздаг в България е съвсем малка част, разположена между р. Мътница от север, р. Места от североизток, Стъргач от запад и на юг до българо-гръцката граница в участъка от ГКПП Илинден до р. Места. Най-често тази част е  определяна като Бесленски рид. За най-висок връх в българската част се счита вр. Чиплакбаир (1091 m), намиращ се на българо-гръцката граница. Планината е изградена предимно от мрамори и по-малко от гранити. Има силно развит карстов релеф.

     Средноместенският котловинно-долинен район обхваща долината на р. Места, Якорудското долинно разширение, котловините Разложка и Гоцеделчевска и Моминклисурският планински праг между тях. Този район е разположен източно от Пирин, североизточно от Стъргач и Боздаг и западно от родопския рид Дъбраш. Главната морфообразуваща част е долината на  Места, която е и главната водна артерия на района.  Това е район, развит върху Местенския грабен. Той е между два големи разлома – Източнопирински (Добринищки, Гоцеделчевски) и Рибновски откъм Родопите. В северната част са разседите в района на Предела, Горно Драглище и Бачево. По линията на част от разломите има находища и извори на минерални води – при с. Баня, Добринище и с. Елешница. Скалната му основа е от метаморфити (гнайси и мрамори) и гранити. Върху нея след понижаването на земната повърхност са отложени наносни и седиментни скали като конгломерати, брекчи, пясъчници, въглища, туфи и туфити. Върху тях през през неоген-кватернерния период са наслагани чакъли, пясъци и глини. Най-младите по геоложка възраст са алувиалните и флувиоглациални наслаги в долините на реките. През палеогена, след вулканската дейност, са обрзувани риолитни и андезитни скали, формиращи Моминклисурския праг (Д. Канев, 1989). За релефа му са характерни земите, попадащи в нископланинския и хълмистият пояс. Котловинните дъна са различни по релеф, но в тях има развита долинна мрежа на притоците на р. Места. Оградени са от високи и стръмни планински склонове, а подножията им има характерна подножни стъпала. В подножията има много наносни материали в пролувиалните шлейфове и наносните конуси. По стръмните и обезлесени оградни склонове са развити съвременни ерозионни процеси. Част от тях са опороени. Сред големите наносни конуси е този на р. Глазне, върху който е изграден град Банско.
                                                                                                                  
     Якорудското долинно разширение е малко по обхват и е развито в долината Места и устието на Черна Места. То е изградено върху гранитна основа, припокрита от алувиални и пролувиални наслаги.

     Разложката котловина е разположена в долината на р. Места между планините Рила (от север), Пирин и Западни Родопи, а на юг опира до Моминклисурския праг. На североизток тя е развита между Рила и Родопите. Има продълговата форма с посока на простиране запад-северозапад на юг-югоизток 21 km, ширина 12 km и средна надм. в. от ок. 940-950 m. Тя има стръмни оградни склонове, широко развито подножие към тях и хълмисто неравно дъно, в което е вътрешно-котловинното възвишение Бабина глава (1115 m), източно от с. Баня. В котловинното дъно са врязали теченията на притоците на Места реките: Изток, Глазне, Добърска, Добринищка, Елешница и др.   В северният и край е малкото Белишко поле. В югоизточната част някои автори обособяват Елешнишка котловина край долното течение на р. Златарица при вливането и в р. Места, източно от възвишението Бабина глава.
     Моминклисурският планински праг (1314 m) свързва Пирин и Дъбраш. Той е проломен от р. Места  и е образуван известният пролом Момина клисура. Ридовете в него се издигат до над 1100 m надм. в.  Това е хълмисто-ридова област, набраздена от долините на притоците на р. Места. Проломът Момина клисура я разделя на две части, като западната, свързана с Пирин е по-обширна, а източната е по-тясна ивица край р. Места. Проломът представлява всечени меандри на р. Места. В него са добре съхранени речните тераси. В централните му части има реликтни форми от олигоценската вулканска дейност.

      Гоцеделчевската котловина е развита в Местенския грабен южно от Моминклисурския праг. В грабена са открити няколко разлома – Огняновски, Гърменски и др. Котлбовината има почти два пъти по-малка надм. в. от Разложката котловина – ок. 500 m. Тази котловина е предимно с равнинен релеф и само на запад той е хълмист. Скалната ѝ основа е предимно от метаморфити (мрамори, мраморизирани варовици, шисти, гнайси), гранити и палеогенски вулкански скали. Над тях са наслагани неоген-кватернерни наслаги от чакъли, пясъци и глини. Сред неогенските седименти на Гоцеделчевската котловина има лигнитни въглища (Гоцеделчевски въглищен басейн) в в района на долината на р. Канина, при Хаджидимово и с. Дъбница. Има открити незначителни находища на кизелгур и травертин. Котловинното дъно е набраздено от долините на притоците на р. Места. В северната част на котловината  през олигицена е имало вулканска дейност, от която са съхранени реликтни вулкански форми като конуси и покрови. 

     Климатът на Рило-Пиринската подобласт се различава в зависимост от надм. височина на геогрфските обекти – от мразовит в алпийския пояс през планински и преходноконтинентален до континентално-средиземноморски в долината на Места. Температурите на приземния слой на въздуха се понижават с увеличаване на надм. в. Най-високи са те в южно разположената Гоцеделчевска котловина. Това се отнася за средните годишни, но и за средните януарски и юлски температури. Най-ниски са те на вр. Мусала с най-високите отрицателни стойности за страната за средногодишна и януарска температура – съответно -3.0°С и -10.9°С. Вр. Мусала е най-студеното място в България. Температурните амплитуди в котловините са под 20°С, съответно в Разложката котловина са 20.8°С (станция Банско) и 21.9°С в Гоцеделчевската котловина.  За планинската част са характерни температурните амплитуди под 20.0°С – съответно в Боровец 19.8° и на Мусала 16.2°С.  В северните склонове на планините средните месечни температури са по-високи от тези на южните поради особеностите на слънчевата радиация. За котловинните полета на Разложката и Гоцеделчевската котловина са характерни и зимните температурни инверсии. Абсолютната минимална температура в тази подобласт измерена в гр. Гоце Делчев (511 m) е -31.5°С,  на вр. Мусала (2915 m) e 31.С, на х. „Мусала“ (2389 m) e -29.С, в Боровец (1346) m е 24.1°С.

     В годишния ход на средните температури има две закономерни особености. Първата е, че в повечето среднопланински и високопланински станции максимумите на температурите обикновено са не през юли, както е в почти цялата страна, а през август.
Таблица № 1
Средномесечни температури (в °С) през лятото
в среднопланинския и високопланинския пояс на Рила
Станция
Надм. в. m
юни
юли
август
Юндола
1350
12.5
14.5
14.6
яз. „Бели Искър“
1895
9.2
11.2
11.4
яз. „Калин“
2300
6.1
8.6
9.2
х. „Мусала“
2393
5.2
8.6
8.7
вр. Мусала
2925
2.3
5.0
5.2
  Източник: Климатът на България, 1991 г., стр.182-183

     Втората закономерност е наличието на по-топла есен спрямо пролетта. Температурите през април са по-ниски от тези през октомври: Гоце Делчев с 0.9°С,  Банско с 1.2°С, Боровец с 1.9°С и вр. Мусала с 4.2°С.

     В планинският район температурите са с по-високи стойности в южните части на Пирин и северните части в българска територия на Савянка, Стъргач и Боздаг, в които през лятото няма случаи на мразовито време, каквото може да има в Северен Пирин и Рила. Като цяло климатът в Пирин е малкопо-мек от този в Рила, разбира се на еднаква надм. в.

     Валежите са с различна годишна сума – от 650-700 до над 1100 mm. Най-валежните места, както и в цяла България, са високите планински върхове и склонове, особено наветрените.  Най-ниски са годишните валежни суми в Банско и Гоце Делчев – почти 700 mm, а най-високи на вр. Мусала – 1176 mm. Режимът на валежите е показател за ти-
                                                                                                             Таблица № 2
     Средни годишни, сезонни и месечни температури и валежи
      в Рило-Пиринската подобласт 

Температури
Валежи
месец
Мусала
2925 m
Боровец 1346 m
Банско 936 m
Г. Делчев 511 m
Мусала
2925 m
Боровец 1346 m
Банско 936 m
Г. Делчев 511 m
я
-10.9
-4.6
-1.9
-0.2
126
59
40
76
ф
-10.8
-3.2
0.0
2.0
110
53
35
57
м
-9.0
-0.8
3.4
5.9
130
62
31
51
а
-5.2
4.6
8.7
11.3
128
82
46
53
м
-1.0
9.5
13.3
15.9
119
114
59
57
ю
2.3
13.0
16.8
19.3
105
121
67
64
ю
5.0
15.2
18.9
21.7
80
91
43
49
а
5.3
14.4
18.7
21.4
56
62
36
30
с
2.6
11.3
14.7
17.4
47
66
34
32
о
-1.0
6.5
9.9
12.2
72
68
41
63
н
-4.9
2.0
5.2
7.1
88
67
54
80
д
-8.6
-2.1
0.3
2.2
115
60
53
83
Год.
-3.0
5.5
9.0
11.4
1176
895
694
695
Зима
-10.1
-3.3
-0.5
1.1
351
172
210
216
Прол.
-5.1
4.4
8.5
11.0
377
258
173
161
Лято
4.2
14.4
18.1
20.8
241
274
130
143
Есен
-1.1
6.6
9.9
12.2
207
191
181
175
Ампл.
16.2
19.8
20.8
21.9




                     Източник: Stringmeteo.com

па климат.  Количеството на валежите през трите зимни месеца е доминиращо  като цяло, съответно 210 mm за Банско и 216 mm за Гоце Делчев. В долината на р. Места режимът на валежите и в двете котловини е с два максимума (зимен и есенен). По месеци това са в Банско майско-юнски максимум, съответно 59 и 67 mm, характерен и с малко по-ниски стойности вторичен максимум през ноември и декември, съответно 54 и 53 mm месечна сума. При станция Гоце Делчев е обратното – по-висок есенно-зимен максимум (ноемврийско-декемврийски), съответно 80 и 83 mm и по-нисък майско-юнски максимум, съответно 57 и 64 mm. Минимумите на валежите също са различни – по-силно изразен зимно-пролетен (февруари-март) и по-слабо лятно-есенен в Банско, а в Гоце Делчев по-значимо изразен лятно-есенен максимум (август-октомври). Това годишно разпределение на валежите съответства за Банско на преходноконтинентален климат, а в Гоце Делчев за континенентално-средиземноморски климат. В планините при Боровец има ясно изразен един максимум на валежите (Майско-юнски), при Мусала лятно-есенен минимум (августовско-септемврийски и почти равномерно количество на валежите през месеците от декември до юни включително. Валежите са предимно при преминаване на циклони над територията на Рило-Пиринската подобласт. Но през летните месеци често пъти във високите части на планините Рила и Пирин, главно в следобедните часове има конвективни облаци и валежи. 

            Характерна особеност на валежите в планинската част на Рило-Родопската подобласт е не само по-голямата им сума, но и по-продължителното задържане и по-голямата мощност на снежната покривка. Тя се формира и задържа по-продължително време във високите и по най-високите части на Рила, Пирин и Славянка и за по-кратко време и с по-малка мощност в среднопланинския пояс и е с най-малка продължителност в нископланинския пояс и в долината на р. Места и двете котловини. Във високите части на Рила и Пирин през януари и февруари вали само сняг, а през декември и март само веднъж на няколко години може да вали и дъжд. В ниския  и средния планински пояс през зимните месеци (декември, януари и февруари) 70% от валежите са от сняг. При такава обстановка се задържа снегът и се образува и задържа (с различна продължителност и дебелина) снежна покривка. Максималното натрупване на сняг е през второто и третото десетдневие на месец февруари. В субалпийския и алпийския пояс максималната мощност на снежната покривка е през месец март и е с мощност от ок. 140 sm в Пирин и ок. 120 sm в Рила. Образуването на снежна покривка в тези най-високи части на Рила и Пирин обикновено започва през ноември и свършва през май.  Устойчива снежна покривка в Гоцеделчевката котловина се образува сравнително рядко. 

         Вегетационният период със съответните му благоприятни температурни условия е с различна продължителност. В по-голямата част от Рила, Пирин и Славянка годишната сума на температурите през вегетационния период е  ок. 1600 градуса, което е пречка за развитие на земеделието. Само в Южен Пирин, северните склонове на Славянка, северните разклонения на Стъргач и Боздаг температурните суми достигат до ок. 2000 градуса, а в Гоцеделчевската котловина и повече.

     Влажността на въздуха  се характеризира по три показателя, но най-съществен ш най-често използван е относителната влажност. Тя има годишен ход и вертикален градиент. Във високите части на планините доминират влажните дни (над80% относителна влажност) спрямо сухите дни (до 20%). На вр. Мусала те достигнат рекорден брой в годината – 240 дни, при 285 дни на вр. Ботев в Стара планина.  

     Облачността в Рило-Пиринската подобласт е подобна на средната за страната в планинските райони. През зимата облачността в Рила е 5.5 до 6.7, а през лятото достига до 7.3 бала.

     На основата на многогодишните стойности на климатичните елементи и най-вече на температурата на приземния слой на въздуха и и разпределението на валежите може да се определи, че климатът в средния и високия планински пояс (над 1000 m надм. в.) е планински, модифициран от континентално-средиземнорския и преходноконтиненталния под влиянието на надм. в. В южната част на долината на Места климатът южно от пролома Момина клисура има по температурни белези на преходноконтинентален – 0.2°С средна януарска, 21.7°С средна юлска и 11.4°С средна годишна температура.  Те  много приличат на тези на Кюстендил, където климатът е безспорно преходноконтинентален – средна януарска -0.8°С, средна юлска 21.8°С и средна годишна температура от 11.2°С. По режима на валежите – на континентално-средиземноморски. Почти всички български географи са приели, че климатът в Гоцеделчевската котловина е континентално-средиземноморски климат. На север от Моминклисурския праг, в Разложката котловина климатът, поради по-голямата надм. височина носи белезите на преходно-континентален, макар, че твърде често Разложката котловина е отнасяна към континентално-средиземноморската климатична област (Св. Станев, 1991 г.). Температурните условия са дори характерни за умерен континентален климат – средната януарска температура е -1.9°С, средната юлска е 18.9°С, а средната годишна температура е 9.0°С. Режимът на валежите е характерен за преходно-континенталната климатична област с два максимума: майско-юнски (59 mm и 67 mm) и вторичен ноемврийско-декемврийски (54 mm и 53 mm). Ако се възприеме като определен признак само режима на валежите, то тогава Разложката котловина може да се отнесе към преходно-континенталната климатична област, към която се отнасят и западните и северни склонове на рила към и западните оградни склонове  към Благоевградската, Бобошевско-Кочериновската, Дупнишката, Долнобанската и Костенецката котловина. Към областта с умерен континентален климат се отнасят само най-ниските разклонения на Рила към Самоковската котловинна. Всички останали планински райони над 1000 m, а в Южен Пирин, Славянка, Стъргач и Боздаг и над 1000 до максимално 1200 m надм. в. са към планинската климатична област.    

       Води на Рило-Пиринската подобласт
      Повърхностнотечащите води на Рило-Пиринската подобласт са от двете отточни области – преобладаващо в Егейска и незначително към Черноморската отточна област.  Те се оттичат към тези области чрез четири големи български реки като Марица, Искър, Места и Струма. С най-главната водна артерия в тази подобласт е р. Места, в която се вливат многобройни рилски, пирински и западнородопски притоци. Със значим обхват е водосборната област на р. Струма, чрез която се отводняват нейните леви рилски и пирински притоци и съвсем ограничено от планината Славянка.  На ограничена площ, но с голяма водност са горните течения и притоците на реките Искър и Марица.

     Главната водна артерия в тази подобласт е р. Места (126 km на българска територия), в която се вливат многобройни рилски, пирински и западнородопски притоци. Водосборният басейн на р. Места обхваща 2.49% от територията на България, В него попада и част от Западнородопската подобласт на Македоно-Родопската област. Това е висок планински район, поради което средната надм. в.. Река Места напуска българска територия по средата на Хаджидимовския пролом, югоизточно от Гоцеделческата котловина. Извън Рило-Пиринската подобласт остава водосбора на най-големият и проток – р. Доспат. Тя има ок. 50 притока от Пирин, Рила и Западни Родопи. От родопските ѝ притоци по-значими са Бабешка река (17 km), Златарица (21 km), Мътеница (Седрулска; 17.5 km), Канина (36 km). В Рило-Пиринската подобласт са само техните долни течения, прорязващи котловините и подножните части на рида Дъбраш. 

     Това са предимно къси  и малки реки с дължина предимно от 15 до 30 km, с малки водосборни басейни, с малък речен отток, предимно под 1 m3/s. Но тези реки са с голяма наклон на речното легло, с бързи течения, особено извиращите от Рила и Пирин.

     Рила се отводнява от 14 начални притока на Искър, Марица и Места. Водосборната област на р. Искър обхваща значими части от Северозападна и Централна Рила. Реката се формира от трите Искъра: Черни Искър (23 km) с най-значимия си приток Леви Искър и р. Лакавица; Бели Искър (28 km), както и Боровецка Бистрица (Мусаленска; 19 km). Водосборната област на р. Марица е в територията на Източна Рила. По-значимите маришки притоци са р. Ибър (19 km), Долнобанска Бистрица, Стара река (Костенецка; 27 km), Крива река (28 km) и Яденица (26 km). Сред най-значимите рилски притоци на р. места са: Черна Места (23 km), Бяла Места (20 km), Якорудищенска, Белишка река (23 km). Сред по-значимите рилски притоци на Струма са: Джерман (48 km) и някои нейни притоци като Дупнишка Бистрица, Джубрена, Скакавица; Рилска река (51 km), Благоевградска Бистрица (41 km; 3.17 m3/s), Градевска река (31 km).

     Пирин се отводнява чрез притоците на Струма и Места. Сред по-значимите пирински притоци на Места са: Изток (16.5 km), Добринишка (Дисилица; 21 km), Безбожка (Дуиловица; 16 km), Ретиже (18.5 km), Кременска (12 km), Брезнишка (27 km), Мътница (31 km). По-значимите пирински притоци на Струма са: Влахинска река (27 km), Санданска Бистрица (33 km; 2.9 m3/s), Мелнишка река (20 km), Пиринска Бистрица (53 km; 3.3 m3/s) с нейния приток от Славянка планина – река Петровска. Надлъжните наклони на повечето пирински реки, подобно на рилските са големи – над 100‰.

     Реките в Рило-Пиринската подобласт са предимно с малки водосборни области,  къси, обикновено от 15 до 30 km, с изключение на няколко по-дълги реки Джерман, Рилска, Благоевградска, Санданска и Пиринска Бистрица. Преобладаващата част от тях са с малък воден отток. С най-значим отток са част от притоците на Струма – реките Рилска (6.26 m3/s) и Джерман (5.42 m3/s). Голямата част от останалите притоци на четирите големи реки са с отток под 1 m3/s.

    Реките във високопланинския и среднопланинския пояс се отличават с много големи надлъжни наклони на речните легла. За р. Искър това са 125‰, за Марица 106‰, Места100‰, а отделни техни притоци и значително по-големи наклони: Искър при Говедарци 123.8‰, Места в местността Меча дупка 100.0‰, Места в кота 1400 с 93.1‰ и др. Поради това рилските реки са бързи, с голяма разрушителна сила на течащата вода. 

     Модулът на оттока във високопланинския пояс е много голям: Искър при Говедарци 36.20 l/s/km2; Места в местността Меча дупка 32.60 l/s/km2; Рилска при Пастра 30.80 l/s/km2; Крива при Белмекен 30.50 l/s/km2 и др. В нископланинския пояс, подножията и съседните котловини модулът на оттока на реките от Рило-Пиринската подобласт е значително по-млък: Благоевградска Бистрица при Благоевград 14.95 l/s/km2; Канина при Огняново 14.15 l/s/km2, Градевска при Градево 11.90 l/s/km2, Джерман при Дупница 8.90 l/s/km2   (Л.Зяпков, 1989). Поради малката водосборна площ на реките и тяхната малка дължина, независимо от обилните валежи и по-високия модул на оттока те са бързи, но с по-малко вода.

     В генетичната структура на водните ресурси на Рило-Пиринската подобласт част от териториите на подобластта значимо място има устойчивия отток, формиран от карстовите и пукнатинните води. В Разложкия, Гоцеделчевския и Влахинския карстов район е най-значимо карстовото подхранване. С най-значим дял на устойчивия отток се отличават реките  Санданска Бистрица (66%) и Пиринска Бистрица (58%).

     Годишният отток е твърде различен по количество, разпределение по сезони и дял на отделните източници на подхранването.  Обемът на оттока на планините в Рило-Пиринската подобласт е висок. Само за Рила той е 1579.73 млн. m3. В Пирин обемът на оттока е  923.67 млн. m3. Най-значим е делът на оттока във високопланинския пояс на Рила и Пирин (над 1600 m), съответно за Рила е 1022 млн. m3 или 64.7%, а за Пирин е 427.47 млн. m3 или 51.2%. Средното равнище на модула на оттока в двете планини е много високо в сравнение с други български планини, съответно Рила с15.79 l/skm2 и Пирин с 13.00 l/s/km2. Най-висок е модулът на оттока в двете планини във високопланинския пояс. В Рила той е  29.54 l/s/km2, а в Пирин достига 30.93, като отстъпва само на Западна и Средна стра планина (Д. Мандаджиев, 1989). 

     Реките в Рило-Пиринската подобласт се отличават с пролетно–летни пълноводия. Реките най-често в среднопланинския и високопланинския пояс има пълноводие през месеците април, май, юни до началото на юли. Това се дължи на топенето на снеговете във високите части на планината и валежите от дъжд през тази част от годината. Река Места при Якоруда има 1712 m средна надм. в. на водосборната област. Оттокът  през април е 16.30%, през май 27.80% и през юни 16.10% или общо за трите месеца  60.20% от годишния отток. Река Канина при 1400 m надм. в. на водосборната област има зимно-пролетно пълноводие: февруари 11.50%, март 14.90%, април 19.10 и май 12.70%. От март до юни включително при Благоевград е пълноводието на р. Благоевградска Бистрица (М. Йорданова и Чубриева, 2002). 

     Пълноводието на реките от басейните на Места, Струма, Марица и Искър в обхвата на Рило-Пиринската подобласт е свързано и с приижданията, които са най-чести с същия период. Реките в алпийския и субалпийския пояс на Рила и Пирин се отличават с по-редки случаи на прииждания и наводнения. В обхвата на Рила планина реките Рилска, Искър, Марица и др., както и Санданска Бистрица и Пиринска Бистрица в Пирин има средно по 2-3 случая на прииждания. Та са по-рядко, но някои от тях са с по-голяма продължителност, например Рилска река до 38 часа средно. При приижданията рязко се увеличава модулът на оттока кат за Черни Искар (при Говедарци) той достига 259 l/s/km2, за  Брезнишка река (Туфча) 233 l/s/km2  и др. (Л. Зяпков, 1989) 

     Маловодието на реките е лятно-есенно, като най-често обхваща месеците юли-октомври включително.  То се дължи на голямото изпарение поради по-високите температури, и значително по-малката сума на валежите от дъжд през тези месеци. За тези четири месеца оттокът на Благоевградска Бистрица е само 12.2.% за една трета от годината. А само през месеците август и септември е само 4.00%. подобна е картината за р. Места при Якоруда с 13.20% от годишния отток, р. Канина при Огняново само с 9.80% и др. Има и втори минимум, особено характерни за субалпийския и алпийския пояс. Дължи се на продължителното задържане на снежната покривка. Река Демяница (в алпийския и субалпийския пояс) през месеците януари, февруари и март има общо само 7.10% от годишния отток.  

     Все по-голямо внимание се отделя на маловодието на планинските реки. В това число и на реките в Рила. Той пряко влияе на водните ресурси и особено на хидроенергетиката и водоснабдяването на селищата и населението. Едно изследване (И. Величков, Н. Христова, Год. СУ, ГГФ, кн. 2, т. 109) показва, че най-малките водни количества във високопланинските речни басейни в Рила обособяват две отточни фази като маловодната е от август до септември. Но в Южен Пирин, Славянка, Стъргач, Боздаг, Гоцеделчевскта котловина и частично Разложката котловина под средиземноморското влияние са оформят и вторичен валежен и отточен максимум на реките (ноември-декември) 

     В Рило-Пиринската подобласт на Македоно-Родопската област има множество езера. Тук е цялата съвкупност от глациалните езера на България. Те са разположени само в Рила и Пирин и са ок. 260 (140 в Рила и 120 в Пирин) с обща площ 37 000 ha. В този брой не са включени ок. 50 малки пресъхващи през лятото езера. Ледниковите езера са разположени на надм. в. от 1858 до 2709 m.  Отличават се с малка дълбочина (от 0.5 до 29 m и с кристално чиста студена вода, с високо съдържание на кислород. През зимата замръзват. В Рила има и язовири и езера с изкуствено повдигнато водно равнище и по същество са превърнати в язовири. Сред язовирите са „Бели Искър“, „Белмекен“ (на 1923 m надм.в.) и „Калин“ (на 2394 m надм. в.; най-високо разположеният в Балканския п-в) и с подигнатите равнища на езерната повърхност са Голямото Смрадливо, Горното Рибно и Карагьолското езеро. Голямото Смрадливо езеро е продълговато с овална форма. То е най-голямото по площ ледниково езеро не само в България, но и в Балканския п-в. Неговата площ е между 21 и 24 ha, обемът на водата е 1.75 млн. m3, при максимална дълбочина до 24 m.

     Подземните води са представени с всичките им видове. С най-големи запаси на вода са грунтовите води. Те са акумулирани предимно в делувиалните и пролувиалните наслаги в подножията на планинските склонове, в наносните конуси при излизане от реките в котловините и долината на Места. Един от най-големите и значими наносни конуси е този на р. Глазне, върху който е построен град Банско. Артезианските води са с незначителен обем и са развити само в района южно от гр. Гоце Делчев. Наличието на множество пукнатинните и порови води е довело до образуването на множество малки по дебит извори.

     В Рило-Пиринската подобласт, в районите с разпространение на мрамори, мраморизиране варовици и варовици има и множество карстови извори и запаси от карстови води. Това е преди всичко карстовите терени в Разложката котловина и най-вече в оградните склонове на Северен Пирин. Там са големите карстови извори Изворо (начало на р. Изток), Язо (1096 l/s), Кьошка (380 l/s), Калугерица. Такива има и в района на Гоце Делчев. По-значим е „Топлика“ при с. Мусомица със смесени карстови и термални подземни води (1 m3/s). Множество карстови извори има в северните склонове на Славянка. Сред тях най-значимите е извора „Бистрец“ край с. Петрово (1100-1600 l/s), от който води началото си Петровска река, л.п. на р. Пиринска Бистрица.

     Значими са запасите на минерални води и използваните минерални извори. Те са съсредоточени по линията на дълбоки разломи на земната кора и разломните зони на оградните котловини и долини на Рило-Пиринската подоболаст. Такива са изворите при Сапарева баня, Долна баня, Костенец п осверното подножие на Рила, както и изворите на границата с долината на Средна Струма като тези при Благоевград, Симитли, Сандански и др.. Голямо съсредоточие на минерални води има и в долината р. Места. В Гоцеделчевската котловина и подножието на съседните оградни склонове на планините са минералните извори при с. Баня (84 l/s), Разлог, с. Бачево, с. Елешница, гр. Добринище. В района на Гоцеделчевската котловина и разломните линии към съседните планински склонове са минералните извори при Огняново и редица други по-малки.

     Почвената покривка в Рило-Пиринската подобласт е отнасяна към различни единици на почвено-географското райониране на България. Според Койнов и др (1974) тя е част от Южнобългарската подзона на канелените горски почви и смолниците, на Струмско-Местенската почвена провинция и по-точно Разложко-Гоцеделчевски район. Според други автори тя образува отделна самостоятелна почвена провинция – Рило-Пиринската почвена провинция (Райков, 1989).  Същата почвена провинция е определяна и като част от Средиземноморската почвена област (Н. Нинов, 2002).

     Поради различията в надм. в., особеностите на промените на климата с увеличаване на надм. в., както и на растителността, в Рило-Пиринската подобласт има ясно изразена височинна поясност на почвената покривка. 

     В равните места в Гоцеделчевската котловина и нейните ниски оградни склонове, както склоновете на Славянка, Стъргач и Боздаг до 800 m надм. в. са развити излужени канелени горски почви, на редица места силно ерозирани. По планинските склонове и в планините с надм. в. от 800 до 1700-1800 m  са разпространени тъмнокафяви горски почви, развити върху изветряла гранитна скална основа, хладен планински климат, предимно под иглолистна горска растителност, характерна за по-влажинте места. В по-слънчевите места в нископланския и среднопланнския пояс има и светлокафяви почви. В горната граница на горите, под горите от мура и клек в Рила, Пирин и Славянка (1700/1800-2100/2200 m) са развити и тъмноцветните горски почви. В Пирин такива почви има и под смърчовите гори. В субалпийския и алпийския пояс на отделни места по заравнените повърхности има развити планинско-ливадни почви.  От трите типа планнско-ливадни почви (торфенисти, чимови и черноземовидни) доминиращо разпространение имат планинско-ливадните торфенисти почви.

     Освен височинната зоналност на почвите в Рило-Пиринската подобласт има и незонално разпространени типове почви. В долината на Места, близо до водното течение на заравнени и леко нахълмени повърхности от наносни материали, в условията на повишена влажност, са развити алувиално-ливадни почви. Поради широкото разпространение на карбонатните скали върху тях има развити хумусно-карбонатни почви. Те са предимно средно дълбоки и каменисти, но богати на хумус. Характерни са за Северен и Южен Пирин, Славянка, Стъргач и Бесленския рид на Боздаг. В североизточените части на Пирин и на други по-стръмни планински склонове има развити и плитки почви (ранкери). Само излужените канелени, алувиално-ливадните почви и хумусно-карбонатните почви се използват по-целенасочено за земеделски дейности. Ограничени са възможностите за използване на кафявиге горски почви.

     Растителност и животински свят.
  Съвременната растителна покривка на земната повърхност в Рило-Пиринската подобласт във флористично отношение е формирана от средноевропейски и средиземноморски видове растения. Характерна особеност е наличието на голям брой ендемични и реликтни видове най-вече в Рила, Пирин и Славянка Сред тях са бяла и черна мура, местенски дъб, рилски дъб, рилска иглика и т.н.

     В  Рило-Пирииската подобласт във височинно отношение има всичките 6 растителни пояса: ксеротермни дъбови гори; мезофитни и ксеромезофитни дъбови и габърови гори; букови гори; иглолистни гори; субалпийски клекови и хвойнови храсталаци; алпийска тревна растителност (Велчев, Ганчев, Бондев, 1982).

     Доминираща по разпространение е горската растителност. Основно място имат иглолистните гори (ок.66% от територията на горите) – повече от половината от иглолистните гори са от бял бор и ок. една четвърт от смърч. С по-ограничено разпространение са черен бор и ела. Горите от бял бор са по-характерни за Пирин, Славянка, Стъргач и Бесленския рид, където заемат над половина площи с иглолистни насаждения. Иглолистните видове образуват чисти или смесени съобщества. Характерни за Рило-Пиринската подобласт са горите от черна и бяла мура. Горите от черна мура са развити върху варовите терени на Северен Пирин и Славянка в места с надм.в. от 1500 до 2200 m. Горите от бяла мура са развити предимно върху силикатна скална основа и стръмни терени в Пирин и Рила на надм. в. от 1600 до 2000 m  и често образуват горната граница на гората. В тях подлесът често е от сибирска хвойна и боровинки. Горите от черен бор са най-характерни за Славянка, но ограничено са разпространени и в Пирин планина. Като подлес в иглолистните гори се срещат сибирската хвойна и боровинките, а от тревните съобщества и тези на чернеещата власатка, бодливата власатка. Съобществата на балканския елмопсис са по-ограничено разпространени и то предимно в Южен Пирин, Славянка и Стъргач. Във високите части на Рила и Пирин на ограничени площи има и съобщества от трепетлика (и смесени със смърч, ела и бук) и бяла бреза.

     От широколистните видове гори във високопланинския пояс по-ограничено растат буковите гори, рядко срещани в Рила и по-често във северните склонове на Пирин и Славянка. На места те образуват смесени гори с иглолистни видове. Кот подлес в тях има обикновена и сибирска хвойна, боровинки. А  от тревните съобщества се срещата тези на обикновената полевица, широколистната гъжва и орловата папрат. В Славянка  и Рила има и съобщества на воден габър. В Славянка се срещат и насаждения на  нтис и някои средиземноморски видове. В Рила има и смесени дъбово (горуново)-букови съобщества. В Дъбовите и дъбово-габъровите гори на Рила Пирин и Славянка растат и съобщества на червената хвойна. В този тип гори са характерни и различни тревни съобщества. 

     В нископланинския пояс са развити и съхранени предимно мезофитни и ксерофитни дъбови и габърови или смесени дъбово-габърови гори. Дъбът е предимно от горун. Тези широколистни гори са с чувствителна човешка намеса и на много места са разредени и силно повлияни. В долината на места има малки гори, предимно от сухолюбиви видове дървета като благун, горун и др. Има и малки чинарови гори  (край с. Дъбница). Край река Места и някои от нейните притоци, особено в района на котловините има развита крайречна влаголюбива растителност от върби и елша. 

     В субалпийския пояс, над горната граница на гората и до 1500 m надм. в. са развити храстови и храстчеви съобщества, предимно от клек на 2000-2400 m. надм. в., а при вр. Мусало и до 2600 m. В тях има отделни дървета и някои храсти, предимно сибирска хвойна и боровинки. Храсталаците от сибирска хвойна се срещат в по-голям диапазон от надм. в. – от 1500 до 2500 m., а по-голямата част от тах са вторични образувания. Съобществата на черната боровинка са предимно смесени. В този пояс има и тревни съобщества като тези на картъла, мощната власатка и кафявата власатка. В този пояс растат и ендемитите рилски ревен, рилска иглика, алпийска роза и др.  

     В алпийския пояс растителността е сравнително бедна, типична е за Рила и Пирин, но има отделни съобщества в планината Славянка. В този пояс е развита високопланинска тревна растителност, предимно от ацидофилни и криофитни тревни съобщества като тези на висопланинската гъжва, скалната полевица, извитата острица, разпростряната власатка, рилската власатка и др.. Тази растителност образува т.нар. високопланински пасища. В този пояс се срещат и ендемити  и реликти като пиринска ливадина, мрежолистна върба, копиелистна върба, пирински мак и редица други. По билните пространства има развити и торфени покривки. Тревната растителност е развита и в горския пояс на определени по сухи и голи (безлесни) пространства.

     В местата с малка надм. в. в котловините и оградните ниски склонове на планините са разпространени редица средиземноморски видове тревни растения. 

     Животинският свят  е твърде разнообразен във видово отношение има огромно разнообразие сред безграбначните животни – над 2900 в Рила, над 2000 в Пирин предимно насекоми, паяци, стоножки, охлюви и др. Средиземноморските видове безгръбначни са най-характерни за Славянка, където обхващат ок. 55% от всички безгръбначни. Голям е делът на средиземноморските видове животни в гоцеделчевската котловина, Славянка, Стъргач и Бесленския рид на Боздаг – над половината видове. В Рила е голям броят на ендемитите (242 вида) и реликтите (244) сред безгръбначните животни.

В тази част на България са много и видовете гръбначни животни – в Рила 172 вида и около 250 в Пирин. Подобно голямо разнообразие има и в другите планини и в долината на р. Места. Тази природно-географска подобласт се отличава и с наличието на множество ендемитни и реликтни видове животни. В Пирин има 39 локални ендемита, които се срещат само в тази планина, 67 вида български ендемити и 123 балкански ендемита. Разнообразни са и видовете глациални (149 вида) и периглациални (27 вида) реликти.

     Много характерни обитатели на Рила, Пирин, Славянка и гористите местности в другите планини и в котловините са бозайниците. Това са предимно типичните горски обитатели. В Рила има 48 вида, а в Пирин 45 вида сухоземни бозайници. От едрите бозайници най-представителни за подобластта са: дивата коза, която обитава само най-високите стръмни и скалисти терени на Рила и Пирин; най-многобройният едър бозайник в Рило-пиринска подобласт е сърната, особено в Рила и Пирин; мечката е охраняван вид и разпространена предимно в горския пояс на планините; дивата свиня е разпространена, подобно на другите части на страната; хищниците вълк и лисица и др.. Срещат се още язовец, катерици, зайци, таралежи, лешников сънливец, сляпо куче, невестулка. Характерна е и застрашената популация на лалугера. Срещат се и над десет вида прилепи. От средиземноморските видове, много характерни за Славянка се среща чакалът.

     От земноводните често срещана е  реликтната планинска водна жаба. От влечугите има множество средиземноморски видове. Сред тях са шипобедрената и шипоопашата костенурка,  разпространени предимно в Славянка, Стъргач, Бесленски рид, Гоцеделчевска котловина.  Разпространен в планините е и балканския ендемит македонски гущер.  Срещата се още слепок, живороден гущер, алпийски тритон, усойница (реликтен вид), рядко срещаната котешка змия и др.

     В Рило-Пиринската подобласт има сравнително разтнооборазие на риби. В ледниковите езера, високопланинските язовири и и по-рядко по реките се срещат балканската пъстърва и аклиматизираните от други географски райони дъгова пъстърва и сивен. Срещат се още българските ендемити главоч, струмски гулеш, балканските ендемити маришка мряна и балкански щипок. В река Места           (в България) се срещат и черна мряна, костур, речен кефал, шаран и др. видове риби.

     Значимо е птичето разнообразие в Рило-Пиринската подобласт. В Рила и Пирин се срещат ок. 99 вида птици, а в Пирин ок. 160 вида. Има редица реликтни и ендемични видове птици. Сред ендемичните и същевременно редки видове видове белогърб кълвач, балканска чучулига, алпийска завирушка качулат синигер, скална зидарка. Сред най-широко разпространените са глухар, лещанка, планински кеклик, малка кукумявка и др. Ива и редица видове хищни птици като кълвачи (белогръб и черен),  орли (скален, креслив, змияр, орко), ястреби (голям, ловен, осояд, скитник) и др.

     В Рило-Пиринската подобласт освен голямото разнообразие на видовете има и множество редки и застрашени видове животни. Някои от тях вече не с срещат в естествената природна среда и са включени като обекти на защита и охрана.

                Охраната на природата е структурирана в различни по степен на защита природни обекти и територии. В Рило-Пиринската подобласт са разположени два от трите национални парка на България, един природен парк, редица резервати, защитени местности и природни забележителности.

             Национален парк „Рила“ (81 046 ha) обхваща голяма част от територията на планината. Преобладаващата част в него са горите или 66% от територията на парка. В тях доминират иглолистните видове. В него растат в четирите растителни пояса са 1400 вида висши растения, 282 вида мъхове; 130 вида водорасли, 233 вида гъби. В него обитават и множество и различни животински видове: 2934 вида безгръбначни, 172 вида гръбначни, множество видове птици (99  вида, бозайници (48) и т.н. В него са най-големите популации в България на дива коза, глухар, лещарка, планински кеклик, пернатонога и малка кукумявка, златка, лалугер. Опазват се редките ендемични видове – 242 вида и подвида, 244 реликта. Охраняват се още високопланински ливади и пасища, скални природни обекти и забележителности. В него са включени четири резервата: „Парангалица“, „Централен рилски резерват“, „Ибър“ и „Скакавица“. Парангалица и част от Централния релиски резрват са включени в системата на биосферните резервати на ЮНЕСКО. В Рила е обособен и отделен природен парк – „Рилски манастир“, в който е включен и резервата „Риломанастирска гора“.

Национален парк „Пирин“ (40 332 ha) включва резерватите „Баюви дупки-Джинджирица“ и „Юлен“. В него се охранява множество ендемични, реликтни и редки и застрашени растителни и животински видове. Охраняват се гори от бяла мура, черна мура, бял бор, смърч, черен бор, обикновена ела, както и клековите храсталаци в субалпийския пояс. В него има и редица отделни природни забележителности. Н средната част на Пирин е резервата „Ореляк“ (758.1 ha), създаден с цел опазване на букови гори и вида пирински чай.

В Славянка планина е създаден биосферния резерват „Алиботуш“ (1628 ha). Той е създаден за опазване на горите от балканския ендемит черна мура, черен бор, пирински (алиботушки) чай и др. редки и застрашени видове растения и животни.

Рило-Пиринската подобласт на Македоно-Родопската (Рило-Родопската) природногеографска област е част от България, в която природата, природните условия са много разнообразни, твърде често, асиметрични. В тази част на България са най-високите места на Балканския п-в, единствените места с ледникови форми на релефа в България. Има своеобразна връзка и последователност между издигнати силно разчленени форми на релефа с полета с малка надм. височина, дълбоко врязани речни долини, стръмни склонове и заравнености по билата на планините.  Тези български земи са с разнообразен климат, съчетават най-студеното място в България (вр. Мусала, -3.0°С) с най-топлото място в България (Сандански, +13.9°С). Тук най-рано в България се посреща пролетта и най-късно и съвсем за кратко се появява зимата.  Този природногеографска подобласт е орографски хидровъзел на България, от който извират три от шестте най-големи български реки – Марица, Искър, Места. Тук има разнообразни почвени условия и развита растителност, обитаване е от разнообразни животински видове с премесване на растения и животни, характерни за европейската широколистна горска зона и средиземноморската област.

Основна използвана литература:
1.      География на България. Физическа и социално-икономическа география. С., Изд. на БАН, 2002 г.
2.      Георгиев, М. Физическа география на България, С., УИ „Св. Кл. Охридски, 1991 г.
3.      Климатът на България. С. Изд. на БАН, 1991 г.
4.      Велев, Ст. Климатът на България, 2010 г.
5.      Канев, Д. Геоморфология на България. С., УИ „Св. Кл. Охридски, 1989 г.
6.      География на България. т.3. Физикогеографско и социално-икономическо райониране. С. Изд. на БАН, 1989 г.
7.      Природният и икономическият потенциал на планините в България, т.1. Природни ресурси. С., Изд. на БАН, 1989 г.
8.      Груев, Б., Б. Кузманов. Обща биогеография. С., УИ „Св. Кл. Охридски“1994 г.
9.      Иванов, А. География и икономика. Учебен речник. С., изд. Делфи, 2005 г.
10.  Иванов, А. Физическа география на България. С., изд. Тилиа, 1998 г.
11.  Иванов, А. Природна география на Балканския полуостров. С., изд. Славина, 2018 г.
12.  Голяма енциклопедия България в 12 т. С., Изд. БАН, 1992 г.
13.  Климатичен справочник на НРБългария, в 4 т., С, 1994 г.


Няма коментари:

Публикуване на коментар