понеделник, 3 февруари 2014 г.

География на животновъдството в България



                                                                                                               Анко  Иванов

ГЕОГРАФИЯ



НА   ЖИВОТНОВЪДСТВОТО 

в България


            Животновъдството е единият от двата основни отрасъла на селското стопанство. То е пряко свързано с живота на хората още от дълбока древност. Развива се като стопанска дейност в специализирани ферми и като помощно стопанство, особено в отделните дворове на земеделските стопани с цел подпомагане на доходите на семействата и тяхното изхранване.


            I. СЪЩНОСТ, ЗНАЧЕНИЕ И ОСОБЕНОСТИ
Животновъдството е стопански отрасъл на аграрното (селското) стопанство, предназначен за развъждане, отглеждане и използване на селскостопански животни за производство на хранителни продукти, суровини за леката промишленост и за хранително-вкусовата  промишленост - вълна, кожи, мляко, месо, коприна, яйца  и др. То има важна роля в националното стопанство, в неговото развитие и функциониране.

            Този отрасъл има и много важно  стопанско значение. Той осигурява суровини за текстилната, кожаро-кожухарската и обувната, хранително-вкусовата, химическата промишленост. При правилно съчетаване на животновъдството с растениевъдството се получава повече продукция, по-пълноценно се използват селскостопанските площи и особено нископродуктивните. Все още някои селскостопански животни се използват и като работна сила, особено в личните стопанства. Животновъдството помага за усвояването на  отпадни продукти от хранително-вкусовата промишленост като трици, цвеклови резанки, кюспе, меласа и др. и отпадъци от общественото хранене.

            Този отрасъл има и важно социално значение.             Животновъдството осигурява за хората изключително ценни храни. Страните с висок жизнен стандарт имат силно развито животновъдство. Това им осигурява изобилие и разнообразие от качествени животински хранителни продукти, богати на мазнини, белтъчини и други хранителни вещества. Животновъдството осигуравава необходимите за изхранването на наслението червени  и бели меса, мляко и яйца. Подобна роля има то и в България. Месото, млякото, яйцата  са основни и незаменими за българина хранителни продукти. Освен това животновъдството осигурява трудова заетост, работа и доходи на част от населението, предимно в селата. То помага по-пълноценно и целогодишно да се използва работната ръка в българското село. Особено в селата и по-малките градове отглеждането на домашни животни от семействата подпомага няхното изхранване и подпомагане на семейните доходи, чрез реализиране на част от продукцията на пазара. 

Животновъдството има и  експортно значение. България все още изнася, макар и в незначителни количества  млечни продукти, живи животни, предимно агнета, шилета и овце и по-рядко едър рогат добитък. Животновъдният експорт  е по-малък в сравнение с растениевъдният.

            Характерните особености на животновъдството произтичат от неговата биологично-социална същност. Биологичните процеси, особено ембрионалният не могат да се интензифицират. Но могат да се внедряват нови, високопродуктивни породи животни на мястото на старите и по такъв начин да се повишава производителността. За разлика от растениевъдството, животновъдството не е така пряко и силно зависимо от природно-географските фактори, няма така ясно изразена сезонност в трудовата дейност. Освен това в животновъдството има и по-голяма производителност на труда. В него, за разлика от други стопански дейности има непрекъснатост на трудовия процес,   не може да има прекъсване на работата, понеже животните се нуждаят от ежедневни грижи - хранене, поене, доене, почистване и т.н.. Друга характерна особеност на животновъдството е относителната равномерност в териториалното му разположение. Това се дължи на относителната равномерност на заселването на територията на страната и наличието в почти всички български селища на мери, ливади и пасища. Този отрасъл на селското стопанство осугурява  по-равномерна трудова заетост през годината в сравнение с растениевъдството, което както е известно има кампаниен характер.

            Животновъдството е тясно свързано с растениевъдството. То  усвоява  около  три   четвърти  (75%)  от растениевъдната продукция  негодна  за  използване пряко от човека за храна - трева, сено, слама, царевичак, зърнени и фуражни култури и т.н.. Животновъдството използва не само естествените фуражи от мери и пасиша, ливади, то и листа и шума от дървета и храсти. От растениевъдството то използва голямо количество сочни фуражи, сено и зърнени фуражи като царевица, ечемик, овес и др. и др. Съвременното животновъдство не може да съществува без произведените от растениевъдството фуражи. Но животновъдството осигурява на растениевъдството много полезния оборски тор, който повишава произведената продукция в растениевъдството. Спрямо растениевъдството животновъдството има характер на  преработващ, на завършващ селскостопанския процес отрасъл. 

            Животновъдството се развива по три основни системи:
            1/ Пасищно животновъдство. Това е форма на екстензивно развитие, при която се използва предимно естествената растителност като храна за животните. В него се използват три метода на отглеждане. Първият - номадският  е чрез преместване на пасящите домашни животни от едно място на друго. Той е особено характерен за овцевъдството. Вторият метод е пасищният. При него се използват леки постройки. Третият метод е стационарно-пасищният. При него се използва по-стабилна материална  база.
            2/ Оборно-пасищно животновъдство.  При тази система се използват  естествени фуражи, пълноценни концентрирани и комбинирани фуражи.
            3/ Оборно животновъдство. При него се отглеждат животните почти изцяло на основата   на   приготвяне  и    използване   на    пълноценен    фураж   в   постоянни местообитания на селскостопанските животни -  обори.
            В животновъдството се използват за отглеждане три основни типа породи: 1/ Примитивни породи, т.е. естествено формирали се породи под влияние на природните условия. Те притежават ниска продуктивност.
2/ Културни породи, т.е. породи, създадени чрез последователна целена- сочена селекция с цел подобряване на някои качества - млечност, вълнодайност, носливост  др. и наличие на висока продуктивност.
            3/ Преходни породи, т.е. междинни между първите два вида породи. Те са  формирани чрез  изкуствения подбор и чрез кръстоски между културни и примитивни породи. Отличават се със средна продуктивност.


II. МЯСТО НА ЖИВОТНОВЪДСТВОТО В СТРУКТУРАТА НА
     СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО
            Мястото на животновъдството в структурата на селскостопанското производство е променливо. В миналото  животновъдството е имало по-малък относителен дял от  растениевъдството Но след 1960 г. неговата роля и място непрекъснато се повишават. През 1985 г животновъдството вече има 57.8% от общата земеделска продукция. След това започва период на спад на продукцията на животновъдството. През 1990 г. относителният дял на животновъдството в произведената селскостопанска продукция е 51.0 %., но през 2001 г. достига 40.8%, т.е. почти толкова, колкото и растениевъдството. През 2005 г. животновъдството намалява своя дял в произведената селскостопанска продукция на 33.7%. Промените са резултат  от намаляване на броя на отглежданите животни и на произведената от тях продукция. След това продължава спада и през 2012 г. е 27.6%. Около една трета от заетите в селското  стопанство работят в животновъдството.
                                                                                                          Таблица    1
                               Структура на продукцията на селското стопанство (в %)
 Отрасъл                    1990 г            2001 г.                   2010 г.               2012
    Общо                      100.0              100.0                    100.0                  100.0
Растениевъдство         49.0                40.4                      53.2                    59.7
Животновъдство         51.0                40.8                      30.9                    27.6
Селско-стоп. услуги      -                    5.2                        6.6                       6.0
Други                              -                   13.6                        9.3                      6.7
По данни от Статистически справочник на Република България, по години до 2013 г.
             
        Животновъдството осигурява около 16.0% от износа на селскостопанска продукция и 0.3% от общия износ на страната. Изнасят се незначителен брой живи животни от рода на едрия рогат добитък и живи животни от рода на овцете. Силно намалява износа на свинско месо. През 2012 г. той е само 3.3 хил.т. Намалява износът на млечни продукти. През 2012 г. са изнесени само 15.1 хил.т. бяло саламурено сирене и кашкавал. Увеличава се износът на птиче месо, който през 2012 г. достига 41.0 хил.т. През последните години се увеличава вноса на месо и на други животински продукти от чужбина.

            III. УСЛОВИЯ И ФАКТОРИ ЗА РАЗВИТИЕ И ТЕРИТОРИАЛНО 
                  РАЗПОЛОЖЕНИЕ
1. Природно-географски условия и фактори
            Влиянието на природно-географските условия и фактори (релеф, климат, води, почви)  е опосредствано и се проявава чрез използването на  естествената растителност като фураж за селскостопанските животни. Това е белег за екстензивно развитие на животновъдството. Естествената растителност се използва като фураж предимно чрез използването на  мери, пасища и естествени ливади.
         
          През 2013 г. в страната има постоянно продуктивни ливади (естествени ливади) в размер на 347.8 хил.ха или 7% от използваната земеделска площ (ИЗП). Разпространени са предимно в местата с по-влажен климат (планини, предпланини, високи котловини) и по крайречните заливни тераси, както и по местата с високо равнище на подпочвените води. Най-широко са разпространени в Западните Родопи (около 37%), Средна Стара планина (около 24%) и др.  При естествени условия се прави една коситба с до 380 кг. сено от декар, а при поливни условия - две коситби. При засяване върху тях на специални тревни смески реколтата се повишава.
             
           Мерите и пасищата  (затревена площ с нисък продуктивен потенциал) в България са 890.4 ха или 17.8% от ИЗП. Използват се предимно за паша на овцете и козите и в по-малка степен на говедата. През последните години има влошаване на тревният им състав.

Особено ценни са високопланинските пасища, които осигуряват през топлото лято сочен тревен фураж за паша на домашните животни. В страната високопланинските пасища заемат 126.8 хил.ха или 2.5% от ИЗП. Основният дял от тях се намира в Рила, Пирин, Западни Родопи, Стара планина, някои от планините на Краището и др.

Временните ливади заети с бобови и житни култури имат малък относителен дял. Те заемат 83.2 хил.ха площи или 2.44% от ИЗП. Силно доминират временните ливади с бобови култури.

Ливадите-овощни градини имат малък относителен дял в производството на фураж. През 2013 г. са 15.9 хил.ха те имат дял от 0.3% от ИЗП.
            Ливадите, мерите и пасищата осигуряват груб сочен фураж за хранене на домашните животни и груб сух фураж чрез приготвянето на сено.

            2. Социално-икономически фактори
           Силно влияние върху развитието и териториалното разположение на животновъдството оказват и редица социално-икономически  фактори. От тях силно въздействие има равнището на потребление на  животинска продукция – храни като месо, мляко, сирене, кашкавал. То влияе както върху общото количество на произведената животинска продукция, така и върху териториалното местоположение. Във връзка с изхранването на населението на големите градове обикновено около тях се създават крупни животновъдни ферми - свинеферми, телекомплекси, кравекомплекси, птицекомплекси и т.н. Най-типичен е случаят с развитието на животновъдството в крайградските части на София, Пловдив, Варна и др. Този фактор действа предимно чрез системата на вътрешния пазар и в много малка степен чрез износа на животновъдна продукция в други страни.
          
           Важен фактор е и развитието и състоянието на промишлеността. Тя влияе двуяко. От една страна снабдява животновъдството с машини и апарати (машиностроене), ветеринарно-лечебни средства (химико-фармацевтична), енергоносители (бензин, дизелово гориво, електричество) и др. От друга страна тя е голям потребител на суровини (текстилна, кожаро-кожухарска, обувна, кожено-галантерийна, хранително-вкусова, химическа) и по такъв начин стимулира производството на животински продукти. Значим фактор за развитие на животновъдството е  производството на фуражната промишленост. Тя е почти равномерно разположена върху цялата територия на България и може да осигурява комбинирани фуражи за животновъдството. Като фуражи се използват и редица отпадни продукти  на хранително-вкусовата промишленост - трици, отсевки, кюспе, цвеклови резанки, меласа и др.
             
         Развитието и равнището на растениевъдството е социално-икономически фактор с много голямо значение за животновъдството, тъй като в съвременни условия осигурява преобладаващата част от фуража. С развитието на зърнопроизводството се осигуряват зърнени фуражи като царевица, овес, ечемик, ръж, фуражна пшеница, фуражен грах и други. Като фураж се използват и някои от отпадните продукти на растениевъдството като слама, царевичак, листата на захарното цвекло и др. Особено силно влияние оказва отглеждането на фуражни култури като люцерна, фий, кръмно цвекло, зелена (силажна) царевица, детелина, еспарзета, репко, фуражна пшеница и др.
             
          Транспортният фактор влияе върху приближаване на производството на животински продукти до потребителя. Състоянието на  транспорта, бързината на превозите, осигуреността със специализирани транспортни средства влияе най-силно върху превоза на бързоразвалящите се хранителни продукти - мляко, месо, яйца и т.н.
             
           Научно-техническият прогрес оказва влияние върху развитието на животновъдството чрез: създаването и внедряването на нови по-продуктивни породи животни; подобряване на местните породи чрез кръстоки; въвеждането на научно-обосновани рационални норми на хранене на животните; въвеждавето на нови форми и организация на работа в животновъдните ферми; подобряване и усвършенстване на зоотехниката и ветеринарната дейност в животновъдните ферми.
           
         Трудовите ресурси  също влияят върху развитието  на животновъдството. Една част от подотраслите на животновъдството като говедовъдство, интензивно птицевъдство, свиневъдство са трудоемки. Трудът е тежък, слабомеханизиран, нископрестижен. Поради това в животновъдството работят повече хора с ниско образование и квалификация. В последните години почти липсват млади хора в животновъдството. То все повече се развива в личните дворове и стопанства на селяните. За повишаване на продуктивността и рентабилността на производството на  животновъдна продукция от особено значение е използването на висококвалифицирани специалисти като агрономи, ветеринарни лекари, зооотехници, инженери и икономисти.

            3. Фуражна база
            От комплекса фактори, които вляят, с особено значение  е фуражната база. Тя се формира под влияние на природно-географските (естествената растителност) и социално-икономическите (фуражопроизводство, зърнопроизводство, отпадни продукти на хранително-вкусовата промишленост) фактори. В животновъдството се използват четири вида фуражи. 

Грубите фуражи   са първата група. От своя страна те са два вида - сухи и сочни. Към сухите фуражи се отнасят сено, слама, царевичак, плява и др. Към сочните фуражи се отнасят  зелените тревни фуражи (люцерна, фий, еспарзета, репко и др.), зелената маса на царевицата, слънчогледа, кръмното цвекло, кръмната тиква и други, тревите от пасищата и мерите. Най-голямо голямо е значението на царевицата за силаж и на люцерната. Те осигуряват  около 90% от кръмните единици от тревните и сочни фуражи. Кръмното цвекло, детелината, репкото и др. фуражни култури имат незначителен дял от общата площ на фуражните култури. Общо отглеждането на фуражните култури е значително по-малко от предишни години. Дължи се предимно на намаляване на отглежданите домашни животни, използващи зеления фураж.
             
        От концентрираните фуражи в най-голямо количество се употребяват семената на царевицата, ечемика, овеса, фия, фуражната пшеница и др.  Към тях се отнасят и отпадъците от хранително-вкусовата промишленост - трици, кюспе, отсевки и др.
           
         Комбинираните фуражи съдържат от 40 до 60 различни съставки. Произвеждат се от различни видове концентрирани фуражи, соев шрот, рибено брашно, фуражни дрожди, сухо бито мляко, синтетични аминокиселини, витамини, лечебни препарати, трици, кюспе и др.
           
           Силажираните фуражи се приготвят от зелените стъбла и листа на царевица, люцерна, слънчоглед и др. и се използват  през зимата  за хранене на животните.
           
           Като цяло фуражната база в България и особено през последните години е недостатъчна. Осигуреността с концентриран фураж и сено е около 60-70%, а със сочни фуражи и силаж -  70-80%. Поради това животните са недохранени и тяхната продуктивност е силно намалена. Поради това се налага и внос на фураж.

            IV. РАЗВИТИЕ, ОТРАСЛОВА И ТЕРИТОРИАЛНА СТРУКТУРА
         1. Развитие на животновъдството
По българските земи животновъдствожто се развива от най-дълбока древност. Отглеждали са  се в миналото предимно овце, кози, коне. Значително по-късно започва развитието на свиневъдството, отглеждането на копринената буба и други селскостопански животни.
            
        До Освобождението от турско робство животновъдството у нас има  изключително екстензивен характер. За фураж се използва естествената растителност - мери, пасища, естествени ливади, клонки и листа на храсти и дървета, жълъди и др. Най-добре са развити овцевъдството и козевъдството. През топлото полугодие овцете са отглеждани по Стара планина, Средна гора и други български планини. През есента стадата се премествали по Беломорието, където не се задържа снежна покривка и има постоянна паша. През пролетта те отново се връщат по старите места. Останалите селскостопански животни са отглеждани в малки бройки в дворовете на отделните стопани. Животновъдството изцяло задоволява потребностите на българското население, а част от продукцията се реализира на огромния турски пазар.
           
          След Освобождението има спад в развитието на животновъдството, тъй като новите държавни граници на България не позволяват презимуването на стадата по крайбрежието на Бяло море. Продължава екстензивното развитие. Животновъдството е нископродуктивно. Голям е броят на животните използвани  като работна и теглителна сила - крави, волове, коне, магарета, катъри. В навечерието на Втората световна война в България има сравнително голям  брой  животни, но  с  ниска  продуктивност. Броят  на  говедата   достига 1 495 хил.бр., на овцете - 9 028 хил.бр., на конете - 614  хил.бр., на козите - 551 хил.бр. По време на Втората световна война поради износ за Германия броят на животните силно намалява.
      
       След Втората световна война, (през социалистическия период) първоначално се преминава към възстановяване на поголовието на селскостопанските животни. След колективизацията (създаването на ТКЗС) започва процес на механизация на селското стопанство. Това води до намаляване на броя на конете и на воловете. Започва процес на подмяна на местните породи говеда (крави) с много по-продуктивни вносни породи. Започва да се увеличава броят на  свинете и птиците. Незначително се променя броя на овцете, но се повишава добивът на вълна. Българското животновъдство започва да се развива интензивно. Този процес продължава до 1980 г., когато (в сравнение с 1939 г.) в България се отглеждат много повече свине (3 830 хил.бр.), птици (41 003 хил.бр.), но силно намалява броят на биволите и на конете. Силно е увеличено полученото количество мляко, месо, яйца, вълна. Но този ръст на животновъдната продукция не е съпроводен с необходимият ръст в производството на фуражи, което забавя по-нататъшното развитие и причинява някои диспропорции. През следващото десетилетие до 1990 г. има намаляване на броя на животните - крави, биволи, овце, но продължава увеличаването на броя на свинете, увеличаване на продукцията от месо, мляко и яйца. Това показва, че е продължил процеса на интензификация на животновъдството. Създадени са специализирани научно-изследователски институти край Плевен, Шумен, Костинброд и др. Обучени са хиляди ветеринарни лекари и зоотехници. По същото време се чувства и остър  недостиг на работна ръка в животновъдството. Изкупните цени на продукцията са оставени ниски.

В периода на преход към  пазарна икономика животновъдството изпада в дълбока криза. Рязко спадна производството на фуражи, бяха разпродадени елитни стада на бившите ТКЗС, голяма част от продуктивните животни бяха изклани или продадени в чужбина. Намаля продуктивността на животните и съответно обема на общата животновъдна продукция.Увеличи се относителният дял на произвежданата  продукция в частния сектор, тъй като в него тя се съхрани и дори леко увеличи, докато в обществения сектор се получи огромен спад. Почти цялото количество животновъдна продукция се произвежда в частния сектор.

         2. Отраслова структура
            В  зависимост от отглежданите животни животновъдството се поделя на  различни  подотрасли. В България има голямо  разнообразие на отглежданите животни, което обуславя и по-сложната отраслова структура. Първостепенно стопанско значение имат говедовъдство, свиневъдство, овцевъдство и птицевъдство. Другите подотрасли (биволовъдство, козевъдство, коневъдство,

                                                                                  Таблица  № 2
Отглеждани селскостопански животни (в хил.бр.)
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Отглеждани животни    2005 г.               2008 г.             2010 г.         2012                                                         -----------------------------------------------------------------------------------------------------------
1. говеда                             622                  564.9                544.5           526.1
2. биволи                                8                      9.2                    9.2               9.2
3. свине                              943                  783.6                664.0           530.8
4. птици                         19 515             17 549.0           15 926.0     15 000.0
5. овце                             1 602               1 474.8              1 368.0       1 361.5
6. кози                                608                  429.9                 356.3          293.6
7. пчелни семейства         660                  652.6                 613.3          521.1
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------
            Източник: Статистически справочник на Република България по-години

зайцевъдство, бубарство и др.) имат по-малко стопанско значение. В структурата на животновъдството най-голям относителен дял има птицевъдството с 29.8%, следвано от свиневъдството 24.3%, дребен рогат добитък (овце и кози) с 21.7%, едър рогат добитък (говодовъдство и биволовъдство) с 16.6%, коневъдството 0.2% и др. Подобна е картината и по относителният дял на селскостопанските животни (в превод към единица едър рогат добитък).

         2.1.  Говедовъдство
   По своята същност говедовъдството е основният, най-важен подотрасъл на животновъдството в България. В него се извършват стопански дейности по развъждане, отглеждане, и използване на говедото. Той се отличава с множество особености като  многостранна продуктивност (мляко, месо, кожи), със способност на отглежданите животни да превръщат обемисти сочни и груби фуражи в мляко и месо. Значението на говедовъдството се определя от това, че то осигурява най-големите количества от мляко за хранене на населението. Месото е с по-малко мазнини и това го прави по-полезно за храненето на голяма част от населението. Млякото, месото и кожите са едни от основните суровини в хранително-вкусовата и кожарската промишленост на България.
        
         Силно влияние за приоритетното развитие на  говедовъдството имат факторите фуражна база, потребление, развитие и равнище на производство на хранително-вкусовата промишленост, както и икономическата политика на държавата.
             
             Мястото на говедовъдството се определя от произвежданата в него продукция. В началото на XXI век то дава около 15.9% от общата селскостопанска продукция и 31.0% от тази на животновъдството. През 2000 г. говедовъдството у нас осигурява около 82.6% от млякото, 95% от млечните масла,  19.0% от месото и около  три четвърти (75%) от кожите. През следващите години има нарастване на количеството и относителния дял на млякото от крави. През 2012 г. то осигурява  548.1 или 93.9% от преработеното и произведеното мляко в страната. 
          
           В структурата на говедовъдството през последните 50 години са настъпили съществени промени. Силно намалява общата численост и относителният дял на воловете поради преминаването към механизирана обработка на земята. Увеличава се относителният дял на кравите и  най-вече на младите животни. Подобрява се породния състав. През 2013 г. от ощия брой на говедата (526.1 хил.бр.) 317.3 хил.бр. са крави, което прави 60.3%. Телетата имат дял от около 25%.
    
      В България се отглеждат редица породи говеда. С голямо стопанско значение е отглеждането на  българското кафяво говедо. Тази порода има голям относителен дял  - 18.0% от отглежданите животни в контролираните стада в страната. Тя се отглежда за  мляко и месо. Създадена е чрез сложно кръстосване на сивото местно с кафявото алпийско говедо. Средната му годишна млечност е около  3 000 л. от крава, 3.8 % масленост на млякото и живо тегло на кравите 480-520 кг. Признато е за отделна порода през 1953 г. От българското кафяво говедо се получава около една трета от млякото и от телешкото месо. То се отглежда в районите с богата фуражна база и около големите потребителски центрове.
             
            Черношареното  говедо  се отглежда за мляко и месо. Тази порода има доминиращо място в стадата (около 75%). Млеконадоят от една крава е около 4200 л от крава и масленост 4.2%. Средното тегло на кравите достига  500-600 кг. Отглежда се в цялата страна, но най-вече в Софийско, Добричко, Варненско и Бургаско.
             
                Българското червено  говедо е порода предимно за мляко. Създадено е чрез кръстоски на местни и чуждестранни породи. Кравите достигат 500-520 кг  телесно тегло, а млечността им  3600-3800 кг и масленост на млякото от 3.7%. През последните десетилетия  броят на животните и  относителният му дял в говедовъдството силно са намалели.
           
          Българското сименталско говедо е порода от млечно-месен тип. От отглежданите в страната породи то има най-добра месна продуктивност. Отглежданите животни и кръстоските с тях са само 2.5% от всички говеда в контролираните стада. Кравите достигат на тегло 500-550 кг, средна млечност 2800-3000 л. при 4.0% масленост на млякото. Кожата му е ценна суровина за кожарската промишленост. Отглежда се предимно в Северна България.
          
           Сивото искърското говедо в миналото е било основната порода в България. Това е порода за работа, месо и мляко. Притежава добра издръжливост и устойчивост на болести, висока масленост на млякото (около 4.4%), вкусно месо. Теглото на кравите достига 450-500 кг, но средната млечност е малка - 1800-2200 л. от крава. В последните години се отглеждат много малко  животни, които имат незначителен относителен дял в говедовъдството, т.е. тази порода е на изчезване.
         
             Късорогото  (българското) родопско  говедо  е местна българска порода с много ниска продуктивност. Теглото на кравите е 200-250 кг, средната млечност на крава достига само 500-600 л., но млякото достига висока масленост - 4.5-5.0%. Отглежда се предимно пасищно в Родопите. Има незначителен относителен дял сред общия брой на говедата и на произведената продукция.
            Отглеждат се още Холщайн-Фризийско говедо и редица кръстоски на местни и вносни породи. 

През годините на прехода на българското стопанство към пазарна икономика се намалява броят на отглежданите говеда. През 1990 г. в България те са 1457 хил.бр. (към 1.01.1991 г.), през 2000 г. те намаляват двойно и са 682 хил.бр., през 2010 г. 544.5 хил.бр. и през 2012 г. са 526.1 хил.бр.. Това непрекъснато намаляване на броя на отглежданите говеда се дължи на преустановяване дейността на крупните  кравекомплекси и кооперативни стопанства, недостигът на фуражи, конкурентен внос на мляко и на месо, ниски изкупни цени на продукцията. Преобладаващата част от говедата се отглеждат в отделните домакинства – с до 2 млечни крави. В стопанствата средният брой отглеждани говеда е малък, само 7.9. Износът на месо от едър рогат добитък е незначителен. Вносът на говеждо месо е много голям. Промени настъпват и в произведенета продукция от говедовъдството. Дъбивът на месо от едър рогат добитък през последните години се запазва на почти едно и също ниско равнище.

Производството на краве мляко през последните години намалява почти непрекъснато. През 1990 г. са добити 2 382 млн.л., през 2000 г. – 1368 л., а през 2010 г. – 1 091.6 хил.л. и през 2012 г - 1 061 198 млн.л. В страната нараства средната млечност на кравите от 450 л. през 1939 г. на 3367 л през 1990 г. от една фуражна крава. През 2000 г. млеконадоят от една крава  нараства и достига до около 3500 л. от млечна крава. Тази продуктивност е значително по-ниска от млечността на кравите  в развитите страни на Западна Европа, където достига и над 5 000 л. от фуражна крава. 
           
            2.2. Биволовъдство
            Биволовъдството е подотрасъл за развъждане, отглеждане и използване на биволите. Биволът е преживно домашно животно от семейство кухороги. По нашите земи е пренесен през  XII  век. Като домашно животно се отглежда късорогият бивол. Той е  нископродуктивно животно, средната му млечност е 800-1000 кг, но с висока масленост, достигаща до 7-8%. Поради това биволското мляко е по-хранително от кравето. Биволът се отглежда за кожи, мляко и месо. Той използва по-груби фуражи и по-малко боледува. В България е създадена нова порода - Българска мура.

През последните  години силно намаля броят на биволите. През 1939 г. те са 326.7 хил.бр., през 1990 г. са 26 хил.бр. и през 2012 са 9.2 хил.бр.. За последните десетилетия броят на животните е намалял около 2.5 пъти. Добиваното мляко и месо по количествени показатели е незначително. През 2012 г. е получено само 7 830 хил. литра биволско мляко или 0.6% от всичкото мляко. Биволите се отглеждат предимно в личните стопанства на селяните, в райони с тежки мочурливи почви. В България най-много биволи се отглеждат в Ловешко, Сливенско, Поповско, Разградско, Шуменско, в долините на реките Тунджа и Марица. Развитието на биволовъдството в България се подпомага от Научноизследователския институт край град Шумен.

            2.3.  Овцевъдство
            Овцевъдството е един от основните подотрасли на животновъдството в България. Предназначен е за развъждане, отглеждане и използване на овцата. Тя е чифтокопитно преживно животно от семейство кухороги. Отглежда се за месо, мляко, кожи и вълна. Овцевъдството има важно стопанско значение. То осигурява мляко за прясна консумация и  суровина за млечната промишленост, кожи за кожарската и кожухарска промишленост, месо за прясна консумация (агнешко, шилешко, овче) и за износ, за месопреработващата промишленост, вълна за текстилната промишленост. Има важно социално значение, тъй като осигурява основни храни за населението. Успешно се развива и в личните стопанства, с което подпомага изхранването на семействата. Овцевъдството има по-малко място в произведената животновъдна продукция от говедовъдството и свиневъдството. То дава около 6% от произведената обща селскостопанска продукция, и около 13% от произведената животновъдна продукция. През 2012 г. овцевъдството осигурява 84 447 хил.л. мляко или 7.0% от млякото и около 90% от вълната. За развитието на овцевъдството в България благоприятно действат природно-географските фактори. Тъй като овцата потребява много повече груби фуражи тя се отглежда предимно пасищно. А в страната има доста пасища, мери и ливади. Неблагоприятно в последните години върху развитието на овцевъдствотовлияят обществено-икономическите фактори - икономическа политика, загубата на пазарите, намаляването на потреблението и др..
           
             Развитието на овцевъдството по нашите земи датира от най-дълбока древност. То е стар поминък на населението. До Освобождението от турско робство се отглеждат  2 породи (цакел  и цигай) предимно за производството на вълна. Особено силно се развива през  XIX  век (до 1878 г.) на пасищна основа. След Освобождението се създават  местни породи  овци  -  плевенска черноглава, свищовска, карнобатска, южнобългарска и други. Внасят се и мериносови овце и кочове за подобряване на местните породи. Но независимо от това  овцевъдството продължава да си остава нископродуктивно, развиващо се на екстензивна основа.

През 1939 г. броят на овцете в България достига 9 027 915 бр. След Втората световна война, (1945-1989 г.) броят на овцете не се променя значително. През този период обаче се подобрява породният състав и се повишава продуктивността на овцете. Създават се две нови тънкорунни породи (североизточнобългарска и тракийска), отглеждани предимно в низинните и равнинните райони на страната. В полупланинските райони се извършва специализация в отглеждането на полутънкорунни  породи, а в планинските - полугрубовълнести.

Намалява производството на вълна, месо и мляко. След 1990 г. започва процес на намаляване на броя на овцете. През 1990 г. те са 7 938 хил.бр., през  2000 г. намаляват на   2 269 хил. бр., през 2005 г. през 2010 г. те са само – 1 368.0 хил.бр. и през 2012 г. 1361.4 хил. бр. Настриганата непраната вълна също непрекъснато намалява, като средният настриг на вълна от 4.1 кг. от овца спада на 3.1 кг през 2008 г. Намалява и добивът на овче мляко. През последните години намалява и добивът на овче месо.
           
         В България се отглеждат няколко породи овце. Плевенската черноглава овца (Черноглава плевенска) е порода, отглеждана за  мляко и вълна. Създадена е чрез кръстосване на старите породи цакел и цигай. Притежава висока млечност - 160/180 л, полугруба вълна (3.0-3.5 кг от овца) и живо тегло на овцете-майки 50/60 кг. Отглежда се в Плевенско, Ловешко, Врачанско, Великотърновско и др.
        
       Свищовската овца е местна порода за мляко, месо и вълна. Има по-ниска млечност - 120/130 кг от овца,  нееднородна груба  вълна (2.0-2.5 кг от овца) и живо тегло на овцете-майки  - 40/45 кг. Отглежда се в Свищовско, Павликенско, Великотърновско, Плевенско и др.

Бялата южнобългарска овца  има малка вълнодайност (2.5-2.8 кг), средно живо тегло - 40/45 кг. Тя е на второ място по млечност със 125-135 кг от една овца. Разпространена е в районите с интензивно земеделие в Южна България.        

Медночервената шуменска овца е местна полутънкорунна порода. Има млечност  90/110 кг, вълнодобив 2.0/2.5 кг от овца и живо тегло на овцете майки  35/40 кг. Месото и е с много добри вкусови качества, а млякото е с висока масленост - 9.0%. Отглежда се предимно в Североизточна България - Шуменско, Търговищко, Разградско, Силистренско, Варненско. В България се отглеждат множество кръстоски между тези породи и мериносовите породи.
          
         У нас се отглежда още и  Североизточната българска овца (тънкорунна) като порода за вълна и месо. Средният вълнодобив от овца-майка е 7.8 кг, а средната млечност - 98 л..
      
      Тракийската  тънкорунна овца  е порода за вълна, месо и мляко. Живото тегло на овцете-майки е  60/70 кг, вълнодобивът от тях е  6.0/8.0 кг, а млечността достига 120 л. Отглежда се предимно в Горнотракийската низина.
         
         Цигайската овца е една от най - старите породи, разпространение в земите на Балканския полуостров. Обикновено овцете са с бяла вълна.  Това е една от  най - издръжливите на неблагоприятни условия породи. Тялото на овцете е средно едро, със здрава костна система. В млада възраст агнетата растат сравнително бързо и дават вкусно месо.

Отглеждат се други местни породи като карнобатска овца, букьовска овца и др. 
           
         През последните  7-8 години има спад в продукцията на овцевъдството, дължащ се на намаляване на броя на овцете и ликвидиране на продуктивни стада при ликвидацията на ТКЗС, липсата на система за ситумилане със средства от европесйките и национални фондове. Поради това намаляват както обема на животинската продукция по натурални показатели - месо, мляко, вълна, така и средната продуктивност от една овца.

По-нататъшното развитие на овцевъдството изисква промяна в социално-икономическите условия, по-пълноценно използване ресурсите на планинските пасища и развитие на млечното овцевъдство в основните фуражопроизводителни райони в равнините и низините.

2.4. Козевъдство
            Козевъдството е подотрасъл предназначен  за развъждане, гледане и използване на козите. Те са дребен рогат добитък, който се отглежда за мляко, месо и кожи. Козето мляко е с по-добри вкусови качества, особено за малки деца и болни. То съдържа по-големи количества биологично активни вещества, особено хормони. Козите в България имат средна млечност  155-160 л, при 4.3 % масленост, но саанските кози дават до 450-500 л мляко. Козята вълна е с голяма здравина, еластичност и блясък. За вълна  е специализирана породата ангорска коза с добив 1.6-1.9 кг от коза-майка. Козият пух се отличава с нежност, здравина и ниска топлопроводност. Най-добър е пухът на кашмирската коза. Кожите на  козите се използват за производство на шевро и хром (видове обработени кожи). Козата е непретенциозна към храната и употребява груби фуражи. Устойчива е на заболявания. В България в личните стопанства се отглеждат предимно кози с ниска продуктивност.
         
        В началото на  XX  век в България  (1900 г.) се отглеждат 1 461 хил.бр. кози. До 1939 г броят им намалява почти 3 пъти и достигат до 550.8 хил. броя. Поради щетите, които нанасят на младите дръвчета броят на козите продължава да намалява и след Втората световна война и през 1975 г достига 299 хил.бр. След това броят започва бавно да се увеличава. През 1990 г. козите наброяват 498 хил.бр., към 2000 г. – 970 хил.бр.. след това има леко намаление. През 2010 г. те 356.3 хил. бр. , а полученото козе мляко е 58 707 хил.л. През 2012 г. продължава тенденцията на намаляване на броя на отглежданите кози и полученото козе мляко. Отглежданите животни са 293.6 хил. бр, а надоеното мляко – 51 830 хил.л.

В Европа България е на трето място по брой на козите на 1000 души население. По-голямата част от козите се отглеждат в в полупланинските и планинските части на страната и най-вече в Югозападна България, в Троянско, Белоградчишко и др

            2.5.  Свиневъдство
      Свиневъдството е подотрасъл на животновъдствното, който е специализиран  в  развъждане, отглеждане и  използване на свинете. Свинята е всеядно, непретенциозно към храната домашно животно. По българските земи се отглежда от края на неолита.
         
       Значението на свиневъдството се определя от използването на добиваните от него продукти. Свинете се отглеждат предимно за месото, а по-малко значение имат свинската мас и кожите. Свинята има висок кланичен рандеман - от 67-70%. Свинското месо е богато на пълноценни белтъчини, мазнини и др. Месото се използва за прясна консумация в готварството и за прерабока и производство на колбаси, консерви, шунка, бекон и др.  То е висококалорично - около 3 000 кал/кг. Мазнините се използват в сапунената промишленост, а кожите в кожарската промишленост. Използват се още четината, някои вътрешни органи и жлези.

Този подотрасъл има важно място в българското животновъдство. Той дава най-много, над половината произведено в България месо и над 2/3 от червеното месо, добивано в страната и 12-13% от произведената продукция на животновъдството.

Основните фактори, които влияят за развитие на свиневъдството са равнището на потребление на свинско месо в страната и фуражният фактор.
   
    Развитието на свиневъдството по исторически периоди е неравномерно. До Освобождението от турско робство то е слабо развито. Отглеждат се предимно нископродуктивни породи. След Освобождението започва процес на  подобряване на местните породи. Създават се племенни стада от породите йоркшир, беркшир и др.. След Първата световна война като основна порода подобрителка се използва германската бяла благородна свиня. Създава се породата Българска бяла свиня. Отглеждат се още Източнобалканската свиня, мангалицата, пъстрата дерманска свиня. През 1939 г. броят на свинете в България е 742 хил. бр. След Втората световна война се увеличава броят на свинете и на произведеното свинско месо. Започват да се отглеждат предимно породи за месо. Разширяват се стадата от породите ландрас и голяма бяла свиня. След 1967 г. започва процес на концентрация на  свиневъдството. През следващите години се увеличава броят на свинете. През 1989 г. той достига 4 200 хил.бр.. След това започва намаляване на броя на свинете. През 2000 г.  броят е    1 144 хил.бр. през 2010 г. само  664.0 хил.бр. и през 2012 г. 530.9 хил.бр. или намаление почти 8 пъти.  Производството на свинско месо намалява и през последните години е малко. През 1990 г. месото в кланично тегло е 901 хил.т. През 2001 г. то е само 31.8 хил.т., а през 2012 г. е 48.3 хил.т. Този значителен спад на свиневъдството се дължи на големия относителен дял на бедните хора в България, които не могат си позволят разходи за закупуване на сравнително по-скъпа хранителна продукция, каквато е свинското месо и конкурентен внос на свинско месо.
      
       Сред породите свине отглеждани в България най-значим относителен дял имат кръстоските - около 60%. Това са предимно кръстоски между българската бяла свиня и ландрасът. От чистопородните свине най-голям относителен дял има Голямата бяла свиня (Английска голяма бяла). Тя има относителен дял от 25-27% от всички отглеждани в страната свине. Голямата бяла свиня е английска  скорозряла   порода,   отглеждана   за  месо. Месото и е нежно, прошарено и много   вкусно. Свинята-майка ражда 11-12 прасета. На тегло свинете майки достигат до 260 кг, а нерезите - до 380 кг. Най- много се отглежда в Североизточна България, Старозагорско и Ямболско.
            
               На второ място се нарежда скорозрялата порода ландрас, отглеждана за месо. Успешно се кръстосва с българската бяла свиня. По относителен дял на броя на отглежданите животни на второ място с 14.1% е породата английски ландрас, следват  датски ландрас, холандски ландрас. Датският ландрас е създаден чрез кръстоска на Голяма бяла английска свиня с местна порода. Той е средно едра порода. Майките тежат 200 - 220, а нерезите - 250 - 270 кг. Плодовитостта е висока – 10-12 прасета. Ландрасът е най-усъвършенствуваната порода от месодайни качества. От датския ландрас се получава над 93% първокачествен бекон.  Месото е вкусно, с малко сланина. В България се използва предимно за кръстосване с други породи.
            
                Българската (дунавската) бяла свиня e скорозряла порода, отглеждана за производство на месо и на мас. Има относителн дял от отглежданите свите от 9.7%. Често е кръстосвана с породата ландрас. Много бързо увеличава теглото си. Живото тегло на свинете-майки достига до 270 кг, а на нерезите - до 360 кг.
           
             Мангалицата  е  умерено скорозряла българска порода свиня. Отглежда се предимно за производството на свинска  мас. Тя развъжда се предимно в планински и полупланински райони с дъбов и буков жълъд. Отглеждат се незначителен брой животни в личните стопанства.
           
            Източнобългарската свиня е местна българска къснозряла порода. Има незначителен дял в българското свиневъдство – само около 1% от броя на всчики отглеждани свине. Угоените животни достигат 110-130 кг. Женската ражда 4-6 прасета. Месото на източнобългарската свиня е сравнително сухо и вкусно. То се използва за производство  на висококачествени  колбаси. Отглежда се пасищно в Източна Стара планина и в Странджа. Поради това дава евтино месо.
           
          Свиневъдството в България е в криза. Страната внася големи количества свинско месо от други страни. По-нататъшното развитие на свиневъдството в България е свързано с подобряването на фуражната база и икономическите стимули за свиневъдите. Това налага то да се развива предимно в зърнопроизводителните райони за да се използват концентрираните зърнени фуражи и около големите градове за удовлетворяване на потребностите от  месо.

            2.6. Птицевъдство
            Птицевъдството е един от основните подотрасли на животновъдството за развъждане, отглеждане и използване на домашните птици. Използват се биологичните особености на птиците - висока скорозрелост, размножителна способност и възможност за промишлено отглеждане. Птицевъдството дава около една четвърт от добиваното в страната месо и около 6.4% от произведената продукция в животновъдството.То има най-висок рандеман (процент от живото тегло) за месото от всички видове отглеждани у нас животни.  Развива се в три основни направления - за яйца, за месо и комбинирано (за яйца и за месо). Птичето месо се използва за пряка консумация от населението и като суровина в хранително-вкусовата промишленост. То има ниска калоричност и е по-пригодно за диетично хранене. Яйцата се използват предимно за прясна консумация и като суровина в хранително-вкусовата промишленост. Използва се още и птичата перушина.
             
          До 1944 г. птицевъдството се развива само в личните стопанства. След създаването на фуражната база и особено в периода между 1960 г. до 1985 г. птицевъдството се развива много бързо. Броят на птиците нараства от  22 666 хил.бр. на 42 000 хил.бр. Създават се големи птицекомплекси и  птицеферми. Основни фактори за развитие на птицевъдството са фуражният, потреблението от населението в страната  и износът на външни пазари на птиче месо и яйца. След 1985 г. започва процес на намаляване на броя на птиците и на яйцата. През 1990 г броят на птиците е 27 998 хил.бр., а през 2000 г.  - 14 991 хил.бр., През 2012 г. бр. на птиците в България е 15.26 млн.бр. Увеличава се средната носливост на яйца от кокошка.          

В  България се отглеждат кокошки, пуйки, патици и гъски. Кокошките  са около 88% от отглежданите птици. Те се отглеждат за яйца и комбинирано (за яйца и за месо). През 2012 г. най-значим относителен дял от общия брой имат пилетата за угояване с 54.2%, следвани от кокошките-носачки и ярките 45.8%.

Основната порода кокошки, която се отглежда в нашата страна е бял легхорн. Тя е специализирана за получаване на яйца. Около 90% от кокошките в България са от тази порода. Легхорните се отличават с висока носливост, около 190 - 200 яйца годишно, при средно тегло на едно яйце от 50-60 грама.
            
        Старозагорската червена кокошка е създадена чрез кръстосване на местни породи с породата родайланд. Тя  достига тегло до 2.3 кг и има носливост над 200 яйца годишно при средно тегло на едно яйце от 60 грама.

Черната шуменска кокошка се отглежда все по-рядко. Отличава се с по-малка продуктивност от другите породи, но е с висока издръжливост при неблагоприятни условия.

Породата родайланд е спрециализирана за производство на птиче месо, плимутрок  - за пилета и  нюхемпшир  -  за промишлено кръстосване, бял корниш и др..
             
           Пуйките  са птици, които се отглеждат в личните стопанства, предимно за месо. На тегло достигат 16-18 кг. За отглеждането им се използва голямо количество концентриран фураж. През 2012 г. в страната са отглеждани 47 хил. бр. пуйки. Най-много се отглеждат в Северния централен регион, а най-малко в Югоизточния регион. Основните отглеждани породи са Старозагорска бяла и Новозагорска черна пуйка.
             
        Патиците са водолюбиви домашни птици, които се отглеждат в личните стопанства предимно за месо. През 2012 г. в България са отглеждани  1 297 хил.бр. патици или около 10% от отглежданите птици. Около половината патици се отглеждат в Средна Южна България.
           
        Гъските са скорозрели домашни птици, които се отглеждат предимно за месо и за производството на деликатесния гъши дроб. Те използват голямо количество концентриран фураж. През 2012 г. в страната са отглеждани само 26 хил. бр. гъски. Повече от половината гъски в България се отглеждат в Северния Централен район. Основни отглеждани породи са Емденска, Бяла Бенковска, Дунавска гъска.
             
           Птицевъдството в България е развито повсеместно в личните стопанства, в частния сектор. По-голям брой промишлено отглеждани птици има в основните зърнопроизводителните райони - Добруджа, Средна и Западна Дунавска равнина, Югоизточна България. Намаляването на броя на отглежданите птици води до негатвно влияние и върху външнотърговския баланс на страната.

  През последните няколко години има увеличаване на произведената продукция от птици – месо и яйца. През 2012 г. общо в страната е произведено 99 006 тона месо, субпродукти и втлъстен черен дроб. Основен дял има кокошки, пилета и петли. При производството на яйца също най-значим е продукцията от кокошки. През 2012 г. птицевъдството общо е произвело 1 174 438  хил.бр. яйца. От тях 99.5% са кокоши. Във външнотърговския баланс износът е значително по-висок от вноса на птиче месо и  яйца.

            2.7.  Коневъдство
         Коневъдството е подотрасъл за развъждане, отглеждане  използването на конете. Към този подотрасъл отнасят често пъти и отглеждането на магарета, мулета и катъри. В продължение на стотици години конят се използва за езда, като впрегатно животно, за месо, мляко  и спорт.

Развитието на коневъдството води началото си от дълбока древност. По българските земи домашният кон се отглежда още от времето на траките. По време на турското робство коневъдството силно запада. След  Освобождението (1878 г) се отглеждат предимно местни породи коне – делиормански, старопланински, каракачански. В края на XIX  век се създават първите български конезаводи. Създават се и културните породи - плевенски, източнобългарски и дунавски кон. До 1950 г. конете се използват предимно като впрегатни животни.

През 1939 г. в България е имало 614 хил.коня. След Втората световна война, след колективизацията на селското стопанство и неговата механизация, рязко намалява използването на конете като впрегатни  животни. Това води до намаляване на техния брой. През 1990 г в страната ни е имало само 119 хил. бр. коне. През преходния период (след 1990 г.) има леко нарастване и към 2001 г броят им достига 140 хил. бр. След това отново има намаляване на броя на конете. Конете имат незначителен дял от селскостопанските животни в България (приравнени към единица едър рогат добитък). Намалява предимно броят на конете използвани за работа.
            
           Източнобългарският кон е най-разпространеният в България. Използва се за езда и за впряг. Създаден е чрез сложно кръстосване на местни и  вносни породи коне. Отглежда се като основна порода в Шуменско, Търговищко и Бургаско.
            
             Плевенският кон е порода за езда, впряг и спорт. Създаден е чрез сложно кръстосване на местни и вносни породи. Отглежда се предимно в Плевенско, Великотърновско, Пернишко, Кюстендилско и на други места.
           
             Дунавският кон е порода  за  впряг. Той  е  едър,  със  здраво  телосложение, издръжлив. Притежава голяма теглителна сила. Отглежда се предимно в полските райони.
          
      Планинският кон е местна порода за впряг и носене на товар. Притежава голяма издръжливост и работоспособност. Разпространен е в Софийско, Ловешко, Пазарджишко, Благоевградско и др.

            2.8. Пчеларство 
            Пчеларството доскоро бе добре развит животновъден отрасъл, даващ допълнителни доходи на част от населението, предимно в селата и в по-малките градове. Природните условия в България (предимно климат и растителност) са благоприятни за развъждане и отглеждане на медоносната пчела. Освен че използват медоносните растения за производството на мед, пчелите опрашват редица селскостопански растения. Добиваният пчелен мед и други пчелни продукти (пчелно млечице, пчелен восък) се използват като храна и като суровина за хранително-вкусовата, фармацевтичната и козметичната промишленост.

В развитието на пчеларството през последните години има редица колебания – периоди на нарастване и на спад. През 1961 г. в страната е имало 626 хил. кошера. Броят на кошерите особено силно намалява след 1990 г. През 1990 г. (към 1.01.1991 г.) пчелните семейства са 595 хил.. През 2000 г. те са 349 хил., през 2009 г. 613.3 хил. и през 2012 г. 521.1 хил. пчелни семейства. Тези различия са резултат предимно от промените в икономическата среда в България. След 2000 г. се увеличава производството на пчелен мед. През нея са са произведени 5 337 т., а през 2012 г. 9 186 т. пчелен мед. Пчеларството е повсеместно разпространено в България, но най-много пчелни кошери има в Северен Централен, Североизточен и Югоизточни райони, в Добричко, Плевенско, Бургаско и др.

            2.9. Бубарство 
            Бубарството е традиционен подотрасъл на българското животновъдство. Копринената буба се отглежда за използване на  пашкулите. От тях се точи коприната. От коприненото влакно се произвеждат ценни изделия за облеклото и за бита на хората. В България има благоприятни природно-географски условия за отглеждане на копринената буба, тъй като има добри условия за виреенето на  черницата, чиито листа са основната храна на копринените буби. В Бубарството производственият процес е много кратък – до 2 месеца. В близкото минало България бе на 3-4 място в света по производство на пашкули на глава от населението, а сега е на второ място в Европа.

В последните години бубарството е в сериозен упадък. Това се дължи предимно на вноса на коприни от чужбина на ниски цени, финансовите трудности на предприятията от коприненотекстилната промишленост. През 1998 г. в България са произведени само 30 т. пашкули, а през 2002 г. само 5.5 т. В последните няколко години се правят услия за възобновяне на бубарството. В България основните бубарски райони са Хасковско-Харманлийски, Врачанско-Плевенско-Великотърновски, Пловдивски, Бургаски и др.

            2.10. Дивечовъдство  и  рибовъдство
            Дивечовъдството  е доходен и перспективен подотрасъл на животновъдството. Чрез него може да се осъществява интеграция със стопанския туризъм.  Използват се два начина на отглеждане на дивеча. Първият е чрез отглеждане на животни в специализирани ферми. Този метод се използва за отглеждане на фазани, норки, нутрии, златки, белки, лисици, яребици. Използва се за добив на месо и ценни кожи. Вторият начин е специализиран за отглеждането на едър ловеч дивеч. При него има форма на полусвободно отглеждане. Така се отглеждат елени, сърни, диви кози, муфлони, диви свине. Използва се предимно за ловен туризъм.

В България е създадена и функционира мрежа от държавни дивечовъдни стопанства с различна специализация. В Разградско са известните дивечовъдни сотпанства Воден, Шерба, Паламара. В Родопите (в Смолянско) е друго известно дивечовъдно стопанство – Кормисош. В ловните стопанства край Самоков се отглеждат муфлони, диви кози, сърни, елени, диви свине. В отглеждането на сърни, диви свине и сърни се специализират и ловните стопанства край Шумен и Варна. В Русенско се отглеждат най-много фазани. В района на Брацигово се отглеждат златки, белки и др.. Чуждестранните туристи са привличани предимно от лова на елени и мечки. 

През последните 4-5 години се увеличава дивечовото богатство на страната. Показателен за това е броят на дивечовите животни в страната. Например, през 2005 г. в страната има 66 хил сърни, а през 2012 г. те са 87.7 хил. бр. През 2012 г. дивите свине са 79.3 хил.бр., благородните елени  са 21.6 хил. бр., фазаните 139.6 хил.бр., яребици 309.4 хил.бр. и т.н.
           
     Рибовъдството  е сравнително нов подотрасъл на животновъдството. Подпомага изхранването на населението с по-здравословна храна. Развива се в стотиците язовири, рибарници и др. водоеми. Отглеждат се шаран, пъстърва, толстолоб. Рибовъдството е развито най-вече в районите на Самоков, Смолян, Свищов, Плевен, Пловдив и др. За това спомага създаването край тези градове на рибовъдни стопанства. В развъждането на рибата се използват специално създадени малки водоеми (рибарници) и язовири и микроязовири. Част от отглежданата риба се пуска свободно в реките, а друга част се роми и продава в търговската мрежа.

            2.11.  Други подотрасли
            В последните години, в условията на  повсеместна криза на селското стопанство, бързо се увеличава броят на  магаретата. Те се отглеждат изцяло в личните стопанства и се използват като работна и теглителна сила в дребното лично земеделие.
          
           Мулетата и  катърите се отглеждат предимно в южните и югозападни планински части на страната. Използват се предимно като товарни животни.
          
     Зайцевъдството е подотрасъл с незначителен относителен дял в животновъдната продукция. В България има благоприятни условия за отглеждане на зайци. Организирано развитие на зайцевъдството в България има след 1930 г. Отглеждат се предимно скорозрели породи. Основните, отглеждани в България породи зайци са: „Зика”, „Чинчили”, „Калифорнийски”. Все повече се отглежда създадената през 1998 г. порода «Веселина». Домашният заек се отглежда за предимно за месо и кожи, както и за мазнини.  Той има бърз растеж в млада възраст. Зайцевъдството осигурява допълнителни доходи на много семейства. Месото на заека съдържа пълноценни белтъчини. Кожите се използват в кожухарската промишленост. Специализирани кланици за зайци има в гр.Гулянци (Плевенско) и с. Цалапица (Пловдивско). Броят на отглежданите домашни зайци е малък и не съответства на възможностите на страната.
           
           Като цяло характерно за развитието на отрасъл Животновъдство през последните години е наличието на: спад в броя на отглежданите животни и на произведената животинска продукция. Най-съществен е спадът в добива на  непрана вълна, което е резултат от рязкото съкръщаване на броя на овцете. Равнището на производство на останалите продукти се колебае между 50-70%. Спадът в производството на основни храни като месо, мляко и яйца се отразява на равнището на хранене на населението и на износа на страната.

         3. Териториална структура
            Животновъдството е повсеместно развито и разпространено в България. В зависимост от производството на фуражи, потреблението на животинска продукция, традициите и производственият опит на населението се обособяват няколко района с по-голяма концентрация на броя на отглежданите селскостопански животни  и с по-голям обем на животновъдната продукция. В страната са се оформили следните животновъдни райони:
            
           Северобългарски. Той е главен животновъден район на България. В него се отглеждат около 65% от птиците и свинете, 55% от овцете и около половинатта от говедата. Основен фактор е зърнопроизводството в Дунавската равнина и в част от Предбалкана, отглеждането на фуражни култури и наличието на естествени ливади в Старопланинската част и в по-голямата част от Предбалкана. Силно влияе и по-голямата концентрация на месната, млекопреработващата, кожаро-кожухарската и фуражната промишленост, както и наличието на голям обем отпадни продукти на мелничарската, захарната, растително-маслената промишленост. Влияе и наличието на сравнително големи потребителски центрове - Варна, Русе, Плевен, Добрич, Шумен.
           
         Софийско-Пернишки. Този район е много по-малък от Северобългарския. Той обхваща отглеждането на животни на територията на град София и Софийска и Пернишка области. Животновъдството дава почти  две трети от селскостопанската продукция на района. Основен фактор за неговото развитие е потребителският, преди всичко осигуряването на столицата с животински продукти. Друг фактор е  осигуреността с фуражи и наличието на много пасища и ливади. Животновъдството в този район има предимно млечно направление - говедовъдство и овцевъдство.
           
            Тракийско-Родопски. Той има специализация в развитие на овцевъдството и млечното говедовъдство. Основен фактор за неговото развитие са планинските пасища  и традициите на местното население в отглеждането на овце и говеда.
          
          По-малки центрове на развитие на животновъдството са се оформили в Старозагорското поле и полетата по долината на река Тунджа (Сливенско, Ямболско, Елховско). Основен фактор е фуражният - добре развито зърнопроизводство. На тази основа се развиват по-силно говедовъдството и птицевъдството. По-слабо е развито животновъдството в Югозападна България - Кюстендилска и Благоевградска области, в Рило-Родопската област.

            V. ПРОБЛЕМИ И ПЕРСПЕКТИВИ
            Животновъдството в България през последните години е в голям упадък. Основните му проблеми са:
             
           Първо. Намаляването на броя на селскостопански животни, осигуряващи основният обем от животинската продукция - крави, свине, овце, птици и биволи. Увеличаването на броят на козите и на магаретата не може да повлияе съществено върху производството на основни животински хранителни продукти като месо, мляко, яйца и основни суровини за промишлеността. Основната причина е разпускането на ТКЗС и животновъдните ферми от ликвидационните съвети. Лекото увеличаване на броят на домашните животни в личните дворове не може да компенсира ликвидирането на големите стада. Друга причина е недостигът на фураж.   

Второ. Намаляване на натуралният обем на животновъдната продукция. Това е следствие, от намаляване на броя и на влошаване на породния състав и на храненето на животните. Повечето животни, в личните стопанства  са нископродуктивни. Ниски са млеконадоя от крава, настригът на вълна от една овца и др.
            
        Трето. Замърсяването на природната среда от животновъдството е резултат от наличието в някои райони на страната на крупни животновъдни ферми и особено на свинеферми. Около тях има замърсявания от оборски тор и фекални води.
    
     Четвърто. Недостатъчна е механизацията и автоматизацията на труда  в животновъдните ферми. Отглеждането на домашните животни предимно в личните стопанства не дава достатъчно възможности трудът  да се механизира и автоматизира.
           
        По-нататъшното развитие на животновъдството изисква да се разрешат успешно тези проблеми. А това означава:

1/. Да се провежда стимулираща държавна политика за производството на животновъдна продукция и стимулиране на износа;

2/. Осигуряване повече концентрирани фуражи и по-пълноценно използване на естествените ливади и пасища;

3/. Подобряване на породния състав и продуктивността на селскостопанските животни чрез внос на високопродуктивни породи животни, кръстоски на местни с вносни породисти животни и създаване на нови български породи;

4/. Създаване на условия и предпоставки за преструктуриране на животновъдната продукция, повишаване дела на млечното животновъдство, възстановяване на по-високо равнище на пчеларството, бубарството и т.н..
             
           5/. Активна и целенасочена работа за адаптация на животновъдната дейност в страната на основата на практиките на Европейския съюз. Това изисква активна целенасочена работа за разработката на бизнес проекти за изграждане на нови и модернизиране на съществуващите животновъдни ферми.

            В заключение, животновъдството е стар традиционен отрасъл на българското национално стопанство. То преминава през различни периоди на развитие. Сега, в етапа на подтготвка и приеманев Европейския съюз, то е поставено в нова силно конкуретна среда от развитите запдноевропейски държави. Необходимо е то да отговори на новите значително по-високи стандарти за качество на животновъдната продукция, начини на отглеждане, опазване на природната среда и т.н. В страната има условия и ресурси животновъдството да се развива и в новите икономически условия, но е необходима по-голяма бизнес-предприемчивост.