петък, 1 февруари 2013 г.

Географски речник Ж

   Ж

ЖДРЕ­ЛО много тясно място в каньоновидна до­ли­на­ на ре­ка. Това е силно стеснена част на долината, с мно­го стръм­ни, твър­де чес­то от­вес­ни скалисти скло­но­ве, меж­ду ко­и­то те­че буй­на ре­ка. Ждре­ло­то е ха­рак­тер­но пре­дим­но за речните долини, които са в планините или ги пресичат. То се об­ра­зу­ва сред де­бе­ли плас­то­ве ска­ли, твър­де чес­то варови­ци. В Бъл­га­рия са из­вес­т­ни ждре­ло­то на ре­ка Ер­ма при гр. Трън, Триг­рад­с­ко­то ждре­ло, Вратцата и др.

ЖЕ­ЛЕЗ­НИ­ЦА (железен път, железопътна линия) вид път, из­г­ра­ден от же­лез­ни рел­си, по ко­и­то се движат ло­ко­мо­ти­ви с при­ка­че­ни ва­го­ни и об­с­луж­ва­щи­те тех­ни­чес­ки сред­с­т­ва. В зависимост от раз­с­то­я­ни­е­то меж­ду две­те рел­си же­лез­ни­ци­те са: ши­ро­ко­ли­ней­ни 1676 мм (Ин­дия, Ис­па­ния), 1520 мм (Ру­сия, Украй­на, Бе­ла­рус и др.); нор­мал­ни 1435 мм (Бъл­га­рия, Гер­ма­ния, САЩ и др.); тес­но­ли­ней­ни (1000, 914, 891, 762 и 600 мм). А по сво­е­то предназна­че­ние же­лез­ни­те пъ­ти­ща са: за об­що пол­з­ва­не, про­миш­ле­ни, град­с­ки (трам­вай и мет­ро). В пла­нин­с­ки­те ра­йо­ни се из­пол­з­ват още и зъб­ча­ти же­лез­ни­ци. Първата железница в света е пусната в действие от Дж. Стефенсон в Англия през 1825 г. В България първата ж.п. линия е построена между градовете Русе и Варна и е пусната в действие през 1866 г.

ЖЕ­ЛЕ­ЗО­ПЪ­ТЕН ТРАН­С­ПОРТ вид су­хо­зе­мен тран­с­порт, сис­те­ма от тран­с­пор­т­ни сред­с­т­ва (ло­ко­мо­ти­ви, ва­го­ни и др.), съ­об­щи­тел­на и дру­га тех­ни­ка за пре­воз на то­ва­ри и път­ни­ци по же­ле­зен рел­сов път. Той има ре­ди­ца пре­дим­с­т­ва: по-сла­бо се влияе от неблагоп­ри­ят­ни­те кли­ма­тич­ни яв­ле­ния (гра­душ­ки, про­лив­ни дъж­до­ве, по­ле­ди­ца и т.н.); спо­соб­ност за пре­воз на го­ле­ми обе­ми от то­ва­ри; срав­ни­тел­но нис­ка се­бес­той­ност на прево­зи­те на сред­ни и дъл­ги раз­с­то­я­ния; по-ви­со­ка про­из­во­ди­тел­ност на тру­да. Железопът­ни­ят тран­с­порт има и не­дос­та­тъ­ци ка­то: ви­со­ка се­бес­той­ност на то­вар­но-разтовар­ни­те ра­бо­ти, ко­е­то го пра­ви ико­но­ми­чес­ки не­из­го­ден за къ­си раз­с­то­я­ния; по-малка ма­нев­ре­ност и ди­на­мич­ност; тран­с­пор­т­на връз­ка с по-мал­ко се­ли­ща. На­ча­ло­то му се пос­та­вя с пус­ка­не­то през 1825 г. на ли­нията Сток­тън – Дар­лин­г­тън (21 км) в Ан­г­лия.

ЖЕ­ЛЕ­ЗО­ПЪТНА МРЕ­ЖА част от тран­с­пор­т­на­та мре­жа; всич­ки ли­нии на железница­та, раз­по­ло­же­ни на те­ри­то­ри­я­та на ед­на стра­на, об­ласт, ра­йон и т.н. Характеризи­ра се с дъл­жи­на в ки­ло­мет­ри, гъс­то­та на мре­жа­та на 100 км2 те­ри­то­рия, обем на пре­во­зи­те и др. С го­ля­ма об­ща дъл­жи­на на же­ле­зо­път­ни­те ли­нии са САЩ, Ру­сия и др., а с го­ля­ма гъс­то­та на же­ле­зо­път­на­та мре­жа са Гер­ма­ния, Бел­гия, Ун­га­рия и др.

ЖЕЛЕЗНИ РУДИ -  природни минерални образувания, които съдържат желязо в количество, което е пригодно за извличане на метал. На цвят са различни – от сиво през жълто до червено. Рудите съдържат съчетание от различни минерали, с различно количествено съдържание на желязо. Най-често срещаните в железните руди минерали са: магнетит (Fe3O4), с най-високо съдържание на желязо (72%); хематит (Fe2O3), сидерит (FeCO3); лимонит (FeOOH); гьотит (FeO(OH)). Железните руди се използват в черната металургия за добив на чугун и стомана.  Сред най-големите находища в света е Курската магнитна аномалия, Магнитогорско и Качканарско  (Русия), Кривой рог (Украйна), Итабира, Итабирита и Каражас (Бразилия), Ел-Пао и Серо-Боливар (Венецуела), Горно езеро (САЩ), Лабрадор-Сити (Канада), Кирунавара (Швеция) и др.  Страните с най-големи запаси на железни руди са: Русия, Украйна, Австралия, Китай, Бразилия, Индия.

ЖИВА ПРИРОДА об­що­то наз­ва­ние на всич­ки ви­до­ве жи­вот­ни, рас­те­ния и дру­ги ви­до­ве ор­га­низ­ми, фор­ми­ра­щи би­о­ма­са­та на пла­не­та­та. Фор­ми­те и ви­до­ве­те на жи­вот са обус­ло­ве­ни от мно­го­об­ра­зи­е­то на при­род­ни­те ус­ло­вия, про­ти­ча­не­то на про­це­си­те на еволю­ци­я­та, чрез ко­я­то сe осъ­щес­т­вя­ва прис­по­со­бя­ва­не­то (адап­та­ци­я­та) към про­ме­ни­те в при­род­ни­те ус­ло­вия. Жи­ва­та при­ро­да включва рас­те­ния, жи­вот­ни, гъ­би, микроорганиз­ми.

ЖИ­ВО­ТИН­С­КИ СВЯТ*, фауна съв­куп­ност от жи­во­тн­ите, оби­та­ва­щи оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия или на­се­ля­ва­щи ця­ла­та Зе­мя. Жи­во­тин­с­ки­ят свят об­х­ва­ща съв­куп­ност­та от живо­тин­с­ки ин­ди­ви­ди, ко­и­то вли­зат в със­та­ва на ня­как­во съ­об­щес­тво (тай­га, степ, са­ва­на и т.н.) и се ха­рак­те­ри­зи­ра с ви­дов със­тав и чис­ле­ност на жи­вот­ни­те. Те са обект на изследване от биоложките науки, както и от биогеографията, зоогеографията и др.

ЖИ­ВО­ТИН­С­КО СЪ­ОБ­ЩЕС­ТВО, зооценоза съв­куп­ност­та от жи­вот­ни­те, вли­за­щи в със­та­ва на ор­га­низ­мо­во­то съ­об­щес­т­во (би­о­це­но­за­та), на­се­ля­ва­ща оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия. Жи­во­тин­с­ки­те съ­об­щес­т­ва се обо­со­бя­ват от би­о­це­но­зи­те за удоб­ство на из­с­лед­ва­не­то им. Те се фор­ми­рат под въздейс­т­ви­е­то на вза­и­мов­ръз­ки­те на жи­вот­ни­те ед­но с дру­го, връз­ки­те и за­ви­си­мос­ти­те им с вис­ши­те рас­те­ния, с мик­ро­ор­га­низ­ми­те и с не­ор­га­нич­на­та при­род­на сре­да.

ЖИВОТНИ* орга­низ­ми, част от жи­ва­та при­ро­да, ко­и­то се хра­нят с го­то­ви органични съ­е­ди­не­ния (хе­те­рот­роф­ни) и не са спо­соб­ни да ус­во­я­ват не­ор­га­нич­но вещество. По­ве­че­то жи­вот­ни са под­виж­ни във во­да­та или на су­ша­та и във въз­ду­ха. Поделят се на две гру­пи – прос­ти (ед­нок­ле­тъч­ни) и мно­гок­ле­тъч­ни. На Зе­мя­та са из­вес­т­ни око­ло 1.5 млн. ви­да. Жи­вот­ни­те са свър­за­ни с чо­ве­ка. Част от тях слу­жат за негова хра­на, за добив на су­ро­ви­ни за про­миш­ле­ност­та или се из­пол­з­ват ка­то ра­бот­на сила. В зависимост от то­ва как вли­я­ят вър­ху чо­веш­ки­те дей­нос­ти жи­вот­ни­те са по­лез­ни и вредители. Те се поделят на групи според използваната храна на растителноядни (фитофаги) и месоядни (зоофаги). На Земята има около 1-5 млн. вида животни, обитаващи различна природна среда.

ЖИ­ВОТНО­ВЪД­С­ТВО ос­но­вен от­ра­съл на сел­с­ко­то сто­пан­с­т­во, за­ни­ма­ващ се с раз­въж­да­не, от­г­ле­ж­да­не и из­пол­з­ва­не на до­маш­ни жи­вот­ни за про­из­вод­с­т­во на хра­ни­тел­ни про­дук­ти (мля­ко, ме­со, маз­ни­ни, яй­ца и др.), су­ро­ви­ни за про­миш­ле­ност­та, тег­ли­тел­на сила и тор за селското стопанство. По­де­ля се на по­дот­рас­ли в зависимост от вида на отглежданите животни – го­ве­до­въд­с­т­во, биволовъдство, ов­це­въд­с­т­во, ко­зе­въд­с­т­во, свиневъд­с­т­во, пти­це­въд­с­т­во, ко­не­въд­с­т­во, зайце­въд­с­т­во, ри­бо­въд­с­т­во, бу­бар­с­т­во, пчеларст­во и др. Про­из­веж­да­на­та про­дук­ция се изпол­з­ва за пря­ка кон­су­ма­ция от население­то и ка­то су­ро­ви­на за хра­ни­тел­но-вку­со­ва­та, хи­ми­чес­ка­та, тек­с­тил­на­та и ко­жа­ро-ко­жу­хар­с­ка­та и обув­ната про­миш­ле­ност.

ЖИЗНЕН МИНИМУМ, социален минимум – (от лат. minimum – най-малкото и живот) – най-ниската степен на жизненото равнище на хората, най-малкото количество необходими материални блага и финансови средства в определена страна за възпроизводство на физическите сили и работоспособността на човек, за живеене и възпроизводство на отделен индивид или социална група. Определя се като стойностен показател, включващ стойността на използваните предмети за потребление и разходите за използваните услуги за отопление, осветление и т.н. Използва се т.нар. „потребителска кошница”. В различните страни се определя по различен начин и има различно стойностно равнище.

ЖИЗНЕН СТАНДАРТ НА НАСЕЛЕНИЕТО (от англ. standard съвкупност от социално-икономически показатели, разкриващи равнището и степента на удовлетворяване на жизнените (материални, духовни и социални) потребности на населението чрез количествени измерители. Използват се показатели за:  жилищни условия; използвани в бита предмети за дълготрайна употреба (автомобили, битова техника, уреди, апарати, компютри и др.); получавани доходи (размер на заплатата, допълнителни доходи, реален доход, равнище на почасово заплащане и др.); равнище на потребление на стоки и услуги; продължителност на свободното и работното време; равнище на здравеопазване (брой лекари, зъболекари, медицински сестри, брой обслужвани пациенти от един лекар и т.н.); възможности и равнище за образование и задоволяване на културните потребности. Жизненият стандарт се определя и анализира на различни равнища - средни стойности за обществото, за отделни социални групи от населението и за отделни индивиди) и по териториални единици (селища, общини, области, региони, страни и т.н.). Оценката на жизнения стандарт се прави: като действителен за определен момент; нормативен (заложен в правителствени нормативни документи за различните измерения като здравеопазване, образование, минимална работна заплата и т.н.); желаното жизнено равнище от хората. При определяне на жизнения стандарт се използват данни от икономическата и социалната статистика и социологическите изследвания.

ЖИЗ­НЕ­НА СРЕ­ДА сре­да, ко­я­то пре­дос­та­вя всич­ки не­об­хо­ди­ми ус­ло­вия и предпостав­ки за раз­ви­тие и съ­щес­т­ву­ва­не на ор­га­низ­ми­те – свет­ли­на, топ­ли­на, во­да, минера­ли и со­ли, хра­ни­тел­ни ве­щес­т­ва. Про­ме­ни­те в жиз­не­на­та сре­да во­дят да про­мя­на на ор­га­низ­ми­те или до­ри до из­чез­ва­не на някои от тях, ко­и­то не мо­гат да се прис­по­со­бят към но­ви­те ус­ло­вия.

ЖИЗНЕНА ФОРМА НА РАСТЕНИЯТА външният облик (хабитус) на растенията, ос­нов­ни­те сходни фор­ми, чрез ко­и­то те се прис­по­со­бя­ват към ус­ло­ви­я­та на при­род­на­та сре­да. Формира се чрез естественият отбор и развитие на видовете. Всяка конкретна жизнена форма се променя в процеса на своето развитие. На основата на външния облик, структурата и продължителността на живота са обособени следните жизнени форми: а) дървета – растения със стъбло и продължителност на живот от стотици години; б) храсти – с продължителност до 20-30 години; в) полухрасти – малки храстчета с продължителност на живот до 5-10 години; г) треви – с ежегодни израстване и продължителност на живот, една (едногодишни), две и повече години (многогодишни). Всяка част от зем­на­та повърхност има свои ха­рак­тер­ни пре­об­ла­да­ва­щи жиз­не­ни фор­ми. Ко­га­то до­ми­ни­рат дърве­та се об­ра­зу­ват го­ри. Тревните пространства образуват природни зони на  са­ва­ни, степи, лесосте­пи­те, както и ливади, пасища, поляни и др.. Храсти­те об­ра­зу­ват съ­об­щес­т­ва от ти­па маквиси, фригана, шибля­ци, чапа­рал, скръб и др. и подлес в го­ри­те. По­лух­рас­ти­те са характерни най-вече за тундра­та и в пус­ти­ни­те.

ЖИЗНЕНА ФОРМА НА ЖИВОТНИТЕ – съвкупност от животни, понякога от различни родове, със сходни приспособления за обитаване на природната среда. За редица видове има смяна на жизнените форми в индивидуалното развитие на отделните представители на вида (личинка, какавида и имаго при насекомите). При класификациите на жизнените форми на животните се използват множество признаци – начин на придвижване, начина на доставяне на храна,  степен на активност и т.н. Според мястото на обитаване най-често животните са: водни обитатели, земноводни животни, наземни (сухоземни), ровещи (обитават почвата), скални обитатели, дърволази живеят върху растенията), въздушни обитатели (птици, насекоми).

ЖИ­ЛА ми­не­рал­но тя­ло, об­ра­зу­ва­що про­дъл­го­ват пласт от ру­ди. Жи­ла­та е разположе­на сред други скали или меж­ду дру­ги ска­ли. Об­ра­зу­ва се в ре­зул­тат на запълване на пукнатини и ку­хи­ни в зем­ни­те плас­то­ве с ве­щес­т­ва, от­де­ли­ли се от дъл­бо­ки маг­ме­ни огнища или от метаморфозирали скали. В жилите често има редица минерални полезни изкопаеми.

ЖЪЛ­ТО­ЗЕ­МИ, алисоли по системата на ФАО – зо­на­лен тип поч­ви от кла­са на леси­ви­ра­ни­те. На цвят са охровожълти или сиво жълти. Цветът се дължи на химичното изветряне на алумосиликатните скали, при което  те се разрушават и изветрителния материал се обогатява с алуминий и желязо.  Имат лешникова до ореховидна структура. Об­ра­зу­ва­ни са вър­ху слабо наклонени терени и сенчести долове в долините на реките Велека и Резовска и разнообразна скал­на ос­но­ва (гли­нес­ти лис­ки, шис­ти, пя­съч­ни­ци и др.), под вла­го­лю­би­ва ши­ро­ко­лис­т­на горска рас­ти­тел­ност (колхидско-понтийска) с подлес от странджанска зеленика, при по-влажен субтропичен кли­мат (око­ло 1000 мм го­диш­на су­ма на ва­ле­жи­те). От­ли­ча­ват се с на­ли­чи­е­то на гли­нест хо­ри­зонт, нис­ко съ­дър­жа­ние на ху­мус – до 5%, жъл­то­ оц­ве­тен про­фил и ки­се­ла ре­ак­ция. Жъл­то­зе­ми­те са с де­бе­ли­на на поч­ве­ния слой 30 - 70 см. Те са преходен тип между кафявите и червеноземните почви. Имат два подтипа: 1/. Обикновени жълтоземи (Alisols Hapic); 2/. Оглеени жълтоземи (Alrsols Gleyis), т.е. жълтоземно-одзолисти.

ЖЪЛ­ТО-­КА­ФЯ­ВИ ПОЧ­ВИ тип поч­ви, раз­п­рос­т­ра­не­ни в суб­т­ро­пи­ци­те. Образувани са под гор­с­ка рас­ти­тел­ност и при суб­т­ро­пи­чен кли­мат. Имат жъл­то­-ка­фяв цвят, пос­те­пен­но прос­вет­ля­ващ в дъл­бо­чи­на, и не­ут­рал­на ре­ак­ция. Съ­дър­жа­ни­е­то на хумус е от 2% до 8 %. Жъл­то-ка­фя­ви­те поч­ви са пло­до­род­ни. Ши­ро­ко са раз­п­рос­т­ра­не­ни в Китай.