събота, 16 юли 2022 г.

Промените в климата: природен и политически проблем

 

Промените в климата: природен и политически проблем

 

В света тече процес на глобализация, на взаимносвързано развитие на страните. Планетата се превръща в общ дом. В него се осъществява животът на хората и се развива и функционира необходимата им промишленост. Индустрията и енергетиката добиват и преработват природни ресурси, от които се произвеждат светлина, топлина и предмети за потребление. Това води до удовлетворяване на жизнените потребности на хората, но и до замърсяване и влошаване на природната среда. Стопанската дейност е един от многото фактори за промените на климата и най-вече за глобалното затопляне.

 

     *       *      *

Същност и индикатори за промените на климата

За промените в климата има три основни групи схващания. Първото е, че те са продукт почти единствено на антропогенната (човешката) дейност. То е доминиращо в политически и информационно-пропаганден аспект. Основава се на измервания на температурата на приземния слой на въздуха и по-голямата честота на някои стихийни атмосферни явления. Основната парадигма е, че парниковият ефект се формира през промишления етап от човечеството чрез използването на множество горивни ресурси. Второто схващане е, че глобално затопляне е почти изцяло природен процес, за който са присъщи циклични промени. То се подкрепя с някои факти като това, че при уж глобално затопляне в Антарктида се наблюдава увеличаване на масата на ледниците, че там в Полюса на недстъпността е измерена през 2018 г. рекордно ниската температура на Земята от минус 98.6°С. Уж се разтопяват ледовете, но през 2005, 2008 ледената покривка на Северния ледовит океан нараства по площ и дебелина. Третото схващане е, че глобалното затопляне е доминиращ естествен природен процес, в който има и частично влияние от човешката дейност. Напоследък в някои СМИ се появиха данни за изследване на учени, които оборват мащаба на човешкото въздействие върху климатичните промени. Това е станало чрез изследаване на следите в ледовете на Антарктида на съдържанието на аерозоли, образувани от горенето на биомаса. Колективът, ръководен от Лю Пенфей (Технологичен институт на Джорджия) с участието на учени от Великобритания, Германия, Китай и други страни доказва, че в прединдустриално време в атмосферата на Земята е имало същата концентрация на аерозоли, каквато има сега. Те са били формирани от гигантски пожари. Това изследване хвърля огромни съмнения за достоверността на изчисленията за емисиите на парникови газове през индустиралната епоха. Подобно изследване (2018) с подобни изводи е направено и от Университета в Лийдс, публикувано в авторитетното научно списание „Нейчър“.

През последните десетилетия безспорен факт е повишаването на средната температура на Земята. В съвременни условия тя е с 0.91-0.96°С по висока от края на XIX век1. По други данни през последните 100 години температурите на приземния слой на атмосферата са нарастнали с 0.3-0.8°С, а равнището на Световния океан се е повишило2 средно с 10-20 см. Повишаването на температурите води до промяна на другите елементи на климата.

Климатичните промени се характеризират чрез измененията на многогодишния режим на времето в различен времеви период – от десетина до милиони години.  Глобалното затопляне е резултат от количеството слънчева енергия, достигаща до земната атмосфера, отражателната способност на земната (водна и сушева) повърхност и наличието в атмосферата на парникови газове. То влияе на живота чрез количеството и разпределението на топлината и влагата. Климатичните промени водят до увеличаване средната температура, а тя – до промени във валежите, водния баланс, повърхностнотечащите води, почвите, растенията и животните.  Климатичните промени се отразяват на условията за живот на хората и за развитието на биосферата. По данни от международната организация Оксфам през 2020 г. климатичните промени чрез екстремните бедствия са довели до щети от 50 млрд. долара и глад в 15 държави3.

Климатичните изменения на Земята се изучават от науката палеоклиматология като дял от палеогеографията на Земята през холоцена и от климатологията и метеорологията на основата на съвременните метеорологични и геофизични данни за: средните температури; годишната сума на валежите и техния режим; брой слънчеви дни; количеството слънчева радиация, получаваща земната повърхност, екстремалните



климатични явления и т.н. За определяне на промените в климата се използват и някои видими промени в природната среда. Типичен индикатор за промените в климата са промените в ледниковата покривка на Земята. Тя значимо намалява при затопляне и се увеличава при захлаждане. В съвременни условия континенталните и планинските ледници в Северното полукълбо се топят и намаляват площта си, особено тези във високите планини в умерения климатичен пояс.


Океаните също могат да бъдат индикатор за затоплянето на климата чрез повишаване на морското равнище поради разтопяване на ледниците, както и чрез промените в океанските студени и топли течения.

Политици и учени, експерти и журналисти често чертаят бъдещето в черни краски заради промените в климата. Обявяват се стойности на затоплянето с величини от над 1.5 до над 5°С.

 Исторически индикатори за промените на климата

Историческите сведения за климатичните промени доказват естествения ход на промените на климата. По данни на Международния съюз на геоложките науки (IUGS, англ. International Union of Geological Sciences) през последните дванадесет хиляди години (холоцен – съвременната геоложка епоха) развитието на Земята преминава в Северна Европа през пет климатични стадия (пребореал, бореал, атлантик, суббореал и субатлантик). В тях има разграничени 13 климатични подстадия – шест на затопляне и 7 на захлаждане. Сега Европа е в етап на затопляне. Регистрирани са редица климатични оптимуми (затопляния) и песимуми (захлаждания). В историята на човечеството има значими периоди с природни и свързаните с тях исторически промени4.

            Атлантическият климатичен оптимум обхваща периода от 9000-5000 г. пр. н. е.  Температурата била по-висока от съвременната с 1-3°С. Площта на ледената покривка в Арктика – по-малка от сегашната.  

Римският климатичен оптимум (от 250 г. пр. н. е.  до към 400 г. сл. н. е.) е с по-мек климат, при който се развива могъществото на Римската империя. Температурите са били с 1-2°С по-високи от сегашните. Отстъпването на алпийските ледници улеснява преминаването на римляните през Алпите и завладяване северно от тях на нови земи.

Климатическият песимум на Ранното Средновековие (около 450-750 г.) е  с около 1.0-1.5°С по-ниска температура, т.е. има застудяване, което е с най-високи стойности през 535-536 г.  В Европа има години с нисък урожай, проливни дъждове и наводнения, късни пролетни мразове и слани. Населението намаляло с около 10-20 млн.  Вероятно това е една от причините за Великото преселение на народите.

Средновековният климатичен оптимум (около 950-1250 г.) се отличавал с меки зими и сравнително топло време. Това е подобрило жизнените условия в Северна Европа и североизточните части на Русия, позволило на викингите да достигнат до и да населят Исландия.  През 980 г. те достигат непознат голям остров, образуват първите селища там и го наричат Гренландия (т.е. Зелена земя). Предполага се, че по това време площта на ледниците в Гренландия е било незначителна и те заемали само най-високите планински места. Откривателят (по легендата) Ерик Червенокосия създава около 985 г. първото селище. През 1000 г. неговият син Лайф Ериксен се отправя на запад и достига до бреговете на Северна Америка като на остров Нюфаундлънд основава колонията Винланд. Това затопляне е било породено от слънчевата активност и от много по-рядкото изригване на вулканите. В Европа се повишава производството на храни, отглеждат се лозя дори в Източна Прусия и Южна Шотландия, увеличава се населението. През този период е и пресъхването на Аралско море. При сегашното му пресъхване на дъното му са намерени останки от две селища и два мавзолея от XIXIV век.

Малкият ледников период (от XIV до XIX век) е свързван със забавяне на течението Гълфстрийм. Той има три фази. През първата – много снеговалежи и замръзвания дори в Южна Европа. В Гренландия се увеличила площта на ледниците. През втората фаза (XVI век) имало значимо понижаване на температурите, за което вероятно е допринесло и най-силното изригване в Южна Америка на вулкана Уайнапутина (19 февруари 1600 г.). Третата фаза (от XVII до началото на XIX век) била най-студената, температурите се понижават с до 2°С, с чести снежни бури и навявания. Изчезват селищата в Гренландия,  реките Темза и Дунав редовно замръзват. Замръзва дори протока Босфор, а понякога и птиците замръзвали при полет.

Съвременното затопляне на климата (глобалното затопляне) обхваща втората половина на XX век и началото на XXI век. Съществените различия с предишните затопляния е развитата антропогенната дейност – индустриализация и използване на минерални и енергийни ресурси, особено на горивата.

Параметри на глобалното затопляне в България

В България, както и в повечето части на света, се чувства глобалното затопляне. Но неговите параметри не са еднакви за територията на страната.  В българската метеорология и климатология, поради липса на обобщени данни за последните десетилетия, е въведена и се намира в оборот т.нар. „климатична норма“ – средните данни за температурите за периода 1931-1970 и за валежите – 1931-1985 г. За съвременния период има откъслечни данни само за някои метеорологични станции по отделни години. Макар и ограничени, тези данни са показателни. Те недвусмислено показват, че климатът в България през последните 40 години се затопля. Средните годишни температури се покачват плавно и непрекъснато. Периодът 1981-2020 г. има нарастване спрямо климатичната норма при Варна до 1.5°С, Плевен 0.8°С, София 0.7%. С по-малки стойности е общото повишаване на температурите при Бургас и Хасково с 0.3°С и Пазарджик и Черни връх с по 0.4°С.

                                                                   Таблица № 1

Средни годишни температури по периоди

Станция

1931-1970

1971-2000

1981-1990

1991-

2000

2001-

2010

2011-

2020

1981-

2020

Разлика

1931-1970/

1981-2020

Видин

11.2

11.3

11.5

11.5

11.8

12.2

11.8

+0.6

Плевен

11.6

11.9

12.1

12.2

12.4

12.9

12.4

+0.8

В. Търново

 

11.2

11.1

11.6

12.4

13.0

12.0

 

Варна

11.4

12.4

11.9

12.1

12.9

13.5

12.9

+1.5

Бургас

12.7

12.4

12.2

12.7

13.4

13.9

13.0

+0.3

Казанлък

10.7

10.6

10.7

10.9

11.5

12.1

11.3

+0.6

Хасково

12.5

12.0

12.1

12.4

13.0

13.6

12.8

+0.3

Пазарджик

11.9

 

11.8

12.0

12.3

12.9

12.3

+0.4

София-НИМХ

10.0

10.1

10.1

10.5

10.8

11.4

10.7

+0.7

Черни връх

0.3

 

0.2

0.3

0.8

1.6

0.7

+0.4

Кюстендил

11.2

10.5

10.5

10.7

11.3

11.8

11.1

-0.1

Сандански

13.9

13.9

13.9

14.2

14.6

15.0

14.4

+0.5

          Източник: Климатичен справочник за НР България, т.3, С., 1983; НСИ по години за периода 1981-

          2020; Физическа и социално-икономическа география на България  2002 за периода 1971-2000;

          данните за станциите Пазарджик и Черни връх са за периода 1983-2020 г., а за 1971-2000 липсват.

През всяко от четирите десетилетия има плавно, последователно нарастване на температурите. При София при норма 10.0°С нарастването през периода 1981-2020 г. по десетилетия е 10.1°С; 10.5°С; 10.8°С; 11.4°С и средно с 0.7°С спрямо нормата. Може да се направи неокончателен извод, че в равнинно-хълмистите земи на България през последните десетилетия средните годишни температури се повишават непрекъснато, спрямо нормата с около 0.5°С. За планините има данни само за Витоша (Черни връх), които са крайно недостатъчни за изводи. Общото повишаване на средните годишни температури води до смекчаване на зимите и най-вече на средните януарски температури, независимо от усещанията за някои по-студени зими. Средните януарски температури са по-високи в Плевен (с 2.3°С), Варна (1.3°С), Казанлък (1.4°С).

Глобалното затопляне има разнопосочно влияние върху годишните суми и режима на валежите в България. В почти всички метеостанции, за които има данни, има намаляване на годишната сума на валежите. Най-значимо  е то за Черни връх (-409 mm), следвано е от станциите в Югозападна България – Кюстендил (-63 mm), Пазарджик (-57 mm), Сандански (-45 mm) и София (-40 mm). В равнинно-хълмистите земи на Северна България и Черноморското крайбрежие има незначителни промени в средните годишни суми на валежите, като в Плевен, Велико Търново, Варна и Бургас

                                   Таблица № 2

         Годишна сума на валежите в мм

Станция

1930-1985

1981-

2020

Разлика

1930-1985 и

1981-2020 г.

Видин

583

553

-30

Плевен

578

579

+1

В. Търново

680

674

-6

Варна

513

505

-8

Бургас

543

541

-2

Казанлък

589

556

-33

Хасково

668

638

-30

Пазарджик

548

491

-57

София-НИМХ

636

596

-40

Черни връх

1178

769

-409

Кюстендил

625

562

-63

Сандански

533

488

-45

           Източник: Климатичен справочник за НР България, т.3, С., 1983; Статистически

           годишник и Статистически справочник на НСИ по години за периода 1981-2020.

те са незначителни. В годишния режим на валежите се забелязва нарастване на делът (в %) на есенните валежи. Най-значимо е то във Варна от 24.8% на 29.6% или нарастване с 4.8% и формиране на водещ есенен максимум. Намалява, макар и незначително, делът на летните валежи с около 1-2% в Плевен, Велико Търново, Варна, Казанлък и София. Не се забелязват значими промени в относителната влажност на въздуха, атмосферното налягане и др. елементи на климата. За широко тиражираното мнение за динамика на валежните процеси няма достатъчно публични данни. Флуктуации в температурите и валежите е имало, има и ще има, независимо от периода – затопляне или захлаждане.

            Причини за промените на климата

             Глобалното затопляне се свързва предимно с парниковия ефект и най-вече с увеличаването на въглеродния диоксид в атмосферата. Проблемът се дискутира още през втората половина на XIX век. Тогава британският физик Уилям Томсън (англ. William Thomson, 1st Baron Kelvin; 1824-1907) развива тезата, че човечеството ще загине от увеличаването на въглеродния диоксид в атмосферата под влияние на индустриализацията. Тезата, че с увеличаване на парниковия ефект се повишава температурата, е развита и от Сванте Арениус (швед. Svante August Arrhenius, 1859-1927).

При понижаване на концентрацията на въглеродния диоксид има период на захлаждане на климата, понижаване на средната температура на приземния слой на въздуха. Така е било през ледените епохи в развитието на Земята. При понижаване на въглеродния диоксид намалява интензивността на фотосинтезата и намалява биомасата. При повишаване на въглеродния диоксид протичат обратните природни процеси5.

Мнозина учени, и най-вече политици, определят сегашното глобално затопляне почти единствено с парниковия ефект. Най-често неговото формиране определят като ключово за глобалното затопляне и предимно чрез влиянието на въглеродният диоксид (СО2). При неговото повишаване Земята се затопля понеже парниковите газове препятстват излъчването към космоса на инфрачервените лъчи и ги връщат обратно на Земята. А това води до повишаване на температурите и влажността на въздуха. По някои данни 95% от парниковия ефект се дължи на  водните пари с естествен произход и въглеродния диоксид, който е с естествен и техногенен произход. Делът на въглеродния диоксид с техногеннен произход е значим – 1.8. млрд. т. годишно6.

Парниковият ефект  и промените в климата се формира под влиянието на редица фактори – природни и антропогенни.

А. Природни фактори

За промените в климата определящи са природните фактори. Това са група от въздействия, основани на астрономически,  геофизични, геоложки и биоложки причини.

На първо място е слънчевата радиация. Тя не е константна величина, зависи от процесите в Слънцето и неговата яркост. От Слънцето зависи изпращаната и достигаща до Земята радиация, а тя формира топлинните условия. Учените са изчислили, че ако слънчевата радиация се повиши с 1% и се запази равнището на отразената радиация (албедото), то температурата на Земята ще се повиши с около 1.2-1.5°С. В исторически план реконструкцията на промените на слънчевата активност съвпадат с тези на периодите на климатичните оптимуми и песимуми. Промените в слънчевата активност са циклични: 11 годишен слънчев цикъл, вековни и хилядолетни цикли. Циклите с по-голяма продължителност (25, 100 и повече години) се отразяват на температурата на въздуха и на водата на океаните. Количеството слънчева радиация, достигаща до земната повърхност, зависи пряко и от облаците, които отразяват част от нея и намаляват количеството ѝ. Аерозолите във въздуха позволяват водните пари да се превръщат във водни капки, т.е. да кондензират.

На второ място са астрономическите причини, т.е. промените в положението на Земята в Слънчевата система, нейната орбита и движенията ѝ. В движенията на Земята има различни промени, наричани Цикли на Миланкович. Това са: ексцентрицитет, т.е. промени в елипсата на земната орбита (цикличен период от 93 000 г.); нутация – промени в наклона на земната ос спрямо земната орбита (период около 41 000 г.); прецесия – промени във въртенето на земната ос под влияние на Луната и Слънцето (с период от 25 776 г.). Следователно количеството слънчева радиация, достигащо до земната повърхност, зависи от промените в слъчевата активност, от отдалечеността на Земята от Слънцето, като при перихелий (най-близко до Слънцето) Земята получава най-много слънчева радиация, а при афелий (най-отдалечена) – най-малко слънчева радиация). В определени времеви периоди циклите на Миланкович се съчетават и се формира кумулативно влияние, което води до затопляне или захлаждане.

На трето място са промените на сушевата повърхност, която поглъща и отразява достигащата до нея слънчева радиация. Сред тях са промените в размерите и взаимното разположение на континентите и океаните, както и формите на сушевата повърхност. До голяма степен те са резултат от тектонските движения в земната кора, предизвикващи промени на земната повърхност, създаването на разчленен релеф. Тектонските движения, чрез промените в конфигурацията на континентите и океаните, водят и до смесване и разместване на води, промяна на морските течения и т.н. Преди около 3 млн. години Североамериканската и Южноамериканската литосферна плоча при сближаването си създали Панамския провлак. Това прекратило пряката размяна на води между Атлантическия и Тихия океан и променило океанските течения. Някои климатолози считат, че Беринговия проток е повлиял за настъпването и отстъпването на ледниковите периоди. Подобни геоложки събития влияят върху климата.   

Изригванията на мощните вулкани водят до климатични промени.  Чрез тях от земните недра в атмосферата се изхвърля въглероден диоксид, прах и пепел. Подводните вулкани отделят от 66 до 97 млн. тона въглероден диоксид, а останалите – 242 млн. тона7. Вулканския прах при изригванията чрез атмосферната циркулация се разнася над цялата планета. Той пречи до Земята да достигне слънчевата радиация и това води до захлаждане. Вулканът Тоба при изригването си преди около 75 000 години изхвърлил 800 km3 прах, като в някои райони на Индия падналият на земята  прах бил с дебелина до 6 m. Климатът на Земята за няколко години захладнял. В Исландия през 1783-1784 г. има мощно изригване на вулканите Лаки и Гримсветн, което довело до понижаване на температурата в цялото Северно полукълбо, през 1784 г. в Европа настъпил масов глад.

Върху климатичните промени и размера на емисиите на въглероден диокид в атмосферата значим принос има литосферата и най-вече съставът на скалите и формираната от тях сушева повърхност. Източник на въглероден диоксид са предимно карбонатните скали и наслагите в пониженията на земната повърхност. Метаморфната декарбонизация, калните вулкани, почвата и вечната замръзналост са значими източници на въглероден диоксид. В земната кора се съдържа и т.нар. геогаз, който се отделя в атмосферата. Литосферата може да излъчи пряко в атмосферата най-малко 600 млн. т. въглероден диоксид, т.е. около 10% от източника на въглерод8.

На четвърто място са промените в океаните. Водната им повърхност акумулира въглероден диоксид от атмосферата, който чрез движенията на водата се поема от цялата водна маса. В тях има погълната и най-голяма доза въглероден диоксид – над 60 пъти повече от атмосферата, в която има 140 трилиона тона въглероден диоксид9. Подобно действие има и морската растителност. Океаните влияят и с пренасянето на погълната слънчева радиация (т.е. топлината) от една в друга част на Световния океан чрез системата от студени и топли океански течения. Сред най-значимите са климатичните флуктуации на теченията в Тихия океан край Южна Америка – Ел Ниньо и Ла Ниня. Ел Ниньо се появява периодично – между 2 и 7 години и води до значими промени във времето, които се чувстват в цял свят – продължително топло време и суша с различна продължителност. То се сменя с период на продължително охлаждане на водите. Двете течения са взаимосвързани и се наричат Ел-Ниньо южна осцилация (El Nino Southern Oscillation, ENSO) на промените на атмосферното налягане. Чрез термохалинната циркулация на водата се променя и преразпределя топлината в Световния океан, а това води  до промени във времето и климата. Някои учени считат, че при отслабване или спиране на Гълфстрийм ще настъпи захлаждане и следващ ледников период. Обменът на топлина между океаните и сушата става чрез атмосферната циркулация. Средната температура на въздуха над Световния океан е 3.5°С, а над сушата – 15.0°С.

На пето място са естествената растителност и почвите. Здравите, неерозираните почви задържат въглерода под земята.  Около 75 млрд. т. органичен въглерод се съхраняват в почвите на страните от ЕС. Около половината от тези почвени запаси са в Швеция, Финландия и Обединеното кралство, тъй като тези държави имат повече горски и торфени почви10. Растенията чрез процеса на фотосинтеза превръщат въглеродния диоксид в органично вещество и отделят кислород. При горските пожари процесът е обратен. Горите и горската растителност намаляват парниковия ефект. Не е случайно определянето на Амазонската екваториална влажна гора като „белите дробове на планетата“. Освен това горите влияят смекчаващо на климата като през лятото в тях температурите са по-ниски, а през зимата – по-високи. Блатата и блатните растения поглъщат въглероден диоксид, който се акумулира в торфа.

На шесто място влияние върху количеството въглероден диоксид в атмосферата имат ледниците. При ледникови епохи има разширяване на ледниковата покривка и акумулация на въглероден диоксид. При затопляне намалява площа на ледниците и тяхната мощност и при този процес се отделя въглероден диоксид.

Отделяният в атмосферата метан има дял от 10% от общите емисии на парникови газове. Ако неговите емисии се намалят с 45%, то средната температура на Земята ще се понижи с 0.3°С11. Отделянето на метан е предимно следствие от разтопяването на ледовете, включително изкопаемия лед и вечната замръзналост. С повишаването на температурите в Сибир, Северна Европа и Северна Америка се увеличават емисиите на метан. Сериозен негов източник е блатният газ, образуван при анаеробното гниене на органично вещество. Тропосферният озон също е причина за парниковия ефект.

Върху глобалното затопляне на Земята значимо влияние има равнището на албедото на земната повърхност, т.е. на равнището на отразяване на слънчевата радиация и връщането ѝ обратно в Космоса. Средното албедо е около 40%. При ниско албедо земята получава повече радиация и се затопля, а при високо – обратното. То на земната повърхност е твърде различно и зависи предимно от нейния цвят. Най-високо е албедото на пресния бял сняг – около 90-95% от слънчевите лъчи се отразяват. Най-големи поглътители на слънчевата енергия са прясно разораните черноземи (до 95%). Незначително е албедото на широколистните гори и ливадите – между 15 и 25%. Океанските и морските повърхности поглъщат голямо количество радиация.

            Промените в силата и продължителността на въздействието на природните фактори на климата в естествени природни условия е саморегулиращ се процес. Климатът е динамична природна система. Тя се променя циклично, свързана е с миналото и е предпоставка за бъдещото състояние на климата.  

Б. Антропогенни фактори

Човечеството през последните двеста години чрез развитието на индустрията, транспорта и разширеното потребление доведе до включването на антропогенните фактори за промените на климата. Различните човешки дейности водят до ограничени промени в климата общо на Земята или в отделни райони. Това е влияние от три типа: пряко чрез отделяне в атмосферата на парникови газове; непряко чрез антропогенно намаляване на естествените усвоители на тези газове; понижаване на албедото на земната повърхност. Сега акцентът е поставен почти изключително само върху отделянето в атмосферата на парникови газове – въглероден диоксид, метан, азотен окис, озон, фреони. Източниците на въглероден диоксид са: енергетика и транспорт (80.7%); индустрия (7.8%); селско стопанство (8.7%). Сравнително незначителен източник е битовата дейност на хората (2.75%).

Главен антропогенен източник на въглероден диоксид е енергетиката, използваща въглища, нефт и природен газ. Тя е главен производител на емисии на въглероден диоксид и метан. По оценка на специалисти от редица страни около две трети от емисиите на парникови газове в атмосферата се дължат на горивно-енергийното производство на електричество, транспорт, индустрия и отопление. В Европа енергетиката е най-големият замърсител с парникови газове – 78% от общите емисии в ЕС през 2015 г.12 По данни на Европейската агенция за околната среда 80.7% от емисиите на парникови газове са от горива.

            Транспортът е сред големите производители на парникови газове. Съвременното човечество е мобилно, хората и стопанската дейност не могат без превози. Двигателите с вътрешно горене засега бавно и трудно се заместват от електрически, особено във въздушния и морския транспорт. 

            Сред големите производители на парникови газове е селското стопанство. То произвежда най-значимият дял на емисиите на метан в атмосферата, най-вече от животновъдството. Увеличаването на метана е следствие и от унищожаването на горите.

Влияние върху количеството въглероден диоксид в атмосферата има циментовата промишленост. При производството на цимент калциевият карбонат (CaCO3) от варовика и доломита при нагряването в пещите отделя СО2  и се получава негасена вар (СаО). От изхвърленият в атмосферата въглероден диоксид около 5% е делът на циментовата промишленост.

Унищожаването на естествената растителност съкращава влиянието на естествения усвоител на въглеродния диоксид и по такъв начин подпомага неговото увеличаване в атмосферата. Продължава масовото унищожаване на горите. В последните две столетия има значимо съкращаване на горите в света и най-вече в Западна Европа, Средиземноморието, Близкия Изток, островите в Карибския басейн и т.н. В последните десетилетия най-значимо съкращаване има на влажните екваториални и тропични гори в Южна Америка, Африка, Южна и Югоизточна Азия. По данните на ФАО към 2020 г.13 една трета от световната суша е заета от гори или 4.06 млрд. ха. Около 45% от тях са в тропичния пояс. Над половината (54%) горски площи са в пет страни – Русия, Бразилия, Канада, САЩ и Китай. Естествено възобновяемите гори са 3.75 млрд. ха (над 90%). Залесените площи в света през последните 30 г. намаляват със 178 млн. ха. Горите без осезаема човешка намеса са над 700 млн. ха. Следователно в огромната част от горите има антропогенно отрицателно въздействие. Значими щети на горите нанасят и пожарите, които през 2015 г. обхващат общо в света 98 млн. ха. Съкращаването на горските площи води до повишаването на въглерода от 159 т. на 163 т. на хектар в биомасата.

Унищожаването на горите в Европа, най-вече в Средиземноморието, продължава вече няколко хилядолетия. Преди около 2000 години между 80 и 90% от площта на страните в Европа са били гора. Сега към 2016 г. по-значими горски площи (около и над 50%) са останали в Скандинавия (Финландия 73%, Швеция 69%) и в страни с доминиращ планински релеф (Словения 62%, Черна гора 61%, Австрия 47%).  С малка залесеност са Ирландия (11%), Нидерландия (11%), Великобритания (14%), Дания (14%) и др. 14. С по-ниска лесистост са Украйна, Молдова и Унгария, по-голямата част от чиито територии са в зоната на степите. Много висок е делът на унищожаваните тропични гори в Бразилия, Колумбия, Филипините и т.н. Има реална опасност Амазонската гора постепенно да се превърне в саванно редколесие.

Опустиняването е процес, при  който се намалява биологичната продуктивност в засушливи райони. Той е двустранен – от една страна то се дължи на глобалното затопляне, а от друга – е резултат от човешка дейност, която унищожава растителната покривка. Опустиняването най-често се дължи на: унищожаването на горите и храсталаците; неправилна обработка на земеделските земи; прекомерната паша от животните;  използване на подземните води; унищожаване на почвите при добив на природни ресурси и др. По данни от Програмата за опазване на околната среда (UNEP) около 36 млн. km2 от сушата на Земята са засегнати в различна степен от опустиняването. От тях около 20 млн. km2 са африканските сухи зони. Особено силно са засегнати страните южно от Сахара.

Азотните съединения усилват парниковия ефект, но те причиняват и градски смог, киселинни дъждове и дори намаляване дебелината на озоновия слой в атмосферата. Азотните оксиди се изхвърлят в атмосферата предимно от отходите на животновъдните ферми, разложените азотни торове в почвата и в незначителни количества от други източници. Фреонът е газ, използван предимно в охладителните системи и кондиционерите. В атмосферата той повишава активността на въглеродния диоксид. Флуорът участва в образуването на нови парникови газове - перфлуоровъглероди (PFCs).   

Има и още един антропогенен фактор за промените в климата. За него мълчат на световни срещи по борбата с климатичните промени политически дейци и експерти, него го няма в подписваните документи. Става дума за влиянието на военните действия и опитите с нови оръжия. Чрез военните бомбардировки и опити с ядрено и термоядрено оръжие се повлияват магмените потоци под литосферата. Те пренасят магма формират магмени потоци и магмени вихри под земната кора.  Според тази теза ударно-вълновите въздействия имат влияние върху промените на климата по време на Първата и Втората световна война и ядрените изпитания след 1945 г15. 

Климатичните промени, тяхното усилване и задълбочаване зависи предимно от природните фактори, а антропогенната дейност може само да ги усилва.

Политиката и климатичните промени

Промените на климата пряко се отразяват на условията за живот на хората и на стопанската дейност. При различните сценарии за стойносттите на повишаване на температурите има предположения как ще се променят природните условия.

Очаквано повишение на средната температура до края на XXI век



Източник: IPCC (Intergovernmental Panel on Climate Change – IPCC) на ООН

Човечеството живее в условията на климатични промени. Сега се говори и пише за т.нар. „зелена политика“. Класическото определение на зелената политика е, че това е политическа идеология, целенасочена към формиране на екологически устойчиво общество. Тя е основата на създаването и функционирането на екологичните партии и движения и се изразява предимно в грижата за екологично чиста околна среда – чист въздух, чиста вода, чисти почви, чиста храна, запазена естествена природа, съхранено природно биоразнообразие. В последните години словосъчетанието „зелената политика“ се асоциира предимно с политики и действия за ограничаване на промените в климата и глобалното затопляне на основата на утвърдената по-рано – „зелена енергетика“.

            Политико-икономическите цели на борбата срещу глобалното затопляне се прикриват под общото и хуманното „зелена енергетика“, „зелен проход“ и „зелен курс“. Масово хората възприемат т.нар. „зелената сделка“ и „план за декарбонизация“ предимно в екологичния им смисъл, а не в иконономическата им същност и цели. По същество „зелената политика“ цели преструктуриране на световната икономика чрез ограничаване на глобалното затопляне. Сега н целите и разчетите на ЕС се използва термина „нетни емисии“, който обърква голяма част от обикновените хора. Мнозина не разбират че това е разликата между произведените от хората и погълнатите от почвата, естествената и културната растителост парникови газове. Като цел към 2030 г. ЕС залага постигането на намаление с 55% спрямо нивата от 1990 г., а към 2050 г. да се достигне нулево равнище на нетни емисии.

Повечето хора не разглеждат климатичните промени като заплаха за собствения си живот, а предимно се интересуват от равнището на настоящото си битие, на недостигът на средства да осигурят собствения си и на децата си живот на някакво по-прилично равнище. В България изследването на социологическа агенция „Тренд“ (7-15 септември 2021 г.) разкрива, че над две трети (68%) от хората разглеждат климатичините промени като заплаха и почти три четвърти (73%) не са запознати със Зелената сделка и Плана за декарбонизация, почти половината не могат да предвидят тяхното влияние върху собствения им живот.  Тази част от хората, които са по-запознати със зелената сделка са силно притеснени не от екологичните, а предимно от социално-икономическите заплахи: необходимост от личностна преквалификация (15%); загуба на работното си мсто (27%); закриване на бизнес (23%) и финансови последици (23%)16.    

Политиката на „зелената икономика“ е масово поддържана от управляващите елити в Европа, Северна Америка и някои източноазиатски развити държави. Някои учени напълно я отричат, определят я като „чиста диверсия“ (Дугин) с цел отслабване на конкурентите на Глобалния Запад. Предписанията на форумите в Киото, Париж и Глазгоу са своебразен удар върху икономичeското развитие на страните от третия свят и извършващата се в тях реиндустриализация.

Редица политици, еколози и екологичните активисти обясняват измененията на климата почти изключително чрез антропогенните фактори и то най-вече на индустрията,  енергетиката и транспорта, използващи на въглеводородните горива. Този възглед заляга в основата на Рамковата конвенция за изменението на климата от 1992 г. и Киотския протокол през декември 1997 г. Той лежи в основата и на предвидените мерки по Парижкото споразумение за климата (2015 г.).

Антропогенните въздействия върху природата, използването на ограничените природни резурси, замърсяването на природата, включително и влиянието ѝ върху климатични промени през последните десетилетия станаха предмет на политиката на множество страни в света и международни организации. Формираха се нови концепции за развитието на човечеството и света в новите условия, взеха са множество политически решения с екологична насоченост и най-вече за промените на климата.  

А. Концепции за развитието на човечеството и промените на

климата

Преди половин век учени, икономисти и политици, анализирайки състоянието на планетата Земя достигнаха до извода, че тя е пренаселена и вече се чувства недостиг на редица природни ресурси за развитието на световната икономика и за живота на хората. Идеите за пренаселеността, за екологическата криза, за недостига на природни суровини, за глобалното затопляне, както и за начина на развитие на човечеството, се формулираха през последните петдесет години на международно равнище предимно на два световни форума – Римския клуб с неговите ежегодни доклади и Световния икономически форум в Давос. Това са форуми на най-богатите хора на Земята, а в Давос редовно участват и изтъкнати съвременни десни политици и учени.

Чрез тези международни форуми се налагат няколко концепции за развитие. Това на първо място е концепцията за границите на растежа (Д. Медоуз), очертаваща мащабна екологическа криза на Земята, понеже при определена висока плътност на заселването ще се достигне до огромно замърсяване, което от своя страна ще доведе до висока смъртност сред населението. Кратко казано – замърсяването на природата зависи от числеността на населението. И логическият извод от тезата – за да се опази природата трябва да се намали населението. По-нататък тази концепция се доразвива в концепцията за устойчивото развитие на планетата – „органически ръст“ на човечеството, а след това и „качество на растежа“. Към края на XX век се установява, че човечеството е вече над „границите на растежа“ и следва да се забави и дори спре ръста на населението и да се намали раждаемостта. На тази основа се стимулира прекомерното развитие на феминизма, закрилата и поощрението на ЛГБТ движенията. Това обхваща най-вече европейските държави и англосаксонския свят – САЩ, Великобратиня, Канада, Австралия, Нова Зеландия и в по-малък размер някои други държави.

На второ място е концепцията за изтощаването на природните ресурси на Земята. Ограничеността на природните ресурси застрашава икономическото развитие на света. Налага се възгледа за намаляване на потреблението на природни ресурси и енергоспестяване. Тази концепция е оформена в един от докладите на Римския клуб като „Фактор четири: загуби на половина – полза двойна“, т.е. да се използват два пъти по-малко ресурси, а да се живее два пъти по-добре. Тя предвижда трансформация на глобалната икономика с цел ефективно използване на ресурсите (Е.  фон Вайцзекер и Е. Харгроувс) чрез екологическо допълнително данъчно облагане. Тази концепция заляга в основата на съвременната политика на Европейския съюз в сферата на енергетиката, ползването на въглеводородите и зеления план. 

Третата концепция е необходимостта от борба с измененията на климата, предимно с глобалното затопляне.  На нейна основа е подписано международното съглашение за климата. В последните години на основата на тази концепция и на идеите за развитието на света се формира новата идея за инклузивно и процъфтяващо развитие на света на основата на стабилна и устойчива световна капиталистическа система – „инклузивен капитализъм“. В Европа се налага т.нар. Европейски зелен курс, определян като най-добрия план на Европа за възстановяване от пандемията от Ковид-19. 

По своята същност съвременната международна политика, налагана от глобалния лидер САЩ и подкрепяна от ЕС, се основава на идеите на концепцията за границите на растежа, устойчивото развитие и устойчиво бъдеще на света.  В практиката тази идея се реализира чрез неравен обмен между най-развитите от една страна и от друга – изостаналите и неразвити социално-икономически страни. Неразвитите страни осигуряват евтини природни ресурси и работна ръка за богатите. Неравнопоставеността се засилва чрез заплащането на данък екология в повишени размери и реализацията на зелена енергетика, въвеждането на парникови квоти. По такъв начин се формира новата концепция, наричана от някои обществоведи – еколониализъм (по Переслегин) – „екологически колониализъм“.

Реализацията на разгледаните по-горе концепции става чрез глобално управление под хегемонията на колективния запад (САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и ЕС), чрез МВФ, Световната банка, групите на седемте и двадесетте най-развити държави.

Климатичните промени означават и твърде значими политически изменения в света. На първо място това са огромни миграции на население от едни географски райони в други и конфликтни ситуации и дори войни между държави. Европейският съюз има водеща роля в света по отношение на борбата срещу изменението на климата17. 

Б. Политиката за ограничаване на климатичните промени

По същество има политика за преструктуриране на световната икономика. Главната цел е намаляване на размера на глобалното затопляне да 1.5°С. Експерти изчисляват, че до 2030 г. емисиите от въглероден диоксид трябва да се намалят от близо 40 млрд.т. на 28 млрд. т. Политиката за забавяне и ограничаване на климатичните промени може да бъде частично успешна. Тя се проявява в две направления. 

Първото направление е провеждането на дейности, стимулиращи естествените процеси на намаляване на емисиите от парникови газове в атмосферата. Едното от тях е антропогенното въздействие върху албедото на земната повърхност с цел неговото повишаване, т.е. повече слънчева енергия да се отразява обратно в космоса. Чрез антропогенната дейност може да се влияе за неговото повишаване с ограничени дейности. Сега е много ниско албедото на изгражданите съоръжения с черен и тъмен цвят, т.е. те поглъщат голямо количество слънчева радиация. Планетата е осеяна от магистрали и автомобилни пътища с черен асфалт, който поглъща  над 90% от слънчевата енергия, намалява албедото и води до засилване на парниковия ефект. Огромна част от големите градове са със здания в тъмни цветове и в тях е формиран по-топъл градски климат. Човечеството може да влияе за повишаване на албедото предимно чрез промяна на цвета на антропогенните съоръжения, пътища, жилища и т.н. Целесъобразно е да се спре или поне намали изграждането на сгради и съоръжения с черен и с тъмен цвят. Нищо не пречи покривите на сградите да са в бял или друг по-светъл цвят. Могат да се вкарат в черния асфалт светли пигменти, които да намалят поглъщането на слънчева енергия и т.н. Някои експерти считат, че повишаването на албедото с 1% може да компенсира в огромна част действието на парниковите газове.

Ограничаването на мащаба на климатичните промени изисква и по-добро състояние на естествения  регулатор на парниковите емисии – горите и естествената растителност. Увеличаването на горските площи води до повишаване улавянето на въглерода чрез процеса на вегетацията на растенията, при който растенията поглъщат въглероден диоксид. Залесяването има и пряк ефект върху глобалното затопляне и с повишаването на влажността на въздуха. Чрез отделяните водни пари от растенията се подпомага формирането на облаци над горите, които от своя страна отразяват слънчевите лъчи и понижават албедото на Земята. Повишаванито на ролята на горите изисква създаване на нови насаждения и опазването им от пожарите. На конференцията в Глазгоу (2021 г.) формално се обърна внимание върху необходимостта от опазване на горите. Приет бе документ, който по същество не ангажира конкретно страните. По същество страните с най-малко горски площи (Великобритания например) се съгласиха да не изсичат горите, но страните с най-големи горски ресурси не бяха на тяхното мнение (Бразилия, САЩ, Китай и др.).

Второто направление на борбата с глобалното затопляне е ограничаване и трансформиране на редица стопански дейности, посочени вече като антропогенни фактори. Разумната политика за ограничаване на размера на глобалното затопляне може да бъде в два аспекта.

Първият и приоритетен за ЕС аспект е ограничаване на вредните въздействия върху климата. Ратифицираното от ЕС Парижко споразумение предвижда задържането на ръста на средната световна температура в рамките на 1.5°С в сравнение с прединдустриалните нива. В Европейския закон за климата е записана целта европейската икономика и общество да станат неутрални по отношение на климата до 2050 г. и да се намалят нетните емисии на парникови газове с най-малко 55% до 2030 г. в сравнение с нивата от 1990 г.18. Особено място има Европейският зелен пакт, който е пътна карта за превръщането на Европа в неутрален към климата континент и по-екологично устойчив, както и мерки за опазване на биоразнообразието, производството на здравословни храни, многократно използване на ресурсите и т.н. Предвиждат се 1.8 млрд. евро за финансиране на мерките по реализацията на този зелен пакт.

Предвижданите мерки за намаляване на антропогенните парникови газове са ограничения, забрани, квоти, по-високи цени за използването на изкопаемите горива в енергетиката и транспорта. Тези мерки, поне досега, не водят до очаквания резултат. Те предимно променят условията за живот и доходите на населението, най-вече на бедните страни и хора. Поставената от най-развитите държави и ЕС цел за намаляване на емисиите на въглероден диоксид, метан и др., ограничаване на температурите с до 1.5-2.0°С нарастване може само частично да помогне в борбата с глобалното затопляне.  

Вторият аспект е адаптацията на човечеството към промените в климата. Редица експерти развиват тезата, че адаптацията към климатичните промени ще е по-ефективна дейност, отколкото борбата за намаляване на парниковите газове. В Сибир и Канада вечната замръзналост вече отстъпва и това създава условия за стопанско усвояване на нови територии, включително и нови обработваеми площи. При разтопяване на ледовете в Арктика ще се открият нови перспективи пред морския транспорт, ще станат достъпни редица находища на минерално-суровинни ресурси и най-вече на природен газ. Промените на годишните суми и годишния режим на температурите и валежите в условията на България ще доведе до отглеждане на по-топлолюбиви средиземноморски култури, до удължаване на летния туристически сезон.      

Най-значимата промяна може да стане чрез промяна в технологиите на добива на суровини и на производството от промишлеността. Индустрията може и трябва да е с намалена суровиноемкост, почти безотпадна и енергийноефективна. В това направление са най-големите възможности за намаляване влиянието на антропогенната дейност върху промените в климата и глобалното затопляне.

По-значимо намаление на глобалното затопляне може да се постигне чрез промяната на живота на хората, и промяна в тяхното мислене. Според Ернст фон Вайцзекер „трябват изменения в стила на живот“19. Този процес се основава на отказ от силно развитият неолиберален егоизъм и потребителството в живота.  Няколко са най-значими измерения в живота на хората.

1). Потребно е преодоляване на потребителския снобизъм на богатите хора и на богатите страни, т.е. нагонът към притежаване на все повече, все по-нови и все по-луксозни предмети за потребление. Това предполага преодоляване на потребителската психология на огромно количество хора, предимно от развитите и богати държави, потребяване само на необходимите им за нормален и достоен живот стоки и отказ от излишния лукс. Притежанието на луксозни стоки и предмети, живеенето по определен стандарт са превърнати в рангомания за редица хората в съвременното общество. Това особено важи за притежаването на огромни луксозни жилища, вили, предмети от ИКТ (маркови телефони, маркови компютри, таблети и всевъзможни други предмети), лични висококласни атомобили и джипове, маркови облекла и т.н. Към крайните форми на потребителският снобизъм е и т.нар. ВИП туризъм, за който е присъщо използването на свърлуксозни и мощни возила, разходващи огромно количество горива и енергия. Производството и използването на яхтите, личните самолети, хеликоптери, мощни джипове са сред големите замърсители на природата. То е в икономически интерес на производителите на стоки, но е съпроводено с използването много природни ресурси. Пазарната икономика в развитите държави се основава на свръхпотреблението.

Световните лидери, неолибералните икономисти и политици, дори ООН  премълчават, че свръхпотреблението на богатите, потреблението заради самото потребление, влияят негативно върху глобалното затопляне. Световен лидер на прекаленото потребителството е САЩ. В тази страна живее около 5% от населението на света, но тя използва около една трета от ресурсите на планетата. Близо до САЩ по потребителство са най-развитите държави. В България и в другите по-бедни европейски и други страни, поради бедността, възможност за потребителство имат само богатите. 

2). Засилена държавна регулация и намеса в производствения процес, в структурата и количеството произвеждана продукция. Сега, с оглед печалбата, повечето производители преднамерено въвеждат изкуствено кратък технологичен живот на новите и най-новите изделия, уреди, апарати и т.н., стремят се към неопрекъснато самоцелно обновяване на продукцията. Това с особена сила се отнася за производството на изделия от сферата на ИКТ, на предметите за бита (битова техника и електоруреди), средствата за придвижване и т.н. Това динамично обновяване на продукцията води до прекомерно използване на нови суровини, материали и много повече енергия.

3). Необходима е по-значима държавна регулация на пазара. Сега господстващата политика на абсолютна свобода на пазара води към печалба на всякаква цена. Неолибералният глобален пазар не се интересува от ефективното използване на природните ресурси, той има грешното усещане, че недостигът на ресурси и енергия може да бъде преодолян с по-високи цени. При такъв подход по-богатите хора и страни са със значим приоритет в икономическото развитие.

            „Зелената сделка“ и социално-икономическото

преустройство в ЕС

Икономическото преустройство на Европа е заложено в „Зелената сделка“ (2019 г.) на Европейския съюз – Планът за декарбонизация. То е насочено към: структурни изменения в енергетиката;  дълбока трансформация на икономиката; стимулиране на действията за борба с измененията на климата и глобалното затопляне и моделите на поведение. Декарбонизацията (от англ. "decarbonization") е преход на икономиката на ЕС към нисковъглеродни производства, включващ комплекс от мероприятия за намаляване на парниковите газове в атмосферата. Главните проблеми са в производството и в  потреблението на енергия. Почти три четвърти от енергетиката в Европа използва изкопаеми енергийни суровини – нефт (34.8%), природен газ (23.8%) и въглища (13.6%). Следва производството на електричество от възобновяемите енергийни източници (13.9%) и 12.6% е делът на атомната енергетика (Евростат, 2019).  Страните в Европа (без Русия) разполагат с незначителни горивно-енергийни ресурси, поради което ЕС досега разчита предимно на вносен нефт (87%) и вносен природен газ (74%).

„Зелената сделка“ ще доведе до промени в енергийния баланс на Европа, търговията, пазарите на нефт и газ и др. През 2019 г. ЕС внася енергоносители за над 320 млрд. евро, над 60% от вноса от Русия е на енергоносители, а ЕС има дял от около 20% от световния внос на енергоносители. Делът на „Зелената сделка“ в смекчаванее на процесите на глобалното затопляне ще има сравнително малко значение за световния преход, тъй като Европа има дял само от 10% от глобалните емисии на парникови газове.

В реализацията на „Зелената сделка“ ще се появят икономически и геополитически странични ефекти20. Икономическите взаимоотношения на ЕС с търговските партньори като Русия, САЩ, Китай, Алжир, Саудитска Арабия и др. ще се усложнят. „Зелената сделка“ най-вероятно ще повлияе отрицателно на конкурентноспособността на Европа на световния пазар. Преместването на емисиите в страни извън ЕС няма да промени общата световна картина.  Много сериозни промени ще има в икономиката на страните от районите, които добиват и изнасят изкопаеми горива като Персийския залив, Каспийско море, Централна Азия, Северна Африка и страни като Русия, Мексико, Нигерия, Венецуела, Бразилия и др. Снижаването на потреблението на нефт ще доведе до понижаване на цените и като следствие ликвидиране и/или намаляване на добива в редица страни. Само Саудитска Арабия и страни от района на Персийския залив, добиващи нефт на най-ниска цена, могат да съхранят своя добив и дори в определен момент да го разширят. Голяма е вероятността ЕС да не може да компенсира чрез ВЕИ съкращаването на производството на електричество от горивните централи. Това може да наложи внос на електроенергия.

През 2020 г. Европейската комисия взе решение за включване на водородните електролизатори за производство на електричество, но Европа е все още далеч от масово производство и използване на водород. В ЕС няма необходимите ресурси и за производството на литиево-йонни батерии за съхраняване на електричество. Това ще доведе до голям внос и зависимост от главния производител в света на редки елементи – Китай. 

Въвеждането на въглеводородни тарифи за внос на енергоносители в ЕС неминуемо ще доведе до повишавене на цените на енергийните ресурси и потребителските цени. Търговските партньори на ЕС могат да предприемат ответни мерки. Предвижданите държавни субсидии за технологии в „сферата на климата“ могат да бъдат разглеждани от другите страни като недопустим протекционизъм. 

В световните и европейските стратегии и регламенти е предвидена схемата за търговия с емисии, чрез която производствата с емисии на парникови газове плащат допълнителна цена. Допълнителна тежест за слаборазвитите страни са изискванията на МВФ за спиране на всички субсидии за изкопаеми горива (около 5 трилиона долара). Това би довело в редица страни до рязко поскъпване на електричеството и влошаване на жизненото равнище на населението. Предвидени са мерки за намаляване на емисиите от новите пътнически и товарни автомобили. Предлага се и морския транспорт да бъде включен в търговията с емисии от 2022 г. Има и други ограничителни мерки.

Смяната на производство на електрическа енергия от горива към ВЕИ не само намалява отделянето на въглероден диоксид, но и влошава надеждността в енергоснабдяването на индустрията, транспорта и населението. Двупосочно е влиянието на слънчевите фотоволтаиците. От една страна те акумулират слънчева енергия, която превръщат в електрическа и с това подпомагат намаляване на парниковия ефект, а от друга – подпомагат, чрез тъмните цветове на панелите понижаването на албедото и с това влияят стимулиращо върху затоплянето на приземния слой на въздуха.

Чрез поредицата от политически актове бе ликвидирана т.нар. „чиста конкуренция“ в производството на електричество. Деформацията се подтиква от преките държавни субсидии и изгодни кредити за строителство на ВЕИ генератори, и задължително изкупуване на произведената от тях електрическа енергия.  В същото време се спира работата на ТЕЦ на въглища преди изтичането на срока им на годност. В редица страни от ЕС ядрената енергетика бе неоправдано обявена за „опасна“.

Непостоянството в производството на електричество от фотоволтаиците и ветрогенераторите е една от пречките за успешно преструктуриране на енергетиката. То бе в основата на енергийната криза в страните от ЕС през 2021 г. През януари и февруари 2021 г. в повечето западноевропейски страни се установява продължително облачно, студено и безветрено време. Рязко спадна производството на електричество от ВЕИ, рязко се увеличи производството и цената на енергията рязко се покачи. Цените на заместващият природен газ нарастват около три пъти. След това цените се понижиха, газовите хранилища бяха почти изпразнени и никой не взе мерки за попълването им отново. През лятото на 2021 г. в Западна Европа значимо се увеличи тихото време и ветрогенераторите спряха. По данни на специалисти те са били средно натоварени до 25% от мощностите. Това предизвиква нов, много по-сериозен ценови удар върху потреблението на електричество, а чрез него и на цените на почти всички изделия.

Тези две кризи разкриха, че производството на електрическа енергия от ВЕИ и най-вече от фотоволтаици и ветрогенератори е ненадеждно и не може да осигури непрекъснат процес на електроподаване. Ветрогенераторите пряко зависят от силата и продължителността на ветровете. В редица райони на света доминира безветреното време. В България около 50% от времето е безветрено. Подобна е картината с фотоволтаиците, пряко зависещи  от продължителността на деня и облачността. В България облачността е около 5 бала (от 10), а делът на мрачните дни (над 8 бала) е значителен, най-вече в планините. Водноенергийните ресурси не достигат в огромно множество от страните. Най-облагодетелствани страните с големи реки, с обилни валежи  и със значителен наклон на речното течение. В България водните ресурси са ограничени и се използват за производство на електричество в пиковите часове на потребление. Възможност за нова по-значима мощност има в Родопите – каскадата Горна Арда.

          В политиката за ограничавен на глобалното затопляне и достигане до нулево равнище на нетните емисии има три неразрешени проблемни ситуации. Първата е, че в разработките ще се отчита само намаляването на емисиите  в производството, а не в потреблението. При износ на производство в други страни с по-ниско равнище на регулация на емисиите и внос на готовата продукцията страната ще отчете по-ниско равнище на емисиите на парникови газове. Производство и потребление са взимносвързани и взаимнозависими в глобален аспект. Втората проблемна ситуация, е че стоките за потребление следва да се произвеждат в страни или райони, в които могат да се отделят по-малки емисии. Преместването на производствата в по-слабо развитите страни не води до намаляване на емисиите, а може да доведе до тяхното увеличаване. Това не е отчетено в зеления пакт. Третата проблемна ситуация е необходимостта от свързване (декуплиране) на икономичиския растеж и влошаване на околната среда. В доклад на Европейското бюро по околната среда (Decoupling Debunked) се установява, че такова обвързване е невъзможно, че такова нещо може да има само в отделна териториална единица, но в общ аспект не може да се постигне. Това противоречие произтича от провежданата делокализация на производството21.

Политиците обикновено подценяват или просто премълчават социалната цена на зеления преход и разпределението на тежестите на този преход между социалните групи и между различно развитите държави. За богатите хора и богатите държави икономическата и социалната цена не е значима, но за бедните хора и бедните държави тя е огромен проблем. Преминаването към зелената енергетика неминуемо води до



https//baricada.org/2021/12/04/socialno-ikonomichseski-barometur-zelen-rastej/

значимо поскъпване на енергията, а това – до нарастваща инфлация. Това е огромен дискомфорт за бедните. Сега 8% от европейците не могат да си позволят да се отопляват нормално, а в България многократно повече – над 25%. По същество „зеленият преход“ ще доведе до значимо съкращаване обхвата на средната класа, тъй като ще увеличи значимо разходите на семействата и ще доведе до ограничаване на жизнени потребности като допълнително образование и квалификация, култура, спорт, туризъм и т.н.

Международната асоциация Оксфам (англ. OXFAM) представи на Световната конференция по климата в Глазгоу изследване на Института за европейска екологична политика (IEEP) и на Стокхолмския екологичен институт данни, според които свръхбогатите на Земята формират повече вредни за климата парникови газове. В представения документ се твърди, че свръхбогатите се държат като „екологични вандали“. Това са 1% от хората на планетата (около 63 млн. души), които ежегодно получават над 172 хил. долара или 149 хил евро. Те причиняват отделянето на два пъти повече въглероден диоксид от най-бедните хора (около 3.1 млрд. души).  Екстремните метеорологични бедствия пет пъти повече засягат хората в страните с ниски доходи на населението. По изнесените данни до 2030 г. този 1% ще произведе над 16% от всички парникови емисии в света22. Следователно, ограничителните мерки трябва да са насочени предимно към най-богатите хора.

Дългосрочните перспективи за икономическото развитие на света стават песимистични. МВФ прогнозира спад до 2100 г. със 7% на произведения БВП, ако затоплянето не бъде ограничено, а някои банкови експерти –15% спад. Това ще удари най-вече бедното население и бедните държави.  „Зелената икономика“ ще има и огромни социални последствия за бедните хора в България. Българските правителства, както и голяма част от правителствата в Европа, се придържат към налагането на високи данъци и такси върху използването на изкопаемите горива. Например топлофикацията в София преди години премина от използването на въглища и мазут към това на екологически чистият природен газ. И в името на екологията цените за потребителите бяха разко повишени. А сега се оказва, че освен повишените цени за използването на природен газ,  37% от цената на топлината за гражданите е за заплащане на квота за използване на природния газ, но включен към изкопаемите горива. В същото време се въвеждат високи изкупни цени за производството на т.нар. „зелена енергия“ от  ВЕИ, но и от „американските централи“, целево се спира изграждането на АЕЦ „Белене“ за да няма евтино електричество. Високата цена на електричеството намалява възможностите за отопление на домакинствата с чиста енергия.

Възприетата политика за борба с климатичните промени е на общоевропейско и на национално равнище. Има опити тя да се персонализира за отделния европеец. В Интернет се появи информация от изследване на швейцарската финансова групировка Credit Suisse (Цюрих) как трябва да живее европеецът в условията на „зелен преход“ за да се вмести в емисия от 2.9 т. въглероден диоксид, установена от Парижкото споразумение. Според тези данни европеецът би трябвало да е крайно ограничен в потреблението на насъщни стоки и услуги и да се понижи значимо жизненото му равнище. Ако се приложи Парижкото споразумение и населението значимо обеднее най-вероятно ще се намали населението на Земята. А дали това не е скритата цел на „Зелената сделка“?

За да бъде борбата срещу глобалното затопляне ефективна се изискват не само и не толкова политически намерения, декларации, резолюции, регламенти и т.н., а разумна дейност за преструктуриране на икономиката, начинът на живот на хората и като цяло – адаптация към климатичните промени. За тази цел се изисква надеждна информация за влиянието на промените върху климата. Сегашният подход на набиране на информация  и отчети на държавите пред ООН е ненадежден. Има данни за манипулирана информация. Такъв пример е твърдението на властите в Малайзия, че техните влажни гори поглъщат четири пъти по-бързо въглероден диоксид от влажните гори на съседна Индонезия.  Изследване на Вашингтон пост разкрива, че пред ООН не се отчитат между 8.5 и 13.3 млрд. т. емисии на парникови газове. Има някаква своеобразна мания за изработване и приемане на стотици документи за борба с глобалното затопляне. Показателен е примерът с Резолюцията на Европейския парламент от 21 октомври 2021 г. относно стратегията на ЕС за намаляване на емисиите от метан, която се основава на 21 предишни политически документи като стратегии, резолюции, регламенти, правилници и др.23.

 

                                                                        *     *      *

В заключение, политиците и част от експертите разглеждат глобалното затопляне като продукт само на един и то решаващ според тях фактор – антропогенната дейност и от нея най-вече използването на горивата. Борбата на човечеството с глобалното затопляне, поради значимото доминиране на естествените природни процеси,  е най-вероятно да е със силно ограничен обхват. Може да се направи обоснованият извод, че промените в климата и глобалното затопляне са неоспорими. Те са част от цикличните колебания на климата на Земята и зависят предимно от саморегулиращите се природни процеси. Човешкото влияние е по-малко, но колкото и малко да е то, следва са вземат мерки за неговото ограничаване. Крайните мерки не ще спрат промените в климата, те могат само леко да ги смекчат, но в същото време ще имат голям отрицателен социален и хуманен ефект – обогатяване на богатите и развити, силни държави и обедняване и на без това бедни държави, сред които се нарежда и България. Трябва да се търси баланс между ограничителните социално-икономически мерки, използването на естествените природни регулатори на климата, адаптацията към новите климатични условия и социалната цена за хората. Цената на зеления преход ще бъде огромна и то за сметка бедните хора от планетата. Амбициите за достигане на нулеви въглеродни емисии до 2050 или 2060 г. са амбициозни, но практически нереализуеми.

 

Източници на информация

1.(Политиката на ЕС относно промените в климата; https://www.europal.eu/news/bg/headlines/klimatichnite-izmeneniia/20180703ST007129/politikata -na-es-otnosno-promenite-v-klimata).

2. Закорчевная Н. (2011). Изменение климата (понятия, причины, сценарии, способы предотвращения), http://awsassets.panda.org/downloads/zakorchevnaya_nataliya.pdf

3. There is nothing equal about the climate crisis. https//Oxfam.org/en

4. http://climatechange.kg/wp-content/uploads/2013/11/klimat-nash-ery.pdf).

5. М.И. Будико. (2002) Глобальное потепление. В: Избранные работы. Санкт-Петербург, 2020, с.9.)  

6. Закорчевная, Н. (2011) Цит. съч.

7. Mörner and Etiope, (2002) Do volcanoes emit more CO2 than humans?

8. Mörner and Etiope, (2002) Пак там.

9. Закорчевная, Н. (2011). Цит. съч.

10. Почвата, земята и изменението на климата: https://www.eea.europa.eu/bg/signals/signali-2019-g/statii/pochvata-zemyata-i-izmenenieto-na-klimata).

11. Стратегия на ЕС за намаляване на емисиите на метан от 21 октомври 2021 г. https://www.europarl.europa.eu/doceo/document/TA-9-2021-0436_BG.html).

12. Енергията в Европа. Какво е състоянието?  https://www.eea.europa.eu/bg/signals/signali-2017-g-1/statii/energiyata-v-evropa-2014-kakvo

13. Глобална оценка на горските ресурси 2020 година. https://www.fao.org/3/ca8753ru/CA8753RU.pdf)

14. Список стран по площади лесов (по данни на Световната банка 2016 г.). https://nonews.co/directory/lists/countries/forest-area)

15. Шендеров В.И. Тектонические катастрофы - мифы и реальность. Доклады независимых авторов 2005 выпуск № 1, с. 40-62.

16. Нагласи на българите спрямо зелени теми  и зелената сделка. https//rctrend.bg/project/209718/

17. Балова Ст. (2020) Зелените алтернативи. В: Европейските течения – оттук и накъде? – Булгарресурс, с. 70-71.

18. https://ec.europa.eu/clima/eu-action/european-green-deal/european-climate-law_bg.

19. Вайцзекер Е. (2021) Ресурсная эффективность – ключ к технологиям XXI века. Лекция. – Полит.ру.

20. Leondrd M., Pisani-Ferry J., Shapiro J., Tagliapietra S., Wolff G., (2021) The geopflrtics of the European Green Deal// Вестник Международных организации, т.16, №2, на русском и на английском языке, с. 204-235.

21. Пенкова Д. (2021) Социално-икономически барометър: Зелен растеж – митове и реалност. https//baricada.org/2021/12/04/socialno-ikonomichseski-barometur-zelen-rastej/

22. There is nothing equal about the climate crisis. https//Oxfam.org/en.

23. https://www.europarl.europa.eu/doceo/document/TA-9-2021-0436_BG.html 1111